Впр. 33 Понятие и теории за юридическите факти


Въпр. 11 Материално и процесуално право



страница16/16
Дата16.10.2018
Размер0.92 Mb.
1   ...   8   9   10   11   12   13   14   15   16
Въпр. 11 Материално и процесуално право

Понятията материално и процесуално право са също така понятия , които възникват и съществуват в рамките на континенталната система.


Материалното право са тези правни норми и субективни права, които непосредствено регулират хората, поведението им в социалната действителност. Материалното право носи условен характер.
Процесуалното право регламентира процедурите за защита на материалните субективни права. Всяко едно материално право може да се наруши и в тези случаи по този повод започва процедура по установяване на истината. Всяко действие на тази процедура е правно регламентирано.съвкупността от действията наричаме процес. В този смисъл процесуалното право представлява правните норми и субективните права, които се реализират в рамките на процеса.
Между материално и процесуално право съществува функционална връзка. Изразява се в това, че спецификата на материалното право определя и процесуалната форма на неговата защита.


Въпр. 12 Вътрешно и международно право

Националните правни системи притежават строго определен териториален и персонален обхват. Правните им норми действат в рамките на определена държава и нейния вътрешен суверенитет. Националните правни системи са автономни. Те са независими една от друга и действат равноправно. Никоя от националните правни системи няма предимство над друга.


Успоредно с националните правни системи съществува и правната система на международното право. Тя притежава редица различия с националните правни системи и се намира в отношение на надмощие и подчинение спрямо националните правни системи.
Системата на международното право започва да се организира като самостоятелна правна система през средновековието, когато възниква идеята за външния суверенитет на държавите. Суверенните държави са независими едно от друга. Израз на тази самостоятелност е, че отношенията между отделните държави могат да се уреждат не по пътя на силата, а по пътя на взаимното съгласие, т.е. по пътя на правото. В края на 19 в. се наблюдава рязък скок в движението за развитие на международното право. Тогава започва сключване на множество международни договори между държавите и така се създават правни норми. Целта е не да се уреди конкретен въпрос между двете страни, а да се създадат правила за поведение, които да са задължителни за подписалите държави в бъдеще. През 20 в. засиленото международно сътрудничество, процесите на интеграция и глобализация водят до неимоверно увеличаване на броя на сключваните международни договори и до относително нарастване на ролята на международното право в сравнение с вътрешното право на отделните държави.

Структура на международното право


Международното публично право урежда въпросите относно отношенията между суверенните държави и образуваните от тях международни организации. Субектите на международното публично право са два вида – суверенните държави (първични) и международните организации (вторични), защото последните могат да възникнат само от държави. Веднъж образувани те се превръщат в пълноценни субекти на международното право и влизат в правни отношения както със суверенните държави, така и с другите международни организации Специфика на международното публично право са източниците му. Начинът на създаване на международното право е принципно различен в сравнение с вътрешното право. В международната общност липсва централизирана и единна власт. Поради това авторът на правните норми не е един, а много субекти. Освен това методът не може да бъде методът на властовото налагане, както е във вътрешното право. Методът може да е единствено съгласуването. Затова източници на международното право са договорите, международния обичай. Налице е също мълчаливо спазване на определено поведение – общопризнатите принципи и норми на международното право.
Международното частно право регламентира частни отношения, при които не е намесена публичната власт на отделните държави. Международното частно право регламентира отношения с чуждестранен елемент. Това са такива отношения, при които един от елементите (страната, вещта) е чуждестранен и подчинен на друг правен порядък – смесен брак и т.н. Нормите на международното частно право имат за задача да решат кой от двата правопорядъка да действа. От тази гледна точка нормите на международното частно право не дават регламентация на казуса, а определят приложимия правен ред. Нормите му са ситуирани вътре в националните правни системи.
Съотношение между нормите на международното и вътрешното право

Системата на международното право няма собствена територия. В исторически план системата на международното право винаги е била разглеждана като превъзхождаща националните системи, защото обхваща отношения с глобално значение.


В съвременната теория на правото съществуват две виждания относно съотношението международно – вътрешно право.
Според монистичния възглед в света съществува само една световна правна система. Националните прани системи представляват само част от тази единна правна система. Всяка една национална правна система със създаването си определя границите на своето приложение, но това не означава, че единното международно право губи приложение на територията на националната правна система. Суверенитетът на отделната държава не прегражда действието на международното право. Практически последици от монистичните възгледи са тези, че международното право има автоматично действие на територията на националната правна система Освен това международното право има приоритет над вътрешното. Голяма част от държавите в Европа са възприели този принцип – Холандия, Франция
Дуалистичният възглед приема, че международното и вътрешното право са две отделни системи, независими една от друга. Суверенитетът на държавата представлява бариера срещу всякакви външни фактори, включително и международните правни норми.
Според конституцията от 1971 г. НР България възприема дуалистичния подход и има херметически затворена правна система. Конституцията от 1991 г. изхожда от принципа на дуализма и разделя ясно системата на вътрешното и международното право. В същото време е значително по-отворена и съдържа в себе си възможности международното право да има действие и на територията на България.
Съществуват два основни механизма, гарантиращи съответствието на вътрешното и международното право. Първият е чл. 5, ал. 4 от КРБ, позволяващ на международните договори да станат и част от вътрешното право на България. Вторият механизъм е в чл. 149, ал. 1 от КРБ където се определя твърде специфичното поведение на българския конституционен съд – може да се произнася относно съответствието на законите с общозначимите норми на международното право, по които България е страна. Следователно конституционният съд е гарант за приоритета на международното право по отношение на вътрешното право.
Благодарение на това България внася съответствие между международното право и вътрешното право. Този модел на съотношение е уникален и достатъчно ефективен за да може България да бъде пълноценен участник в създаването и прилагането на международното право.

Право на ЕС



Правото на европейския съюз възниква през 50-те години на миналия век като първоначално между 6 държави са сключени международни договори и са създадени европейски общности, чиято цел е чисто икономическа Политическата мотивировка е на втори план – съгласувайки своите икономики Франция и Германия да се контролират взаимно. Това претърпява еволюция, която значително надминава първоначалните планове. Европейският съюз се превръща в притегателен център и днес членовете му са 15, а през 2004 г. ще станат 25.
Това, което е съществено за нас, е, че в течение на засилващата се и разрастваща се интеграция Европейският съюз еволюира от една типична международна организация в една интегрираща се общност, която изземва част от националния суверенитет на страните членки Този факт води до възникване в рамките на тази интегрираща се общност на самостоятелна система на правото.
В резултат европейското право представлява трета самостоятелна система на правото, заедно с правните системи на държавите членки и системата на международното право. Има собствени източници – учредителните договори, актовете, приемащи органите на Европейския съюз.
Най-голямо значение за еволюцията му има съдебната практика, установена чрез решенията на европейския съд в Люксембург Те трасират пътя, по който правото на Европейския съюз се превръща в самостоятелна система на правото.
Съществуват два основни принципа на европейското право.
Първият е принципът за прякото действие на правото на Европейския съюз в националните правни системи. Формулиран е в дело № 26 от 1962г. на съда в Люксембург – делото ван Гейд. По това дело съдът за пръв път приема, че правната система на Европейския съюз представлява нов международноправен ред. Когато създават европейския съюз, държавите членки ограничават своите суверенни право и именно суверенитетът, който даряват на международните организации е предпоставка за създаването на новия правен ред. От принципно значение е и решението, че субекти на правото на ЕС са не само държавите, но и гражданите им. Правото на ЕС има пряко действие по отношение на тях. Правата и задълженията, които правото на ЕС създава, представляват част от правовия статус на гражданите на ЕС. Друго решение е за т.н. пряко и непряко действие на правото на ЕС. Нормите, които се съдържат в източниците на правото на ЕС са различни по своите качества и цели. От тази гледна точка не всички норми на правото на ЕС могат да имат пряко отношение към гражданите и юридическите лица на ЕС. Пряко могат само тези правни норми, за които съдът определя три условия. – нормата да е ясна, да е безусловна, да не зависи от мерки за последващо прилагане. Тези норми имат пряко действие по отношение на територията и гражданите на ЕС. Ако праните норми не отговарят – имат непряко действие. Те са задължителни, но само за органите на държавите членки, длъжни да ги приложат.
Вторият принцип е принципът за приоритета на правото на ЕС над вътрешното право на държавите членки. Този проблем – дело № 6 от 1964г. на Европейския съд в Люксембург – делото Фламинио Коста. По това дело съдът приема, че за да се постигне целта на създаването на ЕС е нужно правото му да действа еднакво и ефективно на територията на всички държави членки. Поради това, ако е налице конфликт между вътрешното и европейското право, приоритет трябва да има европейското право. Националните съдилища на държавите членки са длъжни да спазват приоритета на правото на ЕС, което съдържа вече уеднаквени правни текстове и не се различава от вътрешното законодателство. Само по този начин целта и задачите на тази интегрираща се международна общност могат да се изпълнят


Въпр. 13 Система на законодателството

Терминът законодателство е легален термин и се използва в действащото право и в текста на конституцията. То има два смисъла. На първо място имаме по-тесен смисъл и в него се включват законите на народното събрание, и подзаконовите актове, приемани от изпълнителната власт. Като синоним на това по-тясно значение се използва нормативен акт. Съществува и второ, по-широко значение на термина и в него се включват освен актовете и конституцията и международните договори, които представляват част от вътрешното право на България. Можем да приравним това по-широко понятие към източници на правото. Тук ще използваме по-широкото значение на понятието, представляващо всичка нормативни актове, които съдържат правни норми. Те образуват система помежду си.


Ето защо в съвременните системи говорим за не само система на правото, но и за система на законодателството. Тя е система за външно изразяване на правните норми. Следователно ако системата на правото по своето естество е идеална логическа система, то системата на законодателството е средството, чрез което системата на правото се обективира в обществото.
Системата на законодателството възниква по пътя на правотворчеството, осъществявано от различни правотворчески органи. Тъй като се оформя от различни органи, действащи в различен състав, то очевидно е, че никога между правните норми, създадени пред различен период от време от различен персонален състав на органите, не ще съществува синхрон. Законодателството съдържа в себе си множество празноти, противоречия, несъгласуваност, което логически води до неефективност на системата на правото. Всичко това показва, че системата на законодателството, като една рационално, но изкуствено създадена система, е желателно да се подлага на допълнителна обработка, която ще повиши нейните системни качества.
Можем да дефинираме система на законодателството като дейност по подреждане, отстраняване на празноти и противоречия в съществуващото законодателство, с цел подобряване на неговото действие. Според естеството и дълбочината на намеса съществуват два вида на систематизация:
Инкорпорация представлява обединяване на различни законодателни актове на базата на определен системен признак.

В юридическата практика инкорпорацията е най-важното средство, чрез което практикуващите юристи работят и са осведомени за състоянието на действащото законодателство. Сборниците от закони са всъщност инкорпорирани закони. При тях законодателството е инкорпорирано на основата на два критерия: предметен и времеви.


Чрез предметния критерий законодателството се подрежда по предмет на регулиране. Инкорпорираните сборници обхващат един отделен правен отрасъл. Например инкорпориран сборник - законодателство по семейно право. Съществуват и инкорпорирани в по-ограничена сфера закони – избирателни закони. Времевият критерий означава, че подредените законови актове отразяват законодателството в един точно определен момент.
От гледна точка на субекта разглеждаме: официална и неофициална инкорпорация.Неофициалната обхваща всички сборници на частни издателства. Отговорността дали сборниците са съответни на оригиналните закони е изцяло на авторите на сборника. Официалната инкорпорация се извършва от специално натоварен с тази функция държавен орган. Това означава, че държавата стои и гарантира този орган на инкорпорация – “Нормативни актове” – НС и МС. Допълнително удобство е, че това издание може да се актуализира ежемесечно.
Кодификацията представлява систематизиране на действащите в един правен отрасъл правни норми в единен законодателен акт – кодекс. По своята юридическа природа той е вид закон и се приема от НС.

Чл. 4, ал.1 от закона за нормативните актове се установява, че кодекс НС приема, когато трябва да се уредят обществени отношения, предмет на цял отрасъл от правната система или на обособен негов дял.


Българската практика показва, че имаме кодификация в различни отрасли – Процесуалното право – Гражданско-процесуален кодекс, Наказателно-процесуален кодекс; материално право – Наказателен кодекс, семеен кодекс и др. Нямаме Граждански кодекс.
Има и закони, които носят заглавието “закон”, но са кодекси – Търговския закон. Предимствата са в това, че кодексите се изработват на базата на достатъчно съществувала и развита правна регламентация При създаването му авторите целенасочено премахват излишната и дублираща се аргументация, изчистват терминологията, дават дефиниции. В континенталната правна система съществуват два вида кодификация: институционална и пандектна.
Институционалната кодификация представлява обособяване на правни норми по правни институти така, както за пръв път е извършено в институциите на Гай – лица, имущество, способи за придобиване. Тази логика на подреждане е възприета във френския граждански кодекс.
Пандектната система възниква през 19 в. в Германия. Немските юристи я разработват и при нея имаме:
- обща част, където се разглеждат общите въпроси, след което следват
- специалните части – вещно право, облигационно право, семейно право и наследствено право. Немският граждански законник е изграден по тази система. Българската правна система не притежава граждански кодекс, но наподобява пандектната система.

Систематизация на съдебната практика

Систематизацията на съдебната практика е ключово необходимо продължение на системата на законодателството Съдебната практика включва редица нови елементи, породени от конкретни казуси, възникнали след приемането на един законодателен акт.
Систематизацията на съдебната практика се извършва от най-квалифицираните юристи – съдии, които работят във ВКС и ВАС. Систематизацията се извършва чрез подбор и публикация на една част от решенията на върховните съдилища, които поради своята принципна новост представляват интерес за съдиите от цялата система, а чрез тях и за правовия живот като цяло. Подборът и публикуването се осъществяват със специални бюлетини, както и чрез ежегодни сборници, също предметно регулирани – съдебна практика по наказателни дела, административни дела и т.н.
Системата на законодателството, на правото и съдебната практика намират израз в правноинформационните системи – информационен продукт, изграждащ се на основата на информацията от вече съществуващото законодателство и съдебна практика. Предимствата му са, че позволява състоянието на законодателството да се връща произволно време назад, връзките на конкретна алинея със съдебната практика, лесно се търсят връзки между правните норми.

Раздел I Възникване и развитие на правната наука


1. Развитие на правната наука



Правната наука има свой предмет изучаването на правото, което е единна система от норми, която регулира човешкото поведение. Правото е социално явление. То е част от обществото, като част от неговия нормативен компонент. Правото еволюира заедно с обществото. В същото време правото не е само норми, а има подчертан духовен елемент. Правната наука е негов изразител. От тази гл.т. идеите на правото са част от философските и политическите идеи, съществуващи във всяко едно общество.
1.
Правната наука възниква по времето на Римската държава и има многовековно съществуване. Римската държава се характеризира с добре развити стокови отношения, с добре развита държавност – система от органи за управление и поради тези причини Римската държава притежава развита правна система. Правото е необходимо както за търговията, така и за регламентиране на управлението на държавата, на политическия живот в обществото. Особено силно развитие римското право получава по времето на принципата, когато се оформя т.нар. класическо римско право. По това време правната наука има практическа насоченост. Изразява се от набор от разрешения на отделни правни казуси. Следователно юриспруденцията по времето на Принципата е правото на юридическата техника.
Принципно значение за развитието на правото има създаването на Corpus iuris civilis, който представлява систематизация и класификация на съществуващите правни интрументи, кодифицирани в няколко основни акта. След няколко вековен период на духовен застой през 12 век интересът на юристите към Cic се възстановява. Първите университети започват изучаването на кодификацията от юристите и студентите.
Осъществява се рецепция на римското право която бива теоретична и практическа (разрешенията на юристите-практици). Практическата рецепция се извършва по-късно – в период на постепенно усложняване на икономическите отношения. Нуждите за развиване на пазарното стопанство са причина да бъдат търсени разрешения, които римските юристи са давали. Следователно, еволюцията на правото от съдържателна страна се осъществява по пътя на рецепцията на римското право.
2.
Правната наука възниква само в достатъчно развити правни системи, които изискват допълнителна рационализация на непосредствените практически нужди. Възникването на правната наука е свързано с школата на глосаторите, а методът на глосаторите е подход при изясняване на неясни, непознати или чужди думи.
Периодът на т.нар. глосатори трае до XV век. Той се застъпва с две нови течения в Европа: хуманизъм и рационализъм.
ХУМАНИЗМЪТ е мироглед и метод, който поставя на преден план като ценност човека. Той сменя схоластичния метод на религията (идеал на средновековната схоластика е човекът, който се е отказал от светските си желания в името на Бог. На мястото на този идеал хуманизмът възприема идеал от гръцката и римската култура, с нейното физическо и духовно богатство. Правният живот излиза извън опеката на Църквата. Хуманизмът – това е битка на авторитета на римското право срещу авторитета на каноническото право, която продължава векове наред.
През XIX вел правните системи се превръщат в абсолютно автономни спрямо църквата.
РАЦИОНАЛИЗМЪТ е начин на мислене, който издига причинно-следственото мислене. Той не е бил доминиращ в по-ранните етапи от човешкото развитие. Рационализмът е един цялостен процес, в резултат на който се оформят различни науки. Рационализмът измества теологичната парадигма.
Процесът на развитие на правото към 17 век води до възникването на нови правни отрасли: частно и публично, вътрешно и международно право. Тези процеси са в пряка връзка с развитието на държавното устройсвто и политическите институции. А международното право – това са правила за взаимоотношения между държавите. Правните науки се оформят през XIX век, когато се извършва кодификацията на правото. Това е втората повратна точка след Cic; представлява записване, систематизиране на действащите правни обичаи в писани закони и кодекси. Следствие от кодификацията е обособяването на отраслови правни науки.

2. ОТП като наука

Систематиката на правната наука следва систематиката на правните норми. Всяка правна наука изучава не само текста на правните норми, но има и обща част, в която се разглеждат някои въпроси с по-теоретичен характер. Всяка отраслова наука бележи определени теоретични достижения. Възниква необходимост да бъдат обхванати тези постижения, да се разберат закономерностите, при които действа правната система като цяло. За юристите е необходимо да знаят не само как действа тази система, но и как действа правото въобще – като явление в обществото, без значение от неговите исторически, географски и културни особености. Във всяко общество има право (!), повлияно от много фактори, но във всички случаи има общи правила и те са предмет на ОТ. ОТП е наука изучаваща общите закономерности на възникване и развитие на правото. Възникването на ОТП се отнася към средата на XIX в., когато имаме достатъчно натрупани изследвания, които по своето естество са общо теоретични.

4. ОТП в системата на останалите социални


и юридически науки

ОТП има общ, концептуален характер, но разглежда същите явления и понятия, които се използват и от отрасловите П.Н. Следователно ОТП е методология за отрасловите П.Н. Понятията субекти и обекти на правото са основни за правната наука. Тези понятия притежават по-тясно значение в отрасловите правни науки.


ОТП може да бъде разглеждана и в контекста на социалните науки, защото ОТП взаимодества с тях – философия, социология и т.н. На границата между правото и философията има проблематика, която се разработва спомощта на съответната социална наука, но неин предмет са правните явления. Когато социологически методи се прилагат за изследване на типично правни явления възниква социологията на правото, която по своята същност е поставяне на социологията при изучаване на правото. Съществуват правна логика, философия на правото и др.
Проблематиката на ОТП е насочена към изучаване на специфични правни проблеми, но методът на ОТП е различен от този на отрасл. П.Н. Отрс.П.Н. принадлежат по своя метод към т.нар. нормативни науки, защото тяхна цел изучаване съдържанието на задължителните правни норми. Именно поради тази причина се наричат прескриптивни (предписателн).
Целта на ОТП е да опише как действа правото и това я отнася към дескриптивните (описателни) науки. ОТП не влиза в даване на предписания по своя теоретиче подход.
Методът на ОТП е аналитичен и описателен.

3. Право и държава.

Изучаването на природата на правото включва разглеждането му в съотношение със социални явления, които са свързани със съществуването и действието на правото (напр. обществото и държавата) както и специфични явления (напр. правната принуда и правната санкция) Като форма на обществото от друга страна правото е система от норми, която се създава и охранява от държавата. В тази дефиниция се посочва не само нормативната природа на правото, но и два нови елемента – генезисът и начинът на действие на правото. И в двата случая правото бива свързано с държавата.

1. Съвременното право е наистина много тясно свързано с държавата . Правните спорове се решават от съдебната система, която е предимно част от държавата . Правните норми се създават от законодателната власт, която също е част от държавата. Следователно държавата е създател на правото. Това е т.нар етатистки подход по отношение на правото – правото съществува само в държавата. Той обаче значително опростява подхода към правото, схематизира отношението между държавата и правото. Това е така, защото в своето развитие обществото преминава през различни етапи и това, което ние наричаме модерна държава, възниква едва след края на XVIIIв. и еволюира през XIX и XXв. Една от характеристиките на ранната модерна държава е процесът на централизация в политически, властови, ресурсен и пр. аспекти, натоварвайки се с редица функции вклч. и създаване на правото. Като извод извеждаме тезата, че правото е социално явление, а модерната държава като форма на обществото осъществява неговото реализиране.


Процесът на централизация през XIXв. през XXв. придобива обратна насоченост. Все повече органи, някои от които публични, започват да създават правни норми, които държавата прилага. Съвременните източници на правото са плуралистични. Публични органи създават правни норми – това са профсъюзите, колективните договори между хората и т.н.

2. Една друга посока е процесът на отваряне на правните системи до национални правни системи до Втората световна война. В момента международното право действаи вътре в държавата. То е съвсем различно по своя произход. Когато твърдим, че природата на правото е социална, трябва да установим мястото на правото в обществото и механизма на правните норми.


Преди всичко, говорейки за възникването на правото, трябва да се отбележи, че то не е волеви акт, а е резултат от обективни процеси. Тези процеси са например социални конфликти между отделните членове на обществот. Когато един член на обществото увреди друг, последният намира точно еднакво възмездяване. Но при това този конфликт не се решава. Така възниква практиката възможността да бъде определена и наложена съответна санкция да не принадлежи на пряко увредения, а да бъде централизирано в един централен орган (т.е. осъществява се централизация на публичната принуда). Право в обществото е налице тогава, когато определянето на санкцията е в ръцете на един строго определен орган на обществото. Ако увреденият упражни санкция това е неправомерно! Същото упражняване от органа обаче е правомерно. Т.е органът се характеризира с правото на правораздаване. По-късно това право се прехвърля върху цяла организация от органи наречена правна система. Следващата решителна фаза е изцяло централизиране (етатизиране).

Извод: Правото не е средство за упражняване на принуда. То се деинира като ред в обществото. Правото осигурява стабилност, то е един огромен ресурс за развитие на обществото.


4 Право и морал

При морала главното средство за гарантиране спазването на моралните норми е психическата принуда. Тъй като обаче моралните принципи и норми регулират обществени отношения, които имат жизнено значение за личността, с реализирането на нейните естествени права, психическата принуда не е достатъчна, за да се гарантира тяхното спазване Създателите на моралните норми нямат възможността да ги защитават чрез физическа принуда. Това несъответствие между регулативните качества на моралните принципи и величината на ценностите, които защитават , обуславя необходимостта от тяхната защита и със средствата на правната принуда.
Това обаче не означава, че отношенията между морала и правото получават израза на отношение съдържание-форма. В случая не говорим за поглъщане на моралните норми от правото, а за едно отразяване на морални принципи в правото. За да могат да бъдат отразени тези принципи трябва да съществуват едновременно с правото. Така моралните принципи запазват собствените си функции. При отразяването на моралните принципи и норми в правото, става трансформиране на тяхната същност и съдържание. Моралните ценности стават едноврменно юридически задължения със специфичните им правопринудителни граници за изпълнение. Моралните норми са отворена и свободна от формално институционализиране система. Все по-голямото значение на общоприетите морални принципи и онорми е основата за засилване ма връзките между морала и правото в съвременните развити общества.

В съвременното общество правните системи на правото и морала са две явления, които са взаимно свързани и в сложни отношения помежду си. Моралът се явява един несигурен фактор, характеризиращ се с подчертана субективност и значителна ситуативност. Затова са установени точно определени ситуации, в които правото се позовава на морала. Това позоваване обаче не води до оформяне на нови норми, а във всеки конкретен случай позоваването на морала е различно, изхождащо от специфичните обстоятелства. Едно решение не се обвързва с друго решение дори и взето от един и същ съдия. В такъв случай моралът се явява като допълваща материя. Той е категория на функционалните критерии.


5. Правна принуда



Принудата в правото е само правна принуда. Основните въпроси, които се поставят са: кой да прибягва да принуда, кога, как и спрямо кой или какво.
На първо място правната принуда е на психическо ниво. /Това е принуда вложена в правните норми, която има своеобразен превантивен характер чрез определянето на санкцията в правната норма./ Обективната принуда в правото е правова принуда. Субектите нямат право лично да правораздават; държавата е онази обективна институция, която има право да прилага санкция. Така принудата се явява извън правото.
Принудата се характеризира с няколко случая. Принуда в рамките на охранителните правни мерки има две форми – защитни мерки и санкционни мерки. Защитните мерки могат да целят предотвратяването на нарушение; преустановяване на нарушаването на правния ред, отстраняването на последиците от нарушениения правен ред. Те не целят санкция. Санкционните мерки от своя страна се определят от съда.





Поделитесь с Вашими друзьями:
1   ...   8   9   10   11   12   13   14   15   16




База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2020
отнасят до администрацията

    Начална страница