Впр. 33 Понятие и теории за юридическите факти


Впр. 54. Правна индивидуализация на юридическото лице. Видове юридически лица



страница8/16
Дата16.10.2018
Размер0.92 Mb.
1   ...   4   5   6   7   8   9   10   11   ...   16
Впр. 54. Правна индивидуализация на юридическото лице. Видове юридически лица.

1) Правна индивидуализация на юридическото лице
- Наименование
Определя се от учредителите, а то се нарича фирма. Трябва да бъде уникално, не трябва да заблуждава относно естеството на дейността, трябва да бъде изписано на български език.

- Седалище и адрес


Локализират териториално ЮЛ, в населеното място, където се намира управлението на ЮЛ.

- Националност


Посочва приложимия по отношение на ЮЛ национален правен ред и се определя в зависимост от това къде се намира седалището на ЮЛ.

2) Вписване на ЮЛ в регистри за вписванията


В нарочни регистри за вписванията се отбелязват: създаването, прекратяването, правната индивидуализация, всякакви обстоятелства, засягащи ЮЛ. Вписването се извършва по решение на съда.

3) Видове ЮЛ

>> В зависимост от сферата на действие:
- ЮЛ на публичното право
Действат в сферата на публичното право, създадени са с цел да стопанисват имуществото на държавен орган или недържавна организация при изпълнение на техните публични функции; те биват: ЮЛ на държавните органи и ЮЛ на недържавни публични организации.

- ЮЛ на държавните органи


Спомагат за осъществяването на държавната власт, която е основната публична власт; държавните органи, които имат призната правосубектност са: 1) НС; 2) МС; 3) отделните министерства; 4) държавната агенция; 5) държавната комисия; 6) изпълнителната агенция; 7) всички съдилища; прокуратурата; 9) общината.
Създават се чрез закон, не формират собствени приходи, а получават субсидия от държавата, с изключение на държавните агенции и общините, които частично формират бюджета си и от собствен приход.

- ЮЛ на недържавни публични организации


Осъществяват публични функции, но извън държавата, а именно реализация на основни конституционни права и свободи; създават се доброволно:
--- политически партии – вписват се в регистъра на политическите партии в СГС; финансира се от собствени приходи и държавни субсидии; нямат право на стопанска дейност;
--- синдикални организации – организират и представляват работниците и служителите в определена сфера на дейност;
--- религиозни общности – групи от лица с еднакво вероизповедание; регистрират се от СГС.
--- други обществени организации с цел: 1) общественополезна дейност; 2) частна полза; 3) публична функция. Тези дружества освен в съответния съд по регистрация, се вписват и в централен регистър при Министерството на правосъдието.

- ЮЛ на частното право


Тези, които действат в сферата на частното право – гражданското (ЮЛ с нестопанска цел, които работят в частна полза, спортни клубове, ЖСК и др.) и търговското право (търговски дружества и кооперации).
Търговско дружество - Обединяване на две или повече лица за извършване на търговска сделка с общи средства.
Кооперация - Доброволно сдружаване на физически лица с променлив капитал и променил брой членове, които чрез взаимопомощ и сътрудничество осъществяват търговска дейност.
* Възможно е съществуването на ЮЛ, които могат да бъдат субекти и на частното и на публичното право – когато държавата възлага определени държавни функции на частни дружества (частни училища и университети и др.).

>> В зависимост от своята цел:


- ЮЛ със стопанска цел
- ЮЛ с нестопанска цел – сдружения (обединение на три или повече лица с цел постигане на нестопанска цел) и фондации (фондацията се учредява приживе или по случай смърт с едностранен учредителен акт, с който безвъзмездно се предоставя имущество за постигане на нестопанска цел)

>> Неправителствени организации


Организации, които защитават стратегически интереси на обществото без да упражняват държавна принуда и без да се стремят да извличат печалба от дейността си. Те да ЮЛ с нестопанска цел, които извършват общественополезна дейност. Вписват се в регистър към Министерството на правосъдието.

>> В зависимост от членския си състав:


- с членски състав
- без членски състав

~

Впр. 55. Държавата като субект на правото. Теории.

1) Понятие за държавата като субект на правото
Държавата представлява вид субект на правото, на който правният ред признава универсална и комплексна правосубектност, реализирана чрез система от държавни органи и правото да упражнява правна принуда и власт.

Трябва да се разграничи общото понятие за държавата от това като субект на правото. Чрез общото понятие можем да изясним какво представлява тя като социологичен, политически и властващ елемент. Държавата като субект на правото може да се гледа в рамките на правната наука и на основата на определена цялостна юридическа теория за държавата.

Единството на държавните органи по повод упражняването на държавната власт е най-важното емпирично единство и най-ясният материален белег на държавата като субект на правото. Тя трябва да бъде призната от правния ред, което предполага предварителното му съществуване.

Персонализацията и индивидуализацията на държавата като субект на правото разкриват значими различия в сравнение с другите субекти на правото. Персонализацията на държавата е възможна и предполага създаването на организация за вземането на решения и за тяхното съобщаване на другите субекти на правото. Правната индивидуализация на държавата като субект на правото също разкрива известни особености – държавата се индивидуализира не само чрез своето име, територия, но и чрез начина на устройство на територията и държавните органи.


2) Теории

Келзен: „Държава означава точно тези централизирани правни системи, тя представлява персонификация на правния ред” – парламентите и съдилищата.
Според теорията на Х. Келзен, в действителността не съществуват психологически и социални дадености, които да отговарят на понятието „държава”, за него това е „спомагателно понятие”. Келзен приема, че съществуват два типа правни порядъци: децентрализирани – примитивните правни порядъци и международното право, където правните норми се създават и прилагат от самите субекти; централизирани – от специализирани органи (парламента и съдилищата).

Тропер: „Държавата от юридическа гледна точка представлява специфична система на отношения между решения, особен начин на обосноваване и упражняване на властта”.

~

Впр. 56. Правосубектност на държавата. Форми.

Правосубектността на държавата е обща и универсална (защото може да добива и упражнява всякакви субективни права и задължения, с изключението на тези, които са невъзможни за нейната емпирична природа) и има комплексен характер (проявява се в три различни правни сфери – на публичното право, на частното право, на международното право).

- В сферата на публичното право
Тук държавата е властващ правен субект – система от държавни органи. Упражняването на държавната власт в съвременната демократична държава е процес, който е изцяло правно регламентиран. Участниците в него и процедурите са регламентирани в Конституцията и законите.
Държавният орган е обособена част от единна система от органи на държавната власт, който притежава собствена компетентност. Тя е правната персонификация на държавата като субект на правото. Отделните държавни органи са обединени в едно цяло в системата на държавните органи. Принципите, чрез които се постига единството в дейността на държавните органи са с политически и юридически характер. Актовете са материалният израз на дейността на държавните органи, чрез които системата от държавни органи съществува във времето.

- В сферата на частното право


Държавата притежава изключителна правоспособност да придобива определени обекти и да упражнява определени дейности. Деликтоспособността на държавата с оглед на властническите й функции, е засилена. Освен върху общите хипотези деликтоспособността се разпростира още върху случаите, в които държавни органи са причинили вреди на граждани.

- В сферата на международното право


Правосубектността на държавата по международното право се изразява във възможностите, които тя притежава съгласно нормите на международното право. От теоритична гледна точка три са основните елементи на международната правосубектност на държавата: 1) да участват в създаването на нормите на международното право; 2) да участват в създаването и работата на международни организации и на интеграционни общности; 3) да участват в прилагането на нормите на международното право, включително и в прилагането на санкции индивидуално или като членове на международната общност.

~


Впр. 57. Международните организации като субекти на правото.

1) Понятие за международните организации


Те са вид субекти на международното право, създадени от суверенни държави по силата на международен договор, чиято дейност се регулира съобразно с нормите на международното право, и се управляват от органи, независими от отделните държави.

Международните организации притежават общите черти на всеки субект на правото: самостоятелност, обособеност, признаване от правния ред на международното право. Те са вторични субекти на международното право, създавани по договорен път. За възникването на международна организация е необходимо наличието на поне две суверенни държави. Те се създават за да регулират отношения между държавите, въпреки че в отделни случаи могат да засягат директно интересите на частни лица.

Юридически факт (основание) за възникване на международните организации е съгласието на държавите-учредителки, което трябва да бъде изразено в определена форма – международен договор. Дейността им трябва да бъде регулирана в правни норми на международното право. Органите на международните организации също трябва да бъдат международни по начин на формиране и компетенции.

2) Правосубектност на международните организации


Правосубектността на международните организации се реализира в в международното право и във вътрешното право на отделните държави. Изразява се в тяхната правоспособност да действат съгласно нормите на международното право и да носят отговорност съгласно частното право за вредите от своята дейност.

Правоспособността за правомерните юридически действия е абстрактна, всяка организация може да поражда правомерни последици съгласно международното право. Отговорността за неправомерните действия съгласно частното право произтича от общия правен принцип, че всяко лице отговаря за своите правни действия, включително и вредите, които причинява на другите. Вътрешноправната правосубектност на международните организации се определя от нормите на вътрешното право на отделните държави, които членуват или не в организацията.

3) Видове международни организации
- Универсални – с глобални цели; отворени за участие за всички страни;
- Затворени – специализирани цели; имат ограничения за членство;
- Междудържавни – могат да действат само в рамките на изрично посоченото от страните-членки в учредителния договор;
- Наднационални – форма на интеграция на страните-членки; техните решения са задължителни за гражданите на страните-членки.

~

Впр. 58. Представителство. Понятие. Видове.


1) Понятие за представителство


Правна фигура, при която едно лице, наречено представител, има правото да извършва правни действия от името и с непосредствено действие за друго лице, наречено представляван.

Представителството е отклонение от общия правен принцип, че правните последици възникват за правния субект, който извършва правните действия. То е изрично регламентирано в правните норми, които трябва да се тълкуват.

Представителството представлява правно отношение между два правни субекта: представляван и представител и възниква от различни по своето естество юридически факти. Съдържанието му е представителната власт, която възниква за представителя да извършва правни действия с ефект за представлявания. Тя се изразява в извършването на определени правни действия като правни актове и др.

2) Видове


- Договорно и законово – в зависимост от дали съответно е породено в резултат на договор или на друг юридически факт;
- Материално и процесуално – в зависимост от това дали се упражнява в сферата на материалното или на процесуалното право.

.....


Литература:
Ташев, Р. - Обща теория на правото

Раздел III Източници на право




Впр. 14 Източник на правото. Понятие. Видове

В наши дни правната наука използва понятието „ИнП” в три основни смисъла. В исторически смисъл ИнП са тези юридически актове, които съдържат загубили юридическа сила правни норми. Историческите източници установяват исторически факти и имат единствено познавателно значение. В материален смисъл ИнП са тези факти от социалната действителност, които се намират извън правото и представляват причина или основание за приемането на определени правни норми. Формални източници на правото представляват начините на формиране и изразяване на правните норми – процедурите и актовете, чрез които в правните норми придобиват юридическа сила.



Източници на правото са утвърдените в една система на правото процедури и актове като критерии за валидността на съдържащите се в тях правни норми.

В съвременните правни системи ИнП са правно регламентирани от норми, представляващи част от системата. Правната регламентация на източниците на правото обхваща двата техни елемента – правните актове (съдържащи правни норми) и процедурите за създаването на тзи правни актове. Актът и процедурата представляват ИнП единствено и само в своето единство.


По своето естество актовете и процедурите са част от фактическата действителност. Съдържащите се обаче в източниците правни норми представляват част от нормативната действителност. ИнП изпълняват ролята на критерий за валидност на правните норми – Валидността не е собствено качество на правните норми, тя е следствие от връзката им с признат източник. Разбирането, че ИнП имат нормативна природа, е твърде разпространено в теорията на правото. То може да бъде дефинирано по следния начин: „ИнП са актове, съдържащи правни норми, които съществуват, защото са създадени по процедура, предвидена в правните норми”.
За догматичната теория понятието „ИнП” има смисъл единствено като фактически критерий за валидност на съдържащите се в него правни норми. Следователно Конституцията от 1991г. ще бъде ИнП в момента, когато тя се превърне в ефективен критерий, чрез който съдилищата признават валидността на нейните норми.

Видове източници на право

Съществуват няколко класификации.
1. Според това какъв вид система на правото изразяват, различаваме: източници на вътрешното право (които формират системите на националното право, образувайки единна система) и източници на международното право (които формират системата на международното право: международен договор, обичай и принципи).
2. В зависимост от ролята си в системата на правото: основни и субсидиарни ИнП. Основни са тези източници, които са типични за съответната правна система; те имат ясно обусловена и безспорна юридическа сила и двйствие в съответната правна система (Конституцията, законите, м/унар. договори, законите и т.н.). Субсидиарните ИнП са нетипични за съответната пр. система. Техните правни норми са допуснати в пр. система, за да подпомагат действието на основните източници. Тяхната юридическа сила не е безспорна. По правило те имат ограничено действие в рамките на пр. сист.
2.1. В зависимост от вида правни норми, които съдържат, основните източници се разделят на две групи: първични и вторични. Първичните източници съдържат първични правни норми – норми за поведение (правният обичай, съдебният прецедент, законите, Конституцията и т.н.), а вторичните – норми чието юридическо действие е насочено единствено към първичните (вторични норми: законите за ратификация, постановления на МС)
2.2. Законът има безспорното място на основен ИнП във всички пр. системи. В зависимост от мястото им по отношение на основния източник – закона, ИнП се разделят на надзаконови (Конституция, ратифицираните м/унар. договори), закони и подзаконови (нормат. актове на изпълнителната власт и пр. обичай).
2.3. Субсидиарните ИнП, в зависимост от това дали за съдията съществува юридическо задължение за прилагане на нормата, се разграничават на преки източници (задължителни: тълк. решения на ВКС и ВАС, масови договори, нормативните съглашения, вътрешни регламенти на корпоративните сдружения) и непреки (няма задължение, но правилото може да участва в процеса на юрид. аргументация и да бъде възприето и приложено: съдебна практика, правна доктрина, решенията на специализирани международни юрисдикции по отношение на международните договори, които са част от вътрешното българско право)
3. В зависимост дали притежават или не формален писмен запис, ИнП се разделят на писани и неписани (правени обичаи). Страната, която се позовава на определен обичай, трябва да докаже на съда съществуването му.


Впр. 15 Конституцията като източник на правото

1. С възникването на най-ранните държави се появяват трайни принципи и правила относно начина, по който се упражнява политическата власт. Тези принципи и правила са неписани, поради което се приема, че в обществото и държавата съществува фактическа конституция. По-късно в Рим императорите приемат писмени актове, наречени конституции, които представляват вид ИнП. Модерните конституции имат двувековна традиция. Тяхната философска основа са идеите за естествените права на човека, за обществения договор и за разделение на властите във вече учредената държава.


Като политически документ конституцията материализира обществения договор за съответното общество и държава, а като юридически документ тя представлява източник на позитивното право в съответната правна система. Върховният съд в САЩ обосновава, че конституцията представлява и позитивно право, изразяващо вътрешната воля на целия народ. В Европа доминира идеята за върховенство на закона, на който съдията дължи безусловно подчинение. Съдиите нямат правото да подлагат на ореценка действащите закони, дори от гл.т. на конституцията. Поради това бива създаден конституционният съд като специализиран юрисдикционен орган.
Като ИнП конституцията има две основни характеристики: върховенство (приоритет спрямо всички останали ИнП) и основополагащ характер (съобразяване с нейните принципи при изграждането и развитието на пр. сист, при обосноваването на юрид. решения и актове).

2.Конституцията е вид източник на правото, приет непосредсствено от народа или от орган на учредителната власт, който регулира правните въпроси на устройството на обществото и държавата, съдържа правни норми и принципи, които имат непосредствено действие и върховенство в системата на правото.

Основен принцип в съвременните демократични държави е, че властта произтича от народа. Най-ясният и значим начин за осъществяване на пряката демокрация е непосредственото участие на народа в създаването и изменението на конституцията. Вторият възможен начин е чрез избрани от народа органи. Това означава Конституцията да бъде създадена от орган на учредителната власт. Неговата компетентност е единствено създаване и промяна на конституцията! В България нова конституция се създава от ВНС, а изменения – от него или от НС, действащо като орган на учредителната, а не на законодателната власт.

3. Съдържанието на модерните конституции обхваща три групи принципи и норми:


а) Първата група обхваща основните принципи и начала на организация на обществото и държавата – собственост, икономическа активност, околна среда, регионално развитие.
б) Втората група регулира основните права и задължения на гражданите. Тук център на внимание са юридическите аспекти на отношенията на отделния човек като гражданин.
в) Третата и най-голяма по обем група въпроси е свързана с изграждането, структурата на функционирането на органите на държавната власт – законодателната власт, президента, изпълнителната власт, съдебната власт, органите на местното самоуправление и местна таадминистрация, Конституционния съд.

4. Непосредствено действие и върховна юридическа сила на на Конституцията


4.1. Конституцията непосредствено регулира поведението на правните субекти – „разпоредбите на Конституцията имат непосредствено действие”чл.5 ал. 2. Под „разпоредби” се има предвид не само конституционните норми , но също така и конституционните принципи, както и преамбюла на Конституцията. „Непосредствено дейстиве” означава, че „не е необходимо да има опосредстващ елемент или звено от правно-техническа гледна точка, за да се прояви то”.Основен адресат: правораздавателните съдилища. Съдията е длъжен да приложи конституционните норми и да реши казуса ex constitutionem. „Непосредственото действие прави Конституцията живо, приложимо право.
4.2. Принципът за непосредствено действие на разпоредбите на Конституцията се реализира по нееднакъв начин в зависимост от естеството на текста на конституционната разпоредба. Ако нормата е самоизпълнима, тя може да бъде непосредствено приложена. Ако нормата е несамоизпълнима, нейното непосредствено действие е невъзможно (чл. 17 ал. 5). Освен правни норми текстът на Конституцията съдържа и правни принципи. Те пряко не съдържат правило за поведение, а насочват към една или друга норма. Конституционните принципи и ценности, формулирани в преамбюла, също имат непосредствено действие.
Трябва да подчертаем, че нормите и принципите на конституцията могат да действат и опосредствано. Като критерий за възможността за непосредствено действие издигаме възможността съдът да приложи едно конкретно правило за поведение в неговата цялост. Не е налице непосредствено действие, когато конст. норми служат като мащаб за преценка на конституционността на други правни норми.
4.3. Юридическата сила на Конституцията се определя от това, че тя е част от системата на действащото българско право. Тя е „върховен закон” и в случай на конфликт „другите закони не могат да й противоречат”. По „другите закони” следва да се разбира всички действащи ИнП в България. Нормите на конституцията имат върховенство и по отношение на всички норми на международното право, които не могат да и противоречат. При конституционните норми различие в юридическата сила не съществува, защото критерият за юридическа сила на всички норми е еднакъв – Конституцията като източник.


Впр. 16 Тълкувателни решения на КС

1. Необходимост от абстрактно тълкуване на Конституцията


Авторите на Конституцията създават в хипотезата на чл. 149, ал. 1, т. 1 за КС правомощие да тълкува нормите на Конституцията абстрактно. Тълкуването на дадена конституционна норма представлява предмет на правен спор. Причината за установяването на специализирано тълкувателно правомощие на КС, е принципната новост на Конституцията от 1991г. и липсата на практика на демократичните институции.
КС постановява тълкувателни решения, които се превръщат в неразделна част от текста на Конституцията. КС едновременно конкретизира и разширява обхвата на Конституцията по системен и логичен начин. Освен КС Народното събрание може да тълкува тези конституционни норми, които може да изменя по силата на чл. 153.
Право да искат тълкуване имат най-малко 1/5 от народните представители, президентът, МС, ВКС, ВАС и главния прокурор. Тълкувателното решение се обнародва в „Държавен вестник” и влиза в сила три дни след обнародването му.

2. Допустимост на искането за тълкуване


КС формулира 2 условия, за да допусне искане на тълкуване. Първото е наличието на неяснота на конституционната норма в текста на Конституцията. Второ – неяснотата освен това трябва да бъде обоснована по отношение на конкретни факти и обстоятелства. Уточнения:
А) Конституционните принципи по своето естество не могат да бъдат определени като „неясни”.
Б) Конституционните норми значително се различават по своята структура и начин на формулиране от традиционните правни норми, съдържащи се в законите.
Следователно неяснотата при конституционните норми разкрива свои специфични особености. Типична хипотеза на неяснота е, когато се създава възможност за противоречиво тълкуване. В сравнението с останалите пр. норми, конст. пр. ннорми са значително по-абстрактни. Поради това при тях тълкуването чрез конкретизация се среща много по-често. Конкретизацията се изразява или в даване на юриспруденциална дефиниция на използваното понятие, или в установяване на негови допълнителни белези.
Особености на Българската Конституция от 1991 г.: Поради това, че възприетите от БК1991 г. принципи и институции са плод на рецепция, а не на собствена демократична практика, намесата на КС е жизнено необходима. За неяснота на конституционните норми можем да говорим и в случаите, когато Конституцията 1991 г. регламентира въпроси едновременно с международни договори, които Р. България приема като задължителни в международен и вътрешен план. Непосредствено след приемането на нашата страна в ЕС тълкувателната дейност на КС ще представлява източник на правото с особена значимост.

3. Юридическа сила и юридическо действие на тълкувателните решения


По своите характеристики тълкувателното решение е надзаконов (с конституционна задължителност), първичен (регулира поведението на пр. субекти), пряк (съдът е длъжден да приложи тълкувателната норма) и неосновен („придружител”, необходим за разбирането на нормата) източник на правото.
Тъй като тълкуването образува едно цяло с конституционната норма, юридическата сила на тълкувателните решения също е конституционна – има качеството на върховен закон. Юридическото действие на тълкувателното решение във времето не е определено от Конституцията и ЗКС. Общият правен принцип е, че тълкуването има по правило обратно действие – от деня, в който е влязъл в сила актът, който се тълкува (чл. 50, ал. 1 ЗНА).
Промяна на тълкуването е възможна при наличието на две условия: да е изминал достатъчно дълъг период от първоначалното тълкуване и да е настъпила съществена промяна в социалния живот. КС по принцип поддържа стабилността на своите тълкувателни решения.




Поделитесь с Вашими друзьями:
1   ...   4   5   6   7   8   9   10   11   ...   16




База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2020
отнасят до администрацията

    Начална страница