Впр. 33 Понятие и теории за юридическите факти


Впр. 17 Международните договори



страница9/16
Дата16.10.2018
Размер0.92 Mb.
1   ...   5   6   7   8   9   10   11   12   ...   16
Впр. 17 Международните договори

1. Международния договор е основен правен институт с широко приложение както в международното право, така и във вътрешното право на отделните страни. В последно време МД придобива нарастващо значение във вътрешното право на отделните страни. Съществените елементи на МД са четири: 1. Действително съгласие между страните 2. Да бъде сключен от правосубектни по междунар. право страни


3. Писмена форма 4. МД да бъде регулиран от нормите на международното право.

Международният договор е споразумение, сключено в писмена форма между субекти на международното право и регулирано от международното право.

Два вида МД: договори-сделки и договори-закони
А) Предмет на договорите-сделки е установяването на права и задължения, които са задължителни само за страните по договора – конкретните държави. Те са двустранни договори и установяватеднократно действаща облигационна връзка между страните.
Б) Предмет на договорите-закони е установяването на общи правни норми, които са задължителни за по-широк кръг правни субекти. Те представляват многостранни договори, към които по принцип е възможно по-късното присъединяване. Договорите-закони са основен източник на съвременното право.

2. Международните договори като източници


Правните норми, които регламентират действието на МД като Източници на международното право се съдържат във Виенската конвенция за правото на договорите 1969 г. В Р. България международните договори се превръщат в част от вътрешното право на страната. Различаваме два основни вида международни договори: ратифицирани по конституционен ред; други международни договори, за които страната е изразила съгласие. Ратификацията е най-авторитетната форма на обвързване с международен договор. Органът, който извършва ратификацията е НС.

3. Процедура:


- сключване на договора – подписването от представители на държавите на предварително съгласувания и одобрен проект за МД. Той може да бъде сключен от президента, МС или министът.
- съгласие за обвързване на Р. Бълагрия – централен момент за придовина на юридическа сила на МД. Форми: ратификация (от НС със закон) и утвърждаване (от МС). Др. форми чл. 14 и 15 от ЗМД.
- влизане в сила – по реда на датата, предвидена в самия договор, или съгласувано между преговарящите държави. Обнародването в „ДВ” не е задължително условие той да влезе в сила като източник на международното право.
Процедурата, предвидена в чл. 5 ал. 4 от Конституцията изисква международния договор да бъде ратифициран „по конституционен ред, обнародван и влязъл в сила в
Р. България”. Ратификацията се извършва чрез приемане на специален закон за ратификация. Той не съдържа правила за поведение, а единствено въвежда международния договор в правната система. Оттеглянето от международен договор се осъществява също чрез закон. Обнародването се извършва в ДВ.
Всеки международен договор – двустранен или многостранен – предвижда ред за влизане в юридическа сила. За да бъде част от вътрешното право обаче, международният договор, трябва да не само да е влязъл в сила, но и да продължава да е в сила и да поражда международни задължения за България.

4. Ратифицираните по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за


Р. България представляват надзаконови, първични, основни и преки източници на вътрешното българско право.

Те придобиват юридическа сила като се превръщат в част от вътрешното право на станата. Юридическото действие на международните договори във вътрешния правов ред се определя от характера на техните норми и специалното правило на чл. 5, ал. 4, изр. последно от Конституцията.


Според характера си нормите на международните договори са пряко приложими и непряко приложими. Ако нормите са пряко приложими те са правно задължителни само за компетентните държавни органи, които трябва да приемат определени нормативни актове за прилагането им.
В случай на противоречие с норми от законодателството предимство имат ратифицираните от НС норми на международните договори. Когато съдълищата решават правни спорове, те могат сами да установят противоречието и да дават предимство на нормите на международния договор, за разлика от случаите, когато съдилищата установяват противоречие с нормите на Конституцията. В последния случай те са длъжни да уведомят ВКС респ. ВАС, за да бъде сезиран КС.

5. Съществуват международни договори извън тези, ратифицирани по конституционен ред, а обвързването на България е извършено чрез утвърждаване, приемане, присъединяване, размяна на документи. Те също се обнародват в ДВ и стават част от вътрешното ни право. Действието им се определя от йерархичното място на акта за обвързване във вътрешния правов ред. Например, ако актът за обвързване е постановление на МС, то международният договор ще заеме мястото на постановление във вътрешния правов ред. Този договор не може да противоречи на законите, приети от НС




Впр. 18 Законът като основен източник на правото

Законът е източник на правото, приет от парламента в съответствие с Конституцията, представлява основа на модерните демократични държави и съдържа правни норми, регулиращи по траен начин основните обществени отношение.

1. Законодателната власт се осъществява само от един орган – парламента, защото този орган е единственият, който пряко представлява народа. От средата на XX век в Европа съответствието с действащата конституция се превръща в основно качество на законите. В модерните демократични държави съобразяването с конституцията става критерий за дейността на държавните органи и постановяваните от тях актове.
В съвременните правови държави законът заема основно място в управлението на обществото и държавата. Законът е основен източник на правото., той има и определяща роля при прилагането на правото. Съдиите използват преди всичко законите като източник на правото.
Парламентът разполага единствен с правомощието да издава закони, но той може да прави това само в трого определени случаи. На първо място, това са случаите, когато Конституцията предвижда издаването на закон. На второ място, закон може да бъде издаден, когато е необходимо да бъдат уредени „основни обществени отношения, които се поддават на трайна уредба”. Това означава, че тези обществени отношения трябва да заемат централно място в живота на обществото. Освен това се изисква трайна уредба – обществените отношения трябва да са абстрактни и да се повтарят многократно. Регулирането на закон трябва да бъде цялостно и пълно, но да не излиза извън обективно необходимите граници на законодателна намеса.

2. Видове закони


От гл. т. на ОТП съществуват следните основни видове закони: материални и формални; обикновени, органични и конституционни; закони, приети от парламента и чрез референдум.
В зависимост от това дали законите съдържат общи правила за поведение, те се разграничават на материални и формални. МАТЕРИАЛНИТЕ закони съдържат общи правила за поведение, които уреждат по общ начин за в бъдеще основни обществени отношения. ФОРМАЛНИТЕ закони са приети при спазване процедурата за приемане на законите, но или не съдържат общи правила за поведение, или не са насочени към бъдещото поведение на правните субекти или не регламентират основни обществени отношения.
В зависимост от своя предмет и юридически качества законите се разграничават на обикновени, органични и конституционни. ОБИКНОВЕНИ (текущи) са тези закони, които народното събрание приема при осъществяване на своята типична законодателна компетентност. ОРГАНИЧНИТЕ закони регламентират организацията на органи, предвидени в конституцията, упражняването на основните права и свободи и други въпроси от конституционен ранг. Приемането на този тип закони е предвидено в текста на самата конституция. КОНСТИТУЦИОННИ са тези закони, чрез които се изменя или допълва текстът на Конституцията. Конституционният закон се приема с мнозинство от ¾ от всички народни представители на три гласувания в различни дни. КЗ са актове на учредителната власт и се приемат с мнозинство, което гарантира в достатъчна степен тяхната легитимност. Те също подлежат на контрол за конституционност от страна на КС.
В зависимост от субекта законите биват приети от парламента и чрез референдум. Непосредственото осъществяване на държавната власт от народа е чрез РЕФЕРЕНДУМ. Сега действащият Закон за допитване до народа от 1996 г. по своя чл. 5 изключително силно ограничава народния суверенитет, като не допуска чрез референдум да бъдат решавани редица важни въпроси.

3. Контрол за конституционност на законите


Процедурата, по която се осъществява контролът за конституционност на законите, е същата като процедурата, по която Конституционният съд тълкува нормите на Конституцията. Когато съдилищата от по-долните инстанции преценят, че законът противоречи на Конституцията, са длъжни да уведомят ВКС или ВАС, които имат правото да спрат делото и да внесат въпроса в КС.
3.1.Нарушенията на Конституцията могат да представляват както съдържанието на приемания закон, така и процедурата, по която е осъществено приемането. От тази гл.т. при някои формални закони (отменителни, закони за ратификация) контрол за конституционност може да бъде упражнен единствено по отношение на процедурата.
3.2.Конституционните закони за изменение и допълнение на Конституцията също притежават особености по отношение на конституционния контрол. Контролът по същество –дали промените, които НС внася, отговарят на разпоредбите на действащата преди промяната Конституция е изключен.
3.3.Законите, приети преди влизането на настоящата Конституция, не би следвало да могат да бъдат обявявани за противоконституционни, защото съгласно
чл. 3, ал. 1 от нейните преходни и заключителни разпоредби: „Разпоредбите на заварените закони се прилагат, ако не противоречат на Конституцията”.
3.4.Действие на решението:
„Законът, обявен за противоконституционен, не се прилага от деня на влизането на решението в сила”.
Две становища:
1. Законът не се отменя, но неговата юридическа сила се блокира и не може да бъде прилаган от всички държавни органи, от всички субекти на правото. Т.е. той не поражда правни последици.
2. Означава, че законът се отменя. КС приема, че „един закон може да бъде отменен не само от НС, но и от КС, когато е противоконституционен”. Нещо повече – когато се обяви за противоконституционен закон, който е изменил или отменил действащ преди него закон по същата материя, старият закон се възстановява.

Решенията на КС за обявяване на противоконституционност на законите представляват вторичен основен надзаконов ИнП, защото блокират/отменят правните норми на законите.




Впр. 19 Подзаконови нормативни актове на изпълнителната власт

Нормативен акт означава приет от компетентен държавен орга от законодателната или изпълнителната власт при спазването на определена процедура акт, който съдържа правни норми с действие във вътрешното право, съставен е при спазването на езикови правила и притежава структура, определена в ЗНА

Видове
По смисъла на Конституцията и ЗНА:
а) законите;
б) постановеленията на МС, когато урежда съобразно законите неуредени от тях обществени отношения в областта на неговата изпълнителна и разпоредителна дейност;
в) правилници или наредби, издавани от МС;
г) правилници, наредби или инструкции, издавани от министрите;
д) наредби, издавани от общинските съвети.

Изпълнителната власт като законодател


Когато теорията за разделението на властите започва да действа практически в политическия живот, се оказва, че прилагането на действащите закони ежедневно поражда множество практически проблеми, които изискват общо и еднакво решение – т.е. създаването на общи правила. Необходимо е и текущите и по-маловажни обществени отношения, свързани с управлението на държавата, да бъдат регулирани със закон.
Следва да бъде предвидена възможността изпълнителната власт да създава нормативни актове, които да осигурят изпълнението на нейната основна функция; в същото време да се създадат гаранции, че нормативните актове на изпълнителната власт ще останат в рамките на закона.

Нормативни актове на МС за първично регулиране на обществени отношения в областта на неговата изпълнителна и разпоредителна дейност. (първични ИнП)


МС има правото да издава постановления съдържащи правни норми, за изпълнение на законите при определени условия: а) обществените отношения да са в сферата на изпълнителната и разпоредителна дейност; б) те да не са основни или да не се подлагат на трайна уредба; в) постановлението да бъде съобразено и да не противоречи на съществуващата конституционна и законова уредба.
Нормативни актове на МС за изпълнение на законите
Издават се на основание на конкретен закон и имат за задача да осигурят неговото прилагане и изпълнение. Правилник се издава за прилагането на закон в неговата цялост. Законодателят упълномощава МС да издаде правилник или наредба, с които да довърши нормативната регламентация на даден закон или отделни негови части. МС издава постановление, чиято роля е да въведе в юридическа сила правните норми на правилника или наредбата. Постановлението е вторичен ИнП, а издадените чрез него правилник и наредба – първични.
Нормативни актове, приемани от министрите – правилници, наредби и инструк-ции
Правилник – издава се за прилагането в цялост на закон или на постановление на МС, съдържащо първична регламентация. Наредба – издава се за прилагане на отделни разпоредби или други подразделения на закон илипостановления на МС, съдържащо първична регламентация. Издаването на правилник или наредба на министрите е възможно единствено при наличието на делегация от страна на законодателя в самия закон или от страна на МС. Министрите имат право да издават и инструкции, чрез които дават указания на подчинените им органи относно прилагането на нормативен акт, който те са издали или чието изпълнение те трябва да обезпечат; те притежават ограничено персонално действие – те са задължителни само за подчинените им органи в рамките на системата която ръководят.
Юридическа природа на указанията, издавани от министрите. Министърър получава правомощието да дава указания за прилагането на съответния нормативен акт. Каква е юридическата природа на тези указания. 1. По своето ествество те съдържат правила за поведение. 2. Тези правила са юридически задължителни за адресатите, а неизпълнението им поражда санкция. Следователно те нямат чисто „пожелателен” характер. 3. Указанията имат общ и абстрактен характер, защото са отправени към неопределен кръг правни субект в рамките на съответното министерство и са приложими многократно. Следователно те имат нормативен характер.
НО! Съдът не е задължен да прилага указанията, тъй като те не представляват „закон” по смисъла на чл. 117, ал. 2 от Конституцията.

Контрол за законосъобразност на


нормативните актове на изпълнителната власт.

Два вида гаранции: нормативни – установени в правните норми на Конституцията и законите; институционални – установяване на специализирана институция, която да упражнява контрол за законосъобразност.


1. От нормативните гаранции най-важна е гаранцията, установена в текста на действащата Конституция от 1991г., според която се предвижда изрично и изчерпателно посочени обществени отношения да бъдат уредени със закон. Изрично посочени са около 40 такива случаи (!). Говорим за сфера на изключителното действие на закона. НС е длъжно да уреди обществените отношения в тази сфера пълно и изцяло.
Законова гаранция представлява изискването за изрична делегация от страна на законодателя и забрана за повторна делегация.
2. Институционална гаранция за законосъобразност е съществуването на съдебен контрол за законност. Родина на административното правосъдие е Франция.
Процедура: Всяко лице, което има правен интерес може да подаде жалба, а прокуратуратурата – протест относно законосъобразността на нормативен акт на МС или министър. Компетентен орган е ВАС, като делото се разглежда в открито заседание от 5 членен съдебен състав. Съдът се произнася с решение, което е необжалваемо и окончателно. Диспозитивът на решението, с което се отменя нормативен акт, се обнародва в ДВ в влиза в сила в деня на обнародването му.
Юридическа сила и юридическо действие на решението. Има сила на присъдено нещо. Решението на ВАС е задължително за участващите по делото органи и лица. Когато с решението се отменя нормативен акт на МС или министър, то е задължително за всички правни субекти. Юридическото действие се изразя в неговият конститутивен ефект. По силата на съдебното решение юридическата сила на нормативния акт отпада, а неговото юридическо действие се преустановява. Действието е в бъдеще време. Освен по съдебен ред нормативните актове, издавани от министрите, могат да бъдат контролирани относно тяхната законосъобразност и от МС.


Впр. 20 Правен обичай

Правният обичай е правило за поведение, намиращо се в социалната среда, действащо в рамките на ограничена територия или социална група, установено и придобило задължителност по пътя на дълготрайна употреба и притежаващо правна санкция.

1. Най-съществения белег на правния обичай е неговото съществуване в социалните факти и практики, в социалната среда. Липсва волята на законодателя! Правният обичай съществува в типично и масово поведение на членовете на социалната група. Правният обичай има ограничена териториална и персонална сфера на действие. Във времеви аспект е необходимо да е бил постоянно и трайно спазван достатъчно дълъг период от време.
На тази основа правният обичай придобива и задължителност, която има психологически характер. Но правният обичай има правен характер, защото неизпълнението му е свързана с правна санкция. Санкцията – както всяка правна санкция – е външна и се налага от специализиран орган.
Обичаят се превръща в правен обичай чрез неговото признаване и прилагане от съдебните органи. (A priori – според психологическата теория за правото).
Разграничения от: а) обичайните норми, които са само вид социални норми, при които липсва правна санкция, а санкцията е дифузна (осъществява се от социалната група) б) съдебната практика, която представлява сумата от съдебни решения по прилагане на писаното право.
Законите. Правният обичай изпълнява допълваща роля и регулира случаите, когато законът не е пълен. Прилага се secundum legem – субсидиарно, само когато законът изрично се позовава на него. Възможно е макар и в един изключителен случай, съществуването на пр. обичай contra legem. Така е при отмяна на правни норми поради тяхното неприлагане.

2. Правният обичай като субсидиарен източник на правото


В съвременната бълг. пр. сист. правният обичай е субсидиарен ИнП. За решаване на казуса се използва обичайно правило за поведение, но не самостоятелно и изолирано, а в единство с всички останали норми от правната система.

Съществуват три хипотези:


А) Когато обичаите подпомагат правните норми.
Чл. 4 ГПК: „При липса на закон съдът основава решенията си върху обичая и основните начала на правото и справедливостта” Текстът показва типично субсидиар-ния характер на пр. обичай, който може да бъде използван само в случаите, когато липсва закон. По отношение на договорите чл. 20 ЗЗД предвижда при наличието на неяснота в техните уговорки да бъдат тълкувани с оглед на обичая.
Частни случаи: 1. чл. 300 ТЗ – когато съдът допълва търговски договор, той се съобразява с „търговския обичай”. 2. При избор на приложимо право „ако не е уговорено друго се смята, че страните са приели за приложим обичая...” – чл. 437 ЗЗД.

Б) Втората хипотеза обхваща практиките


В юридически план решаващо за практиките е техният подчертано локален характер. Чл. 154 КТК предвижда, че разноските по снемането на товара от кораба се определят от „договори или разпоредби и обичаи, действащи в пристанището”.

В) При изрази като „обикновени дребни сделки”, „обиконовено употребление”, „грижа на добър стопанин”.

Обичаите трябва да бъдат доказани от страната, която се позовава на тях!

3. Правният обичай като основен източник на право


а) В международното право. При МПП се прави разграничение между правен обичай и фактически практики. Приема се, че пр. обичай възниква на базата на признаване на юридическата задължителност на вече съществуващи юрид. практики.
При МЧП като типична обичайноправна норма се сочи формулата Locus regit actum – юридическият акт е подчинен на закона на местоизвършването.
б) В някои съвременни правни системи (предимно в екваториална Африка) правния обичай е основен източник на правото. Той запазва силно влияние предимно на регионално и местно ниво и в някои правни отрасли.


Впр. 21 Масови договори, нормативни съглашения и вътрешни регламенти на корпоративни сдружения като източници на право

- тенденция на децентрализация


- отделни субекти създават „собствени” ИнП, които съдържат
- норми, които имат характера на пр. норми.

1. Масови договори


Масовите договори представляват особен вид договори, при които условията, които едната страна предлага са еднакви за всички потенциални контрахенти. Клаузите на масовите договори представляват правила за поведение, адресирани до неопределен кръг правни субекти. Те не могат да противоречат на пр. норми установени в законите. Това прави масовите договори субсидиарни ИнП.
Две разновидности: ДОГОВОРИ ПРИ ОБЩИ УСЛОВИЯ (чл. 298 ТЗ). Установени са общите условия, а при писмено съгласие на др. страна те стават задължителни за нея. ТИПОВИ ДОГОВОРИ – предварително изготвен формуляр. Чрез действия по сключване на договора (подписване, плащане и т.н.) другата страна приема клаузите на типовия договор. -> клаузи на инд. дог. Възможно е да се уговори други, което има предимство пред общите условия.

2. Нормативни съглашения


Договори между субекти на правото, натоварени с осъществяване на дейности от публичен интерес или на основни права на гражданите. Страните по НСъгл. не са обикновени субекти, а имат предварително признато качество да осъществяват определена дейност, да представляват опр. професионални групи или да организират и контролират упражняването на определена професия. Свободата на договаряне е ограничена. НСъгл. се сключват в обществен интерес, а не в пряк интерес на договарящите.
Колективен трудов договор – сключват се на няколко равнища между представи-телни организации на работодателите и синдикалните организации на работниците и служителите и имат предмет уговарянето на основните условия за предоставянето на работна сила.
Националният рамков договор – страни по него са НЗК и съсловните организации на лекарите и стоматолозите. Приема се, че той е договор в полза на трето лице, защото той създава само права за здравноосигурените лица.

3. Вътрешни регламенти на корпоративни сдружения


Вътрешният регламент се приема от самото сдружение и действиетона нормите му е само по отношение на неговите членове. В хода на процедурата по регистрация съдът проверява съответствието на нормите на корпоративното сдружение с нормите на закона. След регистрацията всеки от членовете на корпоративното сдружение, както и прокуратурата, може да сезира съда с искане, ако регламентът не бъде спазван. Изложеното показва субсидиарния характер на вътрешния регламент като ИнП.
Два вида: ПУБЛИЧНИ (политически партии, изповедания, ЮЛ с нестопанска цел – сдружения и фондации, университети) и ЧАСТНИ (търговски дружества, кооперации).
Вътрешните регламенти трябва да бъдат разграничени от правилниците за организация на държавни и местни органи или за вътрешния ред на тяхната дейност, които представляват н.а., издавани по реда на чл. 7, ал. 1 ЗНА. Тези правилници представляват преки ИнП.


Впр. 22 Съдебната практика и тълкувателните решения на ВКС и ВАС

Терминът „съдебна практика” е легален. Този термин е многозначен и може да означава: а) съвкупността от съдебни решения, постановени в рамките на цялата правна система; б) или през определен период от време; в) или от определен съд; г) или по определен вид дела; д) или в определен отрасъл на правото.

Съдебната практика като източник на правото представляват новите правни мотиви от влезлите в юридическа сила в дадена правна система съдебни решения, които са придобили известност сред практикуващите юристи.

След като влязат в юридическа сила, съдебните решения се ползват със силата на присъдено нещо. Съдебната практика като източник на правото се формира не от влезлите в юридическа сила съдебни решения в тяхната цялост, а само от техните мотиви. Мотивите са съществен и централен елемент от съдебните решения. Те обясняват логическия път на разсъждения на съдията, по който той е решил юридическия спор. Мотивите, в които съдът обяснява своето разбиране и тълкуване относно приложимите правни норми, се наричат правни мотиви. Тези мотиви по необходимост имат и по-общ характер, защото засягат правните норми.


За да представляват ИнП като съдебна практика, правните мотиви трябва да съдържат новост за българската съдебна система. Правните мотиви, които са рутинни, тривиални или стандартни, не представляват съдебна практика. Не е необходимо СП да бъде трайна или константна.
За да могат новите правни мотиви да се превърнат в съдебна практика, необходимо е практикуващите юристи да бъдат осведомени, да узнаят за тях. Мотивите относно приложимите правни норми трябва да придобият публичност и в известна степен неформално признание. Освен неформалните, съществуват и формални канали за известяване – чрез специализирани бюлетини и годишни сборници, където се подбират и публикуват съдебните решения, формиращи новата съдебна практика.

Юридическо естество на СП

При последващото прилагане и тълкуване съдиите разполагат с аргументите от постановените съдебни решения, които поради общия си характер имат значение и за аналогичните случаи. Когато практиката се намира в решение на висшестоящ съд, това е аргументът ad auctoritate, а когато практиката е на същия или равнопоставен съд – аргумент на стабилността.
Съдебната практика няма пряка юридическа задължителност. Нейната задължителност е психологическа – чрез механизма на аргументацията при последващото прилагане на правото. Юридическото значение на СП е в това, че тя служи като източник за позоваване при решаване на следващи подобни дела.
Тълкувателните постановления на Пленума на ВС съдържат задължително тълкуване на правните норми. Те са правен източник, но не са част от съдебната практика.
Живко Сталев приема, че под съдебна практика се разбира:
а).всеки акт на съд, в който се съдържа тълкуване на източник на право
б).напластяване на известен брой съдебни актове, съдържащи съвпадащо тълкувание на една и съща разпоредба
в).тълкувателно решение на съд със задължителна сила (официално съдебно тълкуване)
Първата от изброените форми на СП не представлява сама по себе си ИнП, а има „нормотворчески принос” за конкретизиране и индивидуализиране на понятия, употре-бени в закона. Втората и третата форма са типични ИнП. Съвпадащата съдебна практика има формална юрид. сила, основана на обичайния й характер. Тълкувателните решения на КС, ВКС и ВАС представляват нормативни актове от особено, тълкувателно естество.

Тълкувателни решения на общите събрания на колегиите на ВКС и ВАС

ВКС е висшата съдебна инстанция по наказателни и граждански дела, а ВАС – по административни дела. Двете съдилища имат задачата да осъществяват върховен надзор за точното и еднакво прилагане на законите. В изпълнение на тази задача те имат правото да издават тълкувателни решения по приложението на закона.
Причина да бъде искано постановяване на тълкувателното решение е наличието на неправилна или противоречива съдебна практика. Когато СП е „противоречива” – налице е нееднакво прилагане на закона, а под изразът „неправилна” разбираме неточно прилагане на закона.
Предложения за тълкувателни решения се правят от председателя на ВКС/ВАС, от министъра на правосъдието, от главния прокурор. ВКС е разделен на 3 колегии, ВАС на 2. Всяка от колегиите може да заседава и да взема решения в състав, който се нарича общо събрание на съдиите, в което участват всички съдии от съответната колегия. Предложението за тълкувателно решение се разглежда именно от такъв състав на ВКС/ВАС – общо събрание на съответната колегия.
Тълкувателното решение има ограничено персонално действие, общозадължите-лен характер на правилото съдържащо се в диспозитива на решението. Следователно т.реш. притежават някои от белезите на правната норма и макар и непряко тълкувателните решения имат юридическо действие и по отношение на останалите пр. субекти.




Поделитесь с Вашими друзьями:
1   ...   5   6   7   8   9   10   11   12   ...   16




База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2020
отнасят до администрацията

    Начална страница