Втора награда на конкурса на боис за студентско есе „Просперитетът обича свободата” Просперитетът обича свободата

„Просперитетът обича свободата”

Александър Попов

Софийски университет, Английска филология, I курс

Свободата човек да живее и избира според преценката и силите на собствения си интелект е върховното и единствено човешко право. От него могат да бъдат извлечени както всички останали права, така и ограниченията, които обуславят един истински "морален" човек. Да бъдеш човек означава винаги да се развиваш, да търсиш себе си, да отместваш границите все по-надалеч, да опитваш да уловиш неуловимото с единственото качество, което ни прави нещо повече – разума. Ако именно тази способност ни прави хора и ни придвижва чрез пламъка си към един мечтан, макар и вероятно непостижим рай, то единствената валидна религия би трябвало да бъде тази, която признава бога на мисълта. Спорно е доколко такава религия би била монотеистична или политеистична, тъй като никой все още не е успял да измери и назове съставките на човешкото, но Разумът неотменно би царувал на висок трон в този пантеон, а свободата би била неговата страстна любовница и жрица.

Историята е доказала, че без свобода двигателят на прогреса се дави, а единственото, което поддържа човешкото, когато свободата е окована, е стремежът към нея. Дефиницията на това централно философско понятие обаче е трудна задача, от чието решение зависи развитието на човечеството като цяло. Именно погрешното интерпретиране на свободата в миналото е довело до най-трагичните и тъмни периоди, останали в човешката памет. Разбирането на свободата и принципите на динамична връзка между нея и прогреса ще спомогне за едно по-пълно схващане на индивидуалния човек, на неговите лични и обществени нужди, на гения му. Именно знание за свободата пропагандира Айн Ранд в своите критически есета и в художествените си творби. Нейните герои и идеи са прицелени в идеалните хора и идеалното общество, чийто генезис се корени в установяване на максимална свобода на развитие за разума.

Историята е доказала, че свободната воля е жизненоважен елемент за машината на прогреса. Тя е нейната кръв и гориво. Без свободна воля държавата или се обрича на несигурно съществуване, съпроводено от редуващи се спазми на прогрес и регрес – монархиите от миналото – или изгнива постепенно отвътре, докато управляващата класа вече не е способна да изстисква енергия от умиращото тяло – държавите с колективна икономика. Човек сам по себе си е динамичен фактор, който постоянно променя света и се нагажда към него с цел собственото си оцеляване. Държавата, която свежда разума до слуга на обществените нужди, без значение дали последните са естествени или дефинирани от управляващите, извършва убийство спрямо най-ценните си граждани и самоубийство спрямо себе си. Разумът по природа е егоистичен. Именно това му качество позволява новаторството и разнообразието, което се проявява в различните хора, докато те преследват изконните си желания и потребности. В една колективна държава, в която алтруизмът се поставя на пиедестал и се преследват предварително поставени обществени цели, планове и провъзгласени от спорни авторитети морални ценности, егоизмът е подложен на геноцид, а с неговата смърт си отива и разумът. Не онзи разум, който ни позволява да се ориентираме в многообразния живот и ни дели от животинското, а другият разум, който ни приближава до търсеното от религии и философски течения божествено.

Свободата е кислородът за творческата искра. Доказателство за това са хилядите блестящи умове на Европа и Русия, избягали зад океана по време на големите войни на миналия век. Още по-ново доказателство са стотиците хиляди млади хора, които бягат от България. Защото свободата има много измерения. Тя може да бъде потъпкана както чрез директната употреба на насилие и репресивни мерки, така и с невидими вериги, които оковават съзнанието в невидими затвори. Да си свободен означава на първо място да можеш да избираш и да се трудиш, без да се страхуваш от секирата на държавата или на други сили, оторизирани от правителствената власт да раздават собствената си форма на правосъдие и морал. Днес в България все още живее модел, който не позволява истинско развитие чрез свобода и разумен творчески напредък. Съществуват остатъчни паяжини, заровени под повърностните политически сили, които все още спъват естественото икономическо развитие. Този анахроничен модел на контролиране на общото благо ограбва индивида от правото върху собствения му труд и го поставя на едно ниво с немия, анонимен и немислещ човечец, das Man. Това мислене е създало хора и структури, които смятат за нормално да преразпределят чуждата собственост в своя полза и, още по-лошо, създало е огромни граждански маси, които нямат волята да се опълчат на подобно ограбване на свободата. Днешният българин е склонен по-скоро да се оплаква от корумпираността и некомпетентността на политиците ни, отколкото да се бори срещу тази сила на не-свободата. Само чрез упорит творчески труд, постоянна еволюция на мисълта, Сизифова непреклонност пред абсурда и Атласово изправяне на клюмналите рамене може да бъде пробита решетката, която спира напредъка и ограбва хората от правата им. Тази присъда обаче е справедлива, защото правата на собственост над труда са права, които трябва да се отстояват. На първо място хората трябва да осъзнаят необходимостта от собствените им усилия и чак тогава да търсят отговорността и грешката в държавния механизъм.

Потъпкването на свободата и разума за съжаление се забелязва в тежки форми в глобален мащаб. Посредственият масов вкус, страхът от новото, конформизмът – това са все белези на общества, в които пиковете на човешката мисъл биват саботирани за сметка на едно по-ниско ниво на свобода на ума, по-удобно и по-лесно управляемо в името на "обществото". Този изкуствено създаден от човека звяр, наречен общество, най-често в историята ни като вид е изяждал истинския свободен разум. Нуждите на обществото не са нуждите на хората. Обществото не трябва да изисква, а трябва да се грижи за потребностите на отделния човек, да гарантира свободата му и да му предоставя механизмите, чрез които неговия разум може да се свързва и да расте заедно с чуждите индивидуални разуми. Днешните общества са изкривени образи на това, което би трябвало да бъдат. Тежката бюрокрация спъва мисълта и я оставя да се лута в невеществени лабиринти, изкуствените разделения на малцинства и мнозинства пораждат излишна завист и желание за равенство, медиите насаждат мнения, които са плод не на индивидуалната, а на обществената мисъл. Единствените роли на обществото трябва да бъдат опазването на човешкото право на живот и собственост върху труда и осигуряването на по-ефективното съжителство между мислещите и специализиращи се хора. Прогресът е естествена последица от наличието на тези две гаранции. Общество, което е изпълнено със завист и омраза към по-високите и което се опитва да ограби материалното или идейно богатство, принадлежащо на индивидите, не заслужава съществуването си и рано или късно трябва да се промени или да умре.