Втората световна война: Памет. Подвиг. Кръстопът

Една голяма годишнина – това е повод за празненства, но на още по-силно основание – и за поклон. За една равносметка – поредна и сходна с тези, които са били правени преди пет, преди десет и повече години. Днес, вече 65 години след края на най-голямата война, човечеството следвайки криволичещия си път, в тези дни се спира и поглежда назад, за да разгледа своето минало. Така ние се взираме и в самите себе си - понеже същите същества като нас са били и тъмните, и светлите герои на Втората световна война. Мненията за нейната страшна и едновременно с това велика епоха обаче се менят. Различни са отговорите, които днес получават големите въпроси, които тя поражда. Разликите във всяка страна се увеличават с изминалите десетилетия, но още по-големи ще са несъвпаденията, ако сравним думите, звучащи на Червения площад в Деня на Победата и от устите на английските или да речем полските историци в същия този ден. Навярно няма и как да е иначе, защото не само отделният човек, но самите държави търсят в нея знак за бъдещето и смисъл за миналото си…

Това вечно търсене, колкото и противоречиви понякога да са резултатите му, все пак според мен е в съзвучие с традиционното гледище за историята като минало и наука за това минало. Би трябвало да узнаваме все повече за него и от позициите на науката разумно да преценяваме вече направените обобщения. Същевременно две важни уточнения оставят този спокоен поглед към историята на Втората световна война на заден план. Търсенето и анализът на фактите е задача за историците, а не всички от нас са такива (такъв не съм и самият аз). Историята обаче присъства в живота на всички ни, с нея се сблъскват не само учените. Тя определя (осъзнато или не) нашите възгледи и мироглед, още повече щом говорим за събитие от такъв исторически мащаб. Мащаб, който не позволява войната да бъде погребана под праха на историята, а я прави политически важна и днес, като препятства примирението между народите. Макар това да увеличава интереса към нея, то я и поставя в опасност – да бъде лъжливо преразказвана и погрешно разбирана.

Отдавна отминали са ония исторически епохи, в които хората са избирали за пример и обект на преклонение някое друго време – например благородното Средновековие или бълбукащата от живот и творчески гений Античност. Тогава те са ги изследвали, за да открият техните закони и да начертаят бъдещето си. А днешният човек – та той не се спира нито за миг, стремглаво се лута из своя свят, надпреварва се сам със себе си, преследвайки целите си. В това бясно движение хвърленият назад поглед става някак си замъглен, неясен. Понеже историята е минало, което е отдавна отвъд, тя присъства в нашия свят опосредствено, което значи, че изгражданите в съзнанието ни образи могат да бъдат изкривени и още по-лошо – изкривявани. Да, тук е ролята на споменатите вече опасни разказвачи, на недобросъвестните историци. Дори не са много пречките, това да се случва отново и отново, докато мислените очертания напълно загубят връзка с реално случилото се и създадат нов, фалшив, но удобен някому образ. Реших да разгледам темата за Втората световна война именно от тази гледна точка, защото днес сме свидетели на един истински сблъсък. Сблъскват се историческите школи на различните страни, в самите академични общности също припламват искрите на този спор, ала истинска война се води най-вече за това, как хората ще си представят историята утре. Представите, които се изграждат за нея сред масовата публика, дотолкова се разминават в отделните страни и се различават от състоянието си преди няколко десетилетия до степен, че може да говорим за една мащабна интервенция в колективната памет на различните народи (не казвам, че тя е първа или единствена по рода си).

На думите Победа и Освобождение се противопоставят понятия като „окупация”, която пък била резултат от „сблъсъка на тоталитарните хищници”. Съвременният човек продължава да бърза – той се вълнува от тези исторически въпроси, но има време единствено да получи готовата „смляна” от другиго информация по въпроса. И така у мнозина покълват отровните семена на историческата лъжа. Възникват толкова ярки противоречия че става ясно едно – налице е криза на паметта за войната изобщо. И си струва да поговорим за това, защото не става въпрос „само” за история. Става въпрос за нашето минало, настояще и бъдеще. Съзнавайки важността на обсъжданото историческо събитие – централно за двайсетия век, и големия залог от неговия правилен прочит, трябва категорично да заявим, колко е необходимо паметта да не бъде опорочена.
I.

Една Европа, разделена на Девети май
Когато говорим за паметта, за Втората световна война, естествено е дискусията да се концентрира около една ключова дата – 9 май 1945 г., Денят на Победата. Навярно вече разбиранията ми в тази насока са станали повече от ясни, защото да се пише Победа с главна буква, това вече изразява пристрастие. Да, дотолкова непримирими са страните в този спор. А той е по няколко главни теми – чия е Победата и над кого, защо започна войната и какви бяха нейните последици, какъв беше нейният характер. Ще си позволя още едно уточнение – в различните държави акцентът пада върху различни събития, върху различни дати, докато други такива умишлено биват, ако не премълчавани, то със сигурност силно омаловажавани.

Втората световна война, опитват се да ни убедят някои западни историци, е сблъсък на тоталитарни чудовища – нацистка Германия и СССР, Хитлер и Сталин. В нея те се омаломощават взаимно, за да не могат да сграбчат в лапите си целия свят, докато „демократичните” държави търпеливо изчакват, за да могат да „освободят” света от демона на нацизма, а после да се захванат и с другите пречещи им демони. Това гледище, макар и да Ви беше предадено сбито и иронично, на практика е застъпено широко в англосаксонските страни. В държавите от Централна и Източна Европа, и особено в Полша, се разказва една друга история – за предадените в лапите на гореспоменатите хищници малки държави, които са преживели нацистката окупация само за да преживеят след това и съветската. Заради нея те директно попадат в епохата на съветизацията, на народните демокрации. Събитията от 40-те до 80-те години на XX век едва ли не се приравняват на изпитаното във времето на войната.

Трябва обаче да се заяви директно, че Втората световна война е война, в която на практика целият свят се обединява срещу силите на Оста, срещу Германия, Италия, Япония и доброволно или принудително съюзилите се с тях държави (за съжаление в редовете им стои и България). Война, главна заслуга за чието спечелване има Съветският съюз. Неговата Велика Отечествена война се превръща в главен театър на бойните действия. Нелепи са опитите (и особено кинематографичните от тях, колкото и много да са те днес) да се представи руският войник като ординарец на западния рицар, а този смел кавалер – главен победител над Германия. Но нима може да се отрече, че Съветският съюз се бие срещу най-елитните войски на Вермахта близо четири години. Червената армия унищожава 72% от личния му състав и 75 % от бойната му техника. Самото немско главно командване добре съзнава, къде се решава изходът от войната. Подкрепленията за Източния фронт не спират, нито след активизацията на западните съюзници в Африка, нито след десантите им в Италия или Нормандия. На изток са дадени най-много човешки жертви и от двете страни, причинени са най-големи разрушения.

Без да се отчетат тези факти, е невъзможно да бъде разбрана нарастващата тревога на Русия от течащото „преосмисляне” на войната. То става възможно, заради избледняването на колективната памет с увеличаването на историческата дистанция. Използването на възможността е напълно закономерно – антируският прочит на войната е нужен като идеологическа основа на Запада в неговото противоборство. Да се помрачи образът на Русия, да се посочи тя с пръст като (за разлика от Германия) непокаял се агресор, това е мощно пропагандно оръжие срещу възстановяването на значимостта й в света. Това позволява дори след рухването на комунистическата система, великата страна отново да е на скамейката на подсъдимия. Ако обобщим, наблюдаваме опит за преразпределяне на заслугите за разгрома на Третия райх, като целта е войната да бъде наново спечелена – вече на полето на пропагандата. В Централна и Източна Европа на дневен ред (винаги и с отчайващо упорство) е очернянето на мотивите и действията на Червената армия, за да се дискредитира нейната освободителна мисия в Европа, да се допълни упорито създавания образ на Русия като експанзиционистична и враждебна сила.

Денят на Победата не просто разделя на две двайсетия век, той определя пътя на народите, зачерква хитлеристкия проект за нов световен ред. Да, въпросът „Какво би станало, ако…” не съществува за историческата наука. Но ние ще му отговорим сигурно и точно, защото на помощ ни идва една от най-похвалните, но понякога и най-мрачните страни на немския народ – точността, die Pünktlichkeit. Със завидна методичност военните и политиците на Третия райх скицират своя замисъл за бъдещето на света, съставят планове за своето политическо, икономическо и военно развитие. Тези планове най-ясно говорят за величието на Победата, за триумфа на народите, който трябва да бъде разглеждан именно през призмата на това, срещу което те са били обединени.

Немското нахлуване в Русия, започнало на 22 юни 1941 г. отбелязва зенита на империята, планирана като хилядолетна. Немското командване мисли, че е подчинило историята, че силата на неговата воля е решителното оръжие за господство над Света. Още в „Моята борба” Хитлер пророкува унищожението на Русия под натиска на Германия, което като събитие от вселенска величина ще потвърди „безусловната правилност” на неговата расова теория. За кратко време фюрерът успява да надхитри всички европейски сили – и Англия и Франция, и СССР. След като е подготвил своята гигантска война с демилитаризирането на Рейнската област, с Аншлуса и с унищожаването на Чехословакия, от Септември 1939 г. до май 1941 г. той става пълновластен господар на Европа. Съпротивлява се само Великобритания. Единствената сила, способна да се противопостави на немците е Съветският съюз. Планът „Барбароса” е отдавна утвърден, когато един от немските генерали точно обобщава господстващото в офицерския корпус убеждение: „Войната против Русия е най-важната част от борбата за съществуването на немския народ… Тази борба трябва да преследва целта да превърне в руини днешна Русия и затова трябва да се води с нечувана жестокост.” Сигурни в победата си, немските чиновници старателно разработват директива за подготовката за периода след осъществяването на плана „Барбароса”. Германия няма да се задоволи с усвояването на руските простори! Тя планира удари в Египет и от там в Палестина, през Кавказ срещу Ирак, операция „Феликс” за овладяването на Гибралтар, окончателното сломяване на Англия…

Едва ли има по-подробно изработен план за постигане на световно господство от този, който парче по парче сглобяват немските стратези. В сравнение с него, за съжаление на желаещите да преосмислят резултатите от Втората световна война, бледнеят всички планове за световна революция, между другото изоставени от Съветския съюз още през 20-те години. Най-знакови и най-важни за нас са не толкова военно-стратегическите замисли на Вермахта, колкото цялостният план на Хитлер за преобразяване именно на тази част от Европа, която днес е най-склонна да размахва термина „руска окупация”, характеризирайки събитията от 1944-1945 г. Генералният план „Ост”, който трябва да превърне Източна Европа, не просто в немска колония, а в съставна част от Райха ясно задава средствата за тази промяна – понемчване на расово годните, за останалите - депортация на изток в спечеления от немското оръжие Сибир, поробване за целите на немската икономика, физическо унищожаване. Само за две – три десетилетия трябва да бъдат прокудени и унищожени 85 % от поляците, също толкова от литовците, 75% от белорусите и 65% от населението на Западна Украйна, 50 % от естонците, латвийците и чехите. На депортираните трябва да бъдат предоставени условия, които да доведат до рязкото съкращаване на броя им в кракът исторически период. От земите на Източна Европа трябва да изчезнат общо към 50 милиона славяни и прибалтийци. Литовците и латвийците заради обособеността им от славяните трябва да бъдат преселени като техен етнически противовес в Русия, която да бъде разделена на множество отделни държави, живеещи в хаос и мизерия под абсолютен немски контрол.

Работата по тези задачи започва още по време на войната – за това работят и немските концлагери, в които загиват не само евреи, но и множество славяни. Общият брой на техните жертви достига 11 милиона души, като е широко известна общата цифра на убитите в Европа евреи – 6 милиона. Сред безбройните затворници, попаднали в немската система за изолация, принудителен труд и неминуема смърт се провеждат експерименти за откриването на максимално ефективен способ за стерилизация на жените. Предвижда се пропаганда на доброволната стерилизация и пълен отказ от борба с детската смъртност сред поробените народи. Такава е съдбата, отредена расово непълноценните. Така наречените „източни работници” – die Ostarbeiter, отведени в Германия за робски труд са над пет милиона.

Отношението към поляците, чехите и другите им съседи, не се отличава коренно от това към населението на Русия, но с тази разлика, че руснаците все пак представляват главната опасност за немската хегемония. Планирайки използването на окупираните в Русия територии още през май 1941 г. немските военни и икономисти стигат, до извода че ако успеят да добият от Русия всичко, което им е нужно, десетки милиони ще са обречени на глад. Те приемат това за необходимост, за част от победоносната немска война. Самият Хитлер заявява – „На изток самата жестокост е благо за бъдещето.” И германските войници демонстрират адско усърдие в прилагането на тази жестокост. Модерните средства за водене на война и поставената задача – да се воюва не само с армията на противника, а и с целия му народ, превръщат Втората световна война в първия въоръжен конфликт, в който броят на убитите цивилни значително надвишава този на загиналите войници. Известно е, че съветските жертви са около три пъти по-големи от немските, но при това на фронта загиват около 8,6 млн. съветски и съпоставимо количество - около 7 млн. немски войници. Огромната разлика, която всъщност представляват мирните граждани, с чиято смърт падналите във войната от страна на СССР достигат около 27 млн. души, показва, че това е война на тоталното унищожение. Война в която нацистите виждат своя шанс да променят света и не се спират пред нищо, за да успеят, защото знаят, че този шанс е единствен. Фанатизмът в постоянно устройваните в Европа кланета стига до там, че Химлер да заяви: „ В началото не се съобразявахме с ценността на човешкия материал…отчитайки недостига ни на работни ръце, сега ни се налага да съжаляване за това, че военнопленници умираха по стотици хиляди от глад и изтощение”. Възраждат се древни техники за мъчение, военните операции се редуват с набези за плячкосване, a гаврите с местното население достигат нечувани измерения. В пепелища биват превърнати 1700 града и 70 хиляди села на СССР.

Нацистите целят унищожаването на десетки милиони хора, изхвърлянето на други десетки милиони от родните им страни и поставянето им на границата на оцеляването. Духовната сфера трябва да бъде изчистена от всичко неарийско и по същество превзета от немска световна цивилизация. Тези планове вече нямат просто военно-политически характер. Те са с вселенски мащаб, дело на дух, обладан от най-ниските човешки инстинкти и въоръжен с най-крайните расови теории. Мегаломанията на Хитлер ражда убеждението му, че неговото дело е „решителен обрат” за света, водещ го към „гробницата на времената”, „последен етап от еволюцията, отвеждащ към края на историята”. Така лудостта и мистицизма, желанието за хегемонизъм и яростта срещу „расово непълноценните” се сливат, за да поставят човечеството на исторически кръстопът. То трябва да реши „да бъде или не”, но това не е онзи Хамлетов въпрос, където личността спори със света, но и със самата себе си, търсейки мястото си в него. Тук светът се изправя пред враг, загубил в себе си всичко човешко. Или пък може би има прилика – и става въпрос за сблъсък между човечеството и неговата тъмна, обладана от злото половина…

Изходът от този кръстопът бива намерен в най-страшната война, разразила се през 1941 г. на немския Източен фронт.
III.

Началото на най-страшната война

Говорим за криза на паметта изобщо, но споровете се отнасят основно до съветско-германският конфликт, който всъщност определя развитието и края на войната. На 22 юни 1941 г. Германия, без да обяви война, напада Съветският съюз. Още от тук започват въпросите. В началото на 90-те години в руската историография се разразява същинска буря по повод на прокарваните тези за превантивния характер на немското нахлуване в СССР, за това как Хитлер е бил принуден да нападне първи, наблюдавайки мащабната подготовка на Сталин за нахлуване в Германия (за демагогстващите по въпроса, твърде изкушаващо е, в случая да заменят думата Германия с Европа). Поднесени в популярен стил, тези идеи бързо стават известни. Въпреки че не намират подкрепа в разсекретяващите се архиви, с които създателите им (В. Суворов, И. Бунич и други) уж са работили, тези явно неверни тълкувания за причините за Втората световна война, днес са на практика основната литература на българския масов книжен пазар, посветена на тези проблеми! По тази причина и смятам за нужно, да се спра върху тях. В цяла Източна Европа те стават символ-верую за онези, които искат да представят себе си единствено в светлината на жертви на сблъсъка на идеологиите, защото ако плановете на вождовете са тъждествени, не е трудно чрез изкривяването на историческите факти червеноармеецът да бъде приравнен на войника на Вермахта.

Това тълкуване обаче е не просто погрешно, то търси истината не там, където е нейното истинско място, размества акцентите и така успява да утвърди лъжата – с напълно конюнктурни цели. Нека не забравяме, че тезата за превантивната война е измислена от самите нацисти, тоест с дейното участие на майстора на пропагандата Гьобелс. Имайки предвид обаче, че самите те на моменти изоставят тази си идея, не я следват с особена настървеност (свойствена им във всяко друго начинание), трябва въобще да се запитаме, доколко те самите са й вярвали. Забележете - Германия, ако вярвате на Гьобелс, никого не е нападала – на 1 Септември 1939 г. тя просто отговаря на полските „провокации”, а след това е принудена да се разправи с Англия и Франция, които наистина първи й обявяват война… макар и в отговор на нападението й над Полша. Струва ли си тогава да вярваме на Гьобелсовите следовници днес (те безспорно са такива поне що се отнася до пропагандните техники) и въобще на тези, които за всяка своя военна авантюра обясняват, че всъщност действат в отговор на агресивни действия, че не нападат, а контраатакуват. Примерите на съвремието ни са твърде явни и показателни, но ще се въздържа да ги спомена, защото важна историческа тема като разглежданата не трябва да бъде отрупвана със злободневни забележки. Приликите за съжаление се откриват дори в използваните средства - немските пропагандисти в потвърждение на съветската подготовка за нахлуване в Германия показват в своите кинопрегледи кадри от 1939 г. , запечатали моменти от навечерието на Съветско-финландската война (завладявайки съветските „плацдарми”, те не са намерили други доказателства). Паралелите със съвсем неотдавна разразили се медийни и военни конфликт са повече от ясни.

IV.

Руският подвиг
Вермахтът напада съветската страна в най-късата нощ от годината, възползва се от незавършеното й военно преструктуриране и започва своето яростно настъпление с една цел – унищожаването на Русия. Наистина, Германия нахлува в Съюза на съветските социалистически републики, ала в немските документи все пак четем планове за действия срещу Русия, прилагателното Съветска в повечето случаи въобще липсва. Може и да прозвучи смело, но тук – още на генетическо ниво е заложена бомбата, разрушила плана „Барбароса”. Тук в отправеното предизвикателство към великата история, култура, народ, сила на Русия, към нейната същност, стои предизвестието на немското поражение.

Самият аз употребявам преимуществено понятието съветски, вместо руски със съзнанието, че следва да бъде отчетена заслугата на всеки народ на огромната многонационална страна, че към главния руски принос се присъединяват на не по-малко основание и усилията на украинците, белорусите, кавказките и централно-азиатските, всички малки и по-големи народи, които заедно с русите населяват Русия. Единството на тези народи срещу завоевателите е от първостепенно значение за Победата. Немската пропаганда също обръща внимание на този проблем, тя сякаш иска да скрие своя истински противник. В Директива на началника на Щаба на върховното командване на немските въоръжени сили четем: „Във всеки случай, трябва да се избягват изразите „Русия”, „руснаци”, „руски въоръжени сили”… като те се заменят с изразите „Съветски съюз”, „народите на Съветския съюз”, „Червената армия”. Германските войски опитват да си изградят образ на антикомунистическа сила, която се бори със системата, с „еврейско-болшевишкото съветско правителство” , а не с народите на страната. Съвсем различни се оказват реалните им намерения (тъкмо те са отразени в секретните военни документи), които са в далеч по-стройно съзвучие с расовите теории. Надеждите на Хитлер за разпадането на Съюза на многобройни враждуващи национални групировки не се реализират. Терорът, разгърнал се на окупираните съветски територии способства не за пречупването на духа на съветския народ, а за надигането на огромна патриотична вълна, в чиято основа е традиционният за руския патриотизъм образ на Родината-майка, на Матушка-Русия.

Нахлуването в СССР е последвано от масово записване на доброволци в Червената армия, като лятото и есента на 1941 г. от така ново постъпилите са създадени 60 дивизии. Съветското ръководство същевременно възприема единствената правилна линия – на замяна на класовите лозунги с патриотични. Историята на Русия, която не веднъж е ставала свидетел на вражески нашествия, става доказателство за народа, че неговото дело е наистина „право”, че победата му предстои. За немците, представящи си Русия като периферия на цивилизацията, патриотизмът на народа й остава непонятен. Подценявайки неговата сила те смело се отправят на изток, към краха на своя хилядолетен райх, така като са правели други неведнъж преди тях. Юни 1941 г., когато двата най-големи народа на Европа се сблъскват, те разбират, че са на прага на огромна буря. Затова въпреки ожесточението на немските войски и вярата им в победата над Русия, у мирното население на Германия, пише Гьобелс в своя дневник (запис от 23 юни 1941 г.) , „настроението е до известна степен спаднало”. Още по-категоричен, макар и твърде неохотно, ден по-рано е българският министър-председател Богдан Филов: „Според получените от София и провинцията сведения, войната между Германия и Русия се посреща от населението с изненада и униние.”

И мрачните предчувствия са оправдани - блицкригът в Русия е последният голяма залог на Хитлер, залог за победа. Спирането на блицкрига, според собствените му военни закони означава неминуемо поражение. Вермахтът сгазва съветските погранични отряди, помита цели дивизии, обкръжава армии, втурва се напред, сграбчва Русия за гърлото и яростно желае да я унищожи - без значение каква цена ще се плати за това. Тази цена, учи фюрера, убеден в непобедимостта на своите войници, ще заплати врага, неговите майки и бащи, неговите жени и деца. Немската гледна точка е ясна – законът за естествения подбор е универсален. Негов инструмент е призована да стане най-голямата армия за нахлуване, събирана някога. Като природен закон, той не само е приложим и за междудържавните отношения, той ще важи още по-силно при сблъсъка на две раси – на „варварство” и „цивилизация”, а след като войната е съдба и историческо предопределение, то трябва да я спечели по-силният народ, немският – по-висшата раса. И един става неговият главен девиз: „На изток! На изток! На изток!” – „ Nach Osten !”

Лесно е на тези, които пренареждат заслугите за Великата победата, но посмели ли са те да погледнат в очите великия саможертвен подвиг, с който Русия я постига. Лятото на 1941 г. е най-тежко изпитание за руския народ. За неговото преодоляване той заплаща с милиони жертви. Необятната руска степ гори, изпепелявана и от слънцето, и от безбройните артилерийски снаряди и авиобомби. Като черен облак есесовците и загърбилите рицарските традиции войници и офицери на Вермахта се стоварват върху опустелите житни простори. Не се поддават на обяснение от нормалния човешки разсъдък последвалите зверства и кланета. Заповедите, четени пред строя са категорични – война на унищожение! Руснакът трябва да умре, за да живеем ние! И това, подчертавам, не са хиперболизирани обобщения на реално казани думи – това са цитати! Химлер е категоричен: трябва да бъдат избити 30 милиона славяни. Дори една трета от цялото население на страната - добавя Рунщед - колкото по-малко останат, толкова по-добре! Към варварите международните закони за водене на война са неприложими! Следват безброй разправи с мирното население, изнасилвания и грабежи, растрели на тези, които току-що са били принудени да копаят собствения си масов гроб. Известна е печалната съдба на евреите на окупираните територии, мнозина от които въобще не достигат до концентрационните лагери, а са избити още непосредствено след нахлуването на германските войски в съответния град.

***

Но прав е бил Леонид Леонов, да напише само няколко месеца по-късно: всяка прашинка пепел ще роди герой. Немските войници, наскачали в окопите от своите камиони сякаш се изправят пред видение. Въздухът се топи в горещината. Високоговорител. Съветската рота се вдига като един „В атака!” и някъде над нейното мощно „Ура!” се носи песента „Вставай страна, огромная !”, родена още в първите дни на войната. Немските войници не са способни да разберат това. Та това не е спретнатата Белгия. Това е война на живот и смърт, но смърт не само за непримиримите им врагове. „Що за дух е това?” – въпросът ще бъде потушен от властния отговор на пропагандата: „Фанатизъм! Варвари!” И смело напред продължава немският войник. Не пада обаче руският колос, държи се все още на своите „глинени крака”. Но нали според плановете на 7 август немските войски трябваше да са в Москва ? „Нас ще ни съпътства славата и ореолът на непобедимост, който ще парализира действията на руснаците.” Но не, варварите не се плашат, затъва немецът в руската разпутица, затъва до колене в кал и вода, а те продължават да воюват отчаяно, до последната капка кръв, до последния войник. Природата спира немците, а на руснака дава сякаш все повече сили. Идва есента, студ сковава безбрежните руски полета, германците се взират в безкрая им, а фюрерът им обещава – последният щурм, войната трябва да завърши до Коледа, ах, колко пъти е чувала Европа това толкова нелепо обещание! На него руските войници отговарят по най-величавия начин – така, както за цялата Червена армия са заявили легендарните защитници на Брестката крепост, изписвайки с кръв на иначе бялото знаме, развято в лицето на наглия агресор: „Всички ще умрем за Родината, но няма да се предадем!”… Малко още - ръка само да протегне и ще стигне немският войник Москва. Той вижда златните й куполи, напечатани са вече поканите за победния прием в превзетия Ленинград. Толкова е близо победата на немския орел! Но от нея го отделят като гранит твърдите руски редици. То стоят непоклатими дни и седмици, месеци и години.

Да, руският войник успя, той хвърли немците в обятията на своята зима. Тя няма да ги победи сама, но той ще го победи, защото друг избор няма! „Велика Россия, но отступать больше некуда! Позади Москва!” – с тези думи, казва легендата, героят се хвърля под немския танк… Германските стратези разчитат на своите наистина смели, но винаги точни и хладни разчети. Те владеят до съвършенство маневрирането между факторите, определящи изхода от една война. Те постигат ключовите за търсения успех внезапност и изненада, които казва Клаузевиц – този дядо на Хитлеровата военна доктрина, „се постигат по-лесно в тактически, отколкото в стратегически мащаб, понеже времето и пространството винаги имат по-малки стойности в периода на тактически действия”. Ала формулите не сработват. Въпреки погромът на 22 юни 1941 г., въпреки постигнатата стратегическа изненада, русите не се огъват, тяхната храброст сякаш изкривява времето и пространството, в които се решава войната и стратегически в нея стават малки парчета земя, които ще останат легенда. Такива са Невский петячок под Ленинград, просмукан с кръвта на една от най-яростните битки, най-здравите крепости в града на Волга - Сталинградският тракторен завод и заводът „Червеният октомври”, Дубосеково, където своя подвиг извършват 28-те памфиловци и Тарановка, прославена от смелите широнинци… В тях (и не само там) всеки уж тактически маньовър има световно значение. Така на целия необятен фронт русите с гърдите си ще спрат немската лавина, за я отблъснат назад, за да я унищожат в нейното гнездо, извървявайки целия път, всички страшни и величави 1418 дни – през смърт и огън – чак до Берлин!

Историята на критическите месеци на 1941 г. и последвалите ги огромни сражения-епопеи най-добре показват, кой е истинският победител. Така не може да бъде наречен някой, който просто се е накичил с лаврите, такъв е този, който със собствените си ръце е изковал победата. През четирите свръхтежки военни години, такава слава успява да заслужи най-вече руският народ. Може да се спори за успехите и неуспехите за политически ръководители, за действията на прочути военачалници, но не и за великия подвиг на съветския войник. И ако отново смесвам прилагателните руски и съветски това не е случайно. Всеки от народите на великата страна изпраща свои синове в редовете на Червената армия, но обединяваща за всички тях е любовта към Родината, създадена от руската история в условията на многонационално съжителство. В окопите, в тила и в окупираните територии, всички тези народи, всички съветски хора слушат своите радиоприемници, за да бъдат утешени и обнадеждени от звъна на Кремълските куранти, от името на говорещата през мрака на отчаянието Москва. Хитлер призовава величието на древните тевтонски рицари, черпи вдъхновение от славата на Свещената римска империя, кръщава страховития си план на императора й Фридрих II Барбароса и изпраща срещу Русия своите като викинги кръвожадни нордически войни, но за своя зла съдба те срещат отпора на внуците на Суворов и Кутузов, потомци на богатирите на Александър Невски и Дмитрий Донски. Неслучайно именно излятите в метал имена на тези велики предци ще украсят като ордени гърдите на защитниците на Русия в нейното, отново по думите на Леонов, „стократно Бородино”. Така битката за Родината е вдъхновена от нейната слава и сила. Тя кове непобедимостта на Червената армия, вплитайки в ризницата й най-страховитото за немците проявление на прочутото славянско търпение, а именно – несломимостта в боя - до последната капка кръв. Патриотизмът създава онова, което навярно най-много учудва в спомените на ветераните и разказите на големите съветски писатели - става дума за постоянната, несъкрушима вяра в Победата. Дори през 1941 г., когато във всеки момент е можело да си помислиш, че ще загинеш, когато това често е било неминуемо, да си представиш разгром на Русия, победа за хитлеризма – това е било невъзможно. Не, никога!

В стратегически план обаче през 1941 г. Победата не изглежда така сигурна и неминуема, както днес се опитват да я представят някои, отдавайки я само на огромната територия, несметните съветски ресурси, неизтощимите човешки резерви. Не са прави и други, които говорят само за грешките на Хитлер, за руската зима, за руските простори, за някаква друга война на Германия – срещу природата, а не срещу Русия. Аргумент за това може да бъде само общата им непобедимост… Преди съветското командване да успее да спечели стратегическата инициатива с големите победи при Сталинград и Курск, на карта е поставена съдбата на Русия, на всички страни, противостоящи на хитлеризма. Силите са изравнени. Тук е кръстопътят на историята. И решаващият фактор на патриотизма се проявява всеки път – когато русите са в обкръжение, когато самотна рота войници до край отбранява своята позиция, когато шепа партизани се хвърля срещу многобройните сили на неприятеля, за го удари яростно и да изчезне в нощния мрак… И ако патриотизмът е решаващото оръжие, то тези, загивали с името на Русия на устата са великите герои, истинските победители.

Те са милиони! А ако има толкова много герои, кому да благодарят потомците? За нас всяка военна история звучи като проява на висш героизъм, поставете се на мястото на срещналите с бой връхлитащите хитлеристки орди и без колебание ще признаете – всеки от тях е герой. Съветските хора от военните години са мислили друго яче - те приемат своя боен път не като подвиг. Той е задължение към Родината, а заради това и повик на съвестта, участ. Фронтовите кореспонденти, редовните кинопрегледи, сводките от фронта споменават стотици и хиляди герои. Имена на въздушни асове, на пехотинци, закриващи амбразурите с гърдите си, снайперисти, унищожили цели бойни части на противника, бойци, които водят в бой партизански отряди и унищожават „под откос” цели влакови композиции... – те ще бъдат записани и запомнени. В същото време красноармейците, извоювали Победата са наистина милиони. Техните имена се издирват и днес, но едва ли някога ще бъдат до едно установени. Подвигът на незнайните герои се осъзнава постепенно. Запомнилите се поименно победители са станали обект на преклонение още по време на войната – такива като Володя Куриленко, Александър Матросов, Леонид Голиков, Зоя Космодемянская, Олег Кошевой… Но незнайните герои лежат в безброй гробове из Русия и Източна Европа, милионите са и допринеслите за успешното завършване на войната, доживели до Деня на победата. И казвайки незнайни, не говоря за тези, които са изчезнали или не са били разпознати в своя последен бой. Незнаен е всеки руски „солдат”, чието име не е и няма да намери място в историческите хрониките. За сметка на това в тях завинаги е запечатано неговото дело.

Затова нова прослава заслужават най-вече ветераните на Русия и въобще всички живи днес победители над нацизма. Техният подвиг не подлежи на преоценка, не се и нуждае от такава. Ветераните са живата памет за Победата днес, предаденото от тях става част от общата ни историческа памет. То трябва да бъде съхранено, защото носи в себе си истинска частица от големия подвиг, а само така изминаващите лета ще бъдат утвърждение, а не забрава за постигнатото от победителите.

На пътя това осъзнаване стои тази мощна тенденция за политизиране на войната, за пренаписването на историята, за която вече говорих. Днес се решава, дали Победата, споменът за нея, ще бъде духовен фактор за мир за векове напред или човечеството ще заживее с опасността от възраждане на онези тъмни сили, без да осъзнава, че те могат да се крият и появят във всяка епоха, а не са само плод на болния ум на един неуспял австрийски художник.

Доскоро и аз самият не вярвах във възможността за възраждането на тъмните сили на нацизма. Не е ли страхът от възраждането му вече анахронизъм? Спомням си старият съветски документален филм (един от многото), разказващ за войната, който завършваше с кадри, показващи различни хитлеристки и прочие крайно десни организации от САЩ и Западна Европа, техните расистки лозунги и свастикоподобни знаци. Така филмът завършваше с посланието, че фашизмът е жив, че той може да се възроди – на Запад, както тогава е твърдяла политическата идеологема в социалистическите страни. Тогава помислих, че тази мисъл е единствено и само съветска пропаганда, но за мой ужас години по-късно осъзнах, че греша. Разликата е само една – не става дума толкова за Западна, колкото за най-страдалата под немския ботуш Източна Европа. Да, тъмните сили, вдъхновили расовите прочиствания, айнзацгрупите (това са немските наказателни отряди за борба с цивилното население), Окончателното решение са живи. Когато мисля по този въпрос, твърде нелепи ми се струват всички нервни изблици, на които ставаме свидетели в България около Девети май, обясненията от уж демократично мислещи хора, които обвиняват за всичко лошо в света Червената армия и упорито заклеймяват този „неин” празник (вече обясних, защо той е на всички нас).

Въпреки, че нито минута от съзнателния си живот не съм прекарал в Народната ни република, мисля, че имам право да обвиня тези, които в зората на демократична България са дали всички свои сили за промяната на системата. Тази промяна днес е факт, но преследването на стари идеологически врагове (които дори и ако вече не съществуват, то според добре известната мисъл, следва да бъдат създадени - за да бъде съхранен ореолът на поборниците) отново става причина за поругаването на Великата Победа. Така предизвиканият хаос на полето на историческата памет в България за последните двадесет години, роди един процес, който за горепосоченото поколение, осъществило прехода, остава до голяма степен скрит. Негова жертва обаче са моите връстници. Да, за това не се говори много, това бива смятано за младежко увлечение или въобще не се забелязва, но днес в България национал-социалистическите и въобще расистките идеи са в разцвет. Само преди година един български град – Пазарджик, беше окичен с огромен нацистки флаг за рождения ден на Адолф Хитлер, само преди дни на Трети март (2010 г.) на историческия връх Шипка видях „патриоти”, зашили свастики по своите якета, за да ги превърнат в нацистки униформи. Обществото просто не желае да види истинските размери на своеобразното крайно-дясно движение в Интернет, което се състои от хиляди (тази цифра не е преувеличение) сподвижници, утоляващи своите низки страсти в специално създадените за целта десетки сайтове и прилежащите им форуми, където можете да откриете наистина купища хитлеристка литература, да прочетете за „човеконенавистничестката антифашистка идеология”, да намерите разрешение на всички днешни проблеми в разправата над хората с друг цвят на кожата, над комунисто-масоно-евреите и поеврейчилите се – хазарите. Крайно дясна литература може да бъде намерена във всяка по-голяма книжарница и тук не става въпрос само за „класиците” като Хитлер или пък Ричард Харууд - автор на „Лъжата за шестте милиона”, пораждащи и чисто исторически интерес, а и за много съвременни български и чужди открити съвременни пропагандатори на техните идеи. Не мислете, че зона на омразата е единствено Интернет – просто той е нейната най-добра трибуна, видна за всички ни. Но нима това, че не можем да видим тайните им сборища, организираните от тях побои и разправи, да присъстваме на сбирките им за посветени, прави крайно десните екстремисти плод само на нашето уж параноично въображение !?

На този фон, всеки разумен човек ще признае - хулите към Девети май и историческата истина за Втората световна война придобиват особено опасни измерения. Те имат главна роля за появата на група от лумпенизирани млади хора, които изграждат възгледите си под влиянието на модернизирани нацистки теории и заживяват в свои затворени групи, белязани от отчуждението и озлоблението спрямо обществото. И така е в цяла Източна Европа, подобни отклонения от здравия смисъл се появяват даже и в Русия, а най-критично е положението в държавите, които не просто огранизират срещи на своите СС, колаборационисти, палачи и прочие „герои”, но по най-циничен начин започват наказателно преследване срещу живите днес съветски партизани, срещу сражавалите се на страната на Червената армия, срещу евреи, които избягали от лапите на немците, са започнали да се борят срещу тях с оръжие в ръка. И именно многобройните момчета с бръснати глави и бойни нашивки трябва да бъдат посочени с пръст, когато за поредния Девети май, отново решат да ни разкажат, за „червената опасност”, свързана с този „червен празник”. Не, опасността е кафява, колкото и да се опитва да скрие под „националистически” етикети този си нелицеприятен цвят. Тя всеки ден буйства по улиците на България и на Европа.

Ако ще говорим за заплахите от лъжливия прочит на войната, то трябва да завършим с една друга опасност, която също следва от изкривяването на някои истини или нарочно търсената забрава на други. Втората световна война е война против нацизма и както току-що казах, неговото възкресяване и ново възхваляване е един от преките резултати на новата война – тази на паметта. Нацистките идеи обаче едва ли някога ще станат водещи в някоя държава, дори и да се харесват на някои национални ръководители. Говорейки за нацизма като за основна причина на войната, неговата безперспективност като държавна идеология днес може да ни заблуди, че пропастта, в която той е искал да ни запрати, е навеки затворена. Истината е съвсем друга, защото главното тук е не толкова теорията на националсоциализма, а неговата практика. И тази практика – това не са само газовите камери, гетата и погромите. Те са средство за постигане на част от „големите” цели, но ако ограничим престъпленията на Хитлер и кликата му само до избиването на евреите, например – а именно за това основно се говори в Западна Европа и особено в САЩ, ще пропуснем нещо най-съществено. Масовите гробове в Украйна, Беларус и Русия, кланетата в Полша и Прибалтика, мрежата от концлагери – това са последствия от престъпната политика, с която Хитлер търси разпалването на световния конфликт. Агресивната война, защитаваща собствените интереси и незачитаща чуждите става негово знаме, под което започват походите към всички зверства. И главна идеологическа обосновка на всичко това става идеята за собственото идеологическо, духовно-културно, цивилизационно превъзходство, убеждението в предопределеността на собствената победа, маниакалното желание в чуждите страни да бъде наложен ред. Така в завладяна Франция немците обясняват, как за нейния разгром са виновни разграбилите я богати евреи, а окупацията е полезна за иначе гордите французи – за да бъдат спасени те от тази инородна сган, да заемат своето достойно място в немската Нова Европа. Германците са призовани да управляват света, което изключва възможността за сътрудничество с другите раси и особено с азиатско-славянските орди на Русия – те могат да бъдат единствено роби… Ала днес отново могат да се открият познатите ни рефрени за руската дивост и азиатщина, вечните блянове за подялба на Русия, а тяхна опора е убеждението, че думата демокрация може да звучи логично единствено след прилагателното западна… Но съществува ли всъщност демократична военна интервенция или демократична пропаганда за заблуда на общественото мнение?

Присъствието дори на сянка от практиката и аргументацията на немския хегемонизъм в днешните международни отношения вече ни показва далеч по-сериозната опасност за света, който трябва да се изправи не пред лумпенизирани младежки групи, а срещу стохилядни армии, срещу цели държави, отричащи съвместното съществуване, различността, а така и мира въобще.

Така стигаме до логичното заключение на настоящото съчинение – и то е в призива към паметта на всеки, които зачита историческата истина, които не иска някои днешен политик или журналист да определя, какво всъщност се е случило вчера, особено щом става въпрос за Втората световна война. Днес милиони живеят с един фалшив неин образ, други пък дори не предполагат за ролята й в световната история и те навярно са най-удобната и желаната публика за тези, които предпочитат да завоалират истината. Обсъжданото от мен противопоставяне, обаче вече се обсъжда открито и то дори на международно ниво – това се видя особено ярко при отбелязването на 70-годишнината от началото на войната в Полша през 2009 г. Държавите открито се противопоставят една на друга по уж исторически теми. Имайки предвид получаващата се като резултат тяхна интерпретация, смятам, че тук ролята на Русия отново е особено важна. Това е страната, за която отстояването на Великата Победата през последните години се превърна в главна кауза на международната арена. Нейните действия водят до широко дискутиране по тези въпроси, включително и в ООН, те показват кощунствеността на действията на разрушителите на паметниците на войната, на нейните нови прославители. Ще си позволя да споделя с Вас едно свое дълбоко убеждение, което надявам се ще намери аргументи и свое потвърждение главно в идните десетилетия. За страната-победител нашата гранична за Втората световна война епоха, в която хората все повече осъзнават масовостта на подвига, все повече го свързват със самия народ, е призвана да се превърне в епоха на възраждане за руската историческа памет. И не става дума за опит за ново „окончателно” идеологическо пренареждане на точките и запетаите в историческото повествование. Този стремеж е свойствен другиму. Осъзнаването на важността на войната е за руския народ дълъг процес, който започва още от нейния първи ден. Днес той преминава в качествено нова фаза. Уважението към ветераните в Русия днес, защитата на справедливата кауза срещу опорочаването на историята, е символ за едно ново разбирателство след политически метежния XX. век. Изпитанията пред страната сами посочват нуждата от собствената й история и издигат като еталон за патриотизъм именно делото на милионите герои.