Вътрешната революция

Вътрешната революция

Естественият, автоматичен процес на еволюцията, свършва с човека. С човека завършва безсъзнателната еволюция и започва осъзнатата еволюция. Затова трябва да се имат предвид много неща.

Първо, неосъзнатата еволюция е механично и ес­тествено явление. То се извършва от само себе си. От този тип еволюция възниква съзнанието. Но щом съзна­нието възникне, неосъзнатата еволюция спира, тъй като мисията й е изпълнена. Неосъзнатата еволюция е необ­ходима само до момента на поява на съзнанието. А то се появява у човека. Той, по някакъв начин, е надминал природата. Природата е безсилна - вече се е появил крайният продукт на естествената еволюция. Сега чове­кът е свободен да избира дали да продължи да еволюира по-нататък или не.

Второ, неосъзнатата еволюция е колективно явле­ние, но щом стане осъзната, тя се превръща в индивиду­ално явление. Няма колективна, автоматична еволюция, след възникването на човечеството. От този момент тя става индивидуален процес. Съзнанието поражда инди­видуалността. До възникването на съзнание не същест­вува индивидуалност. Има видове неиндивидуалност.

Докато еволюцията е неосъзната, процесът е авто­матичен, в него няма нищо неопределено. Всичко става по закона на причината и следствието. Съществуването е механично и определено. Но с появата на човека и съзнанието в живота прониква неопределеността. Днес вече нищо не е определено. Еволюция може да има, а може и да няма. Потенциалната възможност съществува, но изборът е в ръцете на всеки отделен индивид. Ето защо безпокойството е човешко качество. Под нивото на човека няма безпокойство, защото няма избор. Всичко си върви по реда. Няма избор, следователно, няма и из­биращ. И отсъствието на избиращ изключва безпокойс­твото. Кой да се безпокои? Кой да се напряга?

Зад възможността за избор като сянка следва без­покойството. Сега всичко трябва да се избира, всичко коства осъзнато усилие. И за това отговаряш само ти. Ако не успееш, ти си отговорен, ако преуспееш, също ти си отговорен. И всеки избор, в определен смисъл, е окончателен. Не можеш нито да го поправиш, нито да го забравиш, нито да се върнеш назад. Твоят избор става твоя съдба. Той остава с теб като твоя неразделна част, не можеш да го отречеш. Но изборът ти винаги е игра, той се прави слепешката, затова нищо не е ясно.

Ето защо човек страда от безпокойство, което про­никва до самите му корени. Преди всичко го терзаят въпросите: да бъда или да не бъда? Да правя или да не правя? Да правя това или онова? Да не се избира е не­възможно. Ако не избираш, правиш избор в полза на от­каза от избор, а това също е избор. Ти през цялото време си принуден да избираш, не си свободен от избор. Отка­зът от избор има същите последици, както всеки друг избор.

С човека в света идват изборът и осъзнатата инди­видуалност. Можеш да се развиваш, но еволюцията ще ти струва индивидуално усилие. Можеш да еволюираш в Буда, а може и да не го направиш. Сам избираш.

И тъй, има два типа еволюция: колективна и инди­видуална (осъзната). Еволюцията предполага неосъзнато колективно движение, затова, говорейки за човека, по-правилно е да се употребява думата "революция". С по­явата на човека става възможна революцията.

Тук използвам думата "революция" за обозначава­не на осъзнатото индивидуално усилие в посока на ево­люцията. Тя повдига индивидуалната отговорност до върха. Само вие сте отговорни за собствената си еволю­ция. Обикновено, човек се стреми да избяга от отговор­ността за еволюцията си, от отговорността за свободния избор. Хората много се боят от свободата. Робът не носи отговорност за живота си, за него отговаря някой друг. Затова робството, по своему, е много удобно. Няма ни­какво бреме. В този смисъл, робството е свобода - сво­бода от осъзнат избор.

Щом получиш пълна свобода, налага ти се да пра­виш избор. Вече никой не те принуждава да правиш не­що, пред теб стоят много възможности. И започваш борба с ума. Затова всички се боят от свободата.

Привлекателността на такива идеологии, като фа­шизма и комунизма, частично се обяснява с факта, че те дават възможно да се избегне индивидуалната свобода и човек да свали от себе си всяка лична отговорност.

От индивида се снема тежестта на отговорността, защото обществото носи отговорността за него. Ако не­що е лошо, винаги може да се заклейми държавата, ор­ганизацията. Човекът става част от една колективна структура. Но отричайки индивидуалната свобода, фа­шизмът и комунизмът отричат и възможността за чо­вешка еволюция. Това е връщане назад, в сравнение с огромните възможности, които предлага революцията -тотална трансформация на човешкото същество. Когато това се случи, разрушаваш възможността за достигане на по-висшето. Ти падаш назад, отново ставаш подобен на животните.

За мен по-нататъшната еволюция е възможна единствено с поемане на индивидуална отговорност. Само ти си отговорен. Тази отговорност е голямо бла­женство. Но с индивидуалната отговорност идва борба­та, която, в крайна сметка, води към неизбиращо съзна­ние.

Старият тип безсъзнателна еволюция за нас за­върши. Човек може отново да попадне в него, но не мо­же да остане там. Ще въстане твоето съществуване. Чо­векът е станал съзнателен и трябва да остане съзнателен. Друг път няма.

Философите, подобни на Ауробиндо, много при­личат на ескапистите. Те казват, че е възможна колек­тивната еволюция. Ще слезе божествената воля и всеки ще се просветли. Според мен, това е невъзможно. И да­же и да изглежда възможно, то това не си струва. Да се просветлиш без собственото си индивидуално усилие -такова просветление не ти трябва. То няма да ти даде екстаза, който увенчава усилията. То ще се възприема като дължимо - както очите ти, ръцете ти, дишането ти. Те са голямо блаженство, но никой не ги цени и уважава наистина.

Една сутрин ще се събудиш просветлен, както обещава Ауробиндо. Но няма да го оцениш. Ще полу­чиш много, но тъй като е дошло до теб без усилия, без труд, цялото значение и смисъл на това събитие ще бъ­дат изгубени. Необходимо е осъзнато усилие. Постиже­нието не е толкова важно, колкото самото учение. Уси­лието му придава смисъл, борбата му предава значение.

Според мен, просветление, идващо колективно, безсъзнателно, не само не е възможно, но е и безсмис­лено. Трябва да се бориш за просветлението. Чрез бор­бата създаваш възможност да видиш и почувстваш бла­женството, което идва.

Безсъзнателната еволюция завършва до човека и започва осъзнатата еволюция - революцията. Но осъз­ната еволюция не се случва задължително с всекиго. Тя започва само ако избереш да започне. Ако не я избереш, както повечето хора, ще си в много напрегната ситуа­ция. Такова е съвременното човечество. Няма накъде да се върви, няма какво да се постига. Вече-нищо не може да се постигне без осъзнато усилие. Няма връщане и към неосъзнато състояние. Вратата е затворена, мостът е разрушен.

Осъзнатият избор за еволюиране е голямо прик­лючение, единствено достойно за човека. Пътят е тру­ден, иначе не може да бъде. Неизбежни са грешките и неуспехите, защото всички е много неопределено. Тази ситуация поражда напрежение в ума. Не знаеш къде си, не си представяш накъде вървиш. Губи се личността ти. Тази ситуация може да те доведе до точката, когато да стигнеш до самоубийство.

Самоубийството е чисто човешко явление. То се появява с избора. Животните не се самоубиват, защото не могат осъзнато да изберат смъртта. Раждането е без­съзнателно, смъртта е безсъзнателна. Но за невежия чо­век, за неразвития, има само една възможност - въз­можността да избере смъртта си.

Вашето раждане не зависи от вас. По отношение на раждането вие сте в ръцете на неосъзнатата еволю­ция.

Раждането по природа не е човешко явление, а жи­вотинско, защото не зависи от теб. Човекът се появява, когато се появи изборът. Но можеш да избереш смъртта си - това е явно действие. Така самоубийството става определено човешки акт. И ако не правиш избор в полза на осъзнатата еволюция, вероятността да избереш само­убийството е много голяма. Може да нямаш смелост ак­тивно да се лишиш от живота си, но ще преминеш през бавен, разтеглен процес на самоубийство, влачейки едно жалко съществуване в очакване на смъртта.

Не можеш на никого да стовариш отговорността за собствената си еволюция. Приемането на тази ситуация ти дава сила. Ти стъпваш на своя път на развитие, вър­виш към своята еволюция сам.

Ние създаваме богове, търсим убежище при някой гуру, за да не отговаряме сами за живота си, за еволюци­ята си, стараем се да прехвърлим отговорността на няко­го, по-далеч от себе си. Ако не сме способни да призна­ем някакъв бог или гуру, тогава се опитваме да избягаме от отговорност с помощта на различни наркотици и всичко, което ни прави безсъзнателни. Но тези опити да се избяга от отговорност са абсурдни и незрели, чисти детинщини. Те само отлагат проблема, а не го решават. Може да го отлагаш до самата си смърт, но проблемът остава и в новото ти прераждане всичко пак ще се пов­тори.

Когато разбереш, че само ти си отговорен, става невъзможно бягството в безсъзнателното. И е глупаво да се прави опит за бягство. Защото отговорността е прек­расна възможност за еволюция. От възникналата борба може да се роди нещо ново. Да осъзнаеш, значи да раз­береш, че всичко зависи от теб. Даже твоят Бог, който също е създаден от въображението ти. В крайна сметка всичко е част от теб и ти отговаряш за това. Няма кой да изслушва оправданията ти, няма арбитраж, цялата отго­ворност си е само твоя! Ти си съвсем сам, трябва да го разбереш. Щом човек започне да осъзнава, той става сам. И колкото е по-високо съзнанието, толкова по-дълбоко се осъзнава това. Затова не бягайте от този факт при приятели, асоциации и тълпи. Това е най-великото явление - целият процес на еволюцията се е стремил към него.

Съзнанието ти е доближило момента, в който раз­бираш, че си сам. И само в уединение може да се постигне просветление. Аз не казвам "самота". Чувството за самота и изоставеност се проявява, когато бягаш от уе­динението, когато не си готов да го приемеш. Ако не приемеш факта на уединението, тогава се чувстваш изоставен. Тогава търсиш някаква тълпа или друг начин за опиянение, за да се забравиш. Самотата създава свои вълшебни начини за забрава.

Ако си в състояние да бъдеш сам, напълно сам, до­ри и за миг, егото ще умре, ще умре "аз"-ът. Ти се взри­вяваш, но него вече го няма. Егото не може да пребивава в самота. То съществува само във връзка с другите. Ко­гато си сам се случва чудо. Егото отслабва. Трудно му е да съществува повече. И ако имаш достатъчно мъжество да останеш сам, постепенно ставаш човек без его.

Да си в уединение е много осъзнат и преднамерен акт, повече преднамерен, отколкото самоубийството, защото егото не може да съществува в самота, но се ут­върждава чрез самоубийството. Към самоубийство са склонни повече егоистите. Самоубийството винаги е от­ношение към някой друг, то никога не е акт на уедине­ние. При самоубийството егото не страда, напротив, самоутвърждава се. И в новото раждане то ще встъпи още по-укрепнало.

Чрез уединението егото се разбива. Няма с кого да общува, затова не може да съществува. И ако ти си готов да бъдеш сам, твърд и решителен в уединението си, да не избягаш, да не се върнеш, а да приемеш уединението такова, каквото е, то се превръща в огромна възмож­ност. Тогава си като семе, в което много е заложено. Но не забравяйте, за да израсте растението, самото то тряб­ва да се разруши. Егото е семе, потенциална възможност. Ако то се разруши, се ражда божественото. Това божествено не е нито "мен", нито "теб" - то е единно. Чрез уединението стигаш до единното. Може да се съз­дадат лъжезаместители на това единство. Индусите са станали единни, християните и мюсюлманите - също. Китай е единен, Индия е единна. Но това са заместители на единството, което идва само чрез пълно уединение.

Тълпата нарича себе си единство, но такова обеди­няване винаги се противопоставя на нещо друго. Докато си в тълпата ти е уютно. За нищо не отговаряш. Сам ти не би подпалил джамията, не би разрушил храма, но ко­гато си част от тълпата, го правиш, защото вече за нищо не отговаряш лично. Отговорни са всички, значи никой в частност. Отсъства индивидуалното съзнание, остава само груповото. В тълпата падаш до състоянието на жи­вотно.

Тълпата е лъжлив заместител на чувство за единс­тво. Който разбира тази ситуация, осъзнава отговор­ността си като човешко същество и вижда колко е труд­на и напрегната задачата, стояща пред човека, той нико­га няма да потърси знаменатели. Такъв човек живее с фактите, такива каквито са, не създава измислици. Ва­шите религии и политически идеологии са само фикции, създаващи илюзия за единство.

Единството идва само след изчезването на егото, а егото може да умре само когато си абсолютно сам. Кога­то си напълно сам, теб те няма. И това е моментът на взрива. Взривяваш се с вечността. Това и само това е еволюция. Аз го наричам революция, защото не е нео­съзнат процес. Можеш да се откажеш от егото, можеш и да не се откажеш. Това си е твоя работа. Да бъдеш в уединение - това е единствената истинска революция, не­обходимо е много мъжество.

Само Буда е сам, сами са само Христос или Махавира. Това не значи, че те непременно са изоставяли се­мействата си и света. Съвсем не е така. Не е имало на­пускане, отрицание на нещо. Актът е бил позитивен, той е движение в посока към уединението. Те нищо не са захвърлили, само са търсили пълното уединение. Всич­ките търсения са насочени към онзи момент на взрив, когато си сам. В това уединение е блаженството. И само тогава се постига просветление. Ние не можем да сме сами, другите - също. Затова създаваме групи, семейст­ва, общества, нации. Всичките нации, семейства, групи­ровки се състоят от страхливци, от такива, които не са достатъчно храбри да останат сами.

Истинското мъжество е в смелостта да оставаш в уединение. То означава осъзнато разбиране на факта, че си сам и че иначе не може. Можеш или да се заблужда­ваш, или да приемеш този факт. Можеш да се заблужда­ваш много животи и да се движиш в омагьосан кръг. Само ако се осмелиш да приемеш факта на уединението, можеш за разкъсаш омагьосания кръг и да стигнеш до центъра. Този център е божествеността, целостта, све­тостта. Не мога да си представя времето, когато всеки човек ще получи това с раждането си. Това е невъзмож­но.

Съзнанието е индивидуално. Само безсъзнателността е колективна. Човешките същества са дошли до момента на развитие на съзнанието, когато са се пре­върнали в индивиди. Няма човечество, има отделни личности. Всяко човешко същество трябва да реализира своята индивидуалност и носи отговорност за това. Първото, което трябва да направим, е да приемем уеди­нението като главен факт и да се научим да живеем с не­го. Не трябва да създаваме фикции. Ако изобретяваш фикции, никога няма да узнаеш истината. Проектирани­те, измислени, отгледани фикции ти пречат да познаеш каква е действителността. Живей в уединението си. Ако можеш да живееш с този факт, ако между теб и него ня­ма измислици, истината ще ти се открие. Всеки факт, ако се вгледаш в него, разкрива някаква истина.

Затова живей с отговорността, живей в уединение­то. Ако можеш да живееш така, ще се получи взрив. Много е трудно, но друг път няма. Чрез трудността, чрез приемането на тази истина, стигаш до точката на взрива. Само тогава има блаженство. Ако то ти е поднесено на­готово, губи цялата си ценност, защото не си го заслу­жил. Лишен си от способността да изпиташ блаженство. Тази способност се появява само от дисциплината.

Ако си способен да живееш с факта, че си отгово­рен за всичко, което ти се случва, автоматично придоби­ваш дисциплина. Носейки отговорността за себе си, не можеш да не си дисциплиниран. Но тази дисциплина не е наложена отвън. Тя идва отвътре. Когато носиш пъл­ната отговорност за себе си, обмисляш всяка крачка. И не можеш да произнесеш дори една безотговорна дума.

Ако изпитваш своето уединение, ще разбереш страданията на другите хора. Тогава няма да си в състо­яние да направиш дори една безотговорна постъпка, за­щото ще чувстваш отговорност не само за себе си, а и за другите. Ако можеш да живееш в уединение, ще знаеш, че всеки човек е сам. Тогава синът знае, че бащата е сам, жената знае, че мъжът й е сам, мъжът знае, че жена му е сама. Знаейки това, не е възможно да не си милосърден.

Да живееш с фактите - това е единствената йога, единствената дисциплина. Само когато напълно си осъзнал положението на човека, ставаш религиозен. Ставаш собственик на живота си. И строгата простота, която идва у теб, няма нищо със суровата аскетичност. Тя не е натрапена и затова не е безобразна. Тази просто­та е високо естетична. Чувстваш, че не можеш да живе­еш по друг начин. Тогава се отричаш от вещите, преста­ваш да бъдеш собственик.

Жаждата да притежаваш е желание да избегнеш уединението. Човек не може да е сам, той търси общест­во. Но обществото на другите хора е несигурно, затова в замяна човек търси обществото на вещите. Да живееш с жена си е трудно, но с автомобила - не е. И в крайна сметка, собственичеството се насочва към вещите.

Дори може да се опиташ да превърнеш хората във вещи. Опитваш се да ги оформиш така, че да изгубят индивидуалността си. Съпругата става вещ, не личност, съпругът става вещ, а не личност.

Ако осъзнаеш, че си сам, ще осъзнаеш, че и други­те са сами. Тогава ще разбереш, че опитът да притежа­ваш другите е злоупотреба. Не можеш позитивно да се отречеш. Отричането става негативна сянка на твоето уединение. Ти преставаш да си собственик. Тогава мо­жеш да си любим, а не съпруг или съпруга.

От това несобственическо отношение се ражда състраданието и простотата. Идва невинността. Когато не можеш да бъдеш простодушен, отхвърляйки фактите на живота, ти започваш за хитруваш. Заблуждаваш себе си и другите. Но ако имаш мъжеството да приемеш не­щата от живота такива, каквито са, придобиваш невинност. Това не е игра на невинност. То е просто самата невинност.

Струва ми се, че освен невинността нищо друго не трябва да се постига. Бъди простодушен и божественото само с радост ще се обърне към теб. Невинността е спо­собността да приемаш, да си част от божественото. Бъди невинен и ето го гостът. Приеми го. Такава невинност не може да се имитира, имитацията е капан. Предвари­телен разчет. Невинността не може да се пресметне, просто не може.

Невинността е религиозност. Да си невинен озна­чава да достигнеш върха на истинската реализация. Но истинската невинност идва само чрез съзнателната ре­волюция, не е възможно да се реализира чрез някаква неосъзната еволюция. Човек е сам. Свободен е да избере рая или ада, живота или смъртта, екстаза на осъществя­ването или страданието на нашия тъй наречен живот.

Сартр казва някъде: "Човекът е обречен да бъде свободен". Свободни сте да изберете рая или ада. Сво­бодата е право да избираш! Ако ти е разрешено да из­бираш само рая, това не е избор, не е свобода. Рай без право да избереш ада, става ад. Изборът винаги означава или-или. Това не значи, че си длъжен да избереш само хубавото. Тогава няма да има свобода.

Ако не си избрал вярно, свободата става прокля­тие, но ако си направил правилния избор, тя става бла­женство. От теб зависи дали превръщаш свободата си в проклятие или в блаженство. Ти напълно отговаряш за този избор.

Ако си готов, в твоите дълбини възниква ново из­мерение - измерението на революцията. Еволюцията е завършила. Сега ти е нужна революция, за да откриеш задпределното. Това е индивидуална революция. Вът­решна революция.
2

Тайната на медитацията

Въпрос:

Какво е медитация?

Медитацията не е индийски метод; тя не е само техника. На това не можеш да се научиш. То е ръст, рас­теж на целия ти жизнен процес. Медитацията не е нещо, което да се добави към теб. Тя може да дойде при теб само чрез основна трансформация, чрез мутация. Меди­тацията е разцъфване, растеж. Растежът винаги идва от цялото, той не може да се добави отвън. Това пълно разцъфване на личността трябва да бъде разбрано пра­вилно. Иначе можеш да играеш игри със себе си, да се забавляваш с умствени трикове. А те са много! А трико­вете не само заблуждават и нищо не дават, но могат да нанесат и вреда. Представата за медитацията, като за някакъв метод, е абсолютно погрешна. А когато започ­неш да се занимаваш с умствени трикове, се изражда самото качество на ума. Умът не е медитативен. Преди да се случи медитацията, той трябва коренно да се промени. Какво е умът във вида, в който съществува сега? Как функционира?

Умът постоянно вербализира. Знаеш думите, зна­еш езика, знаеш концептуалната структура на мислене­то, но това още не е мислене. Напротив, това е бягство от мислене. Виждаш цвете и го вербализираш. Виждаш вървящ човек и отново го изразяваш в думи. Умът е способен да трансформира в думи всяко екзистенциално явление. И думите стават препятствие, затвор. Постоян­ният превод на предметите и битието в думи е препятст­вие за медитативния ум. Затова първото условие за пос­тигане на медитативен ум е осъзнаването на постоянна­та вербализация и способността да я спреш. Просто съ­зерцавай предметите, не вербализирай. Усещай присъс­твието им, но не ги превръщай в думи. Нека предметите да съществуват, но без думи, да съществуват хората, но без езика, да възникват ситуации, но без език. Това е на­пълно възможно, то е естествено. Неестествено е сега съществуващото положение, но ние толкова сме свикна­ли с него, че даже не осъзнаваме, че постоянно превръ­щаме усещанията в думи.

Изгрява слънцето. Ти никога не чувстваш интерва­ла между момента на виждане на изгрева и изразяването му с думи. Виждаш слънцето, чувстваш го и незабавно го вербализираш. Изгубен е интервалът между виждане­то и вербализацията. Трябва да се осъзнае фактът, че из­гревът не е дума. Той е факт, присъствие. Умът автома­тично превежда преживяванията в думи. И тези думи след това застават между теб и твоя опит. Медитацията е начин да живееш без думи, без език. Понякога това се случва спонтанно. Когато си влюбен, усещаш присъст­вието, не думата. Когато двама влюбени са близо един до друг, замлъкват. Не защото няма какво да си кажат. Напротив, имат невероятно много да си кажат. Но няма думи, и не може да има. Те идват, когато любовта си отиде. Ако влюбените не мълчат, значи любовта е умря­ла. И те запълват празнотата с думи. Когато любовта е жива, няма думи, защото самото й съществуване е все­обхватно и поглъщащо и преодолява бариерата на езика и думите. И обикновено тази бариера се преодолява са­мо в любовта.

Обществото не може да съществува без език, ези­кът му е необходим. Но на съществуването не е нужен. Не казвам да живееш без език. Налага ти се да го полз­ваш. Но трябва да умееш да включваш и изключваш ме­ханизма за вербализация. Когато си социално същество, на теб ти трябва език; но когато си насаме със същест­вуването, трябва да умееш да го изключваш. Ако не умееш, ако той все работи и работи и ти си безсилен да го спреш, тогава ставаш негов роб. Разумът трябва да е инструмент, а не господар. Когато господар е умът, се създава немедитативно състояние. Когато ти си госпо­дар, твоето съзнание е господар, тогава състоянието е медитативно. Медитацията се случва, когато ти станеш господар на механизма на ума. Умът и лингвистичното му функциониране не са върхът. Ти стоиш по-високо от тях; съществуването също е извън пределите им. Съзна­нието е по-висше от езика. Животът стои по-високо от лингвистиката. Когато съзнанието и съществуването са единни, те са в съюз. Този съюз наричаме медитация. Езикът трябва да се отхвърли, а не да се изключи или потисне. Казвам, че той не трябва да е навик, който пол­зваш двадесет и четири часа в денонощието. Когато вървиш ти се налага да си движиш краката. Но ако се­дейки продължиш да си движиш краката, ти си луд. В действителност човек знае да ги управлява. На същия принцип, когато не разговаряш с никого, не трябва да има език. Той е техника за общуване. Когато не общу­ваш, не ти е нужен.

Ако си в състояние да направиш това, можеш да напреднеш в медитацията. Медитацията е процес на растеж, тя не е техника. Техниката е мъртва. Затова мо­же да бъде добавена към теб. А процесът е винаги жив. Той расте и се разширява. Езикът е необходим, но не може през цялото време да се остава в него, трябва да има моменти на прекратяване на вербализацията, миго­ве, в които ти просто съществуваш. Това не е съществу­ване, подобно на живота на растенията, в него присъства съзнанието и става по-живо и по-остро, защото го няма езикът, който го притъпява. Езикът неизбежно се повта­ря и поражда скука. Колкото по-важен е за теб езикът, толкова си по-скучен.

Съществуването никога не се повтаря. Всяка роза е нова роза, съвършено нова. Такава като нея не е имало и никога няма да има. Но наричайки я роза, ние повтаряме думата роза. Тази дума е била използвана по-рано и ще я има винаги. Със старата дума убиваш новото нещо. Животът винаги е нов, езикът - винаги е стар. Чрез ези­ка ти бягаш от живота, от съществуването, защото той винаги е мъртъв. Колкото повече се потапяш в езика, толкова по-мъртъв ставаш. Ученият богослов е съвсем мъртъв, защото той изцяло се състои от език и думи.

Сартр е нарекъл автобиографията си "Слова". Ние живеем чрез думи. Следователно - ние не живеем. В ре­зултат остават само серия натрупани слова и нищо пове­че. Словата са като фотографиите. Виждаш нещо живо и го фотографираш. Но фотографията е мъртва. А после -правиш от мъртвите снимки албум. Човек, който не жи­вее в медитация, е като мъртъв албум. В него са остана­ли само словесни снимки, само спомени. Нищо не е преживяно, всичко е било само вербализирано.

Тогава какво да се прави. Всъщност, нищо не трябва да се прави, освен да се разбере. Каквото и да правиш, всичко идва от твоето правене. Ти си в обърк­ване, а не в медитация. Умът ти не мълчи и всичко, кое­то правиш, създава още по-голямо объркване. Единст­веното, което можеш да направиш още сега, е да започ­неш да осъзнаваш как работи умът. И това е всичко -просто да осъзнаваш. Осъзнаването няма нищо общо с думите. То е екзистенциален акт, неразсъдъчен.

И така, първо е осъзнаването. Осъзнай умствените си процеси, осъзнай как работи умът. В момента, когато осъзнаеш действията на ума си, ти преставаш да се идентифицираш с него. Самото осъзнаване означава, че си излязъл от пределите му, превърнал си се в страничен наблюдател. И колкото повече осъзнаваш, толкова по-способен ставаш да видиш интервалите между опита и думите. Интервалите ги има винаги, но ти си толкова сляп, че не ги виждаш. Между две думи винаги има ин­тервал, колкото и малък да е той. Иначе няма да са две думи, а една. Между две музикални ноти винаги има ин­тервал, мълчание. Двете думи или двете ноти не биха били две, ако помежду им нямаше интервал. Между тях винаги има момент на безмълвие, но за да го почувстваш, трябва да си много внимателен и осъзнат. Колкото повече осъзнаваш, толкова по-бавен става умът. Едното е свързано с другото. Колкото по-малко осъзнаваш, толкова е по-бърз умът ти; колкото повече разбираш, толкова по-бавно работи той. Когато осъзнаеш как ра­боти умът, той се забавя и интервалите между мислите се удължават. И ти вече можеш да ги видиш.

То е като филм. Когато прожекционният апарат работи в забавен ход, ние виждаме паузите. Аз вдигам ръката си - това движение се заснема в стотици кадри. Всеки от тях е отделна фотография. Тези хиляди фотог­рафии минават пред очите с такава бързина, че ти не виждаш интервалите и тогава вдигането на ръката се вижда като процес. Но при забавено прожектиране се виждат паузите. Умът е като филмова лента. Има паузи. И колкото по-внимателно се вглеждаш в ума си, толко­ва повече интервали ще видиш. Това може да се сравни с картинка от гещалт: на нея са отпечатани едновремен­но два различни образа. И може да се види или единият, или другият. Не е възможно да се гледат едновременно и двата. Това може да са два портрета - на млада и на стара жена, но когато се съсредоточиш върху единия, не виждаш другия. Ако се съсредоточиш върху втория, из­чезва първият. Даже и да си уверен, че си видял и двата портрета, не си в състояние да го сториш едновременно. Същото става с ума. Когато виждаш думите, не виждаш паузите, а ако виждаш тях - не виждаш думите. След всяка дума следва интервал, а след всеки интервал - ду­ма, но ти не ги виждаш едновременно. Ако се съсредо­точиш върху интервалите, думите ще изчезнат и ти ще се озовеш в медитация.

Съзнанието, фокусирано само върху думите, е не-медитативно; фокусираното само върху интервалите съзнание е медитативно. Когато осъзнаеш съществува­нето на интервали, думите изчезват. Ако наблюдаваш внимателно, няма да откриеш думите, а само паузите.

Ти усещаш разликата между две думи, но не мо­жеш да усетиш разликата между два интервала. Думи много, а интервалът е винаги в единствено число. Всич­ките интервали се сливат и стават едно. Медитацията е съсредоточаване върху интервала. Тогава се променя целият гещалт.

Още нещо трябва да се разбере: когато гледащ гещалт-картинка и се съсредоточиш върху портрета на старата дама, ти не си в състояние да видиш младата. Но ако продължаваш да концентрираш вниманието си вър­ху портрета на старата дама, изцяло да се фокусираш върху нея, изведнъж настъпва момент, в който фокусът се сменя. Образът на старата дама изчезва и се появява вторият образ. Защо става така? Защото умът не може да се съсредоточава непрекъснато за дълго време. Необхо­дима е промяна, за да не заспи. Има само две възмож­ности. Ако дълго се съсредоточиш върху едно нещо, умът заспива. Той не може да бъде фиксиран. Той е в непрекъснато движение. Ако го вкарате в нещо рутинно, той заспива, за да избегне неподвижността. И тогава продължава да живее в сънищата.

Това е медитация в стила на Махариши Махеш Йоги. Тя освежава, донася успокоение, подпомага дос­тигането на физическо здраве и умствено равновесие, но това не е медитация. Същото може да се постигне с по­мощта на самохипноза. Индийската дума мантра озна­чава внушение. Това е всичко. Да се приема мантруването за медитация е сериозна грешка. И ако го направиш, никога няма да потърсиш истинската медитация. Ето в какво се състои вредата от такава практика и от нейните пропагандатори. Това е просто психологическо самоопиянение.

Затова не изгонвай думите чрез мантри. Просто осъзнавай думите и умът ти автоматично ще се фокуси­ра върху паузите. Ако се отъждествяваш с думите, умът ти ще скача от една на друга и ще пропуснеш интервала. Следващата дума поражда нов интерес. Умът продължа­ва да се променя. Фокусът също се мени. Но ако не се отъждествяваш с думите, а наблюдаваш отстрани тяхно­то шествие като свидетел, тогава фокусът се сменя и осъзнаваш наличието на интервали. Все едно, че стоиш на улицата и наблюдаваш минувачите. Един човек мина, друг още не се появил, улицата е празна, няма никой, има интервал. Ако наблюдаваш, ще разбереш какво е интервал. А като разбереш какво е интервал - попадаш в него, пропадаш в него. Това е пропаст, която дава мир и твори съзнание. Да си в интервала, значи да си в меди­тация. Това е истинска трансформация. Езикът повече не е нужен. Ти го изоставяш осъзнато, отхвърляш го. Изживяваш тишина, едно безкрайно безмълвие. Ставаш част от тишината. Ти и тя сте едно цяло. Не усещаш пропастта като нещо извън себе си, а като самия себе си. Ти знаеш, но сега се превръщаш в самото познание. Наблюдаваш паузата, а сега наблюдаващият става наб­людаван. Ти си наблюдател на мислите и думите, а ду­мите са предметът на наблюдение. Когато няма думи, ти се превръщаш в интервал, но все още осъзнаваш, че ти си. Между теб и интервала, между съзнанието и същест­вуването няма преграда. Само думите създават бариера.

Сега ти си в екзистенциална ситуация. Това е медитаци­ята - да си единен със съществуването, да си изцяло в него, и в същото време да го осъзнаваш. Звучи като про­тиворечие, като парадокс. Сега си опознал ситуацията, в която едновременно си съзнателен и единен с нея.

Обикновено, когато възприемаме нещо, то става обект. Ако се отъждествим с нещо, то не се превръща в обект, не става нещо друго, но ние не го осъзнаваме, както става в гнева и секса. Ставаме единно цяло само когато сме неосъзнати.

Сексът е много привлекателен, защото в него ти за миг ставаш цялостен... Но в този миг ти си неосъзнат. Стремиш се към това неосъзнато състояние, защото тър­сиш целостта, единството. И колкото повече се стремиш към нея, толкова по-осъзнат ставаш. Тогава преставаш да изпитваш блаженство от секса, защото то е било ре­зултат от неосъзнато състояние. В момента на страстта спираш да осъзнаваш. Съзнанието ти се изключва. За миг си бил в пропастта, без да го осъзнаваш. Но колкото повече се стремиш към това, толкова повече то се губи. Накрая идва момент, когато си в секса, а моментът на изгубване на осъзнаването не настъпва. Изгубена е про­пастта, изгубено е блаженството. Тогава сексуалният акт става глупост, просто механично освобождаване. В него няма нищо духовно.

Ние познаваме само неосъзнатото единство, все още не сме изпитвали осъзнатото единство. Медитация­та е осъзнато единство. Това е другият полюс на сексу­алността. Сексът е на единия полюс (неосъзнато единст во), а медитацията на другия (осъзнато единство). Сексът е най-ниското стъпало на единството, а медитацията е върхът, кулминацията на единството. Разликата между тях е наличието на осъзнатост, наличието на съзнание.

Западният ум днес се обръща към медитацията, защото сексът загуби привлекателността си. Когато об­ществото престане да потиска секса, тогава се появява медитацията, защото несдържаният секс бързо унищо­жава очарованието и привлекателността си. Изчезва и духовната страна на секса. Секс много, но ти не можеш повече да се занимаваш неосъзнато с него. Общество, в което сексът се потиска, може да е сексуално, но общес­тво, в което той не се потиска и не се сдържа, не може вечно да остане сексуално. Налага се сексуалността да се трансцедентира. Затова, ако обществото е сексуално, то неминуемо се обръща към медитацията. За мен сексуал­но свободното общество е първото стъпало по пътя на търсенето. Но, разбира се, и с това може да се злоупот­реби. И Изтокът прави точно това. Може да се доставят и експортират безброй учители - което се и прави - но те могат да учат само на фокуси. Разбирането идва чрез живота, в процеса на живота. Разбирането не може да бъде преподадено. Аз не мога да ти дам своето разбира­не. Мога да ти говоря за него, но не мога да го предам. Ще ти се наложи сам да го намериш. Ще трябва да вле­зеш в живота. Ще грешиш, ще преживяваш неуспехи, ще минеш през много разочарования. Но само чрез не­успехите, грешките, разочарованията, само срещайки се с истинския живот, ще стигнеш до медитацията. Ето за­що аз наричам медитацията израстване.

Нещо може да бъде разбрано, но разбиране, дошло чрез другиго, може да бъде само интелектуално. Ето за­що Кришнамурти изисква невъзможното: "Не ме разби­райте интелектуално!" У другия не може да се получи нищо друго, освен интелектуално разбиране. Ето защо опитът на Кришнамурти е абсурден. Това, което казва, е истинско, но това, което изисква, е невъзможно. Не мо­же да очаква от слушателите си нещо повече от инте­лектуално разбиране. Нищо повече не може да се преда­де или възприеме.

Но и интелектуалното разбиране може да бъде достатъчно. Ако си способен интелектуално да разбе­реш какво казвам, можеш да разбереш и това, което не съм казал. Първото разбиране неизбежно е интелектуал­но, защото интелектът е вратата. То не може да бъде ду­ховно. Духовността с вътрешно светилище.

Аз мога да ти предавам само интелектуално. Ако си способен действително да разбереш, тогава ще мо­жеш да почувстваш и това, което не казвам. Не мога да общувам с вас без думи, но употребявайки думи, аз в същото време ползвам и мълчанието. Налага се да усе­щате и едното и другото. Ако се разбират само думите, това е външно общуване. Но ако си способен да усетиш и паузите, това вече е приобщаване. Отнякъде трябва да се почне. Всяко начало неизбежно е погрешно, но тряб­ва да се почне отнякъде. Чрез фалша, чрез грешките, ще намериш вратата. Който иска да започне само от пра­вилното начало, никога няма да започне. Даже погреш­ната крачка води в правилната посока. Защото е крачка, начало. Започваш в тъмнината да напипваш пътя и вър­вейки, опипом, намираш вратата. Затова ви казвам: раз­берете езиковия процес, процеса на думите, но се опи­тайте да разберете и паузите, интервалите. Ще има мо­менти, когато без осъзнато усилие ще осъзнаеш паузите. Това е среща с божественото, с екзистенциалното. Кога­то се случи тази среща, не бягай от нея. Бъди с нея. Отначало ще е страшно, но така трябва да бъде. Когато се сблъскаме с неизвестното, се появява страх, защото за нас неизвестното е смърт. Затова във всяка пауза ти ще усещаш приближаването на смъртта. Тогава умри! Бъди в ситуацията и напълно умри в тази пауза. И ще възк­ръснеш. Преживявайки смъртта си в мълчание, ти се възраждащ за живот. И за пръв път в живота си ще си истински жив.

Затова за мен медитацията не е метод, а процес. Медитацията не е техника, а разбиране. На медитация не може да се обучава, може само да се посочи. За нея не може да се получи информация, тъй като всяка инфор­мация идва отвън. А медитацията се ражда от вътреш­ните ти дълбини. Търси, бъди търсещ, но не ставай уче­ник! Само така няма да станеш ученик на някакъв гуру, а ще се превърнеш в ученик на самия живот. Тогава ня­ма да учиш думите. Духовното учение не идва от думи­те, а от паузите, от мълчанието, което те обкръжава нав­сякъде, дори в тълпата на пазара. Търси мълчанието, търси паузите вътре и вън и в един прекрасен ден ще от­криеш, че си в медитация. Медитацията идва при теб. Тя идва сама. Не може да бъде доведена. Но трябва да се търси, защото, когато си в търсене, се отваряш за нея, ставаш достъпен за нея. Ти ще я приемеш - медитацията е гост. Можеш да я поканиш и да я чакаш. Тя е дошла при Буда, при Исус, при всеки, който е готов, който е отворен и търси. Не се опитвай да се учиш външно на медитация, ще се измамиш. Умът винаги търси нещо лесно. И това става източник за експлоатиране. Тогава се появява някой гуру и духовният ти живот е отровен. Най-опасната личност е този, който експлоатира духов­ното търсене. Ако някой те ограби, това не е толкова сериозно. Но ако някой те мами и убива или отлага за в бъдеще стремежа ти към медитация, към божественото, към екстаза - това е грях, голям и непростим. Но това се случва, затова го осъзнай и не питай никого какво е ме­дитация, как се медитира. Вместо това попитай какви са пречките, защо не сме постоянно в медитация, къде е спрял растежът ни, къде са ни повредили. Всеки, който дава готови формули, ти е враг, а не приятел.

Лутай се в тъмното, друго нищо не може да се направи. Самите грешки водят до разбиране, което ще те изведе от тъмата. Исус казва: "Истината е свобода." Разбери тази свобода. Истината винаги идва чрез разби­ране. Не това, с което се срещаш лице в лице, а онова, в което израстваш. Затова търси разбирането, защото кол­кото повече разбираш, толкова си по-близо до истината. И в някой неизвестен, непредсказуем момент, когато разбирането стигне своя връх, ти си в бездната. Теб вече те няма. Има медитация. Когато теб те няма, ти си в ме­дитацията. Медитацията не е нещо добавено към теб, тя винаги е извън твоите предели. Когато си в бездната, медитацията е там и тогава няма его и теб те няма. Има битие. Това е, което религията определя като бог - вис­шето битие. Това е същината на всички религии, на всички търсения, но то не може никъде да се открие в готов вид. Затова осъзнавай, когато някой претендира да те учи. Върви опипом и не се бой от неуспеха. Признай неуспеха, но не прави отново същата грешка. Една грешка е достатъчна. Човек, който продължава да греши в търсене на истината, винаги бива опростен. Това е обещание, идващо от самите глъбини на битието.

3