Във време на съмнение когато бог не отговаря на молитвата ви

КОГАТО БОГ НЕ ОТГОВАРЯ НА МОЛИТВАТА ВИ

Из „Книга върху Псалмите”

Псалом 77 (СИ Пс. 76)
Възможно ли е да сме се заблуждавали като сме си мислели, че можем да разрешим проблемите си чрез молитва? Има ли нещо по-важно от това да хлопаме силно на вратата на небето, когато Бог сякаш мълчи и не отговаря на молбите ни?

Рей Стидмън казва, че понякога молитвата не е първото нещо, към което трябва да пристъпим, когато сме в затруднение. Като свещенослужител с опит, той дори допуска, че не винаги когато се молим повече, ще получим душевно спокойствие или отговорите, които търсим.

Тогава какво да правим, когато не знаем точно как да постъпим? На следните страници ще видим как да подновим силата си, когато чувстваме единствено своята слабост и страх.

Март ди Хаан

Някой е казал: „Със сигурност имаш проблем със съмнението, ако се молиш така: „О, Боже (ако има Бог), спаси душата ми (ако имам душа), за да отида на небето, когато умра (ако има небе)”. Тази молитва изглежда смешна, но когато е 3 часа през нощта и не можем да спим, съмнението не е за смях. Съмнението е болезнено и обезпокояващо. То ни ограбва радостта и мира. Отчуждава ни от Бога. Понякога съмнението идва от чувствата ни. Когато докторът каже: „Това е рак”, когато загубим любим човек, или когато сърцата ни са сломени, ние сме склонни да питаме Бога: ”Защо? Ти можеше да спреш това да не се случи, но не го направи! Щом си всемогъщ и обичаш всички, как можа да допуснеш това?” В такива моменти е възможно да се чувстваме разочаровани от Бога. Болезнените ни чувства ще започнат своята атака на съмнение в душата.

В други моменти съмнението идва от интелектуални въпроси. Библейският учител Г. Кембъл Морган (1863-1945) произнесъл първата си проповед, когато бил на 13 години. Макар че нямал официална подготовка, той бил дълбоко посветен на изучаване на Библията. Докато още бил юноша, вече го търсели като библейски учител. Но на 19 годишна възраст той преживял криза на съмнение, която почти го извадила от служение.

Морган започнал да чете произведенията на различни учени и агностици, като Томас Хъксли и Хърбърт Спенсър, и някои от аргументите им срещу съществуването на Бога започнали да му звучат разумно. Когато съмненията му се задълбочили, той прекъснал всичките си ангажименти за проповядване и се затворил сам в стаята си със своята Библия. Дни наред той не правел нищо друго, а четял докато преминал през Библията от кора до кора. Казал си: „Ако Библията е Божие Слово, и ако аз отида при нея с отворен ум, тя ще бъде достатъчна, за да получа увереност в душата си”.

Дни по-късно, Морган напуснал стаята си и заявил: „Библията ме намери!”. Той се върнал към служението си на проповядване, убеден в реалността на Бога в живота си и в достоверността на Божието Слово. Тези, които го чули да проповядва, казали, че той говори с ново чувство на сила и убеждение.

Псалом 77(СИ Пс.76) е написан, за да помага на хора, които се борят със своите съмнения. Той описва преживяванията на човек, който е стигнал почти до отчаяние, защото му се струва, че Бог отказва да отговори на молитвите му. Този псалом разкрива как ние, като вярващи – и въпреки това, понякога като съмняващи се – можем да преминем от отчаяние към здрава вяра в Бога.

Псаломът започва с вик на болка. Псалмопевецът Асаф пише:

Асаф не ни казва каква е мъката му. Може би е ужасна загуба в живота му, тежка болест, бунт на син или дъщеря, или предателство на приятел. Не знаем причината за печалта му, но знаем, че чувствата му са оплетени във възел. Той е викал към Бога и духът му чезне в него. Асаф се чувства смазан от скръб и разочарование. Макар че се опитва да се фокусира върху Божията доброта, душата на псалмопевеца отказва да се утеши. Той не може да отклони ума си от своята болка.

Писателят продължава: „Удържаш очите ми в безсъние; смущавам се дотолкова, че не мога да продумам” (ст.4). Той се опитва да заспи, но клепачите му не се затварят. Чувствата му са толкова объркани, че не може дори да обясни проблема си на другите. Псалмопевецът Асаф говори неподправено за човешкото страдание. Той не премълчава нищо, а описва точно как се чувства.

Понякога хората в църквата не обичат да приемат, че такова тежко страдание и съмнение са нормална част от опитността на християнина, но е така! Съмненията са естествена част от християнския живот. Част от нашия растеж и зрялост като християни е да се научим как да преодолеем съмненията си, така че Бог да ни доведе до непоклатима вяра.

Много християни мислят: „Сега съм вярващ, вярата ми ще намери отговор за всеки проблем, за всяко съмнение”. Но книгата Псалми е свидетелство за противното. Животът е пълен с проблеми и съмнения, и никой не е разбирал по-добре това от Самия Иисус.

Помислете за агонията Му в Гетсиманската градина. Там Го виждаме смутен и обезпокоен от това, което Му предстои. Той вика към Своя Отец, като казва всъщност: „Ако има начин, нека този ужас, тази отвратителна чаша Ме отминат. Но нека да не бъде както Аз искам, а да бъде Твоята воля” (вижте Лука 22:42). По-късно, на кръста, Той е оставен Сам да се пита: „Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?” (Матей 27:46). Ако Иисус е познавал такава силна вътрешна борба по отношение на Божията воля в Своя живот, тогава със сигурност разбира колко объркани се чувстваме често.

Във II Коринтяни 4:8 апостол Павел казва, че е угнетен и в недоумение, затова не трябва да се смятаме за недуховни, ако имаме подобни борби в живота си. Всъщност е лекомислено и нереалистично да си представяме, че християнският живот може да се живее без да изпитваме болка и съмнение. Историята на Божия народ е дълго описание на трагедии, катастрофи, проблеми, болка и да, съмнение.

Но слава Богу, това не е краят на историята! Псалмопевецът посочва две неща, които прави в отговор на болката и съмнението: Той се моли и размишлява за Бога. Ясно е, че има опит във вярата. Той знае как да отиде при Бога във време на страдание и използва тези способи на молитва и размишление. Но дори и тогава болката му продължава с неотслабваща сила. Всъщност тя се усилва от явния факт, че Бог не отговаря на молитвата му.

Дори само по себе си страданието се понася трудно, но това, което истински ни безпокои е възможността вярата ни да рухне под натиска на тежките обстоятелства. Ако това се случи, ние губим не само тази битка, но губим всичките си битки, защото единствено вярата в Бога прави живота ни смислен. Когато изпитваме болка, сме изкушавани да се съмняваме.

Това е изкушението, с което се сблъсква псалмопевецът. Опитал е с молитва, но сякаш молитвата не дава резултат. Опитал е с размишление върху Божието Слово, но и това оставя празнина в него. Защо? Защото той разчита на молитвата и размишлението като на духовни техники – а проблемите му не могат да се разрешат по този начин.

Този псалом сваля маската на повърхностния и лекомислен съвет, който ние, християните, често си даваме един на друг във време на изпитание и обезсърчение. Виждаме човек, чието сърце се раздира и какъв е нашият отговор? „Моли се за това – казваме ние, – и размишлявай върху Словото”.

Не казвам, че такъв съвет е погрешен. Казвам, че понякога е безполезен. Молитвата (както ще видим по-късно в псалома) не е първото нещо, което трябва да направите, когато имате проблем. Това изненадва ли ви? Изглежда ли ви като почти богохулно твърдение? Но Псалом 77(СИ Пс.76) ни уверява, че е така. Когато страдаме, трябва да направим нещо преди да се молим – но какво?

Проблема, който авторът на този псалом изразява, е обичаен: Той смята, че молитвата ще разреши трудностите му. Използва молитвата като техника за разрешаване на проблема. Молитвата не е планирана с тази цел. Бог е дал молитвата като възможност за близко общение между Него и нас. Правим сериозна грешка, когато свеждаме молитвата до техника.

Ако посъветваме някой християнин да „се моли за това” и този човек се е молил, но не е получил отговор от Бога, тогава изобщо не сме помогнали. Вероятно той ще се обезкуражи и още повече ще се изкушава да се откаже от християнската вяра, мислейки: „Вярата не действа. Бог не отговаря на молитвата ми”.

Не е достатъчно просто да „размътим” времето на съмнение. Това са моменти, които Бог използва, за да ни помогне да станем по-силни в Него. Той допуска тези болезнени преживявания в живота ни, защото са определени да ни научат на нещо. Ако не намерим Божието разрешение за нашето съмнение, тогава вярата ни може би няма да издържи изпита.

Псалмопевецът идва опасно близо до този момент на разруха на собствената си вяра. Отчаяно надявайки се да укрепи вярата си, опитва подход, който вероятно е предложен от добронамерен приятел или съветник. Той размишлява за миналото:

Размислих за древните дни, за годините на старите времена. Спомням си за нощното си пеене; размишлявам в сърцето си и духът ми загрижено изпитва (ст.5-6).

С други думи: „Търся отговори и затова се връщам към миналото. Спомням си моментите, когато бях неспокоен през нощта и не можех да спя, но тогава Бог сложи песен в сърцето ми. Размишлявам и духът ми задава въпроси и премисля миналото”. Псалмопевецът помни минали благословения и Божията доброта. Спомня си за песните и псалмите, които Бог му е дал да пее в предишните нощи на болка и страдание.

Това помага ли му? Не особено. Дори когато си спомня миналите дни и песните през нощта, духът му настоятелно изпитва, задава въпроси и се съмнява. Всъщност съмненията продължават да го нападат от всички страни. По един или друг начин, тези съмнения са свързани с един и същи въпрос: „Защо Бог не ми отговаря?” Този въпрос го влече към дълбините на отчаяние в следващите няколко стиха:

Господ до века ли ще отхвърля? Няма ли вече да покаже благоволение? Престанала ли е милостта Му завинаги? Пропада ли обещанието Му завинаги? Забрави ли Бог да бъде милостив? Или в гнева Си е затворил Своите благи милости? Села (ст. 7-9).

Това са логични въпроси: „Ако Бог ме е благославял в миналото, тогава защо не ме благославя сега? Защо сякаш ме е забравил и изоставил? Милостта Му свършила ли се е? Ядосан ли ми е?”

Накрая псалмопевецът изразява ужасното заключение, до което е дошъл. То е искрено и болезнено. В други преводи на Библията, в ст. 10 се казва:”Ето моята тъга – десницата на Всевишния се е изменила (СИ Пс. 76:10; в превода на Верен: „Това е мъката ми – да мисля, че десницата на Всевишния се е изменила” – бел. пр.).

С други думи: „Разгледах обстойно ситуацията си. Молих се през цялата нощ. В миналото Бог отговаряше на молитвите ми, но този път Той не ми помага. Изследвах сърцето си и не мога да отговоря на тези въпроси. Мога да достигна само до едно заключение: Имал съм погрешно мнение за Бога в миналото. Мислех, че Той не се променя, че винаги ще откликва, когато отида при Него, но се оказа, че не е така. Затова съм принуден да заключа, че Бог се е променил. Не може да се разчита винаги на Него и това е най-обезпокоителното заключение”.

Този човек губи вярата си. Той вижда това възможно заключение като трагедия. Всичко, на което е разчитал, всичко, което е било утеха за него, сега се сгромолясва. Какво може да направи? Как да бъде освободен от тази криза на съмнение?

Недопустимата мисъл

В стих 11 псаломът прави неочакван завой. Асаф пише:

Псалмопевецът е премислил основно своите съмнения. Той изразява ново чувство на увереност и мир, което изказва пред Бога в молитва. Какво се е променило? Какво се е случило между стих 10 и 11, за да премине той от съмнение към вяра? Само това: Изведнъж той осъзнава накъде го водят мислите му!

Псалмопевецът е достигнал ръба на неверието. Заключил е, че Бог може да се промени и следващата стъпка в мисленето му ще бъде да повярва нещо ужасно, нещо немислимо: Бог всъщност не е Бог.

В края на краищата, ако Бог може да се променя, тогава Той не е нищо повече от същество, подобно на човек с ограничени божествени сили. Непоколебимостта и непроменимият характер на Бога са съществено важни за псалмопевеца, за да разбере кой е Бог. Ако Бог може да се променя, ако може да бъде нелюбящ и несправедлив, тогава Той всъщност не е Бог.

Това е ръбът, до който псалмопевецът стои в стих 10. Още една стъпка и ще падне в бездната на неверието. Като вижда накъде го води мисленето му, той се отдръпва от ръба. От стих 11 става ясно, че тръгва в напълно различна посока.

Асаф разбира, че една от най-основните истини в Писанието е, че Бог не може да се промени. Както апостол Яков го е казал в своето Новозаветно послание, Бог е: „Отец на светлините, у Когото няма изменение или сянка от промяна”(1:17). На Него може абсолютно да се разчита. Любовта Му към нас никога не се променя. Милостта Му към нас е неизменна. Тези истини са основни в библейското схващане за Бога.

Важно е да разберем, че съмненията на псалмопевеца не получават отговор в този момент. Решението му да вярва в Бога не е емоционално или интелектуално. То е решение, което взима само с волята си. Той прави волев избор да отстъпи от ръба на неверието и този избор го спасява.

Добре е да направите това, когато се борите със съмненията си. Погледнете към края на пътя, по който вървите. Вижте накъде ви водят стъпките ви. Когато осъзнаете какъв е финалът на този път, вероятно ще се ужасите, но този поглед ще ви принуди да постъпите внимателно. Най-важното тук не е нищо друго освен вашето основно схващане за Бога и смисъла на всичко. Заключението, до което ще достигнете, ще се отрази върху всяка област от живота ви. Затова погледнете внимателно и честно. Не се страхувайте да застанете открито срещу съмненията си. Библията е вярна. Бог е жив и християнската вяра е достатъчно силна да издържи на честния ви въпрос.

Ако изследвате Писанието, вярвам че ще дойдете до същото заключение, до което достига апостол Петър. В Йоан 6 глава, Иисус прави някои непонятни изявления пред учениците Си. Тогава много от тях се обръщат и си тръгват. Когато вижда, че множествата Го оставят, Той се обръща към дванадесетте и казва: „Да не искате и вие да си отидете?” Петър отговаря: „Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи на вечен живот” (Йоан 6:67-68).

В един смисъл той казва: „Господи, нещата, които Ти каза са смущаващи и ни е трудно да разберем всичко. Точно когато си мислим, че сме разбрали, Ти казваш нещо, което ни поразява и ни смайва. Но ние сме изследвали алтернативите и сме си задали въпроса: „Кой друг говори истината като Теб? Къде другаде да отидем? Решили сме да Те следваме, защото Ти имаш думите, които водят към вечен живот.”

Същото е с псалмопевеца. Съмненията му го карат да мисли недопустими неща. Той е застанал на ръба на неверието и се взира в бездната. След това взима решение в ума си да продължи да вярва, че Бог е Бог.

Мястото, от което да започнем

А какво да кажем за колебаещите се съмнения на псалмопевеца? Не можем да живеем в състояние на напрежение между вяра и съмнение. Накрая трябва да отидем към едната или към другата страна. Когато се съмняваме, трябва да предприемем действие и да разрешим съмненията си. Ако не решим въпросите за нашата вяра, ако се опитваме да живеем в състояние на колебаещи се съмнения, тогава те ще ни тласкат, докато накрая паднем в пропастта на неверието и станем врагове на вярата.

Как псалмопевецът избягва тази участ? Започва да мисли за Бога. Нека погледнем отново тези два стиха:
Ще спомена делата Господни; защото ще си спомня чудесата, извършени от Теб в древността, и ще размишлявам върху всичко, което си направил, и делата Ти ще преговарям (ст. 11-12).

Забележете, че Асаф започва с думата „ще”. Тази дума ни показва, че той е взел решение да действа. Избрал е да спре да бъде жертва на своите чувства. Сега в картината се появяват умът и волята му. Контролът на живота му се премества от сърцето в главата му. В момента, в който взима това решение, псалмопевецът спира да се съсредоточава върху себе си и обстоятелствата си и насочва вниманието си към Бога.

Спомняте си, по-горе казах, че да се молите не е първото нещо, което трябва да направите, когато сте в трудност. Това изненада ли ви? Сигурен съм, че се питате какво трябва да правим преди да се молим. Ето отговорът: Преди да се молите, размишлявайте за Бога. Преди да се молите, уверете се, че разбирате кой е Бог. Съсредоточете се върху Него Самия преди да насочите вниманието си към своите молби, болки, нужди и чувства, чрез молитва.

Ние сме склонни първо да се молим, след това да размишляваме (ако изобщо размишляваме). Когато се молим преди да размишляваме, молим се за своите проблеми, за страданието си, за безпокойствата си. В такива случаи поставяме себе си в центъра на своите молитви: „Имам проблем! Боли ме! Депресиран съм! Нужен си ми да ме избавиш от проблемите ми, Боже!”

Трябва да се научим да поставяме Бога в центъра на молитвите си. Трябва да размишляваме върху Писанието, което ни говори за Него. Да размишляваме за естеството на Бога, за Неговата личност, за дейността Му в човешката история и в собствения ни живот. Тогава, когато се молим, можем да поставим в центъра на молитвите си Бога, вместо себе си. „Боже, ти си Господ на живота ми и на проблемите ми. Ти си свят и милостив. Ти си непроменим и верен. Ти си всичко, което желая и всичко, от което се нуждая в живота си”.

Виждате ли как размишлението за Бога напълно променя начина, по който се молим? Виждате ли как то измества фокуса от нас самите, от проблемите и чувствата ни? Виждате ли как ни кара да насочим вниманието си към Бога – кой е Той, какво е Неговото естество и какво може да направи? Виждате ли как размишлението за Бога ни премества от естественото ни мислене и ни издига към духовно мислене?

Сега вероятно започвате да осъзнавате за какво се отнася Псалом 77(СИ Пс.76). Псалмопевецът започва като описва естественото схващане за проблемите си. Моли се с естествена и егоцентрична нагласа на ума. Започва с мисълта: „Виж колко съм наскърбен! Виж колко плача и нищо не се случва!” Когато нашето аз е в центъра, душевното взема връх и умът се управлява от чувствата.

Но когато перспективата на псалмопевеца се променя в стих 11, променя се и молитвата му. Вместо да се фокусира върху собствената си болка и самосъжаление, той насочва вниманието си изцяло към Бога. В това описание има дълбоко психологическо прозрение. Псаломът започва с описание на човек, който е роб на чувствата си. Безпокойството и отчаянието му изопачават неговия възглед както по отношение на проблемите му, така и за Бога. Всъщност неговите чувства са го довели до ръба на пълна разруха на вярата му. Когато псалмопевецът изважда себе си от центъра на молитвите си и поставя там Бога, перспективата му се променя.

Ние с вас сме ограничени същества. Ако започнем да се молим за себе си, за проблемите и преживяванията си, започваме с ограничено мислене. Когато започнем молитвата си с прослава на Бога, започваме с факта, че Бог няма граници. Той е Създателят на вселената, Авторът на живота. Цялото знание и цялата истина са Негови. Като се съсредоточим върху Него вместо върху себе си, премахваме всички ограничения от мисленето си и от своите молитви. Всичко става възможно, когато започва с Бога.

Обяснение на Божието мълчание

Преди да оставим тази част от Псалом 77(СИ Пс.76), ще размислим заедно върху още един въпрос, който изисква отговор: „Защо Бог е толкова неотзивчив към плача на псалмопевеца? Защо Бог мълчи?”

Това е въпрос, който често си задаваме. В един смисъл отговорът е явен и може би стряскащ: Бог мълчи, защото избира да мълчи. Мълчанието Му е съзнателно.

Ние не обичаме да мислим, че Бог съзнателно би пренебрегнал молбите ни за помощ, особено във време на физическо, емоционално или духовно страдание. Знаем, че Бог е любящ и милостив и ни се струва, че нарушава собствената Си природа, ако се отнася към нас с мълчание точно когато най-много се нуждаем от Него.

Тогава защо Бог съзнателно допуска псалмопевецът да премине през такова време на изпитание, съмнение и отчаяние? Има само един отговор: Бог желае Асаф да отиде на по-дълбоко ниво на вяра. Това време на изпитание и съмнение е част от процеса, който ни прави духовно силни и мъдри.

Ето един духовен принцип, който не можем да отречем: Ако Бог винаги откликваше веднага на виковете ни за помощ, щяхме да останем завинаги духовно незрели. В живота ще ни управляват чувствата и настроенията. Молитвите ни винаги ще бъдат егоцентрични, а не Богоцентрични. Възгледът ни ще остане естествен, а не духовен.

Сигурен белег за зрялост в живота на християнина е, че той не се ръководи вече от обстоятелства, чувства и настроения. Да, зрелите християни имат чувства, но те вече не управляват живота им и взаимоотношенията им с Бога. Животът им вече не е като влакче в увеселителен парк – настроението се издига във висините и се спуска в низините на депресията. Те са стабилни и силни във вярата си независимо от обстоятелствата, както е бил и нашият Господ.

Никога няма да достигнем това ниво на духовна зрялост, ако Бог винаги ни отговаря веднага щом Го призовем. Никога няма да постигнем Христоподобна вяра и характер, докато упованието ни в Бога е подчинено на нашите настроения, чувства и обстоятелства. Затова Бог умишлено се крие понякога, за да пораснем и да станем по-подобни на Христос.

Ако минавате през изпитание и ви се струва, че Бог мълчи, знайте, че Той е с вас и страда и плаче с вас. Но Той ви помага да растете в характер и във вяра. Чрез това болезнено преживяване вие научавате уроци, които не бихте могли да научите по никакъв друг начин.

Може би ви се струва, че Бог мълчи точно сега, но Той е до вас по един по-осезаем начин, какъвто не сте познавали преди. Той ви води към по-богата, по-възнаграждаваща, по-въодушевяваща опитност на вярата, отколкото някога сте си представяли. Моментното изпитание, през което преминавате, е определено да изгради у вас Христоподобен характер, непоколебима душа и вярващ дух.