Възстановената българска държава и нейните орисници

стремящата се към духовна и национална идентичност българска нация. Българският народ заплаща своята свобода с близо 27 въоръжени изяви (въстания и действия на големи хайдушки чети), последвани от кървавата разправа на заслепените от верски фанатизъм поробители, “присъстващи” близо пет века по българските земи. На 3 март 1878 г. се създава още една славянска и православна държава в близост до турската столица и Проливите, факт твърде неприятен за западните кредитори и покровители на разпадащата се империя. Всъщност от голямата “кошара” Османска империя, оградила иноверските балкански народи, съвсем скоро ще останат малко европейски земи. В този ред на мисли, думата “орисници” в заглавието не е съвсем точна, но е най-близка до позицията на съседните балкански държави и на великите сили по отношение на възстановилите държавността си българи. Санстефанският мирен договор е предварителен, защото още преди войната и след Одринското примирие, Русия поема ангажименти, които я правят зависима от останалите велики сили. Реакцията по отношение на възстановената (почти) по диоцеза на Българската Екзархия българска държава, е остра и враждебна, както от съседите ни така и от тези, които диктуват европейската политика. Подобно отношение няма към нито една от балканските държави, тръгнали преди нас по пътя на държавното си развитие. Тези настроения се обясняват с опасенията на Запада от създаването на още една славянска и православна държава в близост до Проливите с помощта на руското оръжие, съответно и под влияние на руската балканска политика. Предполагам, че за читателите на вестника ще представлява интерес изнасянето на някои факти малко познати, или позабравени от широката общественост.

Още при срещата в замъка Райхщад на 26 юни (8 юли) 1876 г. между Франц Йосиф и Александър ІІ и придружаващите ги лица, по настояване на австрийската страна се приема “да не се допусне образуването на голяма славянска държава на Балканите в съседство с Хабсбургската империя”. Разбира се, в случая от Виена имат предвид Сърбия, но в крайна сметка от това пострадва Санстефанска България. В същата година през октомври, два месеца преди откриването на Цариградската конференция се изработва румънски проект за съюз с Гърция. Наред с взаимните реверанси по отношение на техните малцинства в двете държави, в края на чл. 4 се заявява, че “спрямо славяните (на Балканите – бел. моя) Румъния и Гърция ще образуват общ фронт”. Този проект не се превръща в договор и не задейства, но изразената в него тенденция по-късно се превръща в един от вариантите на тяхната политика.

Месец преди да се подпише Санстефанския договор, вече е решено провеждането на международна конференция, която да обсъди границите на новата промяна на Балканите. Въпреки това (или може би именно поради това) атаките срещу предварителния договор са много силни. В една от своите речи Гладстон подчертава, че “не одобрява разширението на запад дадено на българите”. В началото на април 1878 г. английският премиер лорд Биконсфилд заявява пред камарата на лордовете, раздразнението си от Санстефанския договор “унищожаващ съвсем европейска Турция и създаващ една България в която не живеели българи… и който правел от Черно море – руско море”. По същото време английското външно министерство разпространява циркуляр в европейските столици, в който се “изказва безпокойство” от “поставянето на големи общности от сърби и гърци под управлението на българите, които дори не били извоювали сами свободата си, а я получили с помощта на руската армия”. Възраженията от руска страна, че тези граници на България са създадени още на Цариградската конференция (1876 ), са игнорирани. Австро-Унгария с други мотиви също оплаква съдбата на Турция. Според Виена “България събрала най-богатите производителни земи от Европейска Турция, като й оставила само гористите и безплодни, следователно най-малко подходящи за материален прогрес области”. По това време позицията на Германия, Франция и Италия, на горния оплаквачески фон по отношение на Турция, би могла да се определи като сдържана.

Наложените от Русия условия в Санстефанския договор се приемат от Атина, като удар върху гръцките национални интереси. Започва кампания с която се цели доказването на гръцкия характер на Тракия и Македония. Гръцкото правителство, чрез своите дипломати, се старае да убеди европейските държави да не включват тези земи в България. Максималните гръцки искания са развити в проекта за разрешаване на Източния въпрос в книгата “Източният въпрос и Мегали идея като негово решение”, издадена на френски и гръцки език от М. Дефнер. Според авторът гръцките земи стигат на север до Стара планина, а на изток – до линията Палестина –Трапезунд. Пак според него, за постигането на крайната цел – Велика Гърция, е необходимо преустройство на Балканите според което Босна, Херцеговина и Черна гора да станат независими княжества под протекцията на Австро-Унгария; цяла България на север от Стара планина да се обедини със Сърбия, като това обединение остане васално на султана; Румъния се обявява за независима, а земите на юг от Стара планина – Румелия, Тракия, Македония, Албания и всички острови ще образуват един вилает, управляван от гръцки валия и ще се ползва с вътрешна автономия; Тесалия, Епир и о-в Крит могат срещу известна сума да се откупят от Гърция.Сред гръцката общественост има и умерени искания, които се задоволяват само с претенции към Епир, Тесалия и Южна Македония.

В Букурещ недоволството е насочено към отнемането на Южна Бесарабия и компенсирането на Румъния със северната част от Добруджа. За първи и последен път тогава румънските политици в хор признават, че това са български земи, които те не желаят. Това обаче се оказва само част от сценария на протеста срещу наложената им размяна. През следващите години цяла Добруджа се превръща в основен мотив на румънските искания (при всеки удобен случай) за териториална компенсация, винаги когато България си помисли за освобождението на българските земи в Тракия и Македония.