Възстановяване и укрепване на българската държава

ИЗВОРИ И ИСТОРИОГРАФИЯ За времето на византийското владичество основни извори са византийските исторически съчинения на Скилица-Кедрин, Михаил Псел, Ана Комнина, Михаил Аталиат, Йоан Кинам и др. Историческите събития от втората половина на XII в. до 1207 г. се възстановяват предимно по съчиненията на византийските историци Никита Хониат и Георги Акрополит. Важно място заемат съчиненията на западните хронисти на Третия и Четвъртия кръстоносни походи ( особено Жофруа дьо Вилардуен и Роберт дьо Клари). От латиноезичните извори особено важна е кореспонденцията, разменена между цар Калоян и папа Инокентий III. В условията на вече възстановена българска държава голямо значение придобиват изворите от български произход: грамоти, надписи, монети и др.Изследователи на царуването на Асеневци са Васил Златарски, Иван Дуйчев, Димитър Ангелов, Иван Божилов, Геновева Цанкова-Петкова, Петър Петров и др. Заслужават отбелязване проучванията на чуждестранни учени, между които руснакът Г.Г.Литаврин и гъркът Ф. Малингудис.

БЪЛГАРСКИТЕ ЗЕМИ ПОД ВИЗАНТИЙСКА ВЛАСТ

В периода на византийското владичество се наблюдава влошаване на положението на българския народ. Главна причина за това било въвеждането на византийската данъчна система, която била по-развита от българската и с по-подчертан паричен характер. Въведена била и византийската система на раздаване на земи в прония (в условно владение) срещу изпълняване на военна служба. Всичко това довело до процес на обезземляване и изпадане на селяните в лична зависимост. Като към това се прибави все още живия спомен за българската държава и наличието на все още жива и активна българска аристокрация ще се разбере, защо през първият половин век от византийското владичество избухват толкова много антивизантийски въстания. Някои от тях имали като непосредствена цел възстановяването на българската държава (напр. въстанието на Петър Делян от 1040-1041 г. и въстанието на Георги Войтех от 1072-1073 г.). В други въстания на преден план изпъкват икономическите и социалните мотиви (напр. въстанието на българи и власи в Тесалия през 1066 г.). Не липсвали случаи и на въстания, ръководени от еретически вождове, каквото било въстанието на пловдивските павликяни начело с Травъл през 1084-1086 г. Значително активизиране отбелязало богомилското движение, в чиито прояви и книжнина се забелязват патриотични мотиви. Едва към последната четвърт на XI в. Византия успява да се стабилизира и да наложи безапелационно своята власт в българските земи. Това довело до близо едно вековно стихване на освободителните движения в тях.

Едно вековното управление на династията на Комнините (1081 -1185 г.) било последната изява на Византия като голяма военно-политическа сила, Комнините получили подкрепата на поземлената аристокрация и стабилизирали обществения и вътрешнополитически живот, като превърнали империята в съсловна монархия. В тези успехи обаче се подготвяли условията за следващия упадък на империята, който поставил началото на нейната дълго продължила агония. Цената на сговора с могъщите провинциални поземлени магнати било бързото разрастване на прониарното съсловие, увеличаване на данъчните тежести, произвола и корупцията на местните власти. Основаната от дребното земевладение военна система се разрушила, а наемните армии започнали наново да поглъщат огромни средства от държавната хазна. Това от своя страна означавало нов финансов натиск над населението. Изпаднали в безизходица, някои бедни семейства продавали децата си в робство. В крайна сметка непрекъснато растящата мощ на поземлената аристокрация излязла извън всякакъв контрол и подкопавала устоите на държавната власт

Особено засегнати от тези явления били българите, които не можели да се защитят от етнически чуждата им администрация и чиито земи били най-често обект на създаване на нови прониарни владения. На всичко отгоре компактни маси варварско население от т.нар. "втора варварска вълна" -узи, печенеги и кумани- тероризирали българите в Подунавието, а имперската власт се оказала неспособна да въведе ред в териториите, намиращи се официално в нейните държавни граници. Недоволството растяло, а заедно с него се утвърждавало убеждението, че българите могат да разчитат само на собствените си сили. По тези причини, стихналото от края на ХI в. освободително движение започнало наново да набира скорост.

Плахи опити да върне стабилността на империята направил Андроник I Комнин (1183 - 1185 г.), който повишил заплатите на съдиите и ограничил разрастването на прониите. Но загубите във войните със сърби и маджари, които през 1183 г. разграбили районите на Ниш и Средец и наложеният свиреп терор срещу политическите му противници, станали причина за свалянето му от престола и жестокото му екзекутиране от константинополските тълпи. Това бил последният представител на династията Комнини. След слизането й от власт Византия стремглаво тръгнала към разруха, завършила логично с унищожаването й през април 1204 г.

ПРЕДПОСТАВКИ ЗА ВЪСТАНИЕТО НА АСЕНЕВЦИ И НЕГОВОТО НАЧАЛО

В края на лятото на 1185 г. норманите дебаркирали в Драч и наскоро след това обсадили и превзели Солун. Те извършили масови кланета над местното население, ограбвали църкви и манастири. След това в ускорен марш се насочили към столицата, което предизвикало огромна паника в града. Благодарение на енергичната намеса на византийския военачалник Алексий Врана норманите били отблъснати, а новият император Исак II Ангел без угризения си приписал заслугата за това. Отношенията с Унгария били уредени с договор за династичен брак между дъщерята на крал Бела III, Маргьорита и Исак II Ангел.

В това смутно време напрежението в българските земи северно от Стара планина непрекъснато нараствало. Дълго време преди описаните събития, Византия загубила контрола над Северна България. Сред местното население, принудено да се брани от връхлитащите го варвари се развил дух на съпротива и от поколение на поколение се предавал боен опит. В тези земи съществувала влиятелна местна аристокрация, свързана със старите български болярски родове. В немалко случаи обаче тя принадлежала етнически към т.нар. "миксоварвари" (смесени варвари), сред които преобладавали куманите. Някои нейни представители участвали като прониари във византийската войска, а други разполагали с непристъпни крепости около Стара планина. В по-голямата си част обаче те се отнасяли враждебно към императорската власт и независимо от етническия си произход били носители на идеята за българска държавна независимост. Тези обстоятелства дават отговора на въпроса защо центърът на съпротива срещу византийската власт към края на ХII в. се изместил от Македония на североизток.

Такива местни боляри през втората половина на ХII в. били братята Асен и Петър, чиито родови владения верятно се намирали около по-късната столица Търново. Петър носел първоначално името Тодор, а Асен бил познат като Белгун. Споровете в историческата наука за етническия им произход оформят различни мнения, от които най-вероятна е тезата, че те били от българо-кумански произход. Подчертаната им свързаност с българската държавна традиция не изключва възможността рода им да е бил свързан по някакъв начин с българската династията от преди завладяването. Обстоятелството, че Никита Хониат ги нарича "власи" и често говори за "власи" в Подунавието пък дава основание на румънските историци да твърдят, че става въпрос за влашка фамилия и за влашко антивизантийска въстание. Съответно те смятат, че възстановената държава е "влахо-българска". Тези мнения, разбира се, са несъстоятелни.

Асен и Петър внимателно следели събитията в Тракия и настроенията на своите съотечественици в Мизия. Стълкновенията с унгарци, сърби и нормани разкривали намалената мощ на византийската армия. Това засилило надеждата, че в едни предстоящи военни действия срещу империята, българите можели да постигнат успех.

Докато Исак II Ангел лагерувал до Кипсела, очаквайки окончателното прогонване на норманите, при него се явили двамата търновски боляри и поискали да бъдат зачислени в списъците на византийските прониари, както и да получат поземлено владение. Приемът на императора бил хладен и последвал груб отказ. Раздразнени от поведението на василевса, двамата братя напуснали лагера и както свидетелства Никита Хониат "заплашили императора с бунт".

Отправената от двамата братя заплаха се дължала на недоволството на населението на север от Стара планина, което остро негодувало от поредния извънреден данък, въведен заради сватбата на Исак II Ангел и Маргьорита. Данъчните чиновници събирали голям брой свине, овце и бикове, които по думите на византийския автор, българите по тези земи да дават в много по-големи количества, отколкото останалото население в империята. Обидата на българските първенци и назрялото негодувание лесно преминали в бунт срещу ромейската власт. За това съдействало и разпространението на слуха, че Солунският покровител св. Димитър вдигнал благослова си от града и някаква чудодейна икона на светеца по неведоми пътища се оказала в българската твърдина Търново. Религиозният момент се оказал решаващ за отприщване на народния гняв. Обстановката била благоприятна и двамата братя решили да се възползват от това.

На 26 октомври 1185 г., когато се чествала паметта на св. Димитър Солунски, Петър и Асен тържествено осветили новопостроената църква "Св. Димитър Солунски", около която се стекли много хора от Северна България. Възбуденото множество, както пише пак Никита Хониат, говорело, че е дошло време да се вземе оръжието и да се действа дружно. При всеобщ ентусиазъм Асеневци обявили намеренията си освободят отечеството от ромейската власт. Местният свещеник Василий бил ръкоположен за епископ. По този начин се заявявало намерението възстановяването на държавата да върви редом с възстановяването на църковната независимост. От своя страна епископ Василий коронясал по-старшия от братята - Теодор за "цар на българите". При този акт Теодор получил името Петър - в чест на първия официално признат от Византия през 927 г. български цар. Златният венец и червените обувки, които Петър получил били атрибути на царската власт и станали символи на целта на обявеното въстание: възстановяване в пълна степен на българското държавно и владетелско достойнство. Очевидното придържане към българската държавна традиция от страна на братята Петър и Асен обезсмисля спора за етническия им произход.

Трябва да се изтъкне, че около датата на въстанието се водят научни спорове, които се дължат на обстоятелството, че в съчинението на Никита Хониат не са фиксирани точни дати. Някои изследователи са на мнение, че началото на движението на Асеневци трябва да се отнесе към пролетта на 1186 г.

ДЕЙСТВИЯТА НА ВЪСТАНИЦИТЕ

За кратко време при всеобщ ентусиазъм Северна България била освободена, с изключение на няколко черноморски крепости, в това число и Варна. Символично значение имало освобождаването на град Велики Преслав. То не се налагало от стратегически съображения, а от стремежа да се подчертае приемствеността в държавното развитие с времето на независимата българска държава.

Докато се развивали тези събития императорът в Константинопол останал пасивен поради отцепническите действия на кипърския узурпатор Исак Комнин. Но когато въстаниците прехвърлили бойния театър южно от Стара планина, срещу тях бил изпратен севастократор Йоан. Преди да се стигне до решителни действия, той бил отзован от императора, заподозрян в заговор. На негово място бил изпратен опитния военачалник севастократор Йоан Кантакузин. Той подценил възможностите на въстаниците, позволил им да нападнат внезапно и това довело до разгрома на войската му. Около началото на февруари 1186 г. на север бил изпратен нов военачалник, победилият на норманите - Алексий Врана. Но той се само обявил за император и обърнал войските си към Константинопол. В сражението под стените на града узурпаторът загинал.

През лятото на същата 1186 г. Исак II Ангел застанал лично начело на поредния поход и възползвайки се от падналата мъгла, преминал старопланинските проходи. Асеневци не разполагали с достатъчни войски и напуснали Мизия. Ромеите пребродили областта, не срещайки никъде съпротива и като опожарили снопите по нивите се прибрали в Константинопол. Според лековерния император с това бил сложен край на "бунта в Паристрион". Така завършила първата фаза от въстанието на Асеневци.

Според някои неясни податки във византийските извори тъкмо по това време между Петър и Асен възникнало несъгласие относно тактиката спрямо византийците. Петър настоявал да се приеме върховната власт на императора, докато Асен бил за отхвърлянето й и довеждането на борбата до пълна победа. Изглежда недоразуменията скоро били преодолени, защото двамата водачи започнали да преговарят с куманските вождове за съвместна война срещу Византия. Поблазнени от обещаната плячка, куманите подпомогнали Асеневци. През есента на 1186 г. българо-куманските войски освободили земите между Дунав и Балкана и започнали военни действия на по-широк фронт. Те нахлули в Тракия и се разделили на два големи отряда. Единият, начело със сподвижника на двамата братя - Добромир Хриз, се отправил към Македония, а другият отряд под началството на Асеневци, продължил борбата в Източна Тракия. Войната с Византия се водела с променлив успех. Това накарало император Исак II Ангел да организира многочислена войска, с която пребродил цяла Тракия и я настанил да зимува в Средец.

През ранната пролет на 1187 г. византийската войска преминала в северна България и обсадила ключовата крепост Ловеч. Обсадата се затегнала и императорът бил принуден да подпише примирие с ръководителите на въстанието. Като гаранция, че то ще бъда спазвано от българска страна за византийската столица заминал като заложник най-малкия брат на Асеневци Йоаница, наричан още Калоян.

С Ловешкия мир завършила втората фаза на въстанието. Повечето изследователи го приемат за фактическо възобновяване на някогашната българска държава и със сигурност - за акт на официалното й признаване от страна на Византия. Неин център станал град Търново, които представлявал от стратегическа гледна точка непревземаема твърдина. В пределите на новоосвободената държава влизали цяла Северна България - от Западна Стара планина до Черно Море; Добруджа и областта Загоре в Северна Тракия. Във византийски ръце останал град Варна и по-голяма част от Тракия, но под контрола на Асеневци били югозападните български предели, където продължавал да действа Добромир Хриз.

В хода на въстанието Асеневци организирали значителни военни сили, действайки едновременно на няколко фронта. Опитни във военното дело, братята проявили стратегическа и тактическа зрялост в борбата с противника и съумели добре да използват слабостта и политическите проблеми на Византия. За ромеите Петър и Асен били "узурпатори" и "бунтовници" срещу легитимната власт и те не били склонни така лесно и без особени загуби да признаят независимостта на България. Очевидно Ловешкото примирие само отлагало нов военен конфликт с империята. Това обстоятелство, както и вътрешнополитическата обстановка, поставяли пред двамата братя три главни задачи: да освободят и обединят в пределите на държавата българските земи, останали под византийска власт, да консолидират силите на болярската аристокрация в името на българската кауза, да получат международно признание като владетели на независима България.

УКРЕПВАНЕ НА ВЪЗСТАНОВЕНАТА БЪЛГАРСКА ДЪРЖАВА Вероятно още в хода на въстанието главна роля в събитията започнал да играе по-малкият брат Асен. Той проявил по-голяма гъвкавост, твърдост и последователност в критичните моменти на освободителното движение, по-голям военен и политически талант. За това през есента на 1187 г. той бил провъзгласен за цар на българите. Тази титла запазил и Петър, за когото останало управлението на североизточните български земи с център Велики Преслав. Областта управлявана от него дълго време след това била наричана "Петрова хора (земя)". Получило се своеобразно двувластие, при което върховната власт принадлежала на Асен I (1187 - 1196 г.). Бил уреден и един друг важен въпрос - автономията на Българската православна църква. По нареждане на Петър трима византийски митрополити били заставени да ръкоположат Василий за архиепископ на цяла България.

Временното примирие било използвано от Асеневци да укрепят позициите си в Северна България, да изградят нови крепости и да възобновят старите, да поставят в тях управители и гарнизони.

Две години след подписването на Ловешкото примирие международната обстановка дала нови надежди на българите за обединението на всички български земи под скиптъра на търновския цар и признаването на неговата власт от авторитетна международна сила. През лятото на 1187 г. в Палестина султан Салах ад Дин (Саладин) нанесъл тежко поражение на християнските кръстоносни войски. Наскоро след това паднал и Йерусалим - свещеният град на юдеи, християни и мюсюлмани. Вестта за катастрофата на рицарското войнство бързо обходила Европа и вдъхновила организирането на Третия кръстоносен поход. Между предводителите на Христовото войнство били авторитетните монарси на западния свят - императорът на Свещената Римска империя - Фридрих I Барбароса; кралят на Франция Филип II Огюст и английският крал Ричард I Лъвското сърце. От значение за Балканите бил най-вече походът на германските рицари, чиито път за Гроба Господен минавал през българските земи.

През есента на 1188 г. в Нюрнберг между представителите на германския император и константинополското правителство бил сключен договор, който предвиждал снабдяването с храни на кръстоносците по време на прехода им през територията на Византия. Заявената добронамереност обаче останала само на книга. Още по пътя Ниш - София кръстоносците се натъкнали на множество спънки, предизвикани както от византийските власти, така и от местното българско население. То се чувствало пряко засегнато от грабежите на рицарите и всячески препятствало нормалното им предвижване на изток. Възникналите непредвидени трудности довели до охлаждане на отношенията между германските рицари и Константинопол. Това било използвано от сръбския велик жупан Стефан Неманя, който предложил на Фридрих Барбароса военна помощ срещу византийците при условие, че императорът го признае за самостоятелен владетел.

Фридрих I нямал намерение да се вплита в балканските взаимоотношения и да стига до разрив с Византия, затова отклонил предложението. Рицарите продължили предвижването си по българските земи и така достигнали до "големия и славен", по думите на един летописец, град Филипопол, където те останали през зимата на 1190 год. , радвайки се на изобилието от храни. Тъкмо тогава при императора се появили пратеници на цар Петър, които предложили на кръстоносците помощ от 40 000 войници, при условието той да признае Петър за "цар на България". Фридрих Барбароса бил много предпазлив и в тези преговори, тъй като се надявал да уреди по мирен път недоразуменията си с Византия и да премине на малоазийския бряг. От Константинопол внимателно следели развоя на събитията, опасявайки се те да не прераснат в мощна антивизантийска коалиция. Ето защо отношенията с германския император били изгладени и през март 1190 г. византийските кораби прехвърлили кръстоносците на малоазийския бряг.

Веднага след изтеглянето на германските рицари Исак II Ангел предприел наказателен поход срещу българите. Когато преминал старопланинските проходи той заварил една съвършено нова обстановка. Всички крепости били ремонтирани и пазени от гарнизони, а проходите - строго охранявани. Без да превземе нито една крепост, Исак II се насочил към столицата Търново. Яките стени на града не давали никакви надежди на византийците и тъкмо тогава в лагера им пристигнал мним дезертьор, които уверил императора, че от Дунав прииждали множество кумански конници. Исак II наредил веднага да се вдигне обсадата на Търново като така попаднал в предварително подготвения капан и войските му били разбити в Тревненския проход. С паническо бягство от полесражението императорът успял да се спаси, но в български ръце попаднали неговите богатства. След тази победа Асеневци разгърнали бойните действия на широк фронт. През май 1195 г. Исак II Ангел се подготвил за решителна развръзка на двубоя с българите, но този път опасността го връхлетяла от най-неочакваната страна. В лагера при Кипсела брат му Алексий III Ангел организирал преврат и завзел властта. Тази развръзка била добре дошла за Асеневци, тъй като новият император се нуждаел от време, за да укрепи престола си. Действайки с войските си от р. Струма до Странджа, в ръцете на цар Асен паднали редица крепости в Южна Тракия. Превзет бил Средец и неговата област. Именно тогава в Търново били пренесени мощите на св. Иван Рилски, които престояли там чак до 1469 г.

Значителни военни успехи българите постигнали и в избухналата война с Унгарското кралство, от владичеството на което били освободени Белградската и Браничевската области.

Още в хода на освободителната борба срещу византийското владичество се появили стремежите на отделни български боляри да се откъснат като самостоятелни владетели. Политиката на Асеневци за консолидиране на държавните сили чрез централизиране на властта срещнала съпротивата на онези боляри, на които не се понравил енергичният и строг в действията си Асен I. Немалка роля изиграли интригите на византийската дипломация. Против Асен I бил подготвен заговор, начело на който застанал неговият братовчед Иван. Заговорниците възнамерявали да убият Асен І и да вземат властта в свои ръце. През 1196 г. те пристъпили към действие. Цар Асен I бил убит, а неговият убиец Иванко се обърнал за помощ към императора в Константинопол, ала изпратените от него византийски войски по пътя се разбунтували и отказали да наслязат в българските територии. Докато Иванко се мъчел с византийска помощ да закрепи своето положение в Търново, намиращият се в Велики Преслав Петър събрал около себе си голяма войска и обсадил столицата. Иванко бил принуден да избяга във Византия.

Царската корона отново получил Петър (1196 - 1197), ала и той не могъл да обуздае самоволното болярство. Не минала и година от повторното му възцаряване, когато той също станал жертва на болярски заговор. Престолът бил наследен от неговия брат Калоян, който отдавна успял да избяга от Цариград и се завърнал в България.

В българската история братята Асен и Петър остават преди всичко като предводители на въстанието срещу византийското владичество, което постигнало освобождението на България. Като ръководители на възобновената държава те проявили изключителен усет на държавници, ясно виждане на задачите, стоящи пред тях, воля и такт да ги реализират.

УПРАВЛЕНИЕТО НА ЦАР КАЛОЯН По-нататъшното укрепване и политическо издигане на България било свързано с името на цар Калоян (1197 - 1207 г.). Той оглавил държавата в момент, когато вътрешните противоречия по вина на болярската опозиция били твърде изострени. Отделни български боляри проявили открит стремеж да се обявят за независими владетели. Това била опасна тенденция, която отслабвала съпротивителните сили на България. Ето защо в първите години от управлението си Калоян се въздържал от стълкновения с Византия. Той се опитал преди всичко да привлече на своя страна непокорните феодали. Един от тях бил Иванко, когото византийският император поставил за управител на Пловдивска област. По този начин императорът се надявал, че Калоян ще застане срещу Иванко, което би задълбочило разделението между българите. Но в Константинопол забравили, че новият български владетел научил много за похватите на византийската дипломация по време на своето принудително пребиваване там. Освен това поведението на Иванко давало достатъчно основания търновският владетел да се надява на споразумение. Първоначално той служел вярно на императора, но постепенно започнал да предприема действия, които показвали, че не желае да бъде византийско протеже. Воден от държавнически съображения цар Калоян потърсил сближение с убиеца на своя брат и сключил съюз за общи действия срещу Византия.

Друг български болярин, който се обявил за независим, бил Добромир Хриз. Той поставил под властта си част от Северна и Средна Македония и избрал за своя резиденция силната крепост Просек. Император Алексий III Ангел предприел няколко обсади на крепостта, но Добромир Хриз устоял на натиска. Опитите на Калоян да привлече отцепника на своя страна успели частично. Хриз по своя воля влизал в договори и взаимоотношения както с Търново, така и с Константинопол. Все пак Калоян успял да организира силна антивизантийска коалиция, в която влезли Иванко, Добромир Хриз и отцепилият се ромейски управител на Родопската област Йоан Спиридонаки. Български войски, подпомагани от кумански наемници, неколкократно нахлували дълбоко в Тракия. През 1201 г. те успели да превземат силната крепост Констанция,а след обсада в български ръце паднал и град Варна. С това последният опорен пункт на византийците в Северна България бил премахнат

Византия положила отчаяни усилия да разстрои силната коалиция. Иванко бил заловен с измама и владенията му останали във византийски ръце. Не е ясна и съдбата на Добромир Хриз. След 1202 г. името му престава да се споменава в писмените извори. По всяка вероятност земите му били поделени между България и Византия. Впоследствие българското настъпление се насочило към Западна Македония и Косовската област. Градовете Охрид, Призрен и Прищина били включени в пределите на българската държава. През пролетта на 1202 г. между България и Византия бил сключен мирен договор, съгласно който цар Калоян завършил процеса на освобождение и обединение на българското население на Балканския полуостров.

Междувременно унгарците окупирали Белград и Браничево, но още в 1203 г., подпомогнат от кумански наемници, Калоян изгонил унгарците от окупираните области. Решителните му действия за сетен път показали, че България се утвърдила на Балканския полуостров като политическа и военна сила, с която всеки чужд владетел трябвало да се съобразява.

Цар Калоян се проявил не само като добър пълководец, но и като ловък дипломат. Той добре съзнавал, че териториалното укрепване на България се нуждаело от авторитетно признание. При враждебните отношения с Византия, признание за българския суверенитет можело да се получи само от Рим. Ето защо Калоян зорко следял събитията в Западна Европа, където папската власт представлявала могъщ и стабилен политически фактор.

В началото на ХIII в. папският институт достигнал върха на своето могъщество. В Западна Европа не ставало нито едно важно събитие без участието на всесилния папа Инокентий III. По своя воля римския първосвещеник налагал забрана да се извършва богослужение в дадена държава, поставял корони на чужди владетели, но над всичко се стремял да разшири властта на папството в целия християнски свят. Надежди за това му давало отслабването на Византия, която все по-трудно се справяла с външните си врагове.

Възходът на българската държава впечатлил папа Инокентий III. В края на 1199 г. в Търново пристигнал специалният папски легат Доминик, който носел на Калоян любезно писмо. В него се напомняло за "римския" произход на царя, но обръщението било безлично - "до благородния мъж Йоанициус". Папата подсещал Калоян за някогашните връзки на България с римската църква и го призовал отново да се подчини на Апостолическия престол. Отговорът на българският владетел се забавил почти две години. Калоян искал да прозре конкретните намерения на папата, както и да прецени изгодата от евентуално договаряне с него. В писмото-отговор Калоян се подписал с титлата " цар на българи и власи " и излагал точните условия, при които би приел папското попечителство: владетелска корона и царско достойнство. Заедно с Калояновото писмо за Рим заминало и писмо на архиепископ Василий, в което се поставяло искане за патриаршески палиум.

Папският отговор последвал без никакво забавяне. В него се изказвала радостта от решението на българския владетел " да се върне " в лоното на Римската църква, както било по времето на княз Борис. Но въпросът за царската титла бил сложен. Съществуващата практика не допускала повече от двама императори в християнския свят. Дори владетелят на Франция се задоволявал с по-скромната кралска титла, поради което папата искал да внуши на Калоян, че предлаганата му титла " крал на българи и власи " и "примас " за архиепископ Василий са равностойни на исканите и единствено възможните. По тази причина Инокентий III и Калоян разменили значителна обем кореспонденция, в която двете страни уточнявали условията за сключване на унията. Калоян проявил риторично умение, съобразителност и твърдост в защитата на поставените искания. Той си служел с доказателства от религиозен характер, привеждал цитати от свещените книги, ползвал аргументи от историческо естество. В писмата си цар Калоян не еднократно се връщал към историята на България от времето на царете Петър и Самуил, за да докаже правата си върху царската корона.

Преговорите с Рим се превърнали в силно оръжие срещу териториалните претенции на Унгарското кралство. В желанието си да спечели на всяка цена Калоян, папа Инокентий убедил унгарския крал да изостави враждебните намерения спрямо българите.

Междувременно на Балканския полуостров се развили събития с огромен международен отзвук, които повлияли пряко и на преговорите между Рим и Търново. В 1199 г. Римската църква започнала организирането на Четвъртия кръстоносен поход. Френски, фламандски и италиански рицари започнали да се събират във Венеция през 1202 г., от където трябвало да бъдат прекарани с кораби до Божи гроб. По настояване на венецианците обаче рицарите нападнали адриатическия град Зара, който бил ограбен и оплячкосан. През пролетта на 1203 г. при ръководителите на Четвъртия кръстоносен поход се явил синът на сваления от византийския престол император Исак II Ангел. Той поискал от кръстоносците помощ, за да си възвърне престола, като им обещал да им даде огромна сума в сребро и да признае върховенството на римския папа над константинополския патриарх. Предложението било примамливо и съвпаднало с интересите на венецианските търговци. Така вместо към Ерусалим, кръстоносците се насочили към Константинопол и го обсадили. Алексий III Ангел избягал от столицата и потърсил помощта на Калоян, като в замяна му предложил царска корона и автокефална църква. Българският владетел обаче правилно преценил, че в момента не се нуждае от признанието на Византия, която станала играчка в ръцете на чужди сили. Когато през 1204 г. западните рицари се намирали пред стените на Константинопол, цар Калоян им предложил като военна помощ 100 000 войска. В замяна на това поискал да го признаят по думите на хрониста за " цар и господар на неговите земи".

През април 1204 г. кръстоносците завладели Константинопол и унищожили византийската империя. Това събитие ускорило преговорите за сключване на уния. През ноември същата година в Търново се състоял тържественият акт на коронацията. Специалният пратеник на папата кардинал Лъв връчил корона, скиптър и знаме на българския владетел и палиум за първосвещеничеството на търновския архиепископ Василий. Рим официално признал титлите "крал" на Калоян и "примас" на българския духовен глава, която според папата била равностойна на патриарх. Белег на държавния суверенитет била не само владетелската титла, но и правото на българския владетел да сече монети със своя образ. Унията била скрепена с подписването на тържествена клетва-договор от цар Калоян, в която той се задължавал да признае върховенството на Римската църква и да се подчинява на папските решения.

За българския цар сключването на уния с Рим имало преди всичко политическо значение и се налагало от нуждите на момента. България получила международно признание. На Калоян била дадена всъщност най-високата титла, която можел да получи. В писмата си до папа Инокентий III той продължавал да се титулува император, подчертавайки чрез титула си, че владее " България и Влахия". Унията на България с католическия Рим имала съвсем формален характер що се отнася до проникването на католицизма сред българите. Източноправославните обреди и традиции останали непроменени. Калоян очевидно не се възползвал и от даденото му от папата право да сече монети. Намерен е само един оловен печат, който на лицевата страна има надпис - "Калоян, цар на българите", а от обратната страна е изобразена Св. Богородица.

Унията не оправдала надеждите на папа Инокентий III. Твърде скоро, в отношенията си с ръководителите на Четвъртия кръстоносен поход и на образувалата се на мястото на Византия Латинска империя, Калоян доказал, че следва една независима от когото и да било българска политика.

С превземането на Константинопол от латинците през 1204 г. настъпила значителна промяна в политическата обстановка на Балканския полуостров. Като отломки на някогашната Византия останали Епирската държава на Балканите, Никейската и Трапезундската империи в Мала Азия. Две от тях: Никея и Епир претендирали за наследници на старата империя. Кръстоносците създали ново държавно образувание - Латинската империя. Изградена на нездрава основа, тя се крепяла благодарение на папството, Венеция и Унгария. Отношенията между европейските православни и католически държави силно се изострили. Поради своето географско местоположение и формиралите се насоки на нейната външна политика, българската държава се очертала като основен противник на латинците и техните опити трайно да се установят на Балканския полуостров.

Въпреки явното нежелание на латинците да сътрудничат с българския владетел и надменният отказ да се възползват от предлаганата от него помощ при обсадата на Константинопол, Калоян направил нова стъпка за регулиране на отношенията. В писмо, изпратено специално до новоизбрания латински император Балдуин (Бодуен) Фландърски, той предлагал сключване на мирен договор. Императорът отхвърлил искането и проявил неоснователни претенции към българските земи.

При това развитие на събитията естествен съюзник на България станали самите византийци, които повели борба срещу латинската окупация. В началото на 1205 г. цар Калоян влязъл в договорни отношения с византийската аристокрация в Тракия за обща борба срещу завоевателя. Било решено по даден знак тракийските градове да въстанат и изгонят настанилите се там рицари. Първи сторили това жителите на град Одрин. Съгласно поетите задължения, българската войска им се притекла на помощ. В същото време към Одрин се отправил и император Балдуин I, съпровождан от венецианския дож Енрико Дандоло и от граф Луи дьо Блуа. През април 1205 г. под стените на града се завързало сражение, в което цар Калоян проявил изключителна съобразителност. Той изпратил срещу кръстоносците подвижна куманска конница, която ги предизвикала да напуснат лагера си. Увлечени в преследване рицарите нарушили бойния си ред и попаднали под внезапния удар на българската войска. Голям брой от тежковъоръжените рицари, смятани дотогава за непобедими, били избити. В боя паднал един от техните предводители граф дьо Блуа, а император Балдуин бил пленен. С нескривана горчивина съвременникът на събитията Роберт дьо Клари възкликва в хрониката си, че край Одрин погинал "цветът на западното рицарство". Първият латински император бил откаран в Търново като пленник. Опитите на папа Инокентий III и брата на Балдуин - Хенрих, да измолят от Калоян неговото освобождаване останали напразни.

Победата на българите над латинците при Одрин оказала въздействие над целия Балкански свят и върху политиката на Запада. Латинската империя не скривала намеренията си да завладее целия Балкански полуостров. След поражението при Одрин тя повече не се съвзела от претърпяното поражение. Нейната съдба била предрешена. Византийските центрове за съпротива в Мала Азия и на Балканския полуостров се засилили. Експанзия на европейското рицарство в Европейския югоизток била спряна.

След внушителната победа край Одрин, цар Калоян продължил военните действия срещу Латинската империя. Българските войски нахлули на широк фронт в Македония и Тракия. Настъплението разтревожило византийската аристокрация, която се отметнала от съюза си с българите. Първи въстанали пловдивските първенци. Със съдействието на част от населението и главно на еретиците - богомили и павликяни, Калоян влязъл в града и жестоко наказал заговорниците.

Събитията в Пловдив, описани от Григорий Акрополит, по всичко изглежда били част от един мащабен заговор, чиито нишки водели в Търново. Ето защо цар Калоян се завърнал в българската столица и наказал жестоко заподозрените византийски военнопленници, пребиваващи там. Той излял гнева си и върху пленения латински император. Хронистът Никита Хониат пише, че Балдуин I бил съсечен, а тялото му било хвърлено в пропастта за храна на хищните птици, гдето умрял на третия ден в страшни мъки. На мястото на Балдуин латинските барони избрали за император брат му Анри.

През 1207 г. войната в Тракия пламнала с нова сила. Цар Калоян сключил военен съюз с Никейската империя за съвместна атака на Константинопол. В изпълнение на поетото обещание българските войски навлезли в Южна Тракия и се озовали пред стените на Одрин, а един кумански отряд достигнал чак до Константинопол. Обсадата на Одрин продължила дълго време. Калоян бил на път да влезе в града, тъй като на много места крепостта била вече срината. Тъкмо тогава куманите, които помагали на българите, решили да се оттеглят. Калоян бил принуден да снеме обсадата, още повече, че се получило известие за смъртта на солунския крал Бонифаций Монфератски, който на връщане от преговори с император Анри, бил изненадан в Родопите от български отряд и убит. Това събитие дало удобен повод да се нападне Солун.Градът бил обсаден от българо-куманска войска, предвождана лично от цар Калоян. Решителният щурм така и не се състоял, тъй като под стените на Солун българският владетел гибелта си.

Внезапната смърт на популярни владетели в решителни моменти винаги ставала повод за множество версии и легенди. Една от версиите за смъртта на цар Калоян гласи, че покровителят на града св. Димитър Солунски сам го пробол с копието си. Според някои византийски извори царят умрял от плеврит. Най-много привърженици има тезата, че цар Калоян е станал поредната жертва на заговор. Негов физически убиец изглежда е бил куманският воевода Манастър, който изпълнявал поръка на болярската опозиция групирана около високопоставени личности. Последвалите събития дават повод да се предполага, че в дъното на коварното убийство стоял Борил, сестриник на Калоян и вероятно вдовицата на покойния цар, която била куманка. Във всеки случай причините били същите, каквито и при премахването на другите двама Асеневци - строго провежданата политика на централизация и засилване на прерогативите на царската власт. Такава политика не импонирала на някои от болярите, които поставяли егоистичните си интереси над просперитета и бъдещето на държавата. Тялото на цар Калоян било пренесено в Търново и погребано в църквата "Св. Четиридесет мъченици". Остатъци от неговото погребение са открити в гроб No 36 в църквата: масивен златен пръстен с надпис, остатъци от пурпурни одежди и др. Това е единственото открито до сега погребение на средновековен български владетел.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ Със смъртта на Калоян завършва един етап от управлението на династията на Асеневци. Само две десетилетия след отхвърлянето на византийското владичество, Втората българска държава станала могъща балканска сила и важен политически фактор в голямата европейска политика. Българските държавни граници били разширени и утвърдени и те обхващали по-голямата част от земите на Симеонова България. През този период България свързала историята си с големи събития от международен характер: Третия и Четвъртия кръстоносни походи и създаването на Латинската империя на мястото на разгромената Византия. За издигане на международния престиж на България най-големи били заслугите на цар Калоян. Като добър дипломат той проявил невероятен усет в сложната международна обстановка и успял да я използва максимално за целите на българската държава. Въпреки сключената с римокатолическата църква уния, България всъщност поела ролята на защитник на източното православие и станала най-сериозната преграда за западноевропейската политическа и религиозна инвазия. Нещо повече, тя започнала с успех да играе ролята на регулиращ фактор между Изтока и Запада. С пренасянето на мощите на редица български християнски светци в столицата Търново, тя ставала място за свето поклонение и важен църковно-религиозен център на Балканите. Така били подготвени предпоставките за политическото могъщество, което България достигнала при цар Иван Асен II