Юридическа логика

на тема:

ЮРИДИЧЕСКА ЛОГИКА

Изготвил:

Димитър Божанов

I курс, право, фак. номер:

Перелман е имал своята добра софистическа аргументация, когато с лека ръка е отрекъл съществуването на юридическата логика като самостоен легитимен клон на логиката и/или правото.И тук, в самото начало, още преди да сме успели да споменем аргументите на Перелман, се натъкваме на второто фундаментално колебание вбитието на правната логика (първото очевидно касае проблема има ли изобщо смисъл да се говори за нейно научно битие), а именно дял от коя наука е тя.На това питане ще отговорим малко по – късно.

В своята “Обща теория на правото” Бержел дефинира юридическото мислене като “последователност от съждения, свързани едни с други съгласно определени принципи и водещи до едно заключение”.Юридическото мислене представлява интелектуален подход, годен да доведе до решаването на юридически проблеми, благодарение на определено число рационални средства.В този смисъл да се характеризира юридическото мислене се състои в това да се определи методологията, посредством която се стига до решаването на правни проблеми.

Бержел в известна степен ще разграничи структурата на мисленето от избора на съжденията, зачото ще се стреми да обособи категорията “юридическо мислене” като независим и константен фундамент в регулирането на социума.Това откъсва структурата на правната мисъл от реалиите, макар те да са основата, върху която тая мисъл функционира, и я превръща в почти абстрактна категория-матрица, през чиято методологична призма биват пречупени въпросните реалии.Бержел облича това твърдение в допускането, че в правото съществуват постоянни начини на мислене.Въпреки, че би трябвало да сме изучили всички юридически системи, за да докажем това, то пред невъзможността да ги обхванем изцяло, трябва да се задоволим с примери, които приемаме за тяхно вярно изражение, пише Бержел.Трябва следователно да разкрием структурата на юридическата мисъл, която е свойствена на всички правни системи, но не се проявява явно в никоя, защото е дълбоко скрита под институтите, които дават на всяка правна система характерния й правен релеф.Става дума за изясняване същината на юридическото мислене, което се прилага при регулирането на социалните отношения, различни съобразно времената и съобразно страните, различните преследвани цели, конкретните правни системи и използваните средства и различните правопорядъци.

Това е напълно логична теория, която чудесно функционира в контекста на позитивното право поне от Рим насетне.Антрополозите обаче биха имали някои възражения, поне що се касае до връзката на абстрактната матрица “юридическо мислене” с морала, който не е конкретна, а абстрактна реалия, и с естественото право.Тук би било достатъчно да приведем няколко примера от Фрейзър, за да си позволим да зададем въпроса как ще функционира юридическото мислене в нетипична културна обстановка или по точно как е функционирало то и търпяла ли е развитие структурата на юридическата мисъл.Подобно безплодно философстване обаче би ни отвело до няколко примера, които най – вероятно ще дадат положителен отговор на последния въпрос, но едва ли ще разколебаят същността на твърдението и в ядрото си то ще остане вярно.

Но нека се върнем най – сетне на правната логика и научното й битие.Краткият курс по логика на А.Бънков също задава въпроса за съществуването на друга логика, извън формалната и диалектичната, логока на научното познание като самостоятелна алтернативна дисциплина.Кой е предметът на тази логика на научното познание?Бънков предлага три алтернативни схващания.Според първото логиката винаги е била логика на научното познание и затова няма отделна логическа дисциплина, която се занимава само с научно знание: конвенционалната логика изследва и проблемите на науката.Според второто схващане логиката на научното познание е приложение на апарата и принципите на формалната и диалектическата логика към анализа на проблемите на науката, научното изследване и научното знание, както твърдеше и Перелман.Според третото схващане логиката на научното познание е самостоятелна научна дисциплина със свой обект, принципи и апарат, но тя още не е напълно създадена като такава.

Според Бънков логиката на научното изследване и знание не е отделна и самостоятелна научна област, а е приложна логика, приложение на принципите и апарата на формалната и диалектическата логика при анализа и изследването на проблемите на науката, към проблемите на научното изследване и научното знание.И в тази връзка всяка специална наука като приложна логика съдържа редица логически проблеми – проблемът за научната проблематика, за научния факт и ролята на фактите в научното изследване и знание, за структурата на научните хипотези и научните теории, за методите на научно изследване, за класификацията на науките и научното познание и пр.

Определено не може да се отрече, че правото е наука, като цялост от знания, подредени съгласно определени принципи, съдържащо свои начини на обосноваване и цяла серия от технически процедури.В този смисъл и в контекста на Бънков, Перелман и позитивистите, правото е приложна логика.

Ето какво казва пък Йенс Баркемайер по този въпрос.За него обстоятелството, че логиката има значение за правото е несъмнено.Това обаче не трябва да означава, пише Баркемайер, позовавайки се на Клуг, че в юриспруденцията съществува някаква особена самобитна правна логика.Щом веднъж е било установено, че с помощта на конвенционалните логически изречения (съждения) се стига до конкретни резултати в специализирани научни области, то това автоматически изключва възможността за съществуването на специална логика.В тази връзка, когато става дума за юридическа логика, трябва да сме със съзнанието, че говорим за конвенционална логика, с помощта на чиито общовалидни правила се стига до теореми и аксиоми изпълнени с юридическо съдържание, а не за особена девиаянтна правна логика.

В крайна сметка научното битие на правната логика продължава да бъде доста неясно.Факт, който вероятно се дължи и на ракурса, от който повечето автори виждат правната логика и на обсотятелството, че от въпросния ракурс тя не би могла обективно да бъде видяна друго яче.В този ред на мисли, без да целим да изказваме агресивни твърдения, може би мястото на юридическата логика в полето на научно познание трябва да се търси в контекста на теорията на правото.Общата теория на правото има за свой предмет изучаването на правото като цялостно явление, откриването на главнитте, основни закономерности на неговото възникване и развитие, основните и най – важни негови характеристики и пр.И в тази връзка, ако философията на правото, както пиче Г. Бойчев, е наука за основанията на правото, за неговата легитимност, правната логика, продължава Бузов, се интересува от основанията на юридическото мислене, от легитимността му като рационална дейност.Баркемайер разширява и конкретизира тази формулировка.Юридическата логика, пише той, се занимава с абстрактните и конкретни основания на дължимото в правото, претендиращи за правилност и с обосноваването и основанията на тази претенция.Това е логиката на една нормативна наука.В тази връзка се повдига въпросът възможни ли са изобщо проблематичните основания на дължимостта (Sollesurteile) в правото и дали, и ако да, то как те се доказват като правилни и истинни.Логиката, пише друг немски философ на правото на име А.Емге, търси “правните основания на правото”.Както вече беше споменато, въпросът е дали юридическата изискуемост -–основанияат за дължимост – изобщо може да бъде обективна и общовалидна и дали не е разколебана основата на претенциите на правото за истинност и правилност.Задачата на логиката, според Баркемайер, се състои в това, да контролира границите, в чиито параметри проблематичните претенции са основателни и правилни.

Разбира се, идеята за юридическа логика е претърпяла своята еволюция.В края на XIX в. Магнауд се опитва да обоснове прилагането на закона чрез човешка и социална мотивировка, без участието на какъвто и да е “стерилен професионален подход”.Под “стерилен професионален подход” се разбира именно структурата на юридическото мислене и обосноваването посредством нея, за които ще заговори по – късно Бержел.А обосноваването, по Бержел, е дискурсивна операция, която се различава от интуицията, т.е. от незабавното и цялостно схващане на един обект на мисълта.В този смисъл индивидуалните и субективни нагласи трябва да бъдат изключени.Според Гени пък правното обосноваване ще доведе неизбежно до несигурност и нестабилност на позитивните решения, което е несъмнен факт, но Гени ще ги хиперболизира като “юридическа анархия”, премахване на всякаква определеност в съжденията и разрушаване на всяка сигурност във взаимоотношенията.Тъкмо в контекста на правния ирационализъм и когнитивната феноменология, прочутия рационалист Декарт ще се съгласи с нуждата от известна доза интуиция (което всъщност не е извън контекста на Декартовия рационализъм), за да се открие обвързването и единството на елементите на едно сложно обосноваване.А според Лайбниц трябвя да сме в състояние да отстрним “несигурността на интуицията и чувството на очевидеца” и да усигурим стабилността на обосноваването, свеждайки го до смятане със знаци.Последното твърдение за съжаление звучи твърде абстрактно и химерично в претенциите си за конкретика.Юридическото обосноваване гравитира между интуицията и символното смятане, защото то не работи нито само с неорганизирани рефлекси, нито с простотата на абстрактната формализация.То служи в еднаква степен както за анализа на съществуващите съждения, така и за извеждането на нови такива от тях.То се прилоага както в областта на чистата “интелектуална спекулация” и преследва теоретични цели, така и в практическата перспектива за решаване на казуси.Не бихме могли да не се съгласим с последното твърдение, което принадлежи отново на Бержел, най – малкото заради неговата привлекателна арбитражност и уравновесеност, и поради факта, че е синтетично.Това е предимството на оценъчния поглед пред пионерския – първият може да си позволи да дедуцира…

В този ред на мисли идва момента да оформим картината на юридическото като към неговата структура и формалния й израз в обосноваването прибавим и типологията на юридическите съждения – основата, на която почива правната логика като такава.

Естествено е правото да изисква от юридическите решения относителна сигурнист.Ако някои от тях съдържат достатъчна сигурност (достатъчността винаги се простира в рамките на нормативните реалии, независимо от съответствието им с фактическите такива), има други, основани върху повече или по – малковероятни мнения, които могат да бъдат оспорвани.Аристотел, манифестаторът на логиката в историята на научното познание, различава два типа съждения.Първият тип са аналитичните съждения, които, тръгвайки от необходими и неоспоримо верни предпоставки, достигат по пътя на съждението до еднакво необходими или верни заключения.Вторият тип са диалектичните съждения, които, основани върху аргументацията, водят от аргументите към едно заключение и не предполагат задължително преминаване от премисите към заключението, което в този случай е само вероятно.Докато формалната логика се свързва с необходимите съждения, аргументната логика предполага вероятни съждения.На аргументната логика, зад чиито формален израз се крие и практическо прилагане на принципите й в тълкуването на правото, ще обърнем внимание малко по – късно.Колкото до формалната и диалектичната логика, не бихме си поставили за цел да изясним тяхната конкретика, на първо място поради обстоятелството, че е повече от нелепо да се прави подобен опит в текст от естеството на настоящия (това би било повече от непосилно и ненужно) и на второ поради факта, че техния предмет има твърде малко общо с предмета на съвременната юридическа логика и с целта на това писание.

Картината на правното мислене, - на обосноваването, структурата на юридическата мисъл и типологияат на съжденията в правото, -не би била пълна без методите за получаването на заключение.Пътищата за достигане до заключение са основно два.Възможно е да се тръгне от прицнипа, за да се извлекат последиците или обратно, да се тръгне от една наблюдавана последица, за да се извлече принципа, от който тя зависи.Този дуализъм във функционалността на интелектуалните механизми е израз на известното нам противопоставяне между синтез и анализ.

Синтезът е движение на мисълта от сигурни предпоставки към предпоставки, които са тяхна необходима последица, чрез дедукция.Анализът, обратно, е методът на “регресивно съждение”, изкачващо се от последиците към признатите за верни принципи, които след това биха могли да бъдат дедуцирани.Дедуктивният метод, синтезът, характеризира преди всичко математическата логика, където, тръгвайки от изходни съждения, всички останали съждения се доказват като теореми.Индуктивното съждение тръгва от наблюдавани феномени, за да индуцира от тях, чрез временни хипотези, принципи, чиято точност по – късно се проверява при дедуцирането на различни последици.Този метод е най – често свойствен на експерименталните науки.

Тъкмо в този смисъл Бержел характеризира юридическото съждение във връзька с двата споменати метода.

Мнозина смятат, че дедукцията се свежда до Аристотеловия силогизъм – “такова съждение, при което от наличието на определени неща задължително произтича някакво друго нещо, само от това, че първите са предпоставени”.Често силогизмът бива представян като най - важният елемент на правоприлагането.В това съждение, което от връзката между два термина, премисите (голяма и малка), се дедуцира едно заключение, правната норма ще бъде голямата, а даденият индивидуален случай – малката премиса.Това предпоставя и наличието на две отделни съждения, пред чието решаване ще бъде изправен съдията – съждение по отношение на нормата, голямата премиса (съждението ще касае уместността на прилагането на тъкмо определена норма) или, както го нарича Р. Ташев – “общо съждение” и съждение по отношение на фактите – малката премиса – или още “частно съждение”.В този смисъл заключението е продукт от съпоставянето на две съждения, претендиращи за логическа легитимност, което, за съжаление, отново ни потапя в дебрите на ирационализма.

Тази концепция е вероятно точна за съдебното обосноваване, когато съдията трябва да приложи правото към фактите.При това неговото изследване се състои в обвързването на последващите силогизми и трябва да бъде в по – голяма степен разчленявано, защото в правото ефектът, примерно санкционирането, не следва непосредствено причината – нарушението.Фактът не създава сам по себе си правните последици, които, за да бъдат реализирани, изискват да се задействат определени институционални механизми – завеждане на иск, съдебен процес, доказателства, решание и пр.В обвързването на чисто юридическите съждения силогизмът е наистина съществен.

Този ред на мисли отново ни връща към твърде привлекателната концепция на Лайбниц за свеждането на обосноваването до пресмятане със знаци, утопичен възглед, който вече имахме дъростта, ако не да отхвърлим, то поне да пренебрегнем.Възможни ли са аксиоматизациите в правото и възможно ли е математическата логика да функционира продуктивно на правна почва?Това е въпрос, на който някои съвременни немски учени отговарят положително, но на немските виждания за юридическата логика ще обърнем внимание в края на текста.

В контекста на математическата логикла се съдържа своеобразна фаза на аксиоматично представяне, която изисква твърдо и изрично дефиниране на всички понятия и предпоставки.В този смисъл аксиоматизирането почива върху свободно извършвания избор от един определен брой дефиниции и аксиоми, поставени като хиоптези, независимо от тяхната връзка с реалността, от където цялата система се извежда логически.Разбира се, правото също не пренебрегва аксиомите, то съдържа множество точно дефинирани и определени понятия.Юристът не е свободен да избере понятията, които използва и аксиомите, върху които ще се опира, защото е длъжен да спазва позитивното право.Той не е независим от реалността – напротив, той никога не трябва да я изпуска от погледа си, макар това да звучи малко химерично и необективно с оглед на неизбежната колизия между нормативното и фактическото, както би казал Ж. Сталев.Ако понятията и принципите са мисловна абстракция на интересите, които те представляват, пише Бержел, свързването на първите в система не може да се задоволи с отсъствието на противоречия или вътрешна несъвместимост.Правото не може да се ограничи до семпли мисловни операции.То трябва да позволи да бъдат задоволени конкретните изисквания на социалния живот.И най – после, юридическите понятия и норми никога не образуват цялостен ансамбъл от елементи с определено число.Социалната еволюция винаги предлага нови понятия и норми, които се прибавят, понякога с противоречия, към съществувашата цялост.Обвързването на юридическите предпоставки не води, както в математиката, до необходимо, но по – често до вероятно заключение.

Другата алтернатива за функционално въплъщение на юридическото мислене е индукцията.Мислима е хипотеза, при която юридическата наука, тръгвайки от наблюдението на съществуващте юридически порядки, индуцира принципите, които след това прилага, извличайки от тях логически последици.Юридическият метод в такъв случай удивително напомня споменатия по – горе експериментален метод.В случая, разбира се, става дума за интелектуални феномени, а не материални.Те трябва най – напред да бъдат интерпретирани в логическа форма и изразени в понятия.Юристите по този начин търсят да установят типологията на юридическите феномени, описвайки устойчивите им чери и свждайки ги до юридически категирии, подчинени на определен режим, пише Бержел.Тези категории имат при това особеността да бъдат неопределен брой и да са подложени на постоянно обновяване.

В тази връзка, ако юридическото мислене е близко до индуктивното мислене на експерименталните науки, то целта му е съвършено различна, продължава Бержел.Правото не се стреми само да установи и обясни фактите.То има за цел действие, свързано с ценностно съждение и осъществяването на определено намерение.Ценностите и намеренията не са продукт на научните дирения на юриста, но са създадени от обществото и тези, които упражняват властта в него.

Така юридическият метод, често съставен от експериментални съждения, които са негови премиси, не изразява задължително някаква естествена зависимост, както при експерименталните науки.Той оперира също с една предварително установена цел, към която трябва да бъдат ориентирани социалните феномени или с едно предварително наложено правило за поведение, от което се дедуцират последиците.В този смисъл, казва Бержел, става дума за хибриден подход, който не е нито изцяло синтез (дедукция), нито изцяло анализ (индукция) и чиято специфика рпоизтича от противопоставянето на формалната и аргументната логика.

На този етап ще сметнем за достастъчно това грубовато синкретично определяне на спецификата на правното мислене – фундамента на юридическата логика.Ще приемем за очевидно разграничаването на последната от идентификацията й с формализациите на Аристотеловите силогизми – половината от синтетичния хибрид “юридическо мислене”, който създадохме в последните редове.Популярността и баналността на тази първа половина от хибрида (формалната логика), чието идейно ядро се съдържа в съждения от вида А?В; В?С => А?С, ще ни подтикне да продължим с юридическата аргументация – втория конструкт на правното мислене, поне в неговия синтетичен, лабораторен вид.

И тъй като в началото си този текст се самоопредели като “семпло библиографичен”, няма да се отвличаме в подробности около аргументацията в правото – тъкмо тя е един от малкото проблеми на юридическата логика, изследвани и от български автори.В този смисъл цитирането на Р. Ташев без кавички (маниер, който и без друго на места е свойствен на този текст) би било неетично, безплодно и псевдоепигонско.

Сред множеството аргументи, характеризиращи правната логика, съшествуват някои, които профанно ще наречем “популярни”, за да улесним систематизацията и индуцирането на изводи на базата на репрезентативни извадки.

Аргументът “a pari” като тълкувателна техника е едно от приложенията на аналогичното мислене в правото.Целта в случая е да бъде изтълкувана неясна правна норма.Чрез този аргумент се изясняват неясните елементи то една норма с помощта на сходни или аналогични елементи от друга ясна правна норма.В чисто процедурен аспект прилагането на “a pari” има следната последователност : разграничаване на ясните и неясните елементи на подлежащата ана тълкуване правна норма (ако неяснотите в нормата са съществени, аргументът е неприложим); на основата на ясните елементи се прави съдържателна аналогия с друга норма, която, разбира се, трябва да бъде ясна; сходството в съществените елементи ан двете норми е логическото основание на “a pari”.

Друг “популярен” аргумент е “a contrario”.Естеството му се съдържа в една римска сентенция, която, поради колебливи познания по латински, авторът на това писание ще цитира в превод : “Който казва или регламентира нещо, отрича друго.”След като определени житейски факти са били изрично нормативно регламентирани, то законово е изключено от правото регулирането на други факти, макар това да не е специално опоменато.

Следва аргументът за по-силното основание – “a fortori” – с неговите две форми – “a majori ad minus” (който може по-малкото, не може по-голямото) и “a minori ad majus” (който може по-малкото, не може по-голямото).

“Reductio ad absurdum” (довеждане до абсурд) се изразява в това да бъдат логически продължени твърденията от тезата на противната страна, което да доведе до съществено и непреодолимо противиречие с признати от противната страна факти или други нейни твърдения.Това естествено цели разрушаване на противната теза.

Всички тези аргументи не произтичат от формалната логика, защото засягат естеството на съжденията, установяването на премисите, основанието на правото, а не просто формата му.Те не водят до необходимо решение, което би се наложило по задължителен начин.Твърде често един и същи текст може да бъде обосновано посочен в подкрепа на две противоположни тези.Бержел теърди, че формализацията на съжденията позволява поне в известен смисъл да се преодолеят противоречията в аргументацията.Юридическото мислене най-често се състои в това да се изведе едно заключение от сравняването на различни съждения.Поради това диалектическата и формалната логика се обединяват в юридическите съждения и това обединяване обяснява синкретичния им характер.

Сега, след като в общи линии изяснихме или поне порблематизирахме мястото на правната логика в полето на научно познание, структурата на юридическото мислене, което оформя същността на правната логика и в което тя намира своите основания и функционални механизми, дойде ред и на рпедложенията за задвижване на тези механизми.

В смисъла на разбирането за правната логика като приложна форма на конвенционалната – формалната и диалектичната логика, се поставя въпроса как една формална логика, за която е симптоматично абстрахирането от материята, е способна да функционира продуктивно като фундамент на една специална логика, като юридическата, която съблюдава тъкмо материалните проявления на взаимоотношенията в социума.Ппрактическа алтернатива за задвижването на механизмите на правната логика в този смисъл предлагат Карнап и Клуг с техния “аксиоматичен метод”.Той се изразява в предпоставянето на едно недоказано изказване (аксиома), от който предположен постулат биват изведени всички следващи изказвания (съждения) – теореми “и то на принципа на верижното доказване”, допълва Ваинбергер.С други думи, постулират се недоказани основни понятия уи всички следващи понятия биват свеждани до първите.При формалната логика, в този контекст, се използват само формално-логически аксиоми, докато материалната логика си служи и с нелогични аксиоми.

От този принцип се ражда и схващането за юридическата логика като “приложна логика”.Тя предпоставя основни юридически понятия и аксиоми, които биват отнесени към употребявани логически аксиоми и основни понятия, при което в началото се поставят правни понятия и постулати и принципални правни изречения.Изхождайки от това, посредством логически аксиоми и основни понятия, по възможно най-изчерпателен начин, чрез верижни дефиниции и доказателства се извеждат правните изречения (съждения) и понятия – теоремите.В тази връзка задачата на юридическата лигика е да устанви как извеждането на конкретните правни изречения (съждения) и понятия се извеждат от от принципи и основни постулати посредством логически правила.

Теотията за приложната логика бивя отхвърлена от Енгиш.Юридическата логика, казва той, като материална такава, трябва да се абстрахира от приложната логика и да се обърне в друга посока.Правната логика не бива да бъде само приложна, а трябва да се превърне в материална, локална за правото частна логика.В тази връзка от нея ще се очаква да се интересува не само от правни константи във формално-логически схеми.По този начин тя би постигнала единствено илюстрацията на формално-логически правила в юридическо обръщение, т.е. ще се получи нещо като безплодно проектиране на формалната логика в областта на правото, което, трябва да се съгласим с Енгиш, е напълно неоправдано, непрагматично губене на когнитивен потенциал, ефемистично казано.Но Енгиш твърде ще ограничи функционалното поле на правната логика, макар да има своите добри основания, основания преповторени в този текст неведнъж, макар и като изтъквани от различни автори; основания, които изглежда са твърде формални (в най-общия смисъл на тази дума), но лесно забележими и които като че ли изместват фокуса на интелектуален интерес от познавателното ядро, което правната логика крие.

Дори да продължаваме с изреждането на концепции и схващания за същността, научната легитимност, функционалността, методологията, целите и приложната потенция на юридическата логика, едва ли ще стигнем до задоволителни отговори на въпросите, които ще поставим в тази връзка.Макар да не е набрала скорост в полето на юриспруденцията, правната логика буди интерес, макар и често пъти негативен, особено що се касае до основанията й.Мнозина са изказвали становища по проблемите на юридическата логика и в тази връзка ще сметнем споменаването на имената на Перелман, Гени, Лаибниц, Райт – създателя на деонтичната логика, редом с Калиновски във Франция и с Хрушка и Ленк в Германия, Белинг. Бохенски, Емге, Енгиш, Клуг, Кауфман, Вайнбергер, Баркемайер, Ташев и Бузов в България и др. за поне частично изпълнение на задачата, която този текст си постави – библиографичността.

И ако трябва най-сетне да обобщим, логиката е наука за мисленето.Тя не е единна – първоначално възниква и се развива формалната логика на Аристотел, която разглежда логическите връзки с оглед на тяхната истинност.Съвременната формална логика бива пропорционална ( изучава връзката между съждениата по истинност, без да ги разлага) и предикатна (изследва вътрешната структура на съжденията).Новост представлява и формализацията на логиката, въвеждането на логически символи, чрез които се извършват логически изчисления.Развива се и деонтичната логика.В Германия Хрушка и Ленк разработват теории за графичния израз на фундаменталните зависимости в деонтичната, респективно в модалната логика.Известна е вече теорията за т.нар. деонтологичен квадрат, превърнал се впоследствие в деонтологичен шестоъгълник, представляващ планиметрично подреждане в шест ъгъла на основните деонтични модалности и техните отрицания (дължимо, регулирано, забранено и недължимо, нерегулирано, позволено), като по този начин се търсят в пресечните точки логически зависимости.

Развиват се и обективната (логиката на правните норми) и субективната (тази на юридическото мислене) логика.В контекста на субективната логика се появяват и формалистите и антиформалистите, като първите утвърждават нуждата от формално-логическо мислене в правото, а вторите я отричат като обръщат повече внимание на свободните и аргументационните техники.

В това писание ще се въздържим от синтетична субективна оценка на правно-логическата проблематика.Ще кажем само, че в общопознавателен, абстрактно-научен аспект, ако може така да се изразим, пред юридическата логика стоят основно два пътя на развитие.Единият несъмнено е аналитичният.В този смисъл правната логика би станала поредната жертва на фрагментаризацията в съвременната наука, би навлязла в множество формални, лишени от смисъл и пълни с означавания лутания в сферата на богатата на емпиричен материал юриспруденция.Другият път на развитие, разбира се, е пътят на синтеза и акумулирането на смисли, а не на означавания (метафорично казано, не схванеш ли понятието, терминът няма значение).Като наука за мисленето правната логика ще има способността да извежда принципи на мисловната структура, фундаменти на правното мислене изобщо, на обосноваването и на легитимността на най-общите и фундаментални основания на рпавото – основанията му за дължимост, изискуемостта му.Тъкмо общия характер на юридическата логика би я оподобило в известен смисъл на философията на правото като търсеща смисъла, посредством акумулирането и оценката на означаванията и общата емпирия, писания правен опит, който и без друго е достатъчно богат на метериал.Колкото до конкретната й функционалност за решаването на конкретни реални казуси, то би могло да бъде подложено на съмнения и критика твърдението (както и става), че посредством математическата или преформената аксиоматична приложна логика е възможно дас е постигнат конкретни, приложими практически резултати.Тъкмо утопичността на този възглед кара реалистите да го отхвърлят.

В този смисъл правната логика вероятно ще намери осмислена реализация в контекста на фундаменталните логически зависимисти в юридическото мислене и същите в правните системи и нормативните уредби, макар упорито да продължава да търси реализация във формализациите по пътя си към хаоса на глобалната когнитивна фрагментаризация на съвременната наука…

ЛИТЕРАТУРА:

1.Аристотел, Реторика, С.’92

2.Бержел, Жан Луи Обща теория на правото, С.’91

3.Бойчев, Г., Правова държава, С.’92

4.Бузов, В. Аспекти на правната логика, С.’94

5.Бънков, А. Логика, С.’75

6.Ташев, Р. Теория на тълкуването, С.’01

7.Barkemayer, J. Logik und Methodik des juristischen Denkens

8. Beling,K. Rechtswissenschaft und Rechtsphilosophie ’23

9.Bochenski, M. Die zeitgenoessischen Denkmethoden

10.Emge, A. Eifuerung in die Rechtsphilosopfie ‘55

11.Engisch, K. Aufgaben einer Logik und Methodik des juristischen Denkens ’84

12.Hruschka, J. Das deontologische Sechseck bei Gottfried Achenwall im Jahre 1767 ’86

13,Klug, U. Juristische Logik ’58

14.Lenk, H. Kontraerbeziehungen und Operatorengleihungen in deontologische Sechseck ’74

15.Perelman, Ch. Logique juridique – nouvelle rhetorique ’79

16.Weinberger, O. Rechtslogik ‘70