Юридически факултет

Курсова работа

по Обща теория на правото

Гр. Русе, 2010г.

Изготвили:

Зорница Даниелова Атанасова

Виктория Драгомирова Младенова

Специалност: Право

І курс, 57 група

Фак. № 097053

№ 097064

1. 
   Понятие за източник на правото
   

Понятието „източник на правото” носи изключително богата философска и културна смислова натовареност, която отразява променящите се през вековете разбирания за правото и ролята му в обществото. Това понятие има изцяло естественоправна натовареност. „Източници” представляват общи принципи и идеи, които изпълняват ролята да обосноват и легитимират създадените от хората правни норми. „Източниците” служат като критерий за определяне дали тези норми са „правови”, или не.

Правната наука използва понятието „източник на правото” в три основни смисъла:

• 
  Исторически смисъл
  
• 
  Материален смисъл
  
• 
  Формален смисъл
  

В материален смисъл източник на правото са тези факти от социалната действителност, които се намират извън правото и представляват причина или основание за приемането на определени правни норми. Материални източници на правото могат да бъдат икономически фактори, социологически фактори или пък фактори от изключително духовно естество.

Във формален смисъл източник на правото представляват определени формални процедури и актове, чрез които правните норми биват създадени и изразени. Това означава, че конкретният източник съдържа правни норми, които представляват част от системата на правото.

II.Правните семейства
Правните семейства са съвкупности от национални правни системи, обединени от общи характерни черти относно структурата на основните източници на тяхното позитивно право.

Правните семейства могат да бъдат разглеждани в тяхното историческо развитие и в тяхното съвременно проявление.

• 
  континентално (романо-германско) правно семейство;
  
• 
  семейство на общото (англо-саксонско, прецедентното) право;
  
• 
  религиозно-традиционното правно семейство.
  
  
  

• 
  мюсюлманско правно семейство, което гравитира към религиознотрадиционното правно семейство;
  
• 
  социалистическо правно семейство, което гравитира към континенталното правно семейство;
  
  
  

Възниква и се оформя по пътя на възприемането на римското частно право. Наименованието романо-германска показва етническите групи, които първи я възприемат. Континенталната правна система се формира чрез рецепция на римското частно право. То дава многообразни и обосновани правни решения, съответни на едно развито стоково общество. Римското вещно и облигационно право използва понятия, които са в употреба и днес. Римското право се съдържа в най-различни източници, документи, мнения на юристи, императорски постановления и т.н. Този многообразен материал през 7 век по нареждане на Юстиниан І бива кодифициран, като правната материя е подредена по институти. Тази кодификация носи името Корпус юрис цивилис.

Предпоставките за кодификацията на континенталното право са три:

Политическа – изразява се в това, че през 19 в. се извършва обособяването на много повече държави - на европейския континент. Това става по национален признак. Това са централизирани държави, което е най-характерно за периода. Това означава, че държавата взима в свои ръце монопола върху правото като става единственият авторитет, които има правото да създава правни норми и да ги прилага.

Юридическа – рязко нараства нуждата от юридическа регламентация, която да уреди нарастващите нужди на пазарната икономика. Правните обичаи са консервативни, не могат да посрещнат необходимостта от динамична правна аргументация.

Научна – изразява се във формираното 17-18 в. възприемане от хората на заобикалящия ги свят. През 17–18 в. духът на рационализма взима връх в човешкото общество. Рационализмът означава вяра, че хората могат да опознаят законите, съгласно които е устроен света и че могат да ги формализират.така могат да подобрят своя живот.

Характерни черти на континенталната правна система могат да се изброят като включват следните елементи:

1. 
   Законът се превръща в основен източник на правото. През 19 в. до началото на 20 в. се прилага принципът за върховенството на закона в правната система, което означава, че законите са най-висшите източници на правото и те уреждат всички основни обществени отношения. От средата на 20 в. принципът за върховенството отстъпва на принципа на конституционализма. Конституцията на една страна представлява основа на една система и върховен източник на правото в нея.
   
2. 
   Подчинение на съдията само на закона. Този принцип има много различни аспекти. Означава, че континенталният съдия няма право при решаване на юридическия казус да създава правни норми. Съдията е ограничен от закона. Първоначално през 19 в. този принцип се спазва съвсем стриктно като на съдиите е забранено да тълкуват законите. Те са били длъжни да ги прилагат такива, каквито са създадени.
   
3. 
   Характерна е структурата на континенталната правна система. Това е резултат от рецепцията на римското право. Континенталната правна система се разделя на обективно и субективно право, на материално и процесуално, на публично и частно. Това не съществува в прецедентните правни системи.
   
4. 
   Начинът на обосноваване на присъдата. Съдебното решение представлява дедуктивно заключение. Континенталният съдия своето решение като логическо следствие от текста на правната норма. В прецедентната правна система обосноваването на съдебните решение се извършва предимно по пътя на
   

Източниците на вътрешното право формират системите на националното (вътрешното) право на отделните държави. Тези източници са много повече наброй и се намират в по-сложни отношения помежду си.

Съобразно с ролята си в системата на правото източниците на вътрешното право се разделят на две групи: основни източници и субсидирани източници.

Съдебната практика действа субсидирано, като подпомага действието на законите.

По правило субсидираните източници имат ограничено(локално териториално или персонално) действие в рамките на системата на правото.

Нормативните актове са йерархично подредени в системата на българското право. Смисълът на йерархията е в заложената съподчиненост; в това, че по-низшите по степен (в йерархията) нормативни актове не могат да противоречат на по-висшите.

Съдържанието на по-низшите трябва да бъде съобразено със съдържанието на по-висшите. Този йерархичен ред гарантира безпротиворечивостта на правната система, а чрез това и правната сигурност. В случай на противоречие действа по-висшия в йерархията нормативен акт, който има по-голяма юридическа сила. Йерархията на нормативните актове в нашата правна система е следната: Конституция-закон-постановление на Министерския съвет- правилник- наредба- инструкция.

V. Нормативни актове в системата на източниците на правото
1. Понятие за нормативен акт

В ЗНА липсва легална дефиниция на понятието „нормативен акт”. По пътя на анализ на текстовете на закона се стига до извода, че нормативен акт означава приет от компетентен държавен орган от законодателната или изпълнителната власт при спазването на определена процедура акт, който съдържа правни норми с действие във вътрешното право, съставен е при спазването на езикови правила и притежава структра, определана в ЗНА.

Всъщност правилното им класифициране е на нормативни и ненормативни, при което ненормативните биват два вида: общи и индивидуални. Индивидуални са онези, които се отнасят до конкретно лице или конкретен случай- акт за назначаване на определено лице или за негово награждаване, за насрочване на избор за кмет и пр.

Съществуват и общи ненормативни актове. Техните разпоредби имат неопределен, определим кръг адресати и по това приличат на нормативните актове.

Но те се различават от тях, тъй като не съдържат правни правила за поведение. Такъв е случаят и с тълкувателните актове. Те не са нормативни, защото с тях не се създават, изменят, допълват или отменят правни норми. Тълкувателният акт само изяснява и разеснява смисъла на съществуваща правна норма, без да внася каквато и да е промяна в нейното съдържание. Следователно той трябва да бъде отнесен към общите ненормативни актове.

Конституцията трябва да бъде приета по начин, съответен на ролята, която изпълнява в обществото и държавата. Основен принцип в съвременните демократични държави е, че властта произтича от народа. Тя се осъществява от народа или непосредствено, или чрез избрани от него органи. Тъй като конституцията действа за дълъг период от време, а промени в нея се извършват рядко, тя трябва да бъде създадена непосредствено от народа по пътя на пряката демокрация. Най-ясният и значим начин за осъществяване на пряката демокрация е непосредственото участие на народа в създаването и изменението на Конституцията. Вторият възможен начин на демократично упражняване на властта от народа е чрез избрани от народа органи. Това означава Конституцията да бъде създадена от специално избран орган, който има качеството на орган на учредителната власт. Неговата компетентност е единствено създаване и промяна на конституцията; той не се включва в системата от държавни органи за текущо упражняване на държавната власт.

В България създаването на нова конституция става от Велико народно събрание, а внасянето на промени в действащата конституция- от него или от Народното събрание, действащо като орган на учредителната, а не на законодателната власт.

Конституцията е основен източник на правото в нашата правна система. Тя утвърждава общите принципи на обществено- политическото, икономическото и държавното устройство. Конституцията определя и основните права и свободи на гражданите. Тя установява основите и параметрите на националната правна система. Във връзка с целите, които са заложени в Конституцията, нейните правни норми са формулирани по най- общ начин и повечето от тях са норми принципи. Конституцията регулира основните въпроси на обществото и държавата.

Съдържанието на модерните конституции обхваща три основни групи принципи и норми.

Първата група обхваща основните принципи и начала на организация на обществото и държавата- собственост, икономическа активност, околна среда, регионално развитие. Това са основните параметри, които публичните институции са длъжни да поддържат и в рамките на които трябва да ограничават своята активност.

Втората основна група регулира основните права и задължения на гражданите. Тук внимание се обръща на юридическите аспекти на отношенията на отделния човек като гражданин- като член на обществото и държавата.

Българската Конституция от 1991г. Осигурява висока степен на защита на правата на човека и гражданина, а институциите през последните десет години придобиха значителен практически опит по прилагането на тези норми.

Принципите и нормите на Конституцията действат по два начина: непосредствено- като регулират поведението на правните субекти; опосредствено- чрез други източници: чрез тези закони, които се приемат непосредствено на основание на нейния текст, както и чрез някои от решенията на Конституционния съд.

Конституцията непосредствено регулира поведението на правните субекти. Съгласно чл.5, (2) „разпоредбите на Конституцията имат непосредствено действие”. Под „разпоредби на Конституцията” се имат предвид не само конституционните норми, но също така и конституционните принципи, както и преамбюла на Конституцията. В своето решение № 10 от 1994г. Конституционният съд приема, че под „непосредствено действие” се разбира, че „не е необходимо да има опосредстващ елемент или звено от правно- техническа гледна точка, за да се прояви то” (Решение № 10 на Конституционния съд по к. дело № 4/1994). Основен адресат на принципа за непосредствено действие на разпоредбите на Конституцията са правораздавателните съдилища. Този принцип внушава, че съдията не само има правото, но е длъжен да ги приложи и да реши казуса ex constitutionem.

Принципът за непосредствено действие на разпоредбите на Конституцията се реализира по нееднакъв начин в зависимост от естеството на текста на конституционната разпоредба. Ако текстът съдържа правна норма, определящо е нейното естество. Ако нормата е самоизпълнима (self- executing)- предписва спазването на определено фактическо поведение, тя може да бъде непосредствено приложена, като съдията единствен трябва, да конкретизира правилото за поведение. Ако нормата е несамоизпълнима (non self- executing)- предписва достигането на определен резултат.

Освен правни норми текстът на Конституцията съдържа и правни принципи. Те пряко не съдържат правило за поведение, а насочват към една или друга норма. Непосредственост действие на конституционните принципи се състои в това да насочат съдията към прилагане на една или друга конституционна норма.

Юридическата сила на Конституцията се определя от това, че тя е част от системата на действащото българско право. Като източник на правото Конституцията представлява „върховен закон” и в случай на конфликт „другите закони не могат да и противоречат” (чл.5, (1)). Конституцията заема мястото на върховен източник в системата на източниците на вътрешното българско право. Нормите на Конституцията имат върховенство и по отношение на всички норми на международното право, които не могат да и противоречат. Адресат на принципа на върховенство е Конституционният съд, защото той намира реализация чрез неговите решения.

Конституцията е юридически нормативен акт с най-висша правна сила. След нея пряк по степен на съподчиненост нормативен акт е законът.

Органът, който в модерните демократични държави единствен е компетентен да приема закони, е парламентът. Модерните демокрации са основани на принципа на разделение на властите. Законодателната власт- една от трите власти- се изразява в правото да се издават законите, общите правила на обществото и държавата. Законодателната власт се осъществява само от един орган- парламента, защото този орган е единственият, който пряко представлява народа.

В съвременните правови държави законът заема основно място в управлението на обществото и държавата. Законът е резултата на демократични политически правила и изразител на демократични политически правила. Конституцията от 1991г. установява в чл.4, (1), че Република България „се управлява според Конституцията и законите”.

Законът е основен източник на правото. Модерните правни системи са законодателни, защото правното регулиране в тях се определя от законите. Гражданите са „равни пред закона” (чл.6, (2)), а от своя страна те са длъжни „да спазват и изпълняват Конституцията и законите” (чл.58, (1)).

Законът има определяща роля при прилагането на правото. Съдебната власт е независима, а при осъществяване на своите функции магистратите „се подчиняват само на закона” (чл.117, (2) от Конституцията). Когато решават поставения пред тях казус и прилагат правото, съдиите използват преди всичко законите като източник на правото. Съдията няма правото да откаже да приложи закона, дори да установи, че той противоречи на Конституцията.

Парламентът разполага единствен с правомощието да издава закони, но той може да прави това само в строго определени случаи. На първо място, това са случаите, когато Конституцията предвижда издаването на закон. На второ място, закон може да бъде издаден, когато е необходимо да бъдат уредени „основни обществени отношения, които се поддават на трайна уредба” (чл.3, (1) ЗНА).

Съществуват две изисквания спрямо обществените отношения, за да бъдат те регулирани със закон. Обществените отношения трябва да са „основни”. Това означава, че те имат централно място в живота на обществото, засягат значим обществен интерес, оказват влияние върху много хора. Тези основни обществени отношения трябва да се поддават на трайна уредба. Това означава, че обществените отношения трябва да са абстрактни и да се повтарят многократно във времето, за да могат да бъдат регулирани с помощта на правни норми. Когато тези обективни условия са налице, законодателят няма право на преценка, а е длъжен да уреди чрез закон „всички” обществени отношения, като уредбата трябва да е пълна. Идеята на тази разпоредба е регулирането чрез закон да бъде цялостно и пълно.
3. Видове закони
Съществуват различни видове закони. Тяхната класификация се определя по различен критерий и има следния вид:

1. 
   От гледна точка на степента на обобщаване на регулираните обществени отношения законите са: кодификация и обикновени.
   

Може да се приеме и да действа нормативен акт с кодификационен характер, без да е наименуван кодекс. У нас такива закони са Законът за задълженията и договорите; Търговският закон.

б) В зависимост от своя обхват на действие законите биват: общи и специални.

в) Според начина на регулиране на обществените отношения биват: устройствени, процесуални и материални.

Съдържание:

2. Правни семейства стр.3

3. Континентална правна система стр.4-5

4. Система на източниците на стр.6-7

българското право

5. Нормативни актове в системата стр.7-8

на източниците на правото

(понятие; видове)

6. Конституцията и законът като стр.8-15

източници на правото. Видове закони

7. Заклюение стр.16

8. Използвана литература стр.18

1. 
   Дачев, Лъчезар Философия, социология, обща теория на правото, Ciela 1998г.
   
2. 
   Ташев, Росен Обща теория на правото, С., 2005г.
   
3. 
   Ташев, Росен Обща теория на правото. Основни правни понятия, С., 2007г.
   
4. 
   Спасов, Борис Съставяне на правни нормативни актове, В., 1995г.
   
5. 
   Радев, Димитър Обща теория на правото, С., 1995г.