За адвокатската професия в Древния Рим Малина Новкиришка – Стоянова



Дата13.01.2017
Размер212.22 Kb.
#12509
ЗА адвокатската професия в Древния Рим

Малина Новкиришка – Стоянова

1. Съвременното правораздаване във всичките му направления и на всички нива е немислимо без участието на адвокати. В много случаи те са необходими и във връзка с подготвянето на документи за участие в конкурси, за издаване на разрешения, лицензии, патенти и др. административни актове, дори само за консултации по конкретни правни казуси. Адвокатската защита и съдействие обаче съвсем не са задължителни – нито по съвременното право (с някои малки изключения), нито в Древността. Те се налагат от необходимостта, от сложността на правната материя, от изискването за цялостно и задълбочено познаване на нормативната уредба и прилагането й по определени случаи. Защото още римските юристи твърдят, че да се познават законите не означава само да се знае тяхното съдържание, но да се познава и тяхната сила и власт:



D.1.3.17 (Celsus 26 dig. ) Scire leges non hoc est verba earum tenere, sed vim ac potestatem.

Това правило, превърнало се в сентенция, принадлежи на същия римски юрист Целз, който „елегантно” определя правото като „изкуство за справедливото и доброто” (ius est ars aequi et boni 1) в първия фрагмент на първия титул на книга първа на Дигестите – компилация на становищата на римската юриспруденция със сила на нормативен акт. То съвсем не означава да се отстъпва от предписанията, изразени в правните норми и да се използва свободното усмотрение при тълкуването и прилагането на правото. Римляните като народ с удивително правосъзнание апелират към познаването на правото от всички, считайки, че неговото незнание не е извинително. Проблемът за познаването на силата и мощта на нормативната уредба обаче е в нейната разбираемост. С течение на времето римските граждани и римските юристи се изправят пред аналогични на съвременните проблеми на натрупване на нормативни актове, често с противоречиво или неясно съдържание, с множество изменения, допълнения и препратки, с обвързване с други правни системи, международни договори и пр. И ако в 454 г. императорите Валентиниан и Марциан предписват, че законите трябва да са разбираеми за всички (Leges sacratissimae, quae constringunt omnium vitas, intellegi ab omnibus debent )2 , то аналогично правило се съдържа и в българския Закон за нормативните актове, приет през 1973 г. с последни изменения през 2007 г. във връзка с членството на България в ЕС 3. За разлика от съвременността, когато по различни съображения изискванията за точния и ясен език на правото се считат за препоръчителни, в древността хората са били особено чувствителни към този проблем. Римляните в духовен и фактически аспект са били обвързани с правораздаването, осъществявано публично на форума. Те са познавали най-общо и са разбирали материалното право, но не всички са можели да го тълкуват и да правят изводи в защита на своите интереси. Затруднения са възниквали във връзка с процедурните правила, начина на сезиране на компетентните държавни органи, но също и за спечелването на общественото мнение в полза на определена кауза, представена пред магистратите. Последното е било от съществено значение, особено при процесите от голям публичен интерес, когато събраната на форума тълпа често е мотивирала съдията – арбитър в полза на определено решение.

2. Така в условия на високо правосъзнание, но относително слаба грамотност, във връзка с редица особености на римските процедури от формален и от психологически, политически и социален аспект, се появява необходимостта от римските адвокати. Тяхното място е по-различно от това на съвременните адвокати. В Рим съществуват няколко категории юристи, познаващи правото и понякога обединени под общото название iurisprudentes” .

Една част от тях, предимно представители на аристократическата върхушка, се занимава с „извънсъдебна правна помощ”, която предоставя безвъзмездно на всеки, който я потърси. От автентичните извори за обществено-политическия живот в Древния Рим образът на юриста се изгражда предимно във връзка с предоставяните от него консултации – както на форума по повод най-разнообразни житейски казуси, така и в дома му по всяко време. В тази връзка Цицерон пише, че “домът на юриста е светилище на целия град”4. Римските юрисконсулти не са професионални юристи, които съставят документи и формули, нито оратори, които защитават интересите на клиентите си в съда и изнасят блестящи речи, нито учени, които преподават правото в свои затворени школи и създават сложни догматични трактати. Те са представители на висшите съсловия, които обаче имат отворена към всички, независимо от общественото или имотно положение, дейност. Те трябва да предоставят ясни, кратки и прости правила за разрешаване на споровете въз основа на познанията си върху цялото право5. Не случайно по повод на дейността на тези юристи Ulpianus пише, че познаването на цивилното право е най-святото дело, което не може да се оцени парично (est quidem res sanctissima civilis sapientia, sed quae pretio nummario non sit aestimanda). Според римските представи за officium юрисконсултите не се стремят към получаване на облаги или обогатяване въз основа на упражняваното от тях занятие. Напълно в реда на общоприетото е оказването на услуги, вкл. и под формата на съвети, между римляните, а единственият начин за овъзмездяване са даренията от клиентите, които могат да си го позволят.

Юрисконсултите по принцип са принадлежали към имотно обезпечените лица и са имали и сериозна политическа дейност. Преценката им по казусите се е основавала както на познаването на правото, така и на конкретната обществено-икономическа ситуация, и с оглед на нея са предоставяли консултациите. Основателно се приема, че становищата на римската юриспруденция са отражение на актуалното правоприлагане към момента на създаването им и съдържат достоверна информация за обективното право към този момент.

Но тъй като в ежедневието нуждата от консултации е значително по- малка от необходимостта да се съставят определени правни актове или да се защитят накърнени правни интереси, то наред с тази категория юристи, наричани iurisconsulti, действат и професионалните юристи, които редактират завещания и договори, завеждат дела или пледират в защита на изправените пред магистратите или пред съда лица. Сред тях особено се открояват ораторите и адвокатите, чието поле на изява са съдебните процеси.

3. Терминът „advocatus ” етимологически се свързва с глагола „vocare”, използван най-често в смисъл на „викам, призовавам, приканвам на помощ”6. В източниците на римското право терминът се използва както самостоятелно7, така и в различни съчетания8. Съществува и лексема „advocatio” в смисъл на съдебна защита, помощ в съда, но и като звание на адвоката, което в някои случаи се означава и като “officium advocationis9. В източниците от следкласическия период се среща и терминът „causidicus” като синоним на адвокат 10.

3. Трудно може да се определи кога възниква римската адвокатура. В архаичния период отдаването на правна кариера не е особено популярно сред един народ на земеделци, скотовъдци и войници. В тази епоха решаването на правните спорове се осъществява от понтифиците, които тълкуват и прилагат божественото и човешкото право (fas и ius), и няма нужда от особена защита пред тях.

Но в този период се появява необходимостта от закрила и съдействие на клиентелата, включваща чужденци, освобожденци и всякакви други лица, които са извън пределите на римската гражданска община. За тях патроните – римски граждани от патрицианското съсловие, се явяват първите процесуални представители и застъпници. Само те имат достъп до правосъдие и го осъществяват както по отношение на всички лица под тяхната власт в рамките на патриархалната римска familia, така и спрямо плебеите и клиентите. Но те не са юристи нито по образование, нито по професия. Самото правораздаване дълго време остава изолирано от обществото, понтифиците упорито отказват да се разделят със своя нормативен и юрисдикционен монопол и е необходимо силно социално вълнение, дори противоправно открадване на исковите формули и публикуването им на форума, за да излезе правораздаването от своята сакрална обител. От този момент, в условията на гарантирана публичност, към края на ІV – началото на ІІІ в. на форума излизат първите оратори и техните помощници – адвокатите.

Пред очите на публиката се развива не само правораздаването, но и кариерата на римските юристи. От една страна, народът по непосредствен начин научава правото, а от друга, постепенно се изгражда общественото доверие, респ. и политическо влияние на именитите юристи, които чрез адвокатурата търсят достъп до високи държавни постове.

Участието в съдебни дела съвсем не е занятие за всички, но именно популярността пред тълпата има своя магнетизъм. На фона на количествените изчисления за броя на римското население, както и във връзка със сведенията за римското право, може да се предполага, че ежедневно са се разглеждали множество дела. Пледирането по тях се е осъществявало от оратори и адвокати, но имената на малцина от тях са достигнали до идните поколения. За да постигнеш значителна кариера като адвокат и да я използваш умело за политически и икономически цели, е необходимо наистина не само да се познава правото, а именно неговата сила и власт. Това се свързва с особено красноречие, което не е само дарба, но и резултат на упорит труд, гъвкава мисъл, сила на духа, дори известен аристистизъм, подходящо облекло и осанка и отлично познаване на психологията на тълпата и на политическия елит, който има интереси в правораздаването.

По времето на римската Република се акцентира на видната роля на ораторите в процеса. Адвокатите са техните безценни помощници, които в пряк смисъл носят свитъците със закони, издирват свидетели и осигуряват явяването им, събират доказателствен материал, агитират вещи лица и поддръжници в тълпата и пр. Те се грижат и за популярността на оратора, както и за манипулирането на общественото мнение преди и по време на процеса в полза на защитаваната кауза, те проучват и направляват всички онези невидими нишки за разрешаването на съдебния спор, които само привидно са съсредоточени в ръцете на съдията. Впрочем винаги трябва да се има предвид, че в гражданските процеси преторите само организират процеса, но доказването, пледоариите и произнасянето на сентенцията се осъществяват от заклетия съдия, който е обикновен римски гражданин, известен със своя опит и справедливост, но и подвластен на всякакви внушения. Големите наказателни процеси от времето на Късната Република пък се развиват пред специални органи – колегии от частни лица, напомнящи на съвременния американски съд с жури, които също преценяват казуса от гледна точка на своята жизнена позиция. Именно адвокатите режисират по указание на оратора онази неповторима обстановка, която съпътства всяка юрисдикционна дейност, развиваща се пред погледа на цялото общество.

Към този момент в процеса освен ораторите и адвокатите, наричани също и „causidici”, участват и patroni на страните, както и различни лица с определена процесуална позиция само в някои дела като подпомагащи страни и поръчители – praedes litis и adsertores. Адвокатите също имат свои помощници, споменавани в източниците като leguleius, formularius, monitor. Традиционализмът на римляните е толкова силен, че дори в епохата на Домината трите термина – patronus, advocatus и causidicus, се използват дори в рамките на една и съща конституция.

4. От края на Републиката започва и традиционното отличаване на адвокатите по своето облекло, което е свързано не само с престижа на професията, но и със създаването на пределна яснота относно процесуалния статус на участващите в процеса лица. Първоначално бялата тога е обичайно облекло за римляните, но по-низшите съсловия бързо я заменят с по-удобни и непретенциозни дрехи. Към края на Републиката тя се носи само от сенаторите и конниците, и то при тяхното появяване пред публика. Адвокатите от времето на Катон Стари използват дълга туника и кафява наметка. Обичайното облекло за явяването пред магистратите обаче си остава тогата и Август задължава адвокатите да се явяват пред съда на форума само в тоги, а курулните едили да следят за изпълнението на това задължение. По това време в базиликите възникват и първите гардероби, в които адвокатите се преобличат за явяването си пред съда. По-късно се появява и специфичното облекло, представляващо кафява роба с широки ръкави, която се носи върху ежедневните одежди и служи за различаването на адвоката от неговия клиент и от другите участващи в процеса лица. Счита се, че специалното облекло е въпрос на личното достойнство и почест, която се оказва на адвокатите, но и на дължимото към съда уважение, пред когото следва да се разграничи ежедневното от свързаното с публичната власт и интересите на народа, в чието име се осъществява правораздаването.

И ако за Вергилий и Цицерон понятието „togati се свързва с целия римски народ, постепенно това наименование започва да се използва като определител на адвокатското съсловие. Оформянето му обаче е завършено едва по времето на Домината, когато с оглед на засиления държавен контрол върху професиите, респ. върху приходите от тях, адвокатите се задължават да се обединят в колегии.

5. С появата на corpus togatorim като синоним на collegia advocatorum се създават и първите изисквания за упражняването на адвокатската професия, която до този момент е напълно свободна и достъпна за всички. Така адвокат може да бъде само лице от мъжки пол, на определена възраст, юридическо образование и компетентност, с високи морални качества, социално положение, вероизповедание и липса на задължения към държавата от данъци, такси и повинности, както и липса на осъждане за престъпления и по инфамиращи искове11. Адвокатската професия е недостъпна за жените, което обаче могат да работят като адвокатски помощници – да редактират документи, да подготвят материалите по делото и пр. По времето на Републиката стриктно се спазва принципът, че жените могат да се защитават сами, но не могат да представят чужди интереси в съда12.

В епохата на Домината правното образование първоначално е 4 години, а Юстиниан го реформира на 5 години. Тацит споменава, че младежите изучават първоначално само граматика и реторика. Встъпването в адвокатската колегия не се ограничава изрично от определена възраст, но се преценяват качествата и зрелостта на кандидатите, а в някои случаи се събират и сведения за личния им живот и имуществено състояние с оглед опазване на престижа на професията. Така в редица съчинения се споменава изискването за широка култура на адвокатите, бистър и пъргав ум, способен на интелектуална гимнастика и физическа издръжливост, свързана с подготовката и явяване по сложни процеси. Изисква се и стаж от две до шест години, ако адвокатът пледира по преторското право13. Все от този период датират и изпитите за получаване на адвокатска правоспособност след първоначално обучение в практическото прилагане на правото, както и препоръките в колегиите да се приемат синове на адвокати или на държавни служители. Адвокатурата се явява стъпало към съдебни и административни длъжности, а също и като основание за получаване на значителни привилегии в случаите на номиниране на адвоката като advocatus fisci 14.

Адвокатските колегии се създават към отделните съдилища, които следват административното устройство на империята. Имената на адвокатите се включват в списък (matriculae) на табла пред съответния съд, като се следва редът на встъпване в колегията. Така клиентите могат да различат адвокатите с по-голям стаж от новопостъпилите. Явяването в съда се допуска само ако адвокатът фигурира в регистъра на съда.

От Константин до Юстиниан постепенно се въвежда разграничаването на адвокатите на две групи – основни адвокати, които осъществяват процесуално представителство, и supernumerarii, които са нещо като резервни адвокати, очакващи да се освободи място в първата група. Няма сигурни сведения за техния брой, но според някои надписи съдът към преторианския префект на източната част на империята е включвал в регистъра си 150 адвокати, в Александрия, където е бил един от най-престижните съдилища по търговски дела, те са били 50, а значително по-малко – в провинциите. Невписаните в списъците като основни адвокати са можели да оказват адвокатска помощ в извънредните юрисдикции и съдилищата на ниските стъпала на съдебната йерархия.

Забележителен е съставът на комисията на Трибониан, която Юстиниан номинира за създаване на неговата кодификация. В нея наред с Трибониан, който е главен юридически съветник на императора, и няколко професори по право се включват и видни адвокати от Константинопол. Така през 528 г. императорът нарежда в комисията за първото съставяне на кодекса да се включат „Йоан, най-забележителен мъж и бивш квестор на нашия дворец, Леонтий, особено учен мъж, военачалник, бивш преториански префект, Фока, блестяща15 личност и военачалник, всички те са консули и патриции, Василий, бивш преториански префект за Ориента, и патриций, Тома, много забележителен мъж и квестор на нашия дворец, Трибониан, върховен дворцов съветник по право, Константин, забележителен мъж, първият интендант на императорските имоти, началник на отдела за прошенията и държавен съветник, Теофил, особено препоръчителен, доктор по право на този град (Константинопол); и накрая Диоскур и Презентин, особено известни адвокати към съда на преторианския префект”.

Има сведения, че висшите държавни постове, както и самите съдии се подбират именно от адвокатското съсловие, а в някои случаи само адвокат може да бъде и преподавател по право. Последното изискване е свързано с обстоятелството, че юридическото образование не е само за себе си, а трябва да създаде възможност студентите веднага след завършването си да започнат да практикуват, макар и като стажанти и на по-ниски административни постове. Така адвокатът, който има достатъчно практически опит, може добре да го предаде на студентите, и тази традиция съществува още от републиканската епоха за школите на римските юрисконсулти. Няма сведения обаче за съвместяване на преподавателската и адвокатската професия. Несъвместимо с адвокатството е обаче заемането на магистратска, съдебна, административна или друга изборна длъжност, както и военната или църковната служба.

6. В архаичния период няма изисквания за продължителността на адвокатските пледоарии. Като се има предвид, че процесът трае от изгрев до залез слънце, че в римския календар има значителен брой дни, в които съдопроизводството не е позволено от религиозна гледна точка, то времето е можело да се използува абузивно в изключително редки случаи. Реакцията на тълпата, както и на магистрата, са били коректив за поведението на адвоката. И ако римските юристи предвиждат санкции за съдията, който не се явява навреме на форума, разтакава процеси или не се произнася с решение, като твърди, че делото не му е ясно, то за адвоката такива не се споменават в източниците. Предполага се, че те не са били необходими, тъй като неправилното поведение пред съда грози адвоката и неговия клиент със загубване на делото.

От речите на Цицерон, произнасяни по големи и значими дела в края на Републиката, може да се добие представа за продължителността на пледоариите. Помпей ограничава изявленията на обвинителите, респ. ищците на два часа, а на защитата – на 3 часа, но ако изясняването на казуса изисква, правилото може да се наруши. Съдиите имат дискреция по всяко време да прекъснат оратора или адвоката и това не е основание за обжалване на решението, тъй като такова не е съществувало нито при легисакционния, нито при формуларния процес, а единствено по наказателни дела със смъртна присъда се е допускала сложната процедура по provocatio ad populum. Има сведения за използване на водни часовници (clepsydra) за измерване на еднакво време на страните за техните речи и изявления. Ако по усмотрение на съдията е необходимо продължение, той нарежда Dare aquam” и водният часовник се обръща за ново отмерване на времето.

При управлението на Марк Аврелий се правят опити да не се ограничава времето на адвокатските пледоарии, но поради многото злоупотреби се възвръщат старите правила. Плиний споменава за речи в продължение на 5-6 часа16. В една конституция на императорите Валентиниан и Валенс от 368 г. от н. е. се забранява на адвокатите да удължават своите пледоарии с цел получаване на по-високи хонорари.

7. По принцип всяка от страните може да използва по един адвокат в процеса, но правилото бързо се нарушава. Така Цицерон участва в големите процеси, донесли му известност, заедно с Помпей и Крас, с Хортензий, М. Марцел, П. Клавдий, Калид, Месала Нигер и др. адвокати или политици – юристи. Някои автори считат, че трудно може да се определи в какво качество участва всеки от тях в процеса, особено предвид обществения характер на някои от обвиненията, които поддържа Цицерон. Освен това според римляните по това време адвокатството не е професия или занятие, а обществена номинация. Счита се също, че присъствието на повече адвокати и застъпници е мерило не толкова за материалните, колкото за политическите възможности на страната в процеса, която демонстрира пред всички своите приятели и поддръжници. А това също е обект на преценка, макар и метаюридическа, както от страна на съдията, така и на тълпата. В някои съчинения от епохата обаче се посочва, че големият брой адвокати в процеса не винаги е гаранция за спечелване на делото. За някои съдии той е указание, че страната няма достатъчни аргументи и доказателства, поради което е нужно ангажирането на толкова изкусни в ораторството и хитроумни юристи, за да защитят нейните интереси. Така по времето на империята Квинтилиан споменава, че от всяка гледна точка е желателно участието на не повече от двама – трима адвокати в процеса17.

8. Постепенно адвокатската помощ се превръща от безвъзмездна подкрепа във възмездна услуга. И първоначално, при явяването на патроните в защита на своите клиенти, е била налице възмездност, но тя е извън сферата на правното регулиране. Така клиентите по силата на патронатната връзка трябва да правят подаръци на своите патрони, да работят определен брой дни в тяхна полза, дори да предоставят зестра на дъщерите им и задължително част от имуществото си по завещание. Няма пречка за подаръци и други актове на щедрост и от страна на лица извън клиентелата за оказаната им адвокатска защита. Но постепенно се въвежда всеобщото изискване за възмездност, което се приема за напълно справедливо.

Римската юриспруденция има колебливо отношение към възнагражденията за свободните професии. В зависимост от характера на упражняваната дейност може да се поставя въпрос за разновидност на договора за наем – напр. наем на работа (locatio- conductio operis faciendi), по който се дължи наемна плата (merces) или договор за поръчка (mandatum), за който може да се уговори извъндоговорно honorarium.

С уговарянето на заплащането се създава и особено правоотношение между адвоката и клиента, което обаче римляните трудно квалифицират като договора за поръчка (mandatum), свързван предимно с извършването на фактически действия, но не и цялостна фактическа и интелектуална работа в полза на едно лице. То още по-малко може да се дължи и по договора за наем на работа, който се сключва предимно с работници, та дори и те да са с висока квалификация. Тъй като адвокатската дейност не винаги е резултатна, т.е. не винаги може да се постигне желаното в процеса, а и той може да не е за пари или вещи, а напр. за определяне на граници, за признаване на права, за налагане на забрани и пр., не е мислимо и притеглянето на правоотношението към наема на трудов резултат18. В този контекст е и становището на Улпиан, който счита, че управителите на провинции не следва да разглеждат дела за отношенията между клиенти и преподаватели по право, които са им давали съвети или са действали пред съда в тяхна защита. Той твърди, че „познаването на цивилното право е най-святото дело, което не може да се оцени парично и може да се счита за безчестно присъждането по съдебен ред на това почетно възнаграждение, което е следвало да се предложи (доброволно) още в началото на това тайнство. Защото такова възнаграждение може да се приеме с чест, но е позорно да се иска по съдебен ред” 19.

Още от времето на Нерон се споменава за своеобразна тарифа на адвокатските възнаграждения, които трябва да са пропорционални на тежестта на делото. Но държавно регулиране в тази насока се появява едва при императорите след началото на ІV век.

В епохата на Принципата започва масовата практика на въвеждане на извънредна съдебна процедура, наричана cognitio extra ordinem, по вземания за издръжка и хонорари20. Именно нея има предвид Улпиан, макар че само столетие по-късно тази процедура се налага като общ съдебен процес в държавата, а съдебните претенции за хонорари стават обичайно явление. Това се обосновава със значителните усилия на адвокатите по подготовката и участието в процеса, ориентирането в лабиринта от остарели, но неотменени правни норми, становища на юристите, множество и противоречиви императорски конституции и съдебни прецеденти. Освен това през Домината отпадат елементите на съсловна принадлежност на адвокатите – те, както и клиентите си, могат да имат всякакъв произход, вкл. и да не са римски граждани в републиканския смисъл на това понятие, тъй като от 212 г. император Каракала обявява всички поданици на територията на римската империя за римски граждани. Така окончателно се заличава ефектът на Lex Cincia от 204 г. пр. н. е., който всъщност е плебисцит, приет по предложение на плебейския трибун Цинций Алимент. С него се забранява приемането на пари и подаръци от адвокатите, но законът не е снабден със санкция. Така даренията остават валидни, но могат да се оспорят. Така самият Цицерон, пламенно защитаващ Lex Cincia, всъщност не получава пряко хонорари за защитите си, но се заплащат или опрощават негови дългове, или му се предоставят пари за закупуване на къща, което е флагрантно заобикаляне на законовата забрана.

Поради това, че адвокатската услуга изисква особени знания и умения, то още в края на Републиката се споменават огромни хонорари на някои адвокати. Един от най-богатите римляни – юристът Марк Лициний Крас, има състояние, оценявано на 300 милиона златни монети. Друга форма на възнаграждение са легатите в полза на адвокати. Цицерон получава по този начин около 20 милиона сестерции, макар да не е патрон на лицата, които е защитавал в съда, и легатите спрямо него да не са задължителни. Август неуспешно се опитва да възроди правилото на Lex Cincia, като издава сенатусконсулт, в който се предвижда четирикратен размер на глобата при получаване на дарения за адвокатски услуги – една част от нея се връща на клиента, а другата отива в полза на императорската хазна. Но тъй като тази тежка санкция веднага се превръща в средство за злоупотреба на клиентите срещу адвокатите, които са спечелили за тях процесите или на които трябва да се отмъсти за изгубения процес, сенатусконсултът е отменен под обществения натиск.

Клавдий на свой ред се стреми да обуздае създалата се ситуация, като въвежда максимален размер на адвокатския хонорар – 10 000 сестерции. Траян от своя страна предвижда изплащането на хонорари да става само след окончателното влизане в сила на съдебното решение, тъй като в много случаи адвокатите изоставят клиентите си насред процеса, след като са ги изнудили да им платят предварително. Юстиниан въвежда нови ограничения, но в полза на адвокатите при нарастващата неплатежоспособност и неграмотност на населението – той определя минимален хонорар от 100 ауреи, който да гарантира защитата на лицето в съда21. Константин забранява хонорарът да представлява част от размера на исковата претенция или на получената в процеса сума или имущество – pactum de quota litis. Той издава редица разпореждания, в които набляга на честта и чистотата на професията. Упоритото припомняне на тези ценности обаче е указател за практика в противоположен смисъл.



*

Удивително е колко стабилни са традициите в областта на адвокатурата, в правната уредба на нейната дейност, в правилата за съществуване на адвокатската помощ. И ако е необходимо връщането към нейната история, то неизменно е свързано както с проследяването на континуитета не само в правното регулиране, но и в професионалната дейност на юристите, а също и с припомнянето на някои практики, които могат да са носители на полезни идеи за съвременността.

* Доцент, доктор, преподавател по римско право


1 Вж. D.1.1.1pr. (Ulpianus 1 inst. ) Iuri operam daturum prius nosse oportet, unde nomen iuris descendat. est autem a iustitia appellatum: nam, ut eleganter celsus definit, ius est ars boni et aequi.

2 Интересен в това отношение е целият текст на конституцията, включена в CJ 1.14.9 (Imperatores Valentinianus, Marcianus). Leges sacratissimae, quae constringunt omnium vitas, intellegi ab omnibus debent, ut universi praescripto earum manifestius cognito vel inhibita declinent vel permissa sectentur. Si quid vero in isdem legibus latum fortassis obscurius fuerit, oportet id imperatoria interpretatione patefieri duritiamque legum nostrae humanitati incongruam emendari. * VALENTIN. ET MARCIAN. AA. AD PALLADIUM PP. * D. PRID. NON. APRIL. CONSTANTINOPOLI AETIO ET STUDIO VV. CC. CONSS.>

3  Вж. чл. 9. (1) Разпоредбите на нормативните актове се формулират на общоупотребимия български език, кратко, точно и ясно.

(2) (Нова – ДВ, бр. 46 от 2007 г.) По изключение в случаите по чл. 7а в разпоредба на нормативен акт или в приложение към нея могат да се използват установени в международната практика означения на друг език като кодове, индекси, класификации, образци на документи и други, както и официални наименования на институции и на издавани от тях официални документи, когато това се налага по съображения за точност и яснота.




4 Срв. Cicero, De orat., 1.200.

5 Вж. подробно у Vacca L., La giurisprudenza nel sistema delle fonti di diritto romano: Corso do lezioni, Torino 1989.

6 Срв. Ernout, A., Meillet, A., Dictionnaire étymologique de la langue latine, 4e éd., Paris 1959; Войнов, М., Милев, Ал., Латинско-български речник, София, 1980; Дворецкий И., Латинско-русский словарь, Москва, 1980; Дыдынский, Ф., Латинско- русский словаръ къ иссточникамъ римскаго права, Варшава, 1896; Berger, A. Encyclopedic dictionary of Roman Lain:, Philadelphia, 1953, Daremberg C., Saglio E., Dictionnaire des Antiquités Grecques et Romaines, Paris, 1881 seg. (DA).

7 Срв. D.1.16.9.1.4.; ibid. 4-5; D.3.1.; D.4.8.31.; D.50.13.1.11.

8 Вж. D.6.1.6.1advocationem praestare; D.5.2.32advocationem praebere; D.1.16.9.5 advocationem suscipere; D.4.6.23advocationem postulare; CJ 8.41.27; CJ 2.3.30 – advocationibus interdicere

9 Вж. D.9.1.54

10 Вж. CTh 8.4.30

11 Срв. по-подробно относно статуса на адвокатите Agudo Ruiz, A., Abogacia y abogados, Zaragoza, 1997; Arrias Ramos, Advocati y Collegia advocatorum en la actividad legislative justinianes, in: Estudio in homenaje a Perez Serrano, v. I, Madrid 1959; Crook, Legal Advocacy in Roman World, London, 1995; Kubitschek, Advocatus, in: PWRE, v. I, p. 437; Rossi, Observationes sobre la figura del avogado en el derecho romano, in: Studi in onore di G.Grosso, v. III, Torino, 1968 ; Zoltan, Advocatus romanos, Buenos Aeres, 1971.

12 Срв. множество подробности във връзка с това у Ollandini, La donna e l’avvocatura, Genova, 1913. Специално процесът на Гая Афрония е разгледан в D.3.1.5.

13 Вж. D.3.1.1.5.

14 Относно стаутта на адвокатите на държавната хазна, действащи само по фискални процеси от времето на Хадриан насетне вж. Agudo Ruiz, A., El “advocatus fisci” en derecho romano, Madrid, 2006; Avon, Les avocats du fisc dans le monde romain, Aix-en- Province, 1972 ; Boulvert, G., Advocatus fisci, in: Index 3 (1972).

15 Преводът на „illustre” обикновено е „блестящ, забележителен”, но в случая може да се касае и за ранг на висшите държавни служители, който обаче няма аналогичен превод на български.

16 Срв. Plin, Ep., 6.2; 2.11; 4.16.

17 Срв. Quintil., Iust. Orat., 4.1.

18 За особеностите на различните възнаграждения, вкл. и на тези, предоставяни на лицата със свободни професии – лекари, творци, адвокати и пр. вж. термините salarium и honorarium в съответните рубрики в PWRE, както и у Michel, J. H., Gratuité en Droit romain, Bruxelles, 1962, p. 153 ss.; Corbier, M., Salaires et salariat sous le Haut Empire, in: Les dévaluations à Rome. Epoque républicaine et impériale, v. II, Roma, 1980, p. 61-101. Coppola, G., Note sui termini „merces” e „honorarium”, in: Atti della Accademia Perolitana, 66 (1990), p. 38 ss.; Just, M. Das Honorarenspruch desi medicus ingenuus, in: Sodalitas. Scritti A. Guarino, v. VI, Napoli, 1988, p. 3057-3075.

19 Фрагментът е по повод на невъзможността управителите на провинции да разглеждат дела за възнаграждения на професорите по право във връзка с даваните от тях консултации. Той е особено интересен, тъй като се отнася до дължимия хонорар на юристите, който е безчестно да се поиска, но не е безчестно да се получи: D. 50.13.1.5 (Ulpianus L.8 de omn. trib.) Proinde ne iuris quidem civilis professoribus ius dicent: est quidem res sanctissima civilis sapientia, sed quae pretio nummario non sit aestimanda nec dehonestanda, dum in iudicio honor petitur, qui in ingressu sacramenti offerri debuit. quaedam enim tametsi honeste accipiantur, inhoneste tamen petuntur.

20 Предполага се, че това вече е утвърдена практика по времето на Септимий Север – срв. D.50.13.1.10.

21 Срв. D.50.13.1.12.






Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница