ЗА ПРИРОДАТА НА ДОБРОТО
ЗА БЛАГОДАТТА И СВОБОДАТА НА ВОЛЯТА
АВРЕЛИЙ АВГУСТИН
БЛАЖЕНИ
Съдържание:
Съдържание: 1
Вместо предговор: 2
ЗА ПРИРОДАТА НА ДОБРОТО 3
ЗА БЛАГОДАТТА И СВОБОДНАТА ВОЛЯ 18
Глава I. 18
Глава II. 19
Глава III. 20
Глава IV. 21
Глава V. 23
Глава VI. 25
Глава VII. 26
Глава VIII. 27
Глава IX. 28
Глава X. 28
Глава XI. 29
Глава XII. 30
Глава XIII. 30
Глава XIV. 31
Глава XV. 33
Глава XVI. 34
Глава XVII. 34
Глава XVIII. 36
Глава XIX. 38
Глава XX. 38
Глава XXI. 40
Глава XXII. 41
Глава XXIII. 42
Глава XXIV. 43
Вместо предговор:
Има някакво особено тщеславие в "задължителното" предговаряне на класически философски текстове, появяващи се в превод па български език. Нерядко ние сме склонни да надскачаме скромните граници на собствените ни преводачески усилия и, след като вече веднъж сме проявили агресия в текста, превеждайки го на език, който сам той не говори, да предоставяме в добавка експлицитно рецептата за прочит и тълкуване на този текст. Голямото изкушение да насочим правилно и отнапред читателя се поражда и подхранва по всяка вероятност от естественото ни опасение от преиначаване или злоупотреба с нещо, което е за нас не просто добре или зле свършена работа, а сегмент от неповторимия живот на духа ни. Но въпреки това - длъжни сме да смирим тщеславието си, да надмогнем страха, да се доверим не само на интелигентността, но и на съпричастността на читателя към културните ценности, към които желаем да го приобщят резултатите от нашия труд. Защото нашите деца - прогласяват думите на поета - не са наши деца; те обитават дома на бъдещето, в който ние никога няма да влезем.
Тези думи не бива да се схващат като поучение към някого. Те са по-скоро себеувещание. Тяхната справедливост буквално ме ослепи в мига, в който си поставих за цел да посоча на читателя възможно най-адекватния достъп към творчеството на свети Августин. Подобна задача е, разбира се, принципно неизпълнима (доколкото принципно невъзможна е и всяка "безостатъчна" интерпретация), но тя е в някакъв смисъл и морално оспорима сега, когато "българският Августин" тепърва прохожда. В близките месеци предстои да се появят "Монолозите" и "За реда", "За безсмъртието на душата" и "За количеството на душата", "За истинната религия" и знаменитите "Изповеди". С Божия помощ в следващите години ще получим останалите трактати и най-вече капиталното произведение "За града Божи". Затова ми се стори по-разумно да представя тези два малки трактата по-скоро като предизвестие, отколкото като действителен елемент от едно голямо начинание - българският превод на корпуса на Августиновите съчинения. Подобно предизвестие не бива - естествено - да надхвърля скромните си граници и да се стреми да предопредели "прочита" на целия Августин. Ето защо аз и ще се огранича само с едно бегло - и по-скоро "техническо“ - идентифициране на предлаганите в настоящето издание два текста.
И двата трактата принадлежат към късното творчество на Августин (род. 13 ноември 354 год. в Тагаста - ум. 28 август 430 год. като епископ на Хипон). "За природата на доброто" е написан след 404, а "За благодатта и свободата на Волята" - през 426-427 год. И двата трактата са полемични. Първият е насочен против манихеите, чието влияние и сам Августин изпитал на млади години; вторият - против пелагианите. И двата трактата са ангажирани с проблеми, конструиращи водещата или дори - ако се доверим на казаното в "Монолозите" - единствената тема на Августиновото творчество: устремлението на душата към Бога. "За природата на доброто" представлява класически образец на християнската теодицея, отричаща субстанциалността на злото и преутвърждаваща по този начин вездесъщността на Божията благост. "За благодатта и свободата на волята" е истински шедьовър на християнската морални философия, умело поддържаща деликатния баланс между заслугата на избиращата доброто воля и благоволението на Божията благодат в делото на човешкото спасение. И двата трактата най-сетне, са достатъчно показателни за Августиновия (но може да се каже и по-разширително: за специфично средновековно-християнския) стил на конципиране на теологически текстове, характеризиращ се с уникалното съвместяване на разумното разсъждение и аргументите от авторитета, на неотменната човешка жажда за "изпитване" на истината на разума и достойното доверяване на истината на откровението.
Иска ми се да вярвам, че предлаганите в настоящето издание съчинения на свети Августин не само ще имат исторически- информативна стойност, но че те ще са инструктивни за нас и в един по-непосредствен и по-дълбок жизнен смисъл. Защото - разбира се - несубстанциалността на злото в света и неотстъпно нацелената към нас Божия милост са велико утешение, но тъкмо с това неимоверно нараства и собствената ни - метафизическа! - отговорност за нашите волеви избори. А с това и самите ние преформираме екзистенциалния модус на живота си: щом сме не просто подвластни на някакво външно спрямо нас зло, щом тъкмо нашата воля е тази, която в заблужденията и злоумшиленията си "произвежда" зло, то очевидно пак ние сме действителните съ-строители на доброто в света. А тази отговорност не може лекомислено да бъде отхвърлена от плещите. Защото няма нищо отвъд доброто. Защото отвъд доброто е смърт.
проф. д-р. Цочо Бояджиев
ЗА ПРИРОДАТА НА ДОБРОТО
В
ърховното благо, по-горно от което няма, е Бог; а със самото това то е непроменливо, и значи наистина вечно и наистина безсмъртно благо. Всички останали блага са единствено от него, ала не и из него. Защото което е из него, е същото като него, а сътвореното от него не е същото като него. Следователно, щом едничък Бог е непроменлив, всичко, което е сътворил той - понеже го е сътворил от нищо - е променливо. Наистина, той е така всемогъщ, че от нищото, сиреч от онова, дето никак не съществува, е сътворил благата “ големите и малките, небесните и земните, духовните и телесните. А пък понеже е и справедлив, не изравнил сътвореното от нищо с онова, дето е родил из себе си. Та тъй като всички блага - били те големи или малки (според степенуването на нещата) - не могат да съществуват по друг начин, освен чрез Бога, а, от друга страна, всяка природа като такава е нещо добро, то никоя природа не може да съществува по друг начин, освен благодарение на върховния и истинен Бог - понеже всички блага, които не са самото висше благо, ала са близки нему, пък даже и последните блага, най отдалечените от него, съществуват единствено благодарение на висшето благо. Така че всеки дух, дори променливият, както и всяко тяло, са от Бога. А това е цялата сътворена природа: защото всяка природа е или дух, или тяло. Непроменливият дух е Бог; променливият дух е сътворената природа, ала по-добра от тялото; а пък тялото не е дух, макар и в някакъв смисъл "дух" да се назовава вятърът, понеже, ако и да го не виждаме, все пак усещаме осезателно силата му.
2. С това разсъждение се захващаме заради ония, които не разбират, че всяка природа, сиреч всеки дух и всяко тяло, е по естеството си нещо добро, и които, объркани от злотворността на духа и смъртността на тялото, се опитват да въведат някаква друга природа, тази на злия дух и смъртното тяло, която не е от Бога създадена: така се надяваме казаното от нас да достигне до разума им. Наистина, те признават, че всяко благо може да изхожда единствено от върховния и истинен Бог - а това е и истинно, и достатъчно, за да бъдат изправени, ако пожелаят да се вслушат внимателно в думите ни.
3. Ние, християните-католици,1 почитаме Бога, от когото са всички блага - големите или малките; от когото е всяка мяра - голямата или малката; от когото е всеки вид - големият или малкият; от когото е всеки порядък - големият или малкият. Защото колкото са no-размерени, по-благовидни и по-подредени нещата, толкова по-добри са те; а колкото са по-малко размерени, благовидни и подредени, толкова по-малко добри са. И тъй, тези трите - мярата, видът и редът (за да не говоря за останалите свързани с тях свойства), та тези трите - мярата, видът и редът - са, тъй да се рече, общите блага в Божиите твари, били те духове или тела. А Бог е над всяка тварна мяра, над всеки вид, над всеки ред - над тях е той не в пространствен смисъл, ами по неизказаната си и несравнима сила, от която произлиза всяка мяра, всеки вид и всеки порядък. Където са големи тия трите, големи са и благата; където са малки, и благата са малки; където ги няма, няма и никакво благо. И - от друга страна - където тия трите са големи, големи са и природите; където са малки, и природите са малки; където ги няма, няма природа. Блага е, следователно, всяка природа.
4. Зададем ли пък въпроса, откъде идва злото, първо трябва да се запитаме, какво всъщност е злото: а то не е нищо, освен развала било на мярата, било на вида, било на естествения порядък. Лоша следователно се нарича развалената природа; понеже неразвалената е непременно добра. Ала дори развалената е добра, доколкото е природа, а лоша е, доколкото е развалена.
5. Може да стане обаче тъй, че дадена природа, макар и развалена, ала стояща по-горе по мяра, естествен вид и подредба, да е по- добра от друга, неразвалена, но по-нискостояща по мяра, естествен вид и подредба: така например в човешката преценка (която се основава на зримото качество на вещта) понякога разваленото злато се смята за по-добро от неразваленото сребро, а разваленото сребро от неразваленото олово. Така и сред по-могъществените и духовни природи разваленият от злата воля разумен дух е по-добър от макар и неразваления неразумен, а всеки дух, включително разваленият - от което и да е неразвалено тяло. Защото природата, която превъзхожда тялото и го дарява с живот, е по-добра от оная, на която се предоставя живот. А колкото и да е развален сътвореният жизнен дух, той е способен да дарява тялото с живот и поради това, макар и развален, той е по-добър от тялото, ако и в последното да няма развала.
6. Ако развалата премахне всяка мяра, всеки вид и всеки ред в развалимите неща, не ще остане никаква природа. Затова всяка неразвалима природа (а такава е Бог) е висше благо. От своя страна всяка развалима природа също е някакво благо, защото развалата може да й навреди единствено като отнеме или преумали доброто.
7. А пък на най-превъзходните твари, сиреч на разумните духове, Бог отредил да не Знаят развала, ако не пожелаят, сиреч ако съхранят послушанието си пред Господа своя Бог, да станат причастни на красотата му нерушима; а ако не пожелаят да съхранят послушанието си и самоволно се отдадат на греховната развала, да бъдат погубени за наказание против волята им. Бог прочее е та кова благо, че който го изостави, не живее добре; а разумната природа е толкова велико благо сред тварите Божии, че Бог едничък е благото, което я сторва блажена. И тъй, на грешниците се отрежда да се мъчат: това е наказание, защото не се измерва с природата им, ала е справедлива присъда, защото съответсвува на вината им.
8. Останалите, които са сътворени от нищо и които са непременно по-низши от разумния дух, не могат да са нито блажени, нито злощастни. Но тъй като по мяра и вид са също добри и - макар да са по низши и по нищожни блага - съществуват единствено благодарение на всеблагия Бог, те са устроени тъй, че по немощните да се падат под помощните, по-слабите - под по-силните, по-безсилните - под по-могъщите, тъй както земните твари се подчиняват на небесните като по-низши - на по-горестоящи. А в отхождащите и следващите се едно друго неща е налице някаква своеобразна временна красота, за да не стане тъй, че онези от тях, които умират или престават да бъдат каквито са били, да обезобразят или нарушат мярата и вида на цялото творение; тъй прекрасна е и добре съчинената реч макар сричките и всичките в нея звуци да отхождат подобно на раждащите се и умиращи вещи.
9. Не човешка, ами божествена присъда постановява, какво и колко голямо наказание съответства на всякое провинение: опрощението на вината е от великата благост Божия; а и когато се отдава дължимото, пак няма в Бога злоумишление - защото на природата е отредено по-скоро да страда праведно в мъките, отколкото да се радва нечестиво в греха. При все това, имайки и тук някаква мяра, вид и ред, природата е някакво благо, в каквито и крайни състояния да изпада. А ако тези определения й се отнемат изцяло и тя бъде напълно изчерпана, няма да бъде никакво благо, защото не ще остане никаква природа.
10. И. тъй, всички природи са разрушими и те не биха били изобщо природи, ако не бяха от Бога; ала не биха били и разрушими, ако бяха из него, понеже биха били същото, което е той Следователно те съществуват в определена мяра, вид и ред, понеже съществува Бог, който ги е сътворил; а не са непроменливи, понеже Бог ги е сътворил тъкмо от нищо. Наистина светотатствена дързост е да се приравнява нищото с Бог в желанието роденото из Бога да се представи като еднакво на онова, което Бог е сътворил от нищо.
11. Ето защо не е възможно изобщо да се навреди на Божията природа, нито пък е възможно да се навреди неправедно на подчинената на Бога природа: понеже дори когато някои люде съгрешават и навреждат неправедно, това се приписва на неправедната им воля, докато силата, с която им е позволено да вредят, е не от другаде, ами от Бога, който знае какво следва да изтърпят ония, на които е позволил да навредят другиму, дори ако самите те не знаят това.
12. Всички тези неща са толкова безспорни и очевидни, че ако тия, дето въвеждат друга, несътворена от Бога природа, биха поискали да им обърнат внимание, не биха изричали такива богохулства, полагайки толкова блага във върховното зло и толкова злини - в Бога. Защото (както казах по-горе) за тяхното изправяне би било достатъчно да обърнат внимание на това, що ги принуждава да признаеш - макар и без охота - самата истина: че няма, нито едно благо, което да не е от Бога. Значи не е тъй, че големите блага са от едного, а малките - от другиго, ами и големите, и малките са единствено от висшето благо, което е Бог.
13. Нека изброим, следователно, колкото можем повече блага, за чийто създател е достойно да приемем Бог, и да видим дали извън тях ще остане някаква природа. Всеки живот - голям или малък, всяка сила - голяма и малка, всяко благоденствие - голямо и малко, всяка памет - голяма и малка, всяка добродетел - голяма и малка, всяко разбиране - голямо и малко, всяко спокойствие - голямо и малко, всяко богатство - голямо и малко, всяко усещане - голямо и малко, всяка светлина - голяма и малка, всяка приятност - голяма и малка, всяка съразмерност - голяма и малка, всяка красота - голяма и малка, всеки мир - голям и малък, и всичко подобно, на което бихме могли да се натъкнем и най-вече онова, което откриваме във всякоя духовна или телесна твар, всяка мяра, всеки вид, всеки ред (големи или малки) са от Господа Бога. Ако някой поиска да злоупотреби с всичките тия блага, ще бъде наказан от Божия Съд; а там, където няма изобщо никое от тях, не ще остане и никаква природа.
14. Във всички тези случаи малките блага, сравнени с по-големите, получават противоположните названия: например в човешката фигура има по-голяма красота; в сравнение с нея красотата на маймуната се нарича "безобразие”. Но неразумните люде се заблуждават, че първата е добро, а последната - зло, защото не забелязват, че в маймунското тяло има собствена мяра, симетричност на членовете, съгласуваност на частите, ненакърнимост на целостта и всичко останало, изброяването на което би било много дълго.
15. Но за да бъде разбрано казаното от нас и за да удовлетворим най-сетне тези ленивци, пък и за да принудим упорствуващите в отрицанието на най-очевидната истина да я признаят, нека се запитаме, може ли развалата да навреди на маймунското тяло. Ако може и то стане по отвратително, какво се преумалява, ако не благото на красотата? Оттук следва, че докато съществува природата на тялото, ще се запази и някакво благо. А щом като с отмахването на благото се унищожава и природата, то природата е блага. По същия начин "бавен” наричаме противоположния на бързия; ала изобщо неподвижният не може да бъде наречен и "бавен". Така за противоположен на ясния смятаме дрезгавия глас или грубото пеене; но ако отмахнеш всеки вид глас, там, където няма никакъв глас, е мълчанието: така че тъкмо мълчанието, което не е никакъв глас, е редно да се противопостави като противоположност на гласа. Така за противоположност се смятат светлината и мракът: при все това дори в най-тъмните неща има някаква светлина, а ако в тях няма никаква светлина, мракът ще бъде просто отсъствие на светлина в същия смисъл, в който мълчанието е отсъствие на глас.
16. Все пак и лишеностите от определени неща се нареждат така добре във всеобщата природа, че в очите на мъдреците местата им изглеждат напълно уместно. Защото като не осветил определени места и времена. Бог сътворил мрака също така добре, както и дневната светлина. Истина е, че като се наситим на гласа си, ние вместваме в говора си мълчание. С колко по-голямо основание сътворява лишеностите от неща онзи, който е съвършеният майстор-създател на всички неща! Затова и в химна на трите деца (Данаил 3:72) и светлината, и мракът възхваляват Бога, сиреч съчиняват възхвала за него в сърцата на ония, които добре си служат с очите си.
17. Следователно никоя природа като такава не е зло, ами зло е за всяка природа преумаленото благо. Ако то се преумали дотам, че съвсем да изчезне, не ще остане нито благо, нито природа - не само тази, която въвеждат манихеите и в която всъщност могат да се открият такива блага, че слепотата на тия люде е направо за чудене, ами изобщо природа, която някои би могъл да си въобрази.
18. За зло не бива да се смята и онази материя, която древните наричали "хюле”. Аз нямам предвид тук онази формираща телата материя, която в безумната си суетност, без да разбира за какво всъщност става дума, Мани нарича "хюле”, спечелвайки си справедливото обвинение, че въвежда втори Бог - защото да формира и създава телата може едничък Бог, доколкото те възникват само когато получат мяра, вид и ред, а последните са блага и произхождат от Бога (нещо, което вече и самите манихеи признават); а "хюле" наричам някаква изцяло безформена и безкачествена материя, от която - според твърдението на древните - са формирани възприеманите от нас качества. Впрочем веществото (silva) се нарича на гръцки v>A/r|, понеже е пригодно за обработка - не в смисъл, че то самото създава нещо, ами в смисъл, че е това, от което нещото възниква. Следователно не бива да смятаме за зло тази ”хюле”, която не само че не може да се възприеме чрез някакъв образ, ами и едва може да се помисли чрез лишеността от всякакъв образ. Наистина, тя е способна да приема формите: защото ако не беше способна да приема вложената в нея от майстора форма, в никакъв случай не бихме могли да й дадем името "материя”. Впрочем, ако формата е някакво благо (поради което подвластните й неща се наричат "прекрасни" (formosi), както и подвластните на вида - благовидни), без съмнение и способността за приемане на форма е някакво благо. Също както ако мъдростта е благо, никой не ще се усъмни, че благо е и способността за приемане на мъдростта. И тъй като всяко добро е от Бога, никой не бива да се съмнява, че и тази материя, каквато и да е тя, е от Бога.
19. Величествено и божествено е онова, дето нашият Бог е рекъл на слугата си; "Аз съм Съществуващият”, и: "Кажи на синовете Израилеви: Съществуващият ме прати при вас” (Изход 3:14). Той наистина съществува, защото е непроменлив Наистина, промяната прави несъществуващо съществуващото. Значи той, който е непроменлив, наистина съществува; а сътворените от него неща приемат - всяко според мярата си - своето битие от него. Следователно нему, на безусловно съществуващия, противоположно може да бъде единствено несъществуващото; затова от него е всякое благо и пак от него е всякое естествено съществуване: защото всяко естествено съществуване е благо. И тъй, всяка природа е добра и всякое благо е от Бога: следователно всяка природа е от Бога.
20. А пък болката, която някои смятат за най-голямото зло, независимо дали е в душата или в тялото, не може да бъде другаде, освен в добрите природи. Наистина онова, което се противопоставя на болката, в някакъв смисъл, не иска да бъде оттук насетне това, което е било, тъй като е било нещо добро. Когато то е тласкано към по-доброто, болката е полезна, а когато е влачено към по- лошото “ безполезна. Значи в душата болка предизвиква волята, противяща се на по-висша сила, а в тялото - усещане, противящо се на по-мощно тяло. А злото без болка е по-лошо, защото по-лошо е да се радваш на покварата, отколкото да те боли от развалата Впрочем и тази радост се поражда единствено от придобиването на по-низши блага, а пък покварата е немара за по-доброто. Също и в тялото е за предпочитане болезнената рана, отколкото безболезненото загниване, което собствено и се нарича развала. Тъкмо такова разтление не е видяла сиреч не е претърпяла мъртвата плът Господня, съгласно пророческото предсказание: "не ще дадеш на Твоя светия да види тление” (Псалм 15:10]. Защото кой ще отрече, че Господ е бил ранен от приковалите го гвоздеи и че бил пронизан от копието (Йоан 19:18, 34)? Ала дори и тази телесна развала за която говорят всички, сиреч самото разтление, се увеличава, умалявайки благото, стига само все още да е налице нещо, което развалата да може да унищожи до край. А когато бъде изчерпано всичко, не ще остане никакво благо и, значи, никаква природа, понеже развалата няма вече какво да руши; а поради това няма да има и разчленение, защото няма да има къде да е то.
21. Ето защо в общата словоупотреба умерени се наричат малките и слаби неща, понеже в тях остава някаква мяра, без която те вече не биха били умерени, а просто не биха съществували. А пък онези неща, които поради прекомерното си развитие са наречени "неумерени", са виновни в самата си прекомерност; ала при все това те са също подвластни на Бога, който е наредил всичко по мяра, число и тегло (Премъдрост Соломонова 11:21), и който ги съдържа в себе си по някакъв начин.
22. Не бива да се твърди, че Бог има някаква мяра, нито пък да се смята, че е възможно да бъдат посочени границите му. При все това не е неразмерен онзи, който дарява мяра на всички неща, за да могат по някакъв начин да съществуват. От друга страна Бог не бива да се нарича и размерен, като че е взел мярата си от някого другиго. Но ако го наречем "висша мяра", ще изречем може би нещо смислено, стига само под названието "висша мяра" да разбираме висшето благо. Наистина, като такава всяка мяра е блага. Ето Защо думите "оразмерен" и "умерен" не могат да се изричат без похвала, макар в друг смисъл "мяра" да се употребява вместо "граница” и да се казва, че няма мяра там. дето няма граница. Защото речено е: ”И царството Му не ще има край" (Лука 1:33), но може да се рече и тъй: "не ще има мяра", като под "мяра” се подразбира "граница". Защото който царува без мяра, изобщо не царува.
23. А за лоша мяра, лош вид или лош ред говорим тогава, когато те са по-малки от онова, което трябва да бъдат, или когато не се съгласуват с нещата, с които трябва да са съгласувани. Така че те се наричат лоши, понеже са чужди и несъобразни. Например казваме, че еди-кой си не е спазил добрата мяра, когато той е сторил по-малко от онова, което е бил длъжен да стори, когато е постъпил така, както в случая не е бивало да постъпи, когато е извършил повече от необходимото или когато го е направил по неподходящ начин: така че едно нещо се порицава като извършено По недобър начин не заради друго, ами понеже там не е съхранена мярата. За лош вид пък се говори или в сравнение с по-благообразния и красивия (понеже първият е по-малък, а вторият е по- голям - не по обем, ами по хубост), или понеже не подхожда на вещта, към която е приложен, тъй че изглежда чужд и неподходящ 3а нея: например ако гол човек се появи на форума - нещо, което не би предизвикало възмущение, ако стане в банята. По същия начин лош се нарича редът тогава, когато по-малко се спазва: така че в случая лош е не редът, ами безредието, сиреч случаят, при който нещо е подредено по-малко или не така, както трябва. При все това там, където е налице някаква мяра, някакъв вид и някакъв ред, налице са и някакво благо, и някаква природа: а където няма мяра, вид и ред, няма и никакво благо, както и никаква природа.
24. Онова, в което вярваме и което разумът ни - тъй да се рече - следва, трябва да бъде укрепено чрез свидетелства на Светото Писание, та людете с по-слаб ум, които не могат да постигнат всичко това, да повярват в божествения авторитет и тъй да заслужат уразумението. А тия. дето разбират, ала са по-слабо образовани в църковните писания, да не си въобразяват, че от ума си сме извлекли повече, отколкото се съдържа в тези книги. И тъй. Бог е непроменлив, понеже тъй е писано в псалмите: "Ти ще ги промениш, - и ще се изменят; но Ти си все Същият“ (Псалм 101:27). И в книгата на премъдростта - за самата премъдрост: "Пребъдвайки сама в себе си, всичко подновява" (Премъдрост Соломонова 7:27). Затова и апостол Павел казва: 'На нетленния, невидимия, едничкия Бог“ (1 Тимотей 1:171. И апостол Яков: "Всяко добро даяние и всеки съвършен дар иде отгоре, слизайки от Отца на светлините, у Когото няма изменение, нито сянка от промяна" (Яков 1:17). И понеже роденото из самия него е същото, което е той самият. Синът казва накратко следното: "Аз и Отец сме едно" (Йоан 10:30). А за това, че Синът не е сътворен, понеже всичко чрез него е сътворено, е писано тъй: "В началото бе Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото. То беше в начало у Бога. Всичко чрез Него стана, и без Него не стана нито едно от онова, което е станало" (пак там 1:13), сиреч без него не е сътворено нищо.
25. Разбира се, ние не бива да се вслушваме в безумията на хора, дето смятат, че тук "нищо” означава "нещо", и вярват, че е възможно, някой да бъде накаран да приеме това скудоумно твърдение, понеже думата "нищо" е поставена в края на изречението. Значи, казват те, нищото е сътворено, а със самото това, че е сътворено, нищото става нещо. В стремежа си за противопоставяне те погубват смисъла и не разбират, че няма разлика между "без Него не е станало нищо" и "без Него нищо не е станало”: защото дори думите да се изрекат б следния ред: ”без Него нищо не е станало”, те пак могат да рекат, че нищото е нещо, понеже е сътворено. Наистина, когато нещо съществува действително, каква е разликата да се каже: "без Него е направена къщата” или "къщата е направена без Него”, та да се разбере, че нещо, сиреч къщата, е направено без Бога? Така че, когато се казва: "без Него не е станало нищо", този израз - ”без Него не е станало нищо” - не се отличава по нищо от "без Него нищо не е станало” или "нищо не е сътворено”, стига изразът да бъде взет в истинното и специфичното си значение: понеже нищото в никакъв случай не е нещо. Кой прочее ще поиска да тръгне след ония, дето, като река: "няма никаква разлика”, ще подхвърлят: "значи има някаква разлика, понеже нищото е нещо”? Но хората със здрав разум ще забележат очевидното - че под "няма никаква разлика” аз разбирам същото, както ако се бях изразил така: "никаква разлика няма”. Така ако тези люде попитат някого: "Какво правиш?", а той отвърне, че не прави нищо, те би следвало да го упрекнат с думите: "Щом нищо не правиш, значи правиш нещо: защото нищото е нещо”. Но те имат и Господа, който също поставил думата в края на изречението там, дето казва: "И скришом не съм говорил нищо” (Йоан 18:20). Та нека четат и да се не обаждат.
26. За това, че Бог не е родил из себе си всички неща, ами ги е сътворил чрез Словото си не от вече съществуващото, а от безусловно несъществуващото, сиреч от нищо, апостолът казва следното: "Който зове несъществуващото като съществуващо” (Римляни 4:17). Още по ясно е писано в книгата Макавейска: "Моля те, синко, погледай небето и земята и, като видиш всичко, що е по тях, познай, че всичко това е сътворил Бог от нищо” (II Макавеи 7:28}. А и от писаното в псалма: ”Той каза - и се създадоха” (Псалм 148:5), е ясно, че не из себе си го е родил, ами в Словото и със 'заповед го е сътворил. А щом не из себе си - значи от нищо. Защото няма друго, от което да го е сътворил: което и апостолът казва съвършено ясно: "Всичко е от Него, чрез Него и у Него" (Римляни 11:36).
27. "От Него" обаче не означава същото, каквото "из Него”. Защото 3а онова, което е из него, може да се рече, че е от него; но не е правилно да се каже, че всичко, което е от него, е из него. От него например са небето и земята, понеже той именно ги е създал; но те не са из нега защото не са из субстанцията му. Така ако човек роди син и построи къща, както синът, така и къщата са от него, ала синът е из него, а къщата - из пръст и дърво. Но това е така, понеже става дума 3а човек който не може да сътвори нещо от нищо; а Бог, от когото, чрез когото и в когото е всичко, не е имал нужда от някаква несътворена от самия него материя, която да съдействува 3а всемогъществото му.
28. Богато чуваме: "Всичко е от Него, чрез Него и у Него", трябва да разбираме всички природи, които съществуват естествено. Защото не от Бога са греховете, които не служат на природата, ами я опорочават. Те произлизат от волята на грешниците, както свидетелствува на много места Светото Писание, и най-вече там, дето апостолът казва: "Нима мислиш, о човече, че ще избегнеш Божия съд ти, който съдиш ония, що вършат такива дела, каквито и сам вършиш? Или нехаеш за богатството на Божията благост, кротост и дълготърпение, без да разумяваш, че Божията благост те води към покаяние? Но по твоята упоритост и неразкаяно сърце си събираш гняв за деня на гнева, когато се открие праведният съд от Бога, Който ще въздаде всекиму според делата му ” (Римляни 2:3-6).
29. Макар че всички сътворени от Бога неща са в него, съгрешилите не оскверняват оня, 3а чиято премъдрост е речено: "Поради своята чистота през всичко преминава и прониква; затова нищо осквернено не ще влезе в нея" (Премъдрост Соломонова 7:24-25). Нужно е значи да вярваме, че Бог, който е неразрушим и непроменлив, е със самото това и неоскверним.
30. Това, че Бог е сътворил и най нищожни те, сиреч земните и смъртните блага, се разбира със сигурност от онова място, в което апостолът говори за членовете на нашето тяло: "Кога се слави един член, радват се с него всички членове; и кога страда един член, страдат с него всички членове"; а също там, дето казва: "Бог наредил всеки един от членовете в тялото тъй, както Му било угодно”, и: "Бог разделил тялото, като на несъвършената част отдал по-голяма чест, за да няма разногласие в тялото, а членовете еднакво да се грижат един за други" (1 Коринтяни 12:24-25). А пък това, що апостолът хвали в мярата, вида и реда на телесните членове, можеш да откриеш в тялото на всички живи същества, на най-големите и най-малките; макар че всяко тяло се числи към земните, сиреч към най-нищожните блага.
31. За това, че Божи, а не человечески съд определя вида и размера на наказанието за всякое провинение, е писано тъй: "О, каква бездна богатство, премъдрост и знание у Бога! Колко са непостижими Неговите съдби и неизследими Неговите пътища!" (Римляни 11:33). А за това, че по Божия благост се опрощават греховете на отвърналите се от тях, е достатъчно показателно даже самото пратеничество на Христа, който умрял за нас не в своята си природа, която е Бог, ами в нашата, що получил от жена. Тази е благостта Божия и лю6овта му към нас, тъй възвестена от апостола: "Бог доказва любовта Си към нас с това, че Христос умря за нас още когато бяхме грешни. Затова много повече сега, след като сме се оправдали с кръвта Му, ще се спасим чрез Него от гнева. Защото ако, бидейки врагове, се помирихме с Бога чрез смъртта на сина Му, то още повече, след като сме се помирили, ще се спасим чрез живота на Сина Му" (Римляни 5:8-10). А че заслуженото наказване на грешниците от Бога не е никаква несправедливост, е изразено така: "Какво ще кажем? Нима Бог е несправедлив, кога проявява гняв?" (Римляни 3:5). На друго място същият апостол споменава, че от Бога са и благостта, и строгостта, като казва: "Виж, прочее, Божията благост и строгост: строгост към отпадналите, а благост към тебе, ако останеш в благостта” (Римляни 11:22).
32. За това, че даже силата на вредителите е не отдругаде, ами от Бога, тъй е писано с думите на премъдростта: "Чрез мене царе царуват, и заповедници правда узаконяват” (Притчи 8:15). И апостолът казва: "Няма власт, която да не е от Бога" (Римляни 13:1). А че това става по начин достоен се вижда от писаното в книгата Йов: ”3а да не царува лицемерецът народу за съблазън" (34:30). И на народа Израилев казва Бог: "Дадох ти чар в гнева Си" (Осия 13:11). Защото справедливо е отвъргнатите да получат силата да вредят, за да се изпита дгълготърпението на добрите и да се накаже порочността на злите. Наистина, чрез дадена дяволу сила и Йов се изпитва, за да докаже праведността си (Йов 1 и 2), и Петър се изкушава, за да не се хвали отнапред (Матей 26:31-35. 69-75), и Павел получава плесница, за да не се превъзнася (2 Коринтяни 12:7), и Юда се осъжда, за да се обеси (Матей 27:5). Та тъй като Бог всичко е сторил справедливо дори чрез дарената на дявола сила, в края на вековете дяволът ще бъде осъден на мъки не заради стореното от него, ами заради присъщата му злотворна воля - понеже на нечестивците, дето упорно се съгласяват със злоумишленията му, ще бъде речено: "Идете в огън вечний, приготвен от Отца ми за дявола и неговите ангели" (Матей 25:41).
33. Самите зли ангели не са сътворени такива от Бога, ами като съгрешили станали зли. В посланието на Петра по този повод е казано: "Бог не пощади съгрешилите ангели, но като ги сгромоляса в ада, предаде ги да бъдат пазени за съд” (2 Петрово 2:4). С това Петър показва, че те следва да понесат наказанието, отредено им от Страшния съд - поради което и Господ изрича словата: "Идете в огън вечний, приготвен за дявола и неговите ангели”. Впрочем те вече са низвергнати в тоя тук ад, сиреч в по долния тъмен въздух, като в затвор в тоя въздух, който и ако да се нарича "небе”, е не звездното небе, ами по долното, в което се сбират облаците и летят птичите - защото и облакът се нарича "небе", и хвъркатите същества се наричат небесни създания”. Затова апостол Павел нарича тия негодни ангели, против чиито коз ни се борим с благочестивия си живот, "под небесни духове на злобата” (Ефесяни 6:12]. И за да не помислим, че става дума за по горните небеса, ясно заявява на друго място: "Съгласно с княза на въздушната власт, сиреч на духа, който сега действа в синовете на неверието” (пак там 2:2).
34. Че грехът или лошавината са не влечение към злите природи, а немара към по-добрите - това в Писанието е изразено с думите: "Всяко творение Божие е добро” (1 Тимотей 4:4). За това и всяко дръвче, което Бог засадил в рая, е непременно добро. Та като посегнал към забраненото дърва човекът не възжелал злата природа, ами сторил зло, пренебрегвайки по-добрата. Защото, разбира се, Творецът е нещо по-добро от собственото си творение, и човекът не е трябвало да пренебрегва заповедта му, посягайки към запретеното, макар то и да е добро: така, пренебрегвайки по-доброто, той възжелал едно тварно благо и посегнал към него въпреки заповедта на създателя. Следователно Бог не засадил в рая ла то дърво; но той бил по добър от дървото което забранил да бъде докосвано.
35. А Бог забранил да се посяга към нега за да покаже, че природата на разумната душа не бива да е самовластна, ами да се по винува Богу, и че спасителният порядък в нея се съхранява чрез послушанието, а чрез непослушанието се разрушава. А пък дървото, към което забранил да се посяга, назовал ”за познаване добро и зло” (Битие 2:9): понеже докосналият го въпреки забраната ще опита наказанието за прегрешението си и така ще познае разликата между благото на послушанието и злото на непослушанието.
36. Кой, наистина, ще обезумее дотам, че да сметне достойно за порицаване Божието творение, особено пик посаденото в рая, щом нямаме право да порицаваме даже тръните и шипките, които земята е родила съгласно Божията присъда, за да бъде принуден грешникът да ги изкоренява в труда си? Защото тия растения също имат своята мяра, своя вид и ред, и който размисли трезво, ще отсъди, че те заслужават възхвала. Но зло са те за онази природа, която е трябвало да бъде наказана за греха. Та, както казах, грехът е не влечение към злата природа, а немара към по-добрата: и затова зло е стореното, а не онази природа, с която е злоупотребил грешникът. Защото злото е злоупотреба с доброто. Затова апостолът укорява осъдените от Божия съд, които "се поклониха и служиха на творението повече, отколкото на Твореца" [Римляни 1:25]. Той, значи, укорява не творението (защото който сторва това, против Твореца извършва несправедливост), а ония, които са злоупотребили с доброто, пренебрегвайки нещо по-добро.
37. Та ако всички природи съхраняваха собствените си мяра, вид и ред, нямаше да има никакво зло. А ако някой поиска да злоупотреби с тия блага, пак няма да надмогне волята Божия, дето знае да се разпореди справедливо и с неправедните; така че ако в порочността си те пожелаят да използват за зло тези блага. Бог в праведната си власт ще използва и злодеянията им за добро, като отреди мъки за тия, що сами себе си са от дали на греховна поквара.
38. Даже вечният огън, който ще мъчи нечестивците, не е зла природа, понеже има свои мяра, вид и ред, пък и никакъв недостатък не го покварява. Но зло за осъдените е мъчението, което са длъжни да изтърпят за греховете си. Така и светлината, която измъчва болните очи, не е зла природа.
39. А този огън е вечен не така, както вечен е Бог, понеже, ако и да е без край. все пак не е без начало, докато Бог е и безначален. Носле, макар да служи за непрестанно измъчване на грешниците, природата му е променлива. А истинна вечност е само истинното безсмъртие, сиреч безусловната непроменливост, присъща единствено Богу, който изобщо се не променя. Впрочем едно е да можеш да се мениш, а да се не изменяш; друго - изобщо да не можеш да се изменяш. Така когато 3а един човек се каже, че е благ, той не е благ като Бога, за когото е речено: "Никой не е благ, освен един Бог” (Марк 10:18). И когато за душата се каже, че е безсмъртна, тя не е безсмъртна като Бога, за когото е речено: „Той е едничък безсмъртен” (1 Тимотей 6:16). И когато за един човек се каже, че е мъдър, той не е мъдър като Бога, за когото е речено: ’На единнаго премъдраго Бога" (Римляни 14:26). Тъй вечен се назовава и огънят, ала вечен е той не като Бога, чието безсмъртие е единствено истинната вечност.
40. Та тъй стоят нещата както съгласно вярата и непоклатимото учение на католицизма, тъй и съгласно очевидната за разумните люде истина: нито някой може да навреди на Божията природа, нито пък Божията природа може да навреди несправедливо някому или да търпи някой да вреди безнаказано другиму. Защото, както казва апостолът, "който върши неправда, ще получи според неправдата си: лицеприятие няма" (Колосяни 3:25).
41. Ако манихеите биха пожелали да поразмислят без опасното си намерение да защитават заблужденията си и с боязън пред Бога, те не биха изричали злощастните си богохулства и не биха въвеждали две природи - едната блага, която наричат Бог, а другата зла, която не е сътворена от Бога. Те не биха се заблуждавали тъй, не биха тъй оглупявали или по-скоро обезумявали, та да не виждат, че в така наречената от тях природа на абсолютното зло са вложили толкова много блага (живот, сила, здраве, памет, разум, умереност, добродетелност, богатство, чувствителност, светлина, приятност, пропорционалност, число, мир мяра, вид, ред), а в споменаваното от тях висше благо - толкова много злини (смърт, болест, забрава, неразумие, вълнение, безсилие, нужда, глупост, слепота, болка, несправедливост, безчестие, война, неумереност, безобразност, поквареност). Наистина, те твърдят, че князете на мрака живеели в собствената си природа, били спасени в собственото си царство, съхранили своята памет и разум: понеже нито князът на мрака би могъл да произнесе словата, с които ги сговарял, нито пък те биха могли да чуят отправените към тях думи без памет и разум. Тялото и душата им били съразмерни, те царували в силата и властта си, съставящите ги елементи били богати и преизобилни, сами усещали близостта си със светлината, а имали и очи, зa да виждат надалече (тези очи впрочем с право се наричат ’’светлици", понеже без светлина светлина се не вижда). Князете на мрака били преизпълнени със сладостите на удоволствията си, били снабдени с чрезмерни членове и обиталища. Ако там нямаше и някаква красота, те не биха обичали съпругите си, нито биха били съразмерни телата им, нито пък - ако нямаше там всичко това - биха се случили тези неща, които (според безумните им твърдения) са се случили. Ако там нямаше никакъв мир, нямаше да се подчиняват на княза си. Ако там нямаше мяра, те не биха правили нищо друго, освен да се тъпчат с храна, да се нали ват с вино, да буйстват и ш. н., без да могат да образуват никакво съобщество. И още, тия, дето постъпват така, не биха били определени чрез собствените си форми, ако там нямаше мяра. Така манихеите приписват на князете на мрака такива действия, които имат съответствуващата им мяра и това не може да бъде отречено. Ако там нямаше вид нямаше да е налице и никакво естествено качество. Ако нямаше никакъв ред, нямаше едни да заповядват, други да се подчиняват, князете на мрака не биха живяли в хармонията на елементите си, най-сетне, членовете им не биха били разположени на съответните места, за да могат да извършват всички ония суетни неща, които им се приписват от манихейските басни.
Що се отнася до природата Божия, ако не я смятат за мъртва, какво - според суетната им глупост - ще въздигне Христос? Ако не я смятат за болна, какво ще лекува той? Ако не е забравена, какво ще припомня? Ако не е невежа, какво ще поучава? Ако не е безредна, какво ще възобновява? Ако не е победена и пленена, какво ще освобождава? Ако не изпитва нужда, кому ще се притече на помощ? Ако не губи дух, какво ще ободрява? Ако не е ослепена, какво ще просветлява? Ако не търпи мъка, какво ще възстановява? Ако не е негодна, какво ще изправя чрез предписанията си? Ако не е обезчестена, какво ще пречиства? Ако не е във война, кому ще обещава мир? Ако не е неразмерна, кому ще даде мярата на закона? Ако не е безформена, какво ще реформира? Ако не е покварена, какво ще изправя? Защото според тях Христос извършва всичко това не с една сътворена от Бога, но опорочена чрез греховност- та на собствения си избор природа, а със самата Божествена природа или субстанция, която е същото като Бог.
42. Какво може да се сравни с хулителства-та им? Нищо! Но само ако вземаме предвид заблужденията на другите "извратени секти. Ако обаче ги сравним с друга част от самите тях, за която още не сме говорили, ще се убедим, че хулителствата на тия последните срещу природата Божия са още по-недостойни и отвратителни Те твърдят, че някои души, които - ако ги слушаш - са от субстанцията на Бога и имат същата природа като него, са оковани в ужасното царство на мрака не защото самоволно са съгрешили, а защото са били надвити и победени от племето на мрака, който наричат природа на злото: там те снизходили - за да надмогнат злото - не драговолно, ами по заповед на Отца си. Така според тяхното богохулно пустословие Бог отчасти се освободил от едно голямо зло, ала отчасти и сам себе си е осъдил, понеже не успял да се отърве от врага си, и той бил надвит от врага си, макар че в крайна сметка триумфирал над него. О, що за окаяна и невероятна дързост - да вярваш, да говориш, да проповядваш такива неща за Бога! Те се опитват да защитят тезата си, ала така, че в заслеплението си се оплитат в по-големи нелепици. Та те казват, че примесеността със злото обяснява, защо благата природа Божия търпи такива злощастия; защото сама по себе си тя нито е могла да претърпи, нито пък може да търпи такива неща. Сякаш неразрушимата природа трябва да бъде хвалена за това, че сама на себе си не вреди, а не защото никой с нищо не може да й навреди. Най-сетне, ако природата на мрака е навредила на природата Божия и природата Божия е навредила на природата на мрака, излиза, че има два вида зло, които взаимно си вредят, и че племето на мрака е даже по-добро по душа, понеже, ако и да е вредило, правило го е неволно - защото искало не да навреди, ами да се наслади на Божието благо. А Бог пожелал да погуби природата на това племе, както в безумието си откровено заявява това Мани в посланието до своя рушащ се фундамент. Забравяйки казаното от самия него малко по-горе, а именно, че "сияйните негови власти имат основите си в светлата и преблажена земя, така че те нито могат да бъдат поместени, нито да бъдат разтърсени от някого”, малко след това заявява: ”Но Отецът на преблажената светлина знаел, че от мрака могат да се надигнат голяма развала и опустошение против собствените му свети поколения, ако им се не противопостави някакво изключително, преславно и всемогъщо божество, което да надмогне и погуби племето на мрака, и тъй да осигури на обитателите на светлината вечен покой. ” Ето, Бог се страхувал от развалата и опустошението, заплашващи неговото поколение. Но не са ли - основите на това поколение в светлата и преблажена земя, така че никой не може да ги помести или разтърси? Ето, значи, как от страх Бог пожелал да навреди на ближния си народ и се опитал да го погуби и унищожи, 3а да осигури на обитателите на Светлината вечен покой.
Но защо не е добавил: "и вечни окови”? Нима душите, които оковал за векове вечни в сферата на мрака, не са били обитателки на светлината, щом за тях откровено е казано, че "те били принудени да се отдалечат от изначалната си светла природа"? Тук той е принуден да признае, волю-неволю, че те са съгрешили по собствена воля. Това е принуден да признае същият този, който е склонен да помества греха единствено в необходимостта на противоположната природа. Той, разбира се, сам не знае какво говори, и един вид сам е затворник в измислената от него сфера на мрака, от която все търси изход, ала го не намира. Нека, прочее, говори каквото си ще на съблазнените нещастници, които го славят повече от Христа, нека им продава прескъпо многословните си и богохулни басни. Нека говори каквото си ще, нека затваря в оная сфера като в тъмница племето на мрака, нека оставя навън природата на светлината, на която обещал вечен покой след гибелта на врага й. Тъй наказанието на светлината се оказва по-тежко от това на мрака, наказанието на божествената природа - по-тежко от това на противниците й. Понеже ако и последните да са вътре в мрака, обитаването на мрака е включено в самата им природа: а пък душите, които са същото като Бога, не могли да бъдат приети, казва Мани, в онова миротворно царство, и те - Значи - ще се отчуждят от живота и свободата на светата светлина и ще бъдат оковани в споменатата вече ужасяваща сфера: 3атова, казва той, ”ще се привържат тия. души към нещата, що са обичали, и ще бъдат изоставени в сферата на мрака, която са заслужили с делата си." Е, не е ли това свободното волево произволение? Вижте как безумецът не знае какво говори и, противоречейки си сам, воюва по-скоро срещу себе си, отколкото срещу Бога на племето на мрака. Освен това, ако душите на светлината са осъдени за това, че са възлюбили мрака, не е справедливо племето на мрака да бъде осъдено за това, че е възлюбило светлината. Наистина, племето на мрака е обичало светлината от самото начало и е искало да я притежава (макар и насилствено), а не да я унищожи; докато природата на светлината поискала да унищожи в битка мрака и, значи, тя го обичала единствено като победен. Изберете което поискате: или необходимостта е принудила светлината да възлюби мрака, или волята е била съблазнена. Ако е необходимостта, защо светлината е била осъдена? Ако е волята, как тъй природата Божия е била въвлечена в подобна нечистотия? Ако природата Божия е била принудена от необходимостта да възлюби мрака, тя е била победена, а не е победила: ако го е сторила по собствена воля, защо тези нещастници се колебаят да припишат волята за грях на природата, що Бог сътворил от нищо, боейки се да я припишат на родената от самия Него светлина?
43. Ако пък и покажем, че дори преди примесването на злото - баснословна измислица, в която имат глупостта да вярват - в така наречената от тях природа на светлината е имало големи злини, какво още ще може да се прибави към това богохулство? Защото в тази природа още преди битката трябва да е била налице някаква сурова и неизбежна необходимост 3а битка, сиреч вече едно голямо зло, преди злото да се примеси ким благото. Нека кажат отгде иде то, щом все още не е станало смесването. Ако не е имало необходимост, имало е произволение: отгде иде тогава това толкова голямо зло, та Бог сам да пожелае да навреди на собствената си природа, на която никой враг не е съумял да навреди подлагайки я на жестоко смесване, на унизително очищение, на жестоко осъждане? Ето колко безмерно е злото на тая опасна, зловредна и чудовищна воля, преди още каквото и да било примесване на идващото от противното племе зло. Или може би Бог не е знаел, че на членовете му ще се случи да възлюбят мрака и да станат врагове на светата светлина, както казва Мани, сиреч не само на своя Бог, ами и на Отца, от когото са? Отгде иде, значи, у Бога огромното зло на незнанието преди още каквото и да било примесване на идващото от противното племе зло? А ако е знаел, че това ще се случи, или у него е имало някаква вековечна жестокост, щом не е страдал за бъдещото оскверняване и осъждане на собствената си природа; или вековечно нещастие, ако е страдал за него. Но отгде иде във вашето висше благо това огромно зло, щом благото още не се е смесило с вашето върховно зло?
Очевидно, ако тази частица от божествената природа, която е окована во веки веков в оная сфера на мрака, не знаела, че за нея има такава заплаха, то в природата Божия е налице едно вековечно незнание; а ако го е знаела - вековечно нещастие. Отгде иде тогава огромното зло преди още каквото и да било примесване на идващото от противното племе зло? Или може би Бог се възрадвал с голяма радост, понеже собственото му наказание осигурило вечен мир да останалите обитатели на светлината? Който види нелепост та на подобно предположение, нека го анатемоса! Ако прочее той е сторил това, без да стане враг на светлината, може ви това заслужава похвала, ала не тъй, както се възхвалява природата Божия, ами както се хвали човек, който е пожелал да изтърпи някакво зло за родината си - но зло временно, не вечно. Само че пленеността в оная сфера на мрака те зоват вечна, и то не на каквато и да е вещ, ами на природата Божия. Разбира се, подобна радост би била ужасно и отвратително светотатство, за което няма думи, ако природата Божия се възрадва от това, че един ден ще обича мрака и ще стане враг на светата светлина. Отгде е това безмерно и престъпно зло преди още каквото и да било примесване на идващото от противното племе зло? Кой ще стори такова извратено и нечестиво безумие - да припише такива блага на върховното зло и такива злини - на върховното благо, което е Бог?
44. Сега пък те твърдят, че тази част от природата Божия е примесена във всичко - в небето, земята и под земята, във всички тела, сухи и влажни, във всякоя плът, в семената на всички дървета, треви, човеци и животни: че тя е в тях не по божествена потенция, за да управлява и насочва всички неща без каквато и да е зависимост от тях - неосквернима, неувредима, неразрушима (каквото е и нашето схващане за Бога), ами вързана, угнетена, осквернена, за да бъде - казват - отвързана, освободена, очистена - не само чрез движението на слънцето и луната и чрез силите на светлината, ами и чрез избраниците им: ужасно е да се каже какви светотатствени и невероятни безсрамия им навлича, дори ако не ги убеждава, това чудовищно заблуждение. Защото според тях силите на светлината се преобразяват в прекрасни мъже и се представят на жени от племето на мрака, или пик силите на светлината се преобразяват в прекрасни жени и се представят на мъже от племето на мрака, за да възпламенят с прелестта си нечестивото сладострастие на князете на мрака и за да може по този начин виталната субстанция, сиреч природата Божия, която - казват те - е свързана в собствените им тела, да се измъкне от членовете им, отпусната от страстта, и да се освободи - пречистена и защитена. Такива неща четат тия нещастници, такива говорят, такива слушат, в такива вярват, такива неща се съдържат в седма книга на "Съкровищницата” им (защото така наричат онова писание на Мани, в което са записани тези богохулства). Та там е казано следното: "Тогава преблаженият наш Отец, който има блестящите кораби за убежища и обиталища или величия, чрез вроденото си милосърдие укрепява виталната си субстанция и в това укрепление се спасява и освобождава от нечестивите вериги, от затрудненията и страховете си. Тъй само с едно невидимо кимване преобразува сили, които се съдържат в оня пресветъл кораб, и ги принуждава да се подчинят на противоположните им могъщества подредени в отделните движения на небесата. Понеже тези сили са и от двата пола, мъжкия и женския, той нарежда на онези от тях, които имат формата на млади момчета, да се подчинят на противоположния им женски род, а на онези, които имат формата на прекрасни момичета - да се подчинят на противоположния им мъжки род: защото той Знае, че всички враждебни могъщества лесно се оставят - поради вродената им смъртоносна и нечиста страст - да бъдат съблазнени и подкупени от прекрасните образи, които им се явяват, и по този начин да бъдат погубени. Не бива да не знаете обаче, че блаженият наш Отец е същото като своите сили, които по необходимост преобразува в чисти подобия на момчета и момичета. Така той ги използва като свои оръдия и чрез тях осъществява волята си. Светлите кораби са изпълнени с тия божествени сили, които са изправени срещу племената на ада като за бракосъчетание и които осъществяват за миг - с усърдие и ловкост - замисленото от тях. И тъй, когато има основание онези свети сили да се явят на мъже, те се показват под образа на прекраснолики девици: и обратно, когато трябва да се появят пред жени, те изоставят девичия лик и се показват в образа на млади момчета. Пред тази прекрасна гледка жаждата и страстта на жените нараства, веригата, удържаща най недостойните им помисли, се скъсва и живата им душа, която членовете им са удържали, се възползва от случая да се отскубне, да избяга и да се смеси със съответния ней пречист въздух: там, напълно пречистени, душите възхождат към просветлите кораби, които са подготвени, за да ги превозят и откарат в родината им. Ала това, що носи все още петната на противния род, пада на малки частици по горе щи течения, смесва се с дърветата, растенията и всички насаждения и приема върху себе си всевъзможните топлини. По този начин във въпросния огромен и пресветъл кораб фигурите на момчетата и момичетата се представят на противоположните им могъщества, които обитават небесата и имат огнена природа; при тази прелестна гледка част от живота, която се съдържа в членовете им, се измъква и бива увлечена от горещите течения към земята: по същия начин и върховната сила, обитаваща живите води, се явява чрез ангелите си, под формата на светите юноши и девици, на тия могъщества, чиято природа е студена и влажна, и които са подредени на небесата. И то на женските се явяват във вид на момчета, а на мъжките - във вид на момичета. Чрез това изменение и различаване на божествените и прекрасни лица князете - както мъжките, тъй и женските - на влажното и студено племе се разтварят и жизненото начало в тях се освобождава: то отслабва, отделя се от тях и студените течения го завличат към земята, дето се смесва с всевъзможните земни видове." Кой може да понесе всичко това? Кой може да повярва, не казвам, че е така, ами че изобщо е възможно да се твърди такова нещо? Ето ги тия, дето се боят да анатемосаш преподаващия такива неща Мани, пък се не боят да вярват, че Бог върши и търпи всичко това!
45. Според същите тия люде примесената с нещата част и природа Божия бива пречистена от избраните, когато те ядат или пият, понеже тя била Свързана с всяческите храни; и когато избраните или светците я поемат по време на ядене или пиене, за да освежат тялото, ш яхнат а святост отвързва, означава и освобождава Божията природа. И не си дават сметка тези нещастници, че човек с основание ще повярва за тях всичко, което на празно отричат, щом не са анатемосали тия книги и не са престанали да бъдат манихеи. Защото ако - както твърдят - част от Бога е свързана във всички семена и ако избраните я пречистват по време на ядене, кой няма да си помисли с право, че те вършат същото, което (както четем в тяхната "Съкровищница”) става между небесните сили и князете на мрака; още повече, че според тях собствената им плът е създадена от племето на мрака и в нея е окована (както непоколебимо вярват и утвърждават) жизнената субстанция, частицата Божия? И ако тази частица трябва да бъде освободена и пречистена като бъде изядена, кой няма да забележи срамните и нелепи последствия от скверното им заблуждение, принуждаващо ги да говорят такива неща? Кой няма да се ужаси от всичко това?
46. Те твърдят още, че някои князе от племето на мрака са сътворили Адам, първия човек, така, че той да удържи светлината и да й попречи да им се изплъзне. В посланието, изпратено - както казват - до фундамент, Мани пише за това, какво рекъл на съдружниците си, князете на мрака, князът на мрака, който е за тях отец на първия човек, както и какво направил. И тъй, той се обърнал към ония, които слушали нечестивите му измишльотини, с думите: "Какво мислите за тоя огромен светлик, дето изгрява? Вижте как той раздвижва небето, как събужда множество сили. Тъкмо затова и вие трябва да ми преотстъпите светлината, която се съдържа във вашите сили: тъй аз ще се уподобя на онова огромно светило, което изгрея в слава и чрез което и ние ще можем да властваме, свободни най-сетне от пленничеството в мрака. Когато чули това, те дълго го обсъждали помежду си, додето най-сетне решили, че е правилно да дадат исканото. Защото не вярвали, че ще могат да Задържат завинаги същата тая светлина. Затова предпочели да я предоставят на своя княз, с надеждата, че тъкмо по тоя начин ще властват. Сега трябва да видим, как точно отдали притежаваната от тях светлина. Защото това е разпръснато из всички божествени книги и из всички небесни тайници, ала за мъдрите съвсем не е трудно да узнаят как е дарена тя - защото онзи, който гледа на тия неща с правдивост и вяра, ще ги познае отблизо и прямо. Наистина, при честите си събирания мъжките и женските същества се сношавали помежду си безразборно и при това сношение едни изливали семето си, другите забременявали. А поколението било подобно на ония, които го създали, наследявайки от родителите си най-напред множество сили. Събирайки ги, техният княз им се радвал като на превъзходен дар. И както ние сега виждаме, че природата на злото, създателката на телата, ги оформя, вземайки сила оттам: тъй и преждеспоменатият княз, приемайки поколението на другарите си, дарено с чувствителността на родителите си, с т яхнат а разумност, със светлината, сътворена едновременно с неговото раждане, го погълнал; и като сбрал в себе си много сили от това ястие, в което се съдържа не само силата, ами и още повече лукавството и злонамереността от дивото племе на родителите. повикал собствената си съпруга, произхождаща от същото племе, от което и той, и като се съвкупил с нея, засял - както и другите - преизобилието на злините, които бил погълнал; и добавил още нещо от собствената си мисъл и сила, за да бъде умът му оформителят и описателят на всичко, произлязло от него - и спътницата му приела всичко това тъй, както добре обработената земя приема в себе си семето. В нея именно били създадени и втъкани образите на всички небесни и земни сили, та онова, що се оформяло, да придобие подобие на една завършена вселена."
47. О злощастни чудовищност! О ужасяваща самозабравеност и погибел на заблудени души! Отказвам се да говоря за така окованата природа Божия. Дано тия подведени нещастници, отровени от смъртоносното заблуждение, забележат поне, че ако част от Бога бива окована чрез съвкуплението между мъже и жени, и ако те самите (както твърдят) я освобождават и пречистват, като я изяждат, то необходимостта на тяхното собствено нелепо заблуждение ги принуждава да освобождават частицата Божия не само от хляба, зеленчуците и плодовете (които явно са единствената им храна), но и от плода, заченат чрез плътската връзка в утробата на жената. Разказва се, че някои сами признавали пред публичните съдилища да са вършили такива неща не само в Пафлагония, ами и в Галия - както научих от един християнин католик от Рим: и като ги питали, авторитетът на кои писания ги е карал да постъпват така, се позовавали на споменатата от мен по-горе "Съкровищница". Когато им се вменяли такива престъпления, обикновено отвръщали, че незнам кой си техен враг се отделил от тях, сиреч от избраните, че направил схизма и създал тази отвратителна ерес. От което пък става ясно, че дори ако те самите не вършат такива неща, вършат ги онези, които се водят от техните книги. Нека значи се отрекат от книгите си, ако се боят, че написаното в тях може да ги подстори да извършат престъпление: а ако не го извършат, нека се опитат да живеят по благочестиво противно на собствените си книги.
А какво правят, като им се каже: или пречистете светлината във всички семена, в които можете, та да не отхвърляте и онова. За което твърдите, че го не вършите; или анатемосайте Мани, който казва, че във всички семена има частица от Бога, че тя влиза в тях при съвкуплението, че всяка частица светлина, сиреч частица от Бога, попада в храната на избраните и че те я пречистват, изяждайки я - вие виждате в какво ви убеждава този човек, и въпреки това се колебаете да го анатемосате. Та какво правят те, като им се каже това? Как само увъртат, когато са принудени или да анатемосат това тъй престъпно учение, или да се посрамят в такова нечестив, в сравнение с което изглеждат напълно поносими (макар че, разгледани сами по себе си, те не могат да бъдат понесени) всички ония злини, които малко по-горе нарекох "непоносими": а именно онова, дето се казва, че природата Божия е принудена от необходимостта да воюва, че тя или е укрепена във вековечното си незнание, или е обезпокоена от вековечна мъка и страх от смесването, което ще я погуби, и от оковите на вечното проклятие, най-сетне, че във водената от нея война тя е пленена, поробена, омърсена така, че след една лъжлива победа ще бъде вовеки окована в ужасната сфера на мрака и завинаги отделена от някогашното си щастие.
48. О велико е търпението ти, Господи, щедър и милостив си, дълготърпелив и много милостив (Псалм 102:8), а и истинен; ти, който направи слънцето да грее над лоши и добри, дъждовете да валят над праведни и неправедни (Матей 5:45); който не искаш смъртта на грешника, но да се обърне той към тебе и да бъде жив (Езекиил 33:11); който, изправяйки ни, ни даваш време да се покаем, 3а да се отречем от злото и повярваме в тебе. Господи (Премъдрост Соломонова 12:2); който водиш с дгълготърпението си към покаяние, макар че мнозина по упоритост и неразкаяно сърце си събират гняв за деня на гнева, когато се открие праведният съд Божи, и който въздаваш всекиму според делата му (Римляни 2:4-6); който, като се обърне човек от лошотата си към милосърдието и истината ти, забравяш всичките му злодеяния (Езекиил 18:21): дай ни и стори тъй, че нашето служене, чрез което пожела да бъде изобличено отвратителното и ужасяващо! Заблуждение, както мнозина вече е освободило, тъй и други да освободи; и да заслужат те да получат - било чрез тайнството на светото твое кръщение, било чрез жертвата на измъчения дух или на съкрушеното и смирено сърце (Псалм 50:19) - в болката на покаянието опрощение за греховете и богохулствата, с които по незнание са те нападнали. Толкова извънмерни са всесилието и милосърдието ти, могъществото ти, истината на кръщението ти, ключовете на небесното царство в светата ти Църква, че не бива да губим надежда в тях, додето благодарение на дгълготърпението ти живеят на тая земя люде, които, макар и да знаят, че е лошо да се мислят и говорят такива неща, остават обвързани в това злоизявление по навик или заради придобиването на някакво временно и земно удобство - не бива да губим надежда, щом тези люде, порицани от тебе, тутакси се възвръщат към неизразимата ти благост и пред всяческите съблазни на живота в плътта предпочитат вечния небесен живот.
Сподели с приятели: |