За българския език в чужбина и за ролята на българската държава

1.1. За измеренията на националната идентичност съществуват разнообразни мнения и гледни точки. Но в центъра на която и да е човешка общност и човешка дейност стои комуникацията, чийто ключов носител е езикът. Така стигаме до въпроса за националната култура и за езика, на който пряко или опосредствано е създадена тя, както и за съвременното им присъствие в свят, който заличава граници.

За разлика от политиката на единни стандарти в областта на икономиката, инфраструктурата, екологията, социалните дейности и човешките ресурси, според философията на мултиезичния Европейски съюз начинът, по който присъства отделната (национална) култура, е грижа на нейните носители. От друга страна ЕС, чрез свои законодателни мерки и инициативи, подкрепя всички видове дейности, които благоприятстват добрата комуникация и диалогичността в разноезичието на Стария континент. Езиковата тема е може би най-чувствителната, защото се проявяват страхове от намеса в собствената национална езикова политика. Следователно всяко действие, произлизащо от българската политика спрямо българите и българистиката в чужбина би трябвало да започва от ключа към комуникациите с метрополията – българският език.

1.2. За България и българите продължава да бъде актуален въпросът за „вписването” в глобалния свят, като от едната страна стоят политики и дейности, показващи и стремящи се към равнопоставеност и съпоставимост с други държави и народи, а от другата страна е приобщаване към българската идентичност и опознаване на нейните носители чрез организацията на дейности, които са насочени: а) към самите носители на българска идентичност „по рождение”; б) към българите извън пределите на българската държава; в) към представители/носители на други идентичности, но свързани с българския език и българската култура; г) към представители на малцинствени общности в границите на българската държава.

1.2.1. През последните две десетилетия българската държава, чрез различно организирани свои дейности, постигна значителен напредък в политиката си към българите по света: реални действия/грижи към българската историческа диаспора, отнасящи се до придобиване на българско гражданство, образование в България, финансово и материално подпомагане на обучението по български език и култура в училища в чужбина, форми за повишаване на квалификации и компетентности за нуждите на обучението по български език и култура, културни събития, възраждане/ утвърждаване на традиции и др. Политическият климат и националното законодателство благоприятстваха също появата на организации в неправителствения сектор / фондации, чийто предмет на дейност е насочен и към българите по света.

Изучаването на български език и култура в чуждестранни университети следва традиционни, наследени от предходни периоди практики или е включено в нов тип университетски специализации. Българската държава също по традиция поддържа стандартизирани модели на координация, подпомагане и „обслужване” на българистични колегиуми в задгранични университети – без обаче да са постигнати значими нови практики, които да бъдат сравними с други държавни политики.

1.2.2. Наред с отчитането на редица конкретни резултати, които правят все по-съпоставима политиката на нашата държава с други държавни концепции, отново на базата на сравнението могат да се посочат и „бели полета” за дейности, които нямат аналог във вътрешнополитическата организация на обществото.

Причините за необходимостта да се обсъди нов тип подход за политиката на българската държава към българите и българското присъствие чрез езика и културата по света са разнопосочни:

- като цяло от миналото се наследиха „разпръснати” из различни институции дейности, адресирани както към българите по света, така и към представянето на българския език и култура по света;

- светът се променя, промени се обликът на българската диаспора, промени се статусът на българския език и на българистичното образование в чужбина;

- поради идеологическа обремененост в миналото се компрометираха звена (напр. Центърът по българистика) и бяха разформировани, но предметът на дейност не бе „покрит” и актуализиран от друга координираща структура...

Когато се говори за статуса на българския език по света, в този случай той е фокус, сборно понятие, което съсредоточава в себе си политиката за съхраняване, разширяване и всестранно присъствие на българската национална идентичност сред другите. Тази политика би трябвало да борави с адекватен инструментариум за конкретни целеви групи, като йерархизира в различен порядък дефинираните дейности съобразно съответната социална среда. Нужно е да отчитаме и факта, че в другоезична среда в съвременния свят все по-бързо се заличават различията между българите и другите; че не във всички случаи можем да разделим целеви дейности, свързани с разпространението на езика и културата на такива, насочени само за българи и на насочени само за чужденци.

2. Езиковата карта на обединена Европа поражда въпроса как отделните страни реагират на езиковото и културното многообразие и какви са собствените им концепции за присъствие сред другите. По наше мнение, освен познаването на традиции и практики с десетилетна история в западноевропейските страни, е удачно да се проучи опитът на страни от бившия Източен блок поради типологически общи черти, които са наследство от миналото от една страна и поради успешен преход към нови реалности – на първо място Полша, също Унгария, Словакия, Чехия, Словения, Румъния и др. От по-друг ракурс би следвало да се анализират практики и организация на дейности на страни, където има компактни български общности (Украйна, Молдова, Сърбия). Нужна е повече съвременна конкретика при опознаването на политиката на страни, които с дейности «изместват» присъствието на българския език и култура в трети страни. За придобиване на информация за съвременните реалности на първо място са нужни повече изследвания на състоянието сега – смяната на поколенията и динамиката на живота са преобърнали някои наши по-стари представи.

2.1. В съвременния глобализиращ се живот езиковата практика на отделно взетата личност придобива качествено нови характеристики, непознати в своята мащабност допреди няколко десетилетия. Първата особеност на европейския гражданин напр. е широко застъпеното многоезичие, като това качество има различни измерения при старите и младите поколения – един млад човек от Европа днес ползва средно по 3 езика. Втората съществена особеност е фактът, че в свят без граници невинаги майчиният/родният език е езикът, който личността владее най-добре писмено и говоримо. Поради това в социолингвистиката и в европейската специализирана терминология се наложи определението за първи, втори, трети език по компетентност (има се предвид книжовният/стандартният език). Тази йерархизация на езиковите умения е функция и на общи стандартизирани критерии за владеене на даден език (Обща европейска езикова рамка). Първият език по компетентност може да бъде друг, когато лицето е получило цялостното си образование и се е социализирало в друга езикова среда. Ето защо европейската езикова политика, освен че е насочена към задължителното усвояване на езика на страната, в която живее и се реализира социално и професионално отделната личност, поощрява и правото на обучение на роден език, от което да следва възможност за ползване на този език за определени информативни, образователни, културни и социализиращи потребности.

2.2. Категоризирайки целевите групи по критерия български език и култура извън пределите на българската държава, трябва да се имат предвид следните, различни от ситуацията в границите на държавата, обстоятелства:

- В чужбина българският език не е официален език за друга държава (т.е. не е равнопоставен официален/държавен език наред с друг език в дадена държава);

- Той няма и статут на регионален официален език и произлизащите от това възможности (според тълкуванието на ЕС);

- Българският език е език на малцинство с произлизащите от международните правни актове възможности за носителите му (главно в държави извън ЕС);

- В определени страни българският език е в «островно» положение спрямо другия език и също отразява специфики на междуезиковите и междукултурните отношения (банатски българи, бесарабски българи и др.);

- Като език на държава членка на ЕС българският език е равноправен европейски език с произлизащите от това възможности: право на регистрация на училище, в което да се преподават езикът и националната култура, право за полагане на матура по избран втори език (в случая – български), право за информиране по въпросите на европейското законодателство на «своя» език и т.н.¹

2.3. Българите в чужбина притежават специфични характеристики. Те могат да се представят в рамките на няколко хронологично очертани типа:

1) Историческа диаспора (с няколко вълни на преселения; без непосредствена граница с езиковата метрополия; с непосредствено продължение на българската езикова територия – като последица от прекрояване на граници);

2) Политическа емиграция – преди и след 1944 г.;

3) Икономическа емиграция: а) стара – от началото на 20. век и между двете световни войни, главно в северна и южна Америка; общности на градинарите в централна Европа – преди и след Втората световна война

б) нова – от последните 20 години, т.е. след 1989 г.: в Европа (различна „плътност” в европейските страни); в Северна Америка (САЩ, Канада); в Австралия; в южна Африка...

Всяка една подобна общност встъпва в конкретни контакти и отразява процеси на дифузност със средата, в която живее. Отношението на българите от диаспората към родината майка и родния език е различно и то се променя със смяната на поколенията. За историческата диаспора, за нейната история, за сегашното й състояние и развитие има многобройна литература. За тази категория българи българската държава провежда целенасочена политика, но в определени дейности би могла да се отличава с повече прагматика и ефективност. Съвсем друг подход се налага към политическата и новата икономическа емиграция, която е направила своя избор за напускане на родината след етап на обучение и социализация в своята, българската езикова среда и има по-друг маниер на контакти с метрополията. В този случай от страна на тази категория българи са налице както ангажирано отношение към организацията и живота на българското общество, така и сравнението с модели и практики на културна и езикова политика, осъществявана от други страни. Интересен предмет на социологическо и етнолингвистично проучване обаче представлява поколението на най-новата икономическа емиграция, родено и/или образовано в друга езикова среда. В тази категория не би трябвало да се пропускат и лицата от смесени бракове и техните наследници.

2.4. Чуждестранните българисти са другата изключително важна целева група: преподаватели, учени, студенти. Тази занимаваща се професионално с българския език, история и култура категория е всъщност главният посредник в интеркултурните контакти; тя е българското лоби в един твърде широк и постоянно променящ се периметър. Тук ключово място заема университетската задгранична българистика като сборно понятие и тя би трябвало да получи силен тласък чрез планомерна и модерна политика и подкрепа² – като не се пренебрегва обстоятелството, че българистичните специалности в чужбина все повече започват да „се захранват” от студенти с български произход – както от историческата диаспора, така и от новата емиграция и смесените бракове.

2.5. Лица – чужди граждани, за които владеенето и ползването на български език е неотменна част от професионалните занимания. Немалка група представляват също журналисти, политолози, икономисти, служители в международни и европейски политически и финансови институции, които работят с България. Тази категория чужди граждани играе ключова роля за определени страни от международните контакти на българската държава. Към тях бихме могли да присъединим, като свързващо звено с университетската българистика, групата на преводачите – с изключително отговорна роля както за превода в областта на политиката на ЕС (неслучайно Дирекцията по превод има най-многоброен апарат от постоянни и временни служители), така и в областите на специализирания и на художествения превод. Последиците от глобализацията се проявяват осезаемо и опосредствано в значителния превес на специализирания превод. Обучаването на преводачи поставя изисквания пред университетското образование за качество на обучението и неговото приложение.

2.6. Чужденците или гражданите на други държави, които трайно се установяват да живеят и работят в страната са също целева група в политиката за българския език и култура зад граница. Изискванията за езикова компетентност и начинът, по който се установява тя, не могат да бъдат различни от общите стандарти и практики в други страни.

3. Съвременното схващане за статуса на българския език и култура в чужбина се приема в най-широкия смисъл като представяне на съвременния облик на българското общество чрез преподаване и изучаване на български език извън пределите на българската държава, на българска литература и българско странознание (история, география, култура, изкуство и т.н.), чрез научни изследвания, посветени на българистични проблеми, приложения на познанията по български език и култура чрез превода в неговите различни жанрове, популяризиране на българската култура във всички нейни разновидности.

3.1. През последните години (т.е. през 21. век) бяха направени опити за диагностика на състоянието на задграничната българистика с цел партниране с държавата, която чрез своята координираща роля да се ангажира с дългосрочна и устойчива стратегия³: среща на чуждестранни българисти през м. септември 2001 г., организирана от Съвета за чуждестранна българистика при БАН, в партньорство със Софийския и Нов български университет; две кръгли маси от летните семинари във Великотърновския университет (2001 и 2006 г.) на тема „Статус на университетската задгранична българистика”, регистрирали конкретни проблеми на студенти, докторанти, преподаватели и преводачи от близо 40 университета по света; теренни проучвания, конференция и публикации по научен проект на Софийския университет „Българските лингвистични острови на Балканите” (2005); кръгли маси (2005, 2006, 2007) и срещи-конференции (2008, 2009, 2010, 2011), организирани от Агенцията за българите в чужбина и/или от Асоциацията на българските училища в чужбина по проблеми на българските училища в чужбина; традиционни световни срещи на българските медии от чужбина; Национална кръгла маса/конференция, посветена на съвременния български език (март 2007 г., НДК, инициатива на Националния дарителски фонд „13 века България”); международни срещи на преводачите – чуждестранни българисти, организирани от Министерството на културата (първата бе през м. септември 2008 г.)... Също през последните години, чрез Националния фонд „Научни изследвания”, са защитени проекти от академични/ университетски колективи по различни аспекти от проблематиката за българския език в съвременните реалности във и извън пределите на българската държава (Софийски и Пловдивски университет). В университетското образование в България също има раздвижване: пример е магистърската програма във Великотърновския университет „Българският език като втори език. Преподаване на български език в чуждоезикова среда и сред малцинствени общности”. Нужното внимание и публичност заслужават също инициативите и ритмично провежданите конференции по актуални проблеми на българския език и българската култура в университети извън България (славистични катедри в Бърно, Москва, Рим, Сегед и др.), преводачески школи с българисти (Торун, Загреб и др.). По инициатива на български дипломати в някои страни се провеждат срещи на чуждестранни българисти (напр. в Полша). Известни са и редица други практики, свързани със статуса на българския език в чужбина. Това изложение не претендира за изчерпателност, а цели да се очертае типология на проявите.

3.2. Въпреки инициативността на посочените институции, дейностите с предмет българският език и българската култура зад граница, вкл. и българите в чужбина, в своята цялост и обхват са по-скоро несистемни и неритмични. Всяка една от посочените прояви е организирана сама за себе си, а изнесените резултати от наблюдения и изследвания не са предусловие за вземане на решения в областта на тази политика. Причината е в „разминаването” на хората – тези, които чертаят стратегиите, не са запознати с конкретни и важни изследвания, а тези, които правят изследванията, ги представят пред аудитория, от която не зависи вземането на важните решения (пример: обособени блокове по проблеми на българския език и законодателството у нас и в чужбина на юбилейните конференции в Шуменския и Пловдивския университет през септември и октомври 2011 г.). Оформя се известен парадокс: призивите за приложения на научните изследвания не намират почва. В областта на хуманитаристиката именно подобни дейности доказват приложимостта на науката и „оправдават” необходимостта от инвестиции, които имат дългосрочна и многоаспектна възвръщаемост. Факт е обаче и обратната страна – повечето изследователи на конкретни проблеми не стигат до формулировката на приложими стратегии.

4. Обучението по български език и култура в чужбина се отличава по някои коренно различни обстоятелства, които са свързани със социологически и психолингвистични характеристики на целевите групи – както на носители на други езици и култури (чужденци), така и на българи, живеещи в чужбина. Преди да се формулират дейности, произтичащи от концепцията на държавата за политика, насочена към българския език и българистиката в чужбина, както и към българите по света, са необходими научни и научно-приложни изследвания. Някои изследователски ракурси ще регистрират обект, който, както вече бе посочено, не бе познат до 90-те години на 20. век.

4.1. Български училища в чужбина

- Съботно-неделни български училища в чужбина. През 2008/2009 г., след настойчиви действия на Асоциацията на българските училища в чужбина (качествено нов феномен на спонтанно организиране на новата българска диаспора в културно-просветни организации по света) бе създадена финансираща програма към МОН/МОМН „Роден език и култура зад граница”. В съвременните реалности за „училище в чужбина” се приема всяка регистрирана организация извън България, която извършва обучение по български език, литература, история и география на България по утвърдени от МОМН програми, както и други дейности, свързани с българската култура и традиции. Статутът на този тип съботно-неделни училища, за които има вече и Постановление на МС от 8.12.2011 г., е разнообразен – някои са към посолствата на страната ни, други – към църковни общини, трети са плод на самоорганизирала се българска емигрантска общност и са регистрирани според законодателството на съответната страна. От българска страна, освен официални държавни институции, помагат фондации, общини. В обсъждащия се нов закон за предучилищното и училищното образование е обособен раздел за българските училища в чужбина. В продължение на няколко години МОН/МОМН определено въведе ред в ситуация, непозната преди 90-те години на миналия век, с което се доближаваме до добри практики на други държави, напр. Полша (макар че кръгът все още не е затворен). Нормативното дефиниране на статута и предмета на дейност на този тип училища се натъква на конкретни специфични казуси, някои от които ще бъдат посочени по-нататък. Тук посочваме обаче дублирането на системата за контрол върху финансирането на проекти и функционирането на тези училища от МОМН и Агенцията за българите в чужбина – за дейност, която, независимо от спецификата си, е образователна и си има ресорно министерство.

- Училищата сред историческата диаспора са в обсега на образователната политика на съответната държава, с различна „тежест” на мястото на българския език: в Украйна, Молдова, Сърбия. В рамките дори на една от посочените държави съществуват паралелни модели: българският език е език на обучението, т.е. основните предмети се преподават на български, плюс официалния език и предмети от необходимия кръг знания за страната, в която живее малцинството; процесът на обучение е двуезичен, т.е. едни предмети се преподават на български, други – на официалния език на страната; българският език е предмет „майчин език”, а обучението се провежда на държавния език. Въпреки някои конкретни публикации, не ни е познато цялостно изследване за учебно съдържание, за предмети, преподавани на български език, за квалификация на учителите, за учебниците и учебните помагала на български език, за авторите/съставителите (според законодателните уредби на съответните държави)⁴. В някои училища се осъществи преход от официалния държавен език към обучение на български, което изправя пред конкретни казуси без аналог учителски колективи и ръководства (гимназията в Цариброд/Димитровград, Сърбия). Напр. в Димитровград бе нужна помощ от академичните среди за адаптация на допустимия процент учебно съдържание от националната/българската история и култура в сръбските програми – осъществена бе по проект с ДИПКУ – Варна (към Шуменския университет); нужен бе коректировъчен курс по български език за гимназиалните учители, завършили сръбски факултети (проведен с лектор от Великотърновския университет). Кандидатстудентските курсове, организирани чрез МОМН, се водят от лектори от Софийския университет и т.н.

4.2. Университети с българистична специализация. Важно е да се обърне специално внимание на задграничната университетска българистика, защото основното място, където се подготвят специалисти, владеещи български език в чужбина, са университетите – която и да е форма на специализирана дейност, свързана с определен език и култура, ползва кадри с определен ценз, който се придобива в системата на университетското образование. Знания по български език и българско странознание се придобиват основно в катедри по славистика (по традиция) или балканистика (една по-нова образователна концепция), но и в академични звена с интердисциплинарна ориентация (като отклик на променящите се нагласи в стратегиите на университетите по света). В държавите, където се намира историческата диаспора, се подготвя основната част от преподавателските кадри: подобна роля изпълнява българистиката в Тараклийския, Одеския, Белградския и други университети. Студентите българисти провеждат педагогическата си практика и изпитните уроци в училищата, в които се провежда обучение на български език. И тук е нужен актуален анализ с конкретни методологически въпроси, от който да произлиза и синхронизирано партньорство от българска страна (изпращането на лектори по български език от МОМН в задгранични университети е само първата важна стъпка).

4.3. Проблемите на методическата организация на работата са може би най-важната страна от конкретизацията на образованието по български език в чужбина. Все по-често се поражда необходимостта от преподаване на българския език по-скоро като чужд и/или в чуждоезикова среда за ранна и по-късна възраст – за деца на български граждани, които нямат намерение да се връщат в родината, за деца билингви, за възрастни и под. Въпреки определени резултати (учебници, работни тетрадки и под.), съставени по методиката на Общата европейска езикова рамка, все още нямаме разработени стандарти за българския език като чужд чрез програми за цялостен цикъл на обучение, за различни възрасти и за различни цели. Този процес изисква време, натрупвания от знания и практика, изследователски проекти – немалко стандарти по други езици показват, че се работи с десетилетия. Нужно е преразглеждане на нормативната база, която понастоящем обременява с данък добавена стойност учебници, учебни речници, работни тетрадки и под. Цялата поредица учебна литература, нужна за обучението, както и мултимедийните продукти, са скъпи издания. Важна е и темата за специализирани образователни сайтове, за тяхната концепция и поддръжка.

5. Институциите в България с предмет на дейност българите, българският език и българската култура по света от една страна и чуждият опит – от друга, са също в обсега на дискутираната тема. Разнообразната палитра от дейности е разпръсната из различни институции: свързаната с образованието дейност е в ресора на Министерството на образованието и науката (както е преобладаващата практика в другите страни), друга – на Министерството на културата, трета – на Министерството на външните работи, също – на Агенцията за българите в чужбина (като трансформация на някогашния Комитет за българите в чужбина).

5.1. С междудържавните спогодби за образователен, научен и културен обмен са свързани основаните семинари по български език и култура в български университети с предмет на дейност чуждестранна българистика: Летните семинари по български език и култура към Факултета по славянски филологии на Софийския университет и на Великотърновския университет (по-късно Международен българистичен център), Балканистичният зимен семинар към Югозападния университет в Благоевград. Съветът по чуждестранна българистика към БАН, създаден в края на 90-те години на 20. век е ориентиран към изследователската дейност, издава бюлетин, подготви база данни за учени-българисти по света. Свой периметър с адресат пребиваващи и обучавани на българската езикова територията носители на други езици има Департаментът за чуждоезиково обучение към СУ (някога Институт за чуждестранни студенти), както и по-късно възникнали структури към други български университети.

Българската държава има свои културни институти/центрове към Министерството на културата, които действат според приет нормативен документ. Не става ясно обаче как се конципира културният им календар за годината чрез общи и чрез насочени към целеви групи дейности. Мрежата от български културни институти по света не е изградена по аналогичен начин на държави, които имат успешни практики чрез комплексен предмет на дейност. В класическия случай културният институт е обособена национална структура (напр. към президентската институция) с подразделения и служители в различни страни, които обединяват специфични дейности от областта на образованието и културата.

6. В контекста на сравнението стигаме до извода, че ангажираността на българската държава с една съвременна и адаптивна политика за българския език и българистиката в чужбина, както и за българите извън границите на българската държава предполага на първо място добри анализи и познания за съвременни практики. Новата президентска администрация на Република България декларира намерение да инициира изработването на модерна концепция както за българите по света, така и за една по-всеобхватна ангажираност на държавата със съвременна политика за българското присъствие зад граница.

Като надредна в политиката на българската държава би трябвало да се постави концепцията за статуса на българския език по света във всичките му разновидности, проявления, субекти и адресати. Като нейни съставни форми или прояви би трябвало да се включат дейности, които да се администрират от специализирана и компактна структура с предмет на дейност – българският език и българската култура в образователната, академичната и културната си проекция в чужбина.

Към формите на работа могат да се посочат следните дейности:

- обособен сайт за достъп до информация по въпроси, свързани с българския език и култура зад граница и за поместване на нужна методическа и друга организационна информация;

- учредяване на ежегодна награда в областта на чуждестранната българистика в две категории: а) чуждестранен българист изследовател и б) български учен – изследовател на българите от диаспората (език, литература, култура);

- чуждестранни българисти да имат възможност да записват магистърски и докторски програми в български университети с намалени такси;

- концепция за преводачески проект от типа „Какво искаме светът да знае за нас”⁵;

- поддържане на информация за планове и учебни програми, по които се изучава български език в системата на университетското образование по света, както и в образователните институции, свързани с българската диаспора⁶;

- поддържане на контакти с преподаватели – чуждестранни българисти, които трудно намират път към езикови семинари или научни форуми, чрез които да контактуват (други страни го правят ежегодно) със страната⁷;

- създаване на Международна асоциация на преподавателите българисти в чужбина (такива имат преподавателите по немски, полски, руски и много други езици)⁸;

- българските лектори, изпращани в чужбина, да придобиват/защитават нужния ценз и предлаганата структура да координира методически подготовката/ информираността по съвременни практики в преподаването на българския език в чуждоезиковата среда, снабдяването с литература, мултимедийни продукти и други средства, нужни за обучението;

- да се потърсят начини за съвременно оборудване на лекторатите по български език, за да бъдат съпоставими или конкурентни в някои „съперничества” при избора на българистична специализация от студентите в чужбина⁹;

- да се създаде методическа библиотека по български език като чужд, т.е. да има място, където да постъпва учебната литература, съставяна от чуждестранни българисти или от българи, преподаващи в училища/университети в чужбина¹⁰;

- да се обсъди план за провеждане на повече семинари по български език и култура за различни категории участници и възрасти в България, вкл. и за езикови летни лагери и да има фондации, които да финансират подобни прояви;

- почти забравена и без нужното „обгрижване” е подготовката на чуждестранни българисти за преводачи, която от професионална гледна точка трябва да бъде перманентна – особено като се вземе под внимание нуждата от подготвени праводачи за европейските институции¹¹;

- към фонд „Научни изследвания” да се обособи направление „Български език и култура в чужбина” с няколко приоритета: изследователски, научно-приложен за учебници/ и мултимедийни продукти, научно-приложен за учебна лексикография, научно-приложен за методическата подготовка на учители и други.

Ако средствата за политиката към българите по света и за разпространение на българския език и култура зад граница се прегрупират на базата на дефинирани дейности и единна методика за координация с подготвени от практиката специалисти, би могла да се осъществи постъпателно една планирана и дългосрочна дейност. Така са направили държави, които са постигнали и постигат по-добри резултати в този вид политика.