За дисертационния труд на Петя Николова Тодорова

за дисертационния труд на Петя Николова Тодорова

„Към историята на хуманитаристиката от втората половина на ХХ век: българският принос за развитието на структурализма и постструктурализма (Цветан Тодоров и Юлия Кръстева)” за присъждане на образователна и научна степен „доктор” по научна специалност 05.11.03 „Наукознание”

Рецензент: доц. д.н. Лазар Копринаров

Представеният за защита дисертационен труд на Петя Тодорова е резултат на натрупан опит и на дългогодишни теоретични занимания в областта на темата на дисертацията. Пътят на Петя Тодорова до представянето на този дисертационен текст не е кратък. Тя става магистър по българска филология през 1996 г. През следващите 15 години има зад гърба си завиден брой специализации по семиотика, социална антропология, история на идеите, етнология и т.н., осъществени в завидни по престижа си научни институции. Отбелязвам този факт, защото в случая не става дума за проява на зачестилия напоследък научен туризъм. Специализациите на Петя Тодорова са дълготрайни и са осъществени в авторитетни академични институции, каквито са Националния център за научни изследвания на Франция, Свободния университет в Брюксел, Университета в Бари, Италия и т.н. Представената от нея дисертация показва, че разнообразните специализации в различни научни школи са били продуктивни и са оставили трайни следи върху нейното научно оформяне и израстване.

Темата на дисертацията на Петя Тодорова е обемна и трудна за разработване. Няколко са причините, произвеждащи големия мащаб и затрудненията пред тази тема. Първо. Макар че дисертацията е фокусирана върху творчеството на Цветан Тодоров и Юлия Кръстева, обсегът й по необходимост е много по-широк. Тъй като неин предмет са приносите на двамата интелектуалци за развитието на методологията на структурализма и постструктурализма, в полето на дисертацията следва с неизбежност да бъде разположена цяла плеяда от значими и трудни за представяне автори като Клод Леви-Строс, Ролан Барт, Жак Лакан и др. Второ. Темата покрива едновременно много научни полета. Цветан Тодоров и Юлия Кръстева са мислители, които непрекъснато надскачат тесните рамки на една или друга научна област. Това налага в изследването да се използват широки познания по философия и семиотика, наукознание и литературознание, езикознание и културология, история на идеите и психоанализа. Трансдисциплинността, интердисциплинността и интертектуалността, които са обект на изследване в тази дисертация, са същевременно инструменти на самата дисертация. Трето, трудността на темата идва от необходимостта да се „съберат” в една проблемна област двама автори, които са само привидно сходни. Интелектуалният път на Цветан Тодоров и Юлия Кръстева започва като че ли от една и съща изходна точка, но след това се разклонява в твърде различни посоки. Докато в хода на времето Цветан Тодоров историзира и антропологизира темите, подходите и начина си на мислене, Юлия Кръстева се ориентира към психоанализата и феминизма.

Петя Тодорова е проявила кураж да се захване с тази очевидно комплицирана тема. Но освен куража тя демонстрира в дисертацията си и достатъчно умения да се справи с повечето от предизвикателствата, възникващи при поставените от самата нея трудни задачи.

Този дисертационен труд е подготвен от изследовател, който има ясни перспективи спрямо разработваната тема. В полза на това твърдение говори точното очертаване на обекта, предмета, целта, задачите и методологията на изследването. Доброто структуриране на текста подсказва отчетливо мислене и дисциплиниран изказ на неговия автор. Дисертацията е с обем от 201 компютърни /вероятно около 330 стандартни/ страници. От тях 187 са със съдържателен текст и 14 страници – с библиография. Използваната литература е от 336 заглавия, от които 113 на кирилица и 223 на латиница.

Дисертационният труд показва, че е писан от добре информиран автор. Петя Тодорова притежава висока научна осведоменост по изследваната тема. Научният апарат на дисертацията е изключително богат, ползвани са разнообразни публикации на френски, английски, български и руски език, принадлежащи в голямата си част на автори, които са авторитетни и меродавни по темата на дисертацията. Заслужава отбелязване развитото умение на Петя Тодорова да резюмира ясно и съдържателно семиотични, езиковедски, науковедски, философски идеи на редица учени, чиито концепции и текстове съвсем не са лесни за представяне.

Дисертацията се състои от увод, три глави, заключение, библиография и две приложения. В първата глава се разглежда методологическият принос на структурализма и постструктурализма в социалните и хуманитарните науки от втората половина на ХХ век. Петя Тодорова оценява този принос като „епохален поврат”. Обобщено, тя откроява преди всичко две измерения на този поврат: формиране на ново разбиране за текста и въвеждане на нови интерпретативни правила. Структурализмът и постструктурализмът са представени не толкова в тяхната завършеност, като някаква парадигмална „кристализация”, колкото процесуално, в тяхното ставане. Генетичният подход, приложен от докторанта, се оказва много подходящ с оглед на науковедските задачи, стоящи пред дисертацията. Той е позволил на авторката да анализира зараждането на трансдисциплинните взаимодействия на хуманитарното познание с езикознанието и точните науки. Проследявайки този процес, Петя Тодорова достига аргументирано до няколко обобщения: че структуралният метод стимулира трансдисциплинната дифузия; че той обновява в методологическо и понятийно отношение различните научни дисциплини, към които се прилага; че задава по-строги правила за интерпретации чрез преминаване от позициите на позитивисткия атомизъм към принципа на холизма; че обединява хуманитарните науки под знака на лингвистиката и формира идеала за „новата научност” в хуманитарните науки. Тези обобщения олицетворяват продуктивността на изходната теза на дисертацията – тезата, че структурализмът и постструктурализмът са емблеми и механизъм за обновлението на хуманитарните и социалните науки от втората половина на ХХ век.

Като се съгласявам напълно с направените обобщения, не мога да не прибавя, че анализът на генезиса на структурализма и постструктурализма в тази част на дисертацията би спечелил, ако в полезрението на дисертанта бяха попаднали не само Фердинанд Сосюр, Роман Якобсон, руските формалисти и постформалисти, но също така и приносът на немския романтизъм. Идеите на Новалис и на братята Шлегел за художествената творба като „изказване” на самия език, за текста като организъм, за творбата като самодостатъчно основание, са идеи, които имат своите дълбоки следи в структуралистката парадигма. Романтичният корен на структурализма е посочен от самия Цветан Тодоров. Служейки си с редица тези и идеи на немския романтизъм, той изрично посочва в „Теории за символа”, че „формализмът и структурализмът са последица” от очертаната от немския романтизъм тенденция.

В първата глава на дисертацията се разглеждат също така причините за появата на постструктурализма, различията между него и структурализма, както и техните сложни взаимоотношения. Петя Тодорова обосновава тезата, че преходът от структурализма към постструктурализма е резултат на самоосъзнаването на ограниченията на структурализма. Според нея „постструктуралисткото мислене не опровергава структурализма, а по–скоро отхвърля фокусирането му върху структурата, като показва, че в нея съществуват неструктурни и неструктурируеми елементи, които не могат да бъдат подведени под общите категории на тотализиращите теоретични дискурси.”/с.182/. Петя Тодорова третира структурализма и постструктурализма като методологически стратегии, които не се отричат, а се предполагат взаимно и са в отношение на „взаимна инверсия”. И двете стратегии са ориентирани от обща проблематика, но подхождат към нея с различно разбиране за обекта на изследване. Като главен, определящ белег на структуралната методология Петя Тодорова визира разбирането на текста като атемпорална и йерархически организирана система, докато при постструктурализма обектът на изследване се разбира като динамична процесуална система, която е в състояние на перманентна изменчивост и на откритост за външните влияния. Изследвайки как постструктурализмът преодолява ограниченията на своя предшественик, Петя Тодорова отдава голямо внимание на въведеното от Юлия Кръстева понятие „интертекстуалност”. С необходимото основание тя го разглежда като ключ за разбирането на постструктурализма.

От казаното дотук не следва, че вниманието на Петя Тодорова е съсредоточено само върху парадигмалните промени, осъществени при утвърждаването на структурализма и неговото трансформиране в постструктурализъм. Положително впечатление оставя стратегията на дисертанта да осъществява изложението си на две самостоятелни, но заедно с това и взаимопреминаващи едно в друго нива – на макрониво се проследява смяната на парадигмите, а на микрониво се анализират персоналните идейни импулси и личностните саморефлексии на Цветан Тодоров, Юлия Кръстева и други автори, допринесли за големите методологически промени в хуманитаристиката през втората половина на миналия век. Така става възможно изследването да бъде изследване на „епохалния поврат” в методологията на хуманитарните науки и в същото време да е изследване на идейните биографии на авторите на този „епохален поврат”.

Двоичността на изследването, осъществявано от една страна като анализ на променящата се методологическа парадигма и, от друга страна, като анализ на идейната биография на субектите на тази промяна, придобива своята пълноценна и продуктивна изява във втората и най-вече в третата част на дисертацията. В тях се въвежда, осмисля и получава теоретична аргументация понятието „мигриращ интелектуалец”. С това понятие Петя Тодорова фиксира ефекта от една двойствена миграция на определени интелектуалци – миграцията като самоволно или принудително преселване отвъд установени социо-културни и политически граници и миграцията като пресичане на установени от традицията дисциплинни граници в науката. Петя Тодорова твърди, че „неустановеното в социален план … индивидуално битие и саморефлексията могат да окажат решаващо влияние върху формирането на нови теоретични подходи чрез преноса на знания и понятийни конструкти не само между различни области на науката и културата, но и от една социално-политическа система в друга” /с.99/. В контекста на темата на дисертацията Петя Тодорова верифицира работоспособността на тази си хипотеза, като я прилага върху личностната и теоретична съдба на Цветан Тодоров и Юлия Кръстева. Но в една или друга степен подобна хипотеза би била работоспособна и в други контексти, извън анализа на приноса на двамата интелектуалци с български произход за „епохалния поврат” на структурализма. Навярно тя би могла да послужи много ефективно при изследване на методологическите приноси на други мигриращи интелектуалци, например в случая на Алфред Шютц.

Смятам тъкмо тази част на дисертацията за основната сполука на нейната авторка. Очевидно е, че понятието „мигриращ интелектуалец” не може и не бива да се абсолютизира като познавателен инструмент за „анатомиране” на процесите, в които се осъществява смяната на научните парадигми. Но то осигурява една много подходяща оптика за разглеждане на част от методологическите промени в хуманитаристиката на ХХ век. Даниел Остер казва за Витгенщайн, че той е направил от изменението на себе си условие за всички изменения. Ако се обобщи схващането на Петя Тодорова за „мигриращия интелектуалец”, то в определен смисъл е близко до онова, което има предвид Даниел Остер. Защото и в двата случая става дума за необходимостта смяната на парадигмите в науката или във философията да се „био-графират”. Но в дисертацията е посочено още една методологическа перспектива, обвързана с понятието за мигриращия интелектуалец. Петя Тодорова формулира своята теза по следния начин: „Метафората „мигриращ интелектуалец” позволява да се покаже начинът, по който биографичният елемент оказва влияние върху формирането на теоретичните възгледи, както и обратното – присъствието на теоретични елементи в разказите за себе си.”/с.99/. Това удвояване на перспективата – биографиране на теориите и теоретизиране на биографиите –дава възможност да се гледа на методологическите промени ad intra и ad extra, отвътре-навън и отвън-навътре на учените, участващи в тяхното производство.

Представеният от Петя Тодорова текст отговаря на изискванията за дисертационен труд. Той съответства на стандартите, предявявани към дисертации в областта на хуманитарните науки. Авторефератът на дисертанта е направен според изискванията на този жанр – той представя вярно и по коректен начин съдържанието на дисертационния труд. По темата на дисертацията са публикувани две статии, а други две са под печат. Една от статиите е на френски език и предстои да бъде публикувана във Франция. Самооценката на приносните моменти – една много трудна задача от теоретично и морално естество – е коректно извършена. В посочените приноси се съдържат реалните научни постижения на дисертацията. Петя Тодорова е проявила дори известна скромност в самооценката си. Смятам, че въвеждането на понятието „мигриращ интелектуалец” и неговото продуктивно използване в дисертацията са значим и много перспективен теоретичен принос на дисертацията. Този принос е посочен в самооценката на дисертанта, но ми се струва, че той е по-значим от начина, по който е формулиран.

Рецензент: