ЗА ЕДИНСТВОТО МЕЖДУ УСТНАТА
И ПИСМЕНАТА РЕЧ В СЪВРЕМЕННАТА
ПАРЛАМЕНТАРНА ПРАКТИКА
Донка Александрова
Опозицията „писана-устна реч" е обект на изследване, славословия и гневно отричане в продължение на векове, а няма да бъде пресилено да се каже - и на хилядолетия. Още Платон в диалога „Федър" разглежда „пригодността и непригодността на писането", при кои условия трябва да се пише и при кои да се говори. В защита на тезата си, че говоримата реч е по-богата и въздействуваща от писмената, той разказва за египетския бог Тевт (или Амон, както го наричат гърците), който открил пръв числата, смятането, геометрията, астрономията, а също така и писмеността. По това време цар на Египет бил Тамуз. Бог Тевт отишъл при него и като му показал изкуствата, които открил, настоял те да станат достояние на египтяните. Царят се заинтересувал каква е ползата от всяко от тях. За писмената Тевт казал:
"Това знание, царю, ще направи египтяните по-умни и по-паметливи. С него е открит лек за памет и образованост. " А цар Тамуз му отвърнал:" Пре-изкусни ми, Тевт,.. .ти сега, понеже като баща на писмената, те води привързаност, казваш обратното на онова, в което им е силата. Това знание ще доведе до занемарявапе па паметта и ще причини забрава в душите на учещите, понеже уповани па писането, те ще престанат да си припомнят отвътре със собствени сили, а ще го правят отвън по знаци, които са им чужди. Тъй че ти си открил не лек за памет, а за припомнят (подч. - Д.А.) И привидна, а не истинска образованост предлагат на своите ученици ".'
Както се вижда от посочения откъс от „Федър" Платон съзира в писмената реч бариера пред общуването и което е още по-лошо - средство за мимик-рия на образованост. Писането според него крие опасност към него да посегнат не само „сведущите", но и простосмъртните, онези, „които не бива да го разгъват". Писаното слово, за разлика от устното няма „баща", който да го защити, когато го оскърбяват без право, а „само то не е способно нито да се защити, нито да си помогне". Това е така, защото писаното слово е само бледа сянка на устното ("живото, одушевено слово на знаещия"), което е по-съвършено, защото „се пише в душата на учещия под надзора па науката, способно да се защити и знаещо както да говори, така и да мълчи пред когото трябва'"
Аристотел в „Реторика", книга трета, (12), посветена на стила на ораторската реч, говори, че „не е един и същ стилът па писаната реч и на устния спор, на речта в Народното събрание и в съда. Необходимо е да се знаят и два-
' Платон, Федър: Диалози, т. 2, София. 1982. 2 Пак там, с.
та вида... Стилът на писаната реч е най-точен, а на устния спор - най-приличен на актьорска игра. (подч. -Д.А.) Последният има два вида: единият изразява характер, а другият - чувства... „ Аристотел предупреждава, че писаните речи, четени при устен спор изглеждат сухи, докато ораторските речи, дори и тези, които са имали грандиозен успех, при четене, звучат простовато, защото не са предназначени за четене, а за устен спор. Затова, заключава Аристотел, „речите с актьорски стил, лишени от актьорско изпълнение, не постигат целта си и изглуждат глупави" Например, безсъюзията и многократните повторения на едно и също нещо правилно се отхвърлят в писаната реч, но не и в речта на спора и ораторите се ползват от тях, защото те дават възможност за актьорска игра".3
Днес наличието на мощни електронни mass media, благодарение на които глобализацията по света се превръща в реалност с бързи темпове, ни изправя пред нови взаимодействия, ново статукво както на устното, така и на писменото слово. Подобно на индийската култура и цивилизация, при които новото се имплантира с лекота в тялото на традицията, но без да измества или унищожава старото, като „старо" и „ново" заживяват в синхрон, потребността от писани текстове за масовите медии поставя пред „писмената" и „устната" реч нови изисквания и хоризонти. И вече не противоборството, а взаимодействието между тях е на дневен ред.
* * *
"Писането" и „говоренето", т.е. писмената и устната реч най-често са противопоставяни по следните критерии:
-
първичност - вторичност;
-
едноканалност и многоканалност на въздействието;
-
документалност - мимолетност;
-
обем информация;
-
структура на писмената и устната реч;
-
емоционалност -рационалност;
-
темпът на възприемане;
-
„духът и буквата",
-
колективно (фолклорно) - лично творчество;
В статията си „Писаха не само, за да се знае" проф. Н. Георгиев отбелязва, че: „Разприте относно иерархизирането на писмената и устната реч по приоритетен белег са културологичен факт, чието съществуване трябва най-напред да бъде осъзнато, а механизмът му - изследван. "4 Да се спрем накратко върху основните различия между устното и писменото слово днес.
1. Безспорен е фактът, че хронологически първа се появява устната реч, но от това не следва, че устната реч и сега продължава да бъде първична по от-
' Аристотел. Реторика, София. 1982.
4 Сб. „Поетика и литературна история", София. 1990, с. 69.
ношение на писмената. В наше време с разпространението на телевизията, радиото, компютъра се наблюдава тъкмо обратната тенденция - пишат се сценарии, скечове, фейлетони и др. писмени жанрове, предназначени за устно възпроизвеждане и възприемане. Те трябва да наподобяват устното слово, неговата непосредственост, мозаичност и фоничност (звукова пълнота). Дори старият римски девиз Littera scripta manet днес се видоизменя пак благодарение на елекронните медии - scripta, макар и не littera, остава и въздействува ако не по-силно, то поне по-масово със синхронното обединяване на каналите (слово - музика - образ) и възможността за масово въздействие.
Върху слуховото възприемане, което е предпоставка за differentia specifica на устната реч, са правени многобройни лабораторни изследвания и наблюдения. В Русия (Санкт Петербург) през 60-те години на XX век в Лабораторията по експериментална фонетика и психология на речта се извършват редица експерименти, които потвърждават отново идеята , че писаното слово се твори по едни закони, а устното - по други. Тази разлика се диктува не само от спецификата на тяхното възприемане, но и от самата природа на двата процеса - „писане" и „говорене". Опитът с пре-предаване по верига от участници в експеримента на определен текст показва, че най-голямо изменение в текста внася онзи, който е принуден да „преведе"писмения текст към изискванията на устната реч. Веднъж преобразуван, текстът минавал по веригата почти без промени. При пре-предаването на текста участниците поставяли основното в началото, а след това отбелязвали подробностите.По този начин косвено потвърждавали правилото за лийда (lead).5
-
Писмената реч разполага с един от рецепторите на възприемащия - зри
телният, тя е едноканална, за разлика от устната реч. Човешкият глас със сво
ите модулации, сила, бързина, височина, темп, тембър създава такива смис-
лоразличителни интонации, които се предават директно на реципиента, без
необходимостта от описание (както е при писмената реч). Невербалната ко
муникация - жестове мимики, пози, проксемика, символиката на цветовете и
миризмите и пр. носи информация, която може да допълва, коригира, а по
някога дори и да отрича съдържанието на вербалното съобщение. Устната
реч притежава такива предимства пред писмената като възможността да бъ
де използвана при най-различни обстоятелства - тя не се нуждае от светлина,
ръцете на общуващите могат да бъдат заети с обичайната им работа; общу
ващите могат дори да се хранят (колкото и това да е извън добрия етикет!)
-
Поради своята документалност писмената реч още от времето на ръко
писните книги и много по-силно след XV в. (с установяването на Гутенберго-
вата епоха) се ползува с преклонение и авторитет сред любознателната част
от населението. Книгата е „паметта на човечеството". Но то среща не само
поклонници, а и своите отрицатели. Дори такъв философ като Клод Леви-
5 Вж. Попова, Сн. Радиокомуникация. София. 1997, с. 26.
Строс вижда в него „нещо исторически и функционално изчерпано" поради това, че предназначението на писаната литература е да бъде „най-здравата връзка" между езика и държавното насилие. Още в ранното християнство Климент Александроийски плаши читателя с книгата: „Който пише книги, дава меч в ръцете на дете"; Жан-Жак Русо в педагогическия си роман „Емил" препоръчва природата - „великата книга на света" като източник на знание, защото: „Дете, което чете, не мисли!"; Ханс-Георг Гадамер нарича писмеността „посредственост", а за Оскар Вилнер „писмеността е власт"6.
Писмената реч през вековете изпълнява ролята на главна трансмисия на културните ценности (успоредно с паметниците на архутектурата и фолклорното богатство). Устната реч поради своята еднократност (едва през XX век се появиха възможностите за „консервиране" на живата реч и общуване - радио, кино, телевизия, компютър) е в пряка зависимост от лесната декон-центрация на вниманието, краткотрайната памет, нетренираната наблюдателност и пр. Тази мимолетност не се променя и от факта, че:
-
слуховото възприемане съединява трите равнища на сензорния анализ,
който започва в слуховия анализатор и протича в мозъка7.
-
равнище на проекцията (projection level) - първичен анализ, който не се
влияе от човешкия опит;
-
равнище на интеграцията (integration level) - при него елементите се обе
диняват и групират в зависимост от повторяемостта на ситуацията. Основ
ни са принципите на „последователност" и „затвореност";
-
равнище на представянето (representation level) - на това равнище се раз
познава слуховият образ. Появява се феноменът „константност" - субектът
възприема еднозначно даден звук или комплекс от звуци независимо от ко
лебанията в характеристиките им , т.е. обвързва ги със значението.
-
Обемът на възприеманата по слухов път (слушането) информация е мно
гократно по-малък от обема на информацията, която се възприема по зрите
лен път (главно чрез четенето). Социалната психология е доказала, че чрез
слуха ние възприемаме много по-малко количество информация - около
11%, докато чрез зрението постъпващата в съзнанието информация е около
63-65%. За сметка на това при устната реч количеството на изразите (и мно
жеството повторения) е почти два пъти по-голямо в сравнение с писмената
реч, съществува обратна пропорционалност между обема на подавания
текст и обема на възприеманата от слушателя съдържателна информация.
-
Различията между устната и писмената реч се наблюдават особено яр
ко в композицията. Устната реч се строи по закони, близки до тези на драма
тургичното действие, а не на линейната логическа последователност. В
структурата на живото слово сякаш са позволени и желани всякакви „вол-
6 Георгиев, Н. Никола Вапцаров: Нови изследвания и материали, София, 1980. с. 69 -70.
7 Ausgood, Charles. Handbook of Social Psychology, 1969, v. 3, p. 612.
облагородяване и естетическото удоволствие от четенето на някои произведения на художествената литература в никакъв случай не могат да се сравнят, още повече да отстъпят пред възприемането, например на някои парламентарни речи, докосването до които понякога води читателя до погнуса поради тяхното дребнотемие, буквоядство, неспособност да се види широтата и перспективата в речта на опонента.
9. Историческата традиция е наложила схващането, че устната реч (най-често идентифицирана с народното тварчество) е плод на колективния разум, докато писмената реч си има свой автор, т. е. тя е персонална. Днес и този стереотип се променя. Но затова пък все още битува друг мисловен шаблон. Към устната реч обикновено се отнасяме като към компактно еднородно явление с еднообразни характеристики (някои от които току-що посочихме) и изпускаме предвид своеобразието на нейните жанрове: фолклор, битов разговор, телефонен разговор, сценична реч, публична реч, ораторско изкуство, радио-реч, телевизионна реч, кино-реч и др. Трудно може да се определи кой жанр оказва по-ефективно въздействие върху социума, но определено в нашето съвремие, стремящо се упорито към демократическо преустройство особено въздействие върху мисленето и действията на хората оказват публичната реч в парламента и политическите организации, а така също и речево-визуалното въздействие на електронните медии.
Днес, в началото на XXI век ренесансът на древната реторика, започнал към 20-те години на миналия век в САЩ и 50-те години в Европа, продължава да набира инерция. Много автори (А. Ричърдс, X. Перелман, Ст. Тул-мин, X. Джонстън, Р. Барт, Ж. Жьонет, групата на белгийските филолози „Мю"и др.) отново интерпретират древната теория на убеждаващата комуникация, за да извлекат онези принципи и методи на речевото въздействие, така необходими за съвременната теория на комуникацията. Един от основните аспекти на предмета на съвременната реторика е публичната реч.
* * *
Проблем със съществено значение, свързан с ефективността на обществената комуникация, е разграничаването на публичната реч от битовия разговор. Още древните софисти, а след тях и Аристотел определят целенасочения, телеологичен характер на публичната реч. Тъкмо различните цели на ораторите дават основание на Стагирит да създаде първата жанрово-видова класификация на ораторските творби на: делиберативни (съвещателни), съдебни и епидейктически (похвални или порицаващи). Аналогично на драматургичния текст, в който всяка дума, ремарка или пауза имат пряк адресат -режисьора, респективно зрителя, който зад всеки от тези знаци трябва да открие заложения подтекст, ораторът е длъжен да осмисли всяка идея, фраза и дума, всеки пример, жест, мимика и пауза, за да сведе спонтанността до необходимия минимум. Тук с пълна сила важи оксюморонният девиз на М.
Ф. Квинтилиан, че „ораторът се нуждае от подготвена импровизация".
Докато в битовия разговор ролите на участниците в комуникативния процес се сменят фриволно, то в публичната реч (оратор - аудитория) ролите са предварително фиксирани, при което ораторът осъществява лидерски функции спрямо слушателите. Провалът на оратора в монологичните ораторски жанрове (лекция, доклад, слово, приветствие, изказване, интерпелация, съдебна реч и пр.) е сигурен при случаите, когато тези зафиксирани роли се разменят. Различна е ситуацията при диалогичните форми на публичната реч - дискусия, полемика, беседа, дебати, диспут и пр. Там действуват закономерностите на разговора и спора, при които ролите на пропонент, опонент и арбитър, също имат известна предпоставеност, следствие на обявената основна тема (теза и контра-теза), но в хода на действието те могат и да сменят ролите си, стремейки се към крайната цел - консенсусно решение в името на истината и обществената полза или победа на всяка цена.
Участниците в битовия разговор използуват лексиката на разговорния език с характерните за него стереотипи, диалектизми, жаргонни изрази, архаизми, турцизми и пр., докато ораторът в своята публична реч има привилегията и задължението да говори на литературен (книжовен) език. Това не означава, че за целите на идентификацията с аудиторията той не може да употреби думи от нейния речников запас - жаргонизми, поговорки, пословици, диалектно произношение и пр. Но основна остава неговата социална роля на възпитател (а не манипулатор!). Той носи „маската на учителя" (Бу-данцев), който е призван да учи чрез своето слово (docere, movere, delectare -М. Т. Цицерон), т.е. ораторът е призван да учи, да вълнува и да убеждава. Не само да казва истината, но и да убеждава другите в нея.
* * *
"Стилът на реч пред Народното събрание прилича напълно па перспективна скица: колкото по-голяма е тълпата, толкова по-отдалечена е гледната точка, затова точността в подробностите е излишна и прилича на недостатък и в двата случая. Стилът на съдебната реч е по-точен и особено в речта само през един съдия. Тук има най-малко реторика...
Там, където има иай-миого актьорство, има най-малко точност. А това е там, където е потребен глас, и то особено силен.
Стилът на епидейктичната реч е във висша степен присъщ на писаната реч. Нейното въздействие е в прочита. След това иде стилът на съдебната реч..."9
Ако леко перифразираме думите на Стагирит, парламентарната реч е не само най-отдалечена по съдържание и стил от писмената (най-близо до артистичната), но и писмената реч е най-близо до епидейктическата (аксеоло-гическата), в която хвалиш или порицаваш с точността на психагога (да не
' Аристотел Цит. съч.
забравяме, че учителят на Аристотел - Платон наричаше реториката „пси-хагогия" ■+ ръководене на душите чрез словото). Ако продължим да се съветваме с Аристотел, ще научим, че парламентарните речи принадлежат към де-либелативния жанр, т.е. съвещателното красноречие, често неправилно отъждествявано само с политическата реторика. То е много по-широко, но в случая ни интересува единствено политическия език в парламентарните дебати и неговата реторическа ефективност.
Парламентарната публична реч в България (съзнателно не говоря за „красноречие", тъй като образците на ораторско изкуство в българското Народно събрание през последното десетилетие са твърде икономични) вече навлиза в „юношеската" си възраст. Паралелно с новородената демокрация, нещо повече, като неин главен инструмент, политиическият език съдържа всички известни на политолозите и реториците стилове: реалистичния стил-формулиран от Н. Макиавели във „Владетелят"; той се основава на здравия разум, контрола над емоциите и прагматизма; ораторът, който го владее, се стреми към света на абсолютната власт; изискания стил - формулиран от Капусчински в книгата му „Императорът", който се характеризира с аристократизъм на духа, строго спазване на йерархията и фиксиране върху личността на владетеля; този стил позволява на американските медии да отразяват всичко, дори интимния живот на президентите; бюрократичния стил - блестящо описан в „Замъкът" от Кафка, който акцентира върху институционалните процедури, официалния характер на обществените взаимоотношения; дава предимство на писмената реч и канцеларския език; този стил структурира всекидневния живот; и републиканския стил - отразен блестящо в трактатите на М. Т. Цицерон за ораторското изкуство и държавата, както и в писмата му до Атик; това е стилът на нашия идел за демократичната дискусия, в която чрез убедителната сила на ораторска реч се постига консенсус при парламентарното вземане на решения10. Независимо, че всеки от посочените политически стилове е подходящ, изявява се при определени социално-исторически условия и има своите специфични морални предпоставки и следствия, ние ги виждаме в една неповторима амалгама в съвременната практика на българското Народно събрание. Те са присъщи на различните „бивши" и настоящи политици.
Българският политически език премина през няколко периода: от бурното отрицание на „дървения език", на авторитарно-партократичния, крайно идеологизиран език на Народното събрание от преди 10 ноември 1989 г., през войнстващата конфронтация между „демократи" и „комунисти" (всъщност, все членове на бившата БКП) до опита да се разруши „двуполюсния модел" чрез победата на сегашното мнозинство в Парламента с лидер на партията НДСВ (Национално движение Симеон Втори) и министър-предсе-
10 Hariman, Robert. Political style (The Artistry of Power), University of Chicago Press, 1995.
дател на република България - прогонения преди 50 години монарх - Симеон Сакскобурготски. Парадоксалната за света политическа ситуация в България през 2001 г., когато „царят" беше избран с внушително мнозинство на местните избори за премиер на републиката, беше увенчана с още един трудно съедобен факт - на президентските избори в края на 2001 г. също така внушително и убедително беше избран лидерът на социалистическата партия - Георги Първанов. Аномалии ли са това или закономерни следствия от разместените социални пластове, унищожената икономика и селско стопанство, бедстващото население, доведено до безизходица, разрушената ценностна система, от която брутално беше изгонена духовността, за да да се настани Златният телец и неговите слуги - насилието, корупцията, проституцията, безнравствеността... Всичко това изкристализираше в политическия, респективно в парламентарния език.
Повече от пет десетилетия Българското Народно събрание не беше виждало такива полемични схватки, в които политическият враг беше оплюван, малтретиран, смачквай, унищожаван с всички средства. „На война като на война!" - казват французите. В словесната война (полемиката) на българските депутати участваха и не-словесни оръжия - чупеха се микрофони, разразяваше се ръкопашен бой, хвърляха се документи. Но нека се спрем в ла-пидарен стил на онези страни от българската парламентарна реторика, които представят нейния образ. И каква е взаимовръзката между писмената и устната реч в нея?
* * *
Жак Дерида в лекция при посещението си в Софийския университет определи политическите дискурси на посткомунизма без изключение като чудовищни. Това означава, че те скъсват с традицията и установените норми на „дървения" език и общуване, с диктата и послушанието, завещани на българския парламент от времето на авторитарно-партократичното управление. Новата политическа ситуация, независимо от това, че декларира нови принципи и се представя за изцяло демократична, противополиожна и независима от миналото на България, съдържа в себе си като основа възпитанието в традициите на тоталитарното управление, изключващо другомислието, изискващо подчертано иерархизирано подчинение при вземането на решенията, болшевишка дисциплина и пр., но в същото време установяващо системата на социалното равенство с еднаквите, макар и елементарни условия за съществуване.
Затова новите участници в политическия спектакъл стъпиха на „сцената" на Народното събрание, натоварени с три тежки „чувала": първият от тях е идеологизираното възпитание, независимо от степента на критичност, с която са се отнасяли към действителността от преди 10 ноември 1989 г. (не бива да се забравя, че България беше единствената страна сред бившия източен
блок, където нямаше организирано дисидентство!); вторият „чувал"беше опитът на западно-европейския и американския парламентаризъм, който привличаше новородените демократи неудържимо, независимо , че по-мъдрите от тях прекрасно разбираха невъзможността да се присади лесно и бързо тази чужда на нашите исторически и социални условия парламентарна практика и третият"чувал", по-скоро липсата на тази трета тежест -политическото образование и управленска култура, без които вече 14 години българският парламентаризъм се характеризира повече с деконструктивизъм, отколкото с консенсусна, конструктивна практика. Демокрацията показа не само своите блестящи предимства, но и тъмните си страни. Ако всички граждани бяха за плурализма, свободата на словото, личната инициатива и пр., то едва ли има здравомислещ човек в България, който да приветства факта, че се нароиха почти двеста партии при население по-малко от 8 милиона. В парламента (поради партийните квоти, а не мажоритарния принцип на избора) влизат хора без никакво политическо образование и опит, понякога дори не утвърдени експерти, а често случайни личности, попаднали в списъците на партийните мениджъри поради лични връзки и познанства или други странни критерии.
Като във всяка друга парламентарна демокрация дейността на българските депутати се ръководи от Конституцията и Правилника на Народното събрание. Още от Търновската конституция (първият главен Закон на България, приет след Освобождението) пред кандидатите за народни представители не се поставят никакви изисквания за ценз (имуществен или образователен), освен „да са книжовни", т.е. грамотни. Но в нея са включени „правилата за ред и приличие в заседанията". Авторите на този най-висш български закон са имали предвид не граматиката и словореда, като отбелязва в книгата си „Парламентарен говор и безмълвие" Г. Ганев, а приличието в неговите три аспекта - „интелигентност, възпитание на духа и гражданска етика"11, които според видния народен представител не съществуват в настоящата парламентарна практика. Свободата на словото, мечтана от години, подобно на „Криворазбраната цивилизация" (популярна възрожденска драма от Добри Вой-ников) скъса всички бентове на благоприличието, уважението и културата на обшуването. Трибуната на Седмото Велико Народно събрание стана свидетел на истински пунически словесни войни между двата компонента на „раздвоения" политически език - „червените" (БСП и цялото ляво пространство) и „сините" (СДС и останалите партии от дясното пространство и Центъра). В Парламента, понятията за едни и същи събития и личности сякаш се оглеждаха в криво огледало. Показателно е изследването на проф. Петър-Емил Митев, сравняващо българския и британския политически език: „В българския политически oicueom тактическата дистанция преминава в стратегическа
1 Ганев, Г. Парламентарен говор и безмълвие, София.
и достига до раздвояват па политическия език. Отляво казват промяна, отдясно отговарят мимикрия, отляво - социална политика, отдясно - рекомуни-зация... Идентификацията на основните политически сили излиза извън границите па актуалната политика и се простира върху историческото минало, за едни през периода 1941-1944 г. в България имаше партизани, дейци на съпротивата; за други - това са шумкари и обирджиии на мандри. За едни Георги Димитров е героят от Лайпциг, за други - национален предател...'' п Цветната идентификация на основните политически сили (синьо-червени) се обогати през 2001 г. с идването в България на бившия цар и създаването на партията НДСВ (Национално движение Симеон Втори). Това събитие не само разчупи двуполюсния модел, но и внесе нова багра в семиотичното поле - привържениците на „царската" партия приеха за свой символ жълтия цвят - цветът на властта, слънцето и златото. За разлика от британския парламент, където има Списък на забранените изрази (unparlamentary expressions) от българската парламентарна трибуна могат да се чуят не само всички забранени от английския правилник думи, но и много повече! Сякаш цялата злоба, омерзение, нетърпимост, омраза и вулгарност са били скрити, стаени някъде дълбоко в душата на съвременния български депутат, за да изригнат с мощта на вулкан, да залеят залата на Народното събрание, медиите, улицата и пр. Вече 14 години напрежението не намалява и в залата продължават да звучат изрази като: „Глупости говорите, господине!"; „Който посегне на този кабинет е национален предател!"„Простак!", „Нахалството на господин депутата е известно на българските граждани, които могат да мислят"; „Ще се видим в съдебната зала с иск за клевета, лъжа и нанасяне на ущърб върху моето име и името на моето семейство. "13
Не само вербалната, но и невербалната комуникация в парламентарната зала - проксемиката (пространствено-времевата организация на общуването), кинесиката (жестовете, позите и лицевите изражения на депутатите), ин-тонацишята, гласовите данни, костюма, ритуалите и пр. през последните години придоби своя особена окраска. Дори такъв на пръв поглед чисто технически аспект от общуването като времетраенето на речите, репликите, и пр. представлява проблем. Правилникът на Парламента строго фиксира времетраенето на всяка парламентарно представена група. Председателят е този, който следи за правилното изразходване на времето. Но истина е, че той не е спортен рефер, отброяващ секундите. Когато депутатът разгръща важна идея, необходима за законопроекта или друга разглеждана тема, в правото на председателстващия е да удължи с минута-две и повече времето на изказването. Важен е действително духът, а не буквата на закона, какъвто и да е той. Затова председателят е „пръв между равни" и ако има творчес-
'- Сб. „Медии и преход", София. 2000, с. 281.
13 Митев, П.-Е. Социалното изменение в политическите езици на демокрацията и протодемокрацията. II „Медии и преход", София. 2000. с. 286.
ко мислене и политическа зрялост и обективност не би повтарял до втръсва-не:"Времето Ви изтече, г-н X..."Научете Правилника!"
Годините на промяната са така заредени със страстите на критическата стихия, че българският гражданин може само да бъде благодарен, че в българското Народно събрание не е въведено правилото на американския Сенат, според което всеки сенатор може да говори без ограничение на времето. И ако поиска да затрудни приемането на един законопроект, той може с часове да говори, за да попречи на гласуването. Тази форма на политическа обструкцшия в Сената се нарича флибустиер14.
Ритуалът в западните парламенти (университети и други институции) внася не само по-голяма тържественост и празничност в сценария на събитието.Чрез него се подчертава уважението и социалната стойност и авторитета на институцията или личността, изпълняваща определена политическа, държавна, или научна длъжност. Така например, в британския парламент е задължително обръщението към даден депутат не по име, а по името на неговия избирателен район. Смята се, че неуважението към един депутат е израз на неуважение към неговите избиратели15.
Съотношението между писмената и устната реч в Парламента се изразява особено видимо в парламентарния контрол, на който в България са отредени три часа (11-14 ч. в петък). Обикновено всяко предложение се предхожда от писмен проект за решение или друг акт от тези, които (по чл. 86 от Конституцията) Народното събрание приема - закон, декларация, съобщение и пр. Тази практика улеснява и съкращава времето за обсъждането, но в същото време често предрешава изхода от дискусията. По настояване на един от заместник председателите на Парламента (г-н Гиньо Ганев), тази практика е на път да се промеми в полза на свободната дискусия: например, изслушването на изявления на министър-председателя по негова инициатива или по искане на Парламента не винаги завършват задължително с гласуване на някакъв писмен акт16. Спорен остава и проблемът за писмената форма на актуалните въпроси и особено на отговорите на министрите по тях. Процедурата на парламентарното действие дава възможност както на вносителя на актуалния въпрос, така и на министъра (или на Премиера!) да отдели повече време за подготовка и планиране на общуването по време на парламентарния контрол, т.е. да не разчита не импровизация. В същото време практиката в други държави по света предполага по-голяма свобода в процеса на парламентарния контрол, при който не само се четат предварително написаните въпроси и отговори, а се води естествен (т.е. сътворен в момента) диалог по проблема. В известна степен имитация на такъв диалог е наличието на възможност за „реплика" и „дуплика" в процедурата, но в
14 Ганев, Г. Парламентарен говор и безмълвие, с. 124.
15 Митев, П-.Е. цит. изследване
" Ганев, Г. Парламентарен говор и безмълвие, с. 77
тяхното регламентиране се крие известна доза изкуственост.
Многократно в историята се изтъква мисълта, че другото име на демокрацията е дискусията (добронамереният, културен диалог, при който се използуват истинни доводи и целта е да се достигне до истинно и общополезно действие). При полемиката (словесната война) и диспута (интелектуална игра, предназначена повече да убеди публиката в преимуществата на едната от спорещите страни), решаващ е победният изход от общуването. Дискусията, за разлика от тях съвмещава (съчетава) интересите, уважава другостта, стреми се към съвместно дирене на ефективното и за двете страни решение в името на „общото благо". За такъв парламентарен говор призовава един от бащите на най-новата българска конституция - Човекът-Парламент, както с уважение и признателност го наричат представители от всички парламентарни партии - Гиньо Ганев. Той е не само най-изявеният оратор на прехода у нас, но и единственият парламентарен ретор, т.е. учителят на депутатите по парламентаризъм и живо слово. На тази си роля той посвещава трите си книги: „Викове и шепот", С, 1997 г.; „Парламентарен говор и безмълвие", С-, 2000 г., и „Измислени цитати", С, 2003 г. „Оставете Парламента да говори! -призовава той съгражданите си, защото „демокрацията е един непрекъснат разговор с всички и никой няма право да изключва когото и да е", защото „демокрацията не е само начин на управление на обществото, а и начин хората на това общество да живеят заедно"17. „Демокрация, зачената с поляризация, допълва той, не може да бъде майка на обществото, което искаме. И ако не я освободим от бременността на политическите страсти и противопоставяния, то тя всекидневно ще ражда напрежение и невъздържани действия, които рушат сигурността на гражданите"18. Юридическата ерудиция и обща култура, политическият опит и библейската мъдрост у този оратор се съчетават с елегантната страст да иронизира опонента си. Подобно на древния Сок-рат той насочва майевтишта m СЛОВОТО ИВ СШО Ш СЪбвеВЛШВ М ЩШ-рията, а към цялото общество и в крайна сметка към самия себе си. Обществото трябва да се промени към по-добро, „реториката не трябва да служи на тяснопартииното ласкателство или заплаха, а на общограждапската и често надпартийна позиция, щом народният представител представлява не само своите избиратели, а целия народ ", Юридическата точност го заставя веднага да посочи, че чл. 67 от Конституцията изисква от парламентарния оратор умението да говори, а то не се състои само в това да чете писма на избиратели или актуални въпроси в деня sa парламентарен контрол. Подобно формално и примитивно отношение към задълженията на парламентарния оратор нямат нищо общо с действителното му призвание - да убеждава чрез словото, да ражда идеи и защитава тези, да подготвя себе си за речите. Ораторът в Пар-
7 Ганев, Г. „Викове и шепот", с. 17. " Ганев, Г. „Викове и шепот", с. 16.
ламента не бива да бъде „гробокопач на литературната реч ", той е длъжен да „принизява речта си до мисловните граници на слушателя, но да не го унижава, прескачайки тези граници!". Като председателстващ Седмото Велико Народно събрание Г. Ганев успява да овладее полифоничният спектакъл на онази „необходимост да се изкаже всичко онова, премълчавано години преди това", когато депутатите „без да съзнават и да разбират, правеха авангардна литература, описвайки с говор хода на мисловните си преживявания по повод на един законопроект, а не се съсредоточаваха върху неговите идеи и редакции и т.н. Така беше, другояче не момееше да бъде"19.
Той дирижира, режисира, поправя, обобщава, формулира точните решения и пр. И в същото време негодува срещу онези 40 от общо 400 народни представители в Седмото Велико Народно събрание и 15 от 36-то Обикновено народно събрание от общо 240 депутати, които за целия период от време нито веднъж не са говорили от трибуната! Не убивайте езика и парламентаризма - обръща се той към тях. В парламента няма място за грухонеми!
В същото време българската парламентарна практика ни поднася примери на „публично мълчание", т.е. на скрито, подмолно, не-афиширано вземане на решения и действия от съдбоносно значение за институцията, партията, коалиционните партньори и пр. И тук не става дума само за фобия към публичността на средствата за масова информация, а за стил на мислене и управление, които някои наричат „завръщане на монархическия дискурс"20. Струва ми се, че не става дума и само за „монархическо" мълчание, независимо от индикациите, които самият Симеон Сакскобурготски дава в някои от изявленията си. „Независимо от това дали продължавам да се чувствам цар или не, моят народ ме приема като монарх." или: „Заклех се пред България. Дали тя ще се нарича република, дали е царство, тя си е България, стига да е демократична."21. Подобно „публично мълчание" демонстрират и други политически фигури и депутати в България - бившият министър-председател вече повече от две години след падането от власт на ръководинето от него правителство - Иван Костов мълчи, лидерът на коалиционния патньор на управляващото мнозинство в Парламента - Ахмед Доган - перманентно „почти" мълчи... Едва ли е случаен фактът, че в Българското Народно събрание най-мълчаливият депутат е Ахмед Доган - за участието си в Седмото Велико Народно събрание и още четири обикновени Народни събрания - всичко 13 изказвания за 13 години, средно по една реч на година! Едва ли в света днес има по-последователен привърженик на Перикъл и Петър Първи, които знаели, че стойността на словото на държавника се повишава, ако звучи само в съдбовни моменти. Но А. Доган, авторът на българския етнически модел, е всепризнатият „балансьор" на политическата игра през годините на демократич-
" Ганев, Г. Парламентарен говор и безмълвие, с. 23.
20 Знеполски, И. в. Култура, бр. 5, 15.02.2002 г. с. 10.
21 В. Труд, 2.08.2001 г.
ния преход. Означава ли това, че не откритата парламентарна дискусия е темелът на политическите решения, а нещо друго?!
В същото време най-приказливият депутат, участвал в две народни събрания (37 НС и 38 НС) Жорж Ганчев е говорил за осем години 316 пъти - едно ораторско творчество, респектиращо дори само с обема си, а също така и с тематическата си насоченост. Може би има нещо символично в това, че на 6 април 2001 г., когато завърналият се бивш монарх произнася първата си историческа реч, в която обявява, че за 800 дни ще промени социалната и икономическата картина в държавата благодарение на новия морал и експертната работа на екипа си, Жорж Ганчев произнася последната си реч в Парламента. Тя е посветена на закона за ратифициране на Споразумението между Република България и НАТО за транзитно преминаване на въоръжени сили и личен състав на НАТО през страната. В нея той предупреждава българските депутати да мислят повече за България.
Ораторът Жорж Ганчев засяга най-парливите проблеми, често встъпващ в ролята на детето, което предупреждава: „Кралят е гол!" За съжаление, тъкмо този, който в комеди-трагедията на българската политическа сцена изпълняваше една от главните роли, вече почти загуби чуваемостта на аудиторията - той вече не е народен представител, партията му загуби част от влиянието си върху общественото мнение. В същото време „мълчаливият" парламентарен оратор Ахмед Доган продължава да бъде един от най-влиятелните по-литици-стратези, с чиито позиции се съобразява цялата политическа палитра. „Ако мисленето и говоренето бяха едно и също нещо, то най-големите бърборковци щяха да бъдат и най-големите мислители!" - казва Лудвиг Фойербах. Дали в случая е прав немският философ или българската демокрация още не е надживяла своя пуберитет?! Сигурно и едното, и другото.
Сподели с приятели: |