За Небето и неговите чудеса и за Ада според видяно и чуто (лондон, 1758 година) Съдържание Част I за Небето


След смъртта човек е такъв, какъвто е бил неговият живот на света



страница18/25
Дата07.06.2017
Размер4.22 Mb.
1   ...   14   15   16   17   18   19   20   21   ...   25

След смъртта човек е такъв,
какъвто е бил неговият живот на света


470.
Всеки християнин знае от Словото, че животът на чове­ка остава негов и след смъртта, понеже там на много места се казва, че човекът ще бъде съден и награден спо­ред делата и постъпките си; всеки, който мисли въз ос­нова на доброто и на истината, е убеден, че онзи, които е живял добре, отива на Небето, а онзи, които е живял в злото, отива в Ада. Но онзи, който живее в злото, не же­лае да повярва, че неговото състояние след смъртта ще бъде според земния му живот, а смята, особено когато се разболее тежко, че Небето е отворено за всеки от чисто [Божие] Милосърдие, независимо кой как е живял, и че [Всекиму] е достъпно според вярата на човека, макар и той да я е отделял от живота.


471.
На много места в Словото се казва, че човекът ще бъде съден и награден според делата; бих искал да отбележа ня­кои: „Защото ще дойде Син Човечески в славата на Отца си със Своите Ангели, и тогава ще въздаде всекиму според делата" (Матей, 16:27); „Блажени мъртвите, които уми­рат в Господа отсега. Да, казва Духът, нека починат от трудовете си: далата им вървят с тях" (Откровение, 14:13); " И всекиму от вас ще въздам според делата му" (Откровение, 2:23); „След това видях мъртвите, малки и големи, да стоят пред Бога; отвориха се книги; отвори се и друга книга - книгата на живота; и съдени бяха мър­твите по записаното в книгите, според делата си. Море­то върна мъртвите, които бяха в него, смъртта и адът върнаха мъртвите, които бяха в тях; и съден биде вся­кой според делата си" (Откровение, 20:12, 13): „Ето, ида скоро, и отплатата Ми е с Мене, за да въздам всекиму според делата му" (Откровение 22:12); „И тъй, всекиго, който слуша тия Мои думи и ги изпълнява, ще оприлича на благоразумен мъж, който си съгради къщата на ка­мък; А всеки, който слуша тия Мои думи и ги не изпълня­ва, ще заприлича на глупец, който си съгради къщата на пясък" (Матей, 7:24, 26); „Не всеки, който Ми казва: Гос­поди, Господи! ще влезе в царството небесно, а оня, кой­то изпълнява волята на Моя Отец Небесен. Мнозина ще ми кажат в оня ден. Господи, Господи! не в Твое ли име пророкувахме? И не в Твое ли име бесове изгонвахме? И не в Твое ли име много чудеса правихме? И тогава ще им кажа открито: никога не съм ви познавал;махнете се от Мене вие, които вършите беззаконие" (Матей, 7:21-23); „Тогава ще почнете да казвате: ядохме и пихме пред Тебе, и по нашите улици Ти поучаваше. И Той ще рече. Казвам ви, не ви зная откъде сте; махнете се от Мене всички, ко­ито вършите неправда" (Лука, 13:26, 27); „И Аз ще им въз­дам  според техните постъпки и според делата на ръце­те им" (Иеремия, 25:14); „Велик по мъдрост и силен по дела, Комуто очите са отворени върху всички пътища на синовете човешки, за да отплащаш всекиму според пъ­тищата му и според плодовете на делата му" Иеремия, 32:19); „Ще го накажа според пътищата му и ще му въз­дам според делата му (Осий, 4:9); „Както определи Господ Саваот да постъпва с нас по нашите пътища и по делата ни, тъй и постъпи с нас" (Захария, 1:6). Където известява Страшния съд, Господ припомня делата, обявя­ва, че във вечния живот ще влязат онези, които са вър­шили добри дела, а онези, които са вършили зли дела, ще бъдат осъдени (Матей, 25:32-46). Но има още много мес­та, където се говори за спасението и за осъждането на човека. Явно е, че делата и постъпките образуват външ­ния живот на човека и че чрез тях се проявява неговият вътрешен живот.




472.
Под дела и постъпки, обаче, не се разбират делата и пос­тъпките единствено според външната им форма, а и по вътрешното им съдържание; понеже всеки знае, че дела­та и постъпките произхождат от волята и мисълта на човека и ако не идваха оттам, биха били само движения, както е при машините и при автоматите. Ето защо действието или постъпката по същината си е проява, която добива душа и живот от волята и мисълта, дотам, че става воля и мисъл в действие, а чрез това - външна форма на волята и мисълта. Оттук следва, че каквито са волята и мисълта, които пораждат постъпката или действието, такива са постъпката и действието. Ако мисълта и волята са добри, тогава постъпките и дейст­вията, също са добри, ако пък мисълта и волята са зли, тогава постъпките и действията също са зли, макар че по външна форма изглеждат сходни. Хиляди хора могат да вършат едно и също, тоест да действат еднакво, та дори дотам еднакво, че в делата им да няма почти никак­ва разлика. Но все пак всяко дело, гледано само по себе си, се различава от другите, понеже произтича от различна воля. Да вземем за пример искреното и откритото пове­дение към приятеля: един човек може да се държи искре­но и открито с него с цел да изглежда искрен и открит, за да спечели слава и почит; втори [може да го стори] от светски съображения или заради изгода; трети, защото очаква отплата за заслуги; четвърти [би постъпил така] заради приятелство; пети [ще го направи] поради страх от законите или поради страх за престижа и службата; шести [би го сторил], за да привлече другия на своя стра­на за зли дела; седми [ще се държи така] за да излъже; дру­ги пък по други причини. Всички тези деяния обаче, неза­висимо че изглеждат добри, понеже да се държиш искрено и открито с приятеля е добре, все пак като цяло са лоши, понеже са извършени не от любов към искреността и от­критостта, а от любов към себе си и от любов към све­та; на тях искреността и откритостта служат като роби на господар, които роби той продава и изгонва, ко­гато повече не му служат. Но искрено и открито спрямо приятеля се отнасят, при същата външна форма, онези, които го правят от любов към искреността и откри­тостта: едни [ще постъпят така] от истинна вяра или послушание, понеже така е предписано в Словото, втори поради благото на вярата, тоест съвестта, защото ги движи религиозно чувство; трети поради благото на обичта към ближния, защото ценят неговото благо; чет­върти обаче поради благото на любовта към Господа, за­щото вършенето на добро заради доброто, а също искре­ното и откритото държане заради искреността и отк­ритостта означава любов към Господ. Те са искрени и открити, понеже искреността и откритостта изхож­дат от Господ и понеже Божията природа, произтичаща от Господ, е в тях. Ето защо искреността и откритост­та, разглеждани в самата си същност, са божествени. Делата и постъпките на тези хора са вътрешно добри, а и външно добри, защото, както се каза по-горе, делата и постъпките са такива, каквито са волята и мисълта, от които произхождат. Без воля и мисъл няма дела и постъпки, а единствено нямащи дух движения. Ясно ста­ва какво се разбира в Словото под дела и постъпки.

473.
Понеже делата и постъпките принадлежат на мисълта и волята, те са присъщи и на любовта и вярата и зато­ва са такива, каквито са любовта и вярата. Ето защо едно и също е дали ще кажеш любов или воля на човека, едно и също е дали ще кажеш вяра или мисъл; онова, кое­то човекът обича, той желае, и онова, в което вярва, той мисли. Ако човекът обича онова, в което вярва, той го желае и, доколкото е възможно, го прави. На всеки е ясно, че любовта и вярата са в желаенето и мисленето на човека, а не извън тях, понеже любовта разпалва воля­та, а идеите на вярата просветляват мисълта. Затова само онези, които могат да мислят мъдро, се просвеща­ват и, според своето просвещение, мислят истините и желаят истините или, което е същото, вярват в исти­ните и ги обичат.


474.
Нека обаче се знае, че волята прави човека, а мисълта [прави човека] само доколкото произтича от волята, че делата и постъпките произтичат от двете или, ко­ето е същото, че любовта прави човека, докато вярата [прави човека] само доколкото произтича от любовта, а пък делата и постъпките произтичат от двете. От­тук следва, че волята или любовта правят самия човек, понеже онова, което произхожда, принадлежи на онова, от което произхожда; произхождане е сътворяване и представяне във форма, пригодна за възприемане и съ­зерцаване. Оттук може да се установи какво е вярата, отделена от любовта — тя изобщо не е вяра, а само зна­ние, в което [вече] няма никакъв духовен живот. Също­то се отнася за делата: без любовта те не са действие или творения на живота, а действия и творения на смъртта, които съдържат привиден живот, произхож­дащ от любовта към злото и от вярата в лъжата. Тъкмо този привиден живот представлява онова, което се нарича духовна смърт.


475.
После трябва да се знае, че делата и постъпките предс­тавят целия човек, че неговите воля и мисъл или негови­те любов и вяра, принадлежащи на вътрешния човек, още не са завършени, докато не се проявят в делата и постъпките на външния човек. Тъкмо те са крайното, в което волята и мисълта завършват, иначе са сякаш неза­вършени, още не съществуват, още не са в човека. Да мис­лиш и да желаеш, но без да действаш, когато можеш, е като да затвориш пламъка в съсъд, където той загасва, или да посееш семето в пясък, където то не покълва, ами погива, заедно със своята сила за пораждане. Обратно, да мислиш и да желаеш, като същевременно действаш, това е като огъня, който дава светлина и топлина наоко­ло и като семето, засято в почвата, от което израства дърво или цвете и заживява. Всеки знае, че човек, които иска, без да прави, когато може, значи не иска, както и чо­век, който обича, без да прави добро, когато може, значи не обича. Тогава всъщност само мислиш, че желаеш и оби­чаш, но това е предмет на отделена мисъл, която се раз­пада и изчезва. Тъй като любов и воля са душата на дейс­твията, те си създават свое тяло в искреното и почте­ното, което човекът върши: духовното тяло, или тяло­то на човешкия дух, не идва от другаде, това ще рече, не се образува от друго, освен от онова, което човекът вър­ши, подбуждан от любов или воля (виж по-горе гл.463). Или с една дума, всичко от човека и неговия дух е в неговите дела.


476.
От това може да се установи какво се разбира под живо­та, който се запазва при човека след смъртта; това са неговите любов и вяра, не само като възможност, но и на дело, т.е. делата и постъпките, защото именно те съ­държат в себе си всичко, присъщо на човешката любов и човешката вяра.


477.
Има господстваща любов, която остава в човека след смъртта и не се променя във вечността; във всеки има много любови, но те отпращат към господстващата лю­бов и образуват едно тяло с нея или, взети заедно, я изг­раждат. Всяко чувство и желание, съзвучно с господства­щата любов, се нарича любов; тези любови биват вът­решни и външни, свързани пряко или косвено, приближени или отдалечени спрямо господстващата любов, на която [те] служат по много различни начини. Взети заедно, лю­бовите образуват нещо като царство, понеже са така подредени в човека, макар че той не знае нищо за тяхна­та подредба. Част от тази подредба му се изяснява в дру­гия живот, понеже там разпростирането на мислите и чувствата е според подредбата на любовите: сред небес­ните общества, ако властващата любов се състои от небесни любови, съответно, сред адските общества, ако властващата любов се състои от адски любови. За това, че всяко чувство и мисъл на един дух или ангел се разпростира сред обществата, може да се види в главата за мъдростта на небесните ангели, а също и в главата за формата на Небето, според която там се извършва съби­рането в общества и общуването.


478.
Но онова, което се каза дотук, повлиява само мисълта на рационалния човек; за да достигне обаче до неговите вън­шни сетива, бих искал да приведа тук примери от своя опит, чрез които да бъде обяснено и утвърдено следно­то:


1. че след смъртта човекът представлява своята лю­бов или своята воля;
2. че човекът остава завинаги такъв, какъвто е бил относно своята властваща воля или властваща любов;
3. че човекът, чиято любов е небесна и духовна, отива на Небето, докато човекът, чиято любов е плътска и светска, лишена от небесното и духовното, отива в Ада;
4. че вярата не остава в човека, ако не идва от небесната любов;
5. че в него остава действената лю­бов, тоест, животът на човека.


479.
След смъртта човекът е своята любов или своята воля. Убедих се в това чрез множество преживявания. Цялото небе е разделено на общества съгласно разликите в блага­та на любовта; щом се възнесен на Небето и стане ангел, всеки дух се присъединява към обществото, в което е не­говата любов и там той е като в своя роден дом, сред своите близки; усещайки това, свързва се със себеподоб­ни; когато се отдели, отивайки на друго място, усеща силно противене и изгарящо желание да се свърже отно­во със своите себеподобни, следователно, със своята гос­подстваща любов; така се извършват събиранията в об­щества на Небето, а също и в Ада, обаче там духовете се съединяват според любови, противоположни на небесни­те. Че Небето и Адът се състоят от общества, както и че всички те се различават според различията в любовта, може да се види по-горе (гл.41-50 и гл.200-212). Човек може да установи, че след смъртта е станал своята любов по това, че тогава от него се отнема и дори се изнася оно­ва, което не е съзвучно с неговата господстваща любов. От добрия се отнемат и изнасят всички разногласия и разномислия, като така той бива въведен в своята лю­бов. Това важи и за злия, но с разликата, че от него се от­нема истинното, докато от добрия се отнема лъжовно­то; така или иначе, всеки от тях остава в своята [властваща] любов. Всичко това става, когато духът — човек бива въведен в третото състояние, за което ще се гово­ри по-нататък. Тогава човекът дух постоянно е извър­нат с лице към своята любов, която [винаги] продължава да бъде пред очите му, накъдето и да се обърне (виж за това по-горе гл.123, 124). Всички духове могат да бъдат направлявани, колкото е нужно, докато се задържат в своята властваща любов; дори не могат и да се съпро­тивляват, макар че знаят какво става с тях, и макар да мислят, че могат да противодействат. Мнозина са опитвали да сторят нещо против любовта си, но напраз­но; тяхната любов е като вериги или като въжета, с ко­ито те сякаш са вързани, чрез които биват водени и от които не могат да се измъкнат. Същото е при хората в света: тяхната любов ги направлява и чрез нея те сами биват водени от другите. Още по-видимо е това, когато хората станат духове, понеже тогава не подобава да представят друга любов или да разиграват любов, различ­на от своята. От всяко общуване в другия живот си личи, че духът на човека е неговата властваща любов: ако ня­кой действа и разговаря според любовта на другия, пос­ледният изглежда добре и от лицето му струи здраве, жи­вот, щастие; обратно, ако действува и разговаря срещу неговата любов, лицето му започва да се изменя, да по­тъмнява, да губи чертите си, а понякога дори съвсем из­чезва, сякаш не е било там. Често пъти съм се учудвал, че това се случва, понеже на света то не би могло да същес­твува; но беше ми казано, че същото става с духа в чове­ка, който, като се отвърне от другия, повече не е в него­вото полезрение. Че духът е своята властваща любов, става ясно също от това, че всеки дух приема и усвоява всичко, което отговаря на неговата любов, а отблъсква и отчуждава онова, което не й подхожда. Любовта на всеки е като шуплесто и поресто дърво, което попива сокове­те, които служат за неговия растеж и отхвърля всичко останало. Тя е също като всички видове животни, които познават своята храна и търсят само онова, което се съгласува с тяхната природа, като странят от онова, ко­ето не се съгласува с нея. Всяка любов се стреми да се под­хранва с онова, което и е сродно: любовта към злото с лъжите, а любовта към доброто с истините. На няколко пъти видях, че прости добри духове искаха да научат зли­те на истини и блага, но те бягаха надалеч, и когато сти­гаха при себеподобни, с огромно желание се нахвърляха на лъжите, сродни с тяхната любов; видях също и добри ду­хове да си говорят за истините, като добрите духове, които бяха там, ги слушаха с наслада, докато няколко зли духа, които присъстваха, не слушаха нищо и като че ли изобщо не чуваха. В света на духовете се появяват пъти­ща, някои от които водят към Небето, а други към Ада, но всеки път води към някое небесно общество; добрите духове вървят само по пътя, който води към Небето и към обществата, пребиваващи в благото на тяхната лю­бов, като дори не виждат пътеки, които водят другаде; злите духове, обаче, следват само пътищата, които во­дят към Ада и към тамошните общества, пребиваващи в злото на тяхната любов; те не виждат пътеки, водещи другаде, а пък дори и да ги виждаха, пак не биха пожелали да тръгнат по тях. Такива пътища в духовния свят са ре­ални видимости, които съответстват на истинно или лъжовно [схващания]; затова в Словото пътищата обоз­начават истинното и лъжовното. Тези данни от опита потвърждават онова, което се каза по-рано въз основа на разума, а именно, че след смъртта всеки човек представ­лява своята любов или своята воля; казвам воля, защото за всекиго самата воля е неговата любов.

480.
След смъртта човекът остава завинаги такъв, какъвто е бил според своята властваща любов и.ли воля. Убедих се в това от множество преживявания. Можах да говоря с някои, живели преди две хиляди години, чийто живот, понеже е описан в книгите на историята, е известен. Открих, че бяха съвсем същите, каквито ги описваха, именно относно любовта, от която и според която бяха живели. Имаше и други, живели преди седемнадесет века и също познати от историята, както и такива, които бяха живели преди четири или три века и т. н.; можах да разговарям с почти всички и се оказа, че при тях властва същото чувство, с разликата, че удоволствията на тяхната любов се бяха обърнали в онова, на което съответстват. Ангелите казаха, че при никого животът на властващата любов никога не се изменя във вечността, понеже всеки е своята любов; да се промени тя при духа би значело той да бъде лишен от живот или да загине. Ка­заха ми, че е така, понеже след смъртта човекът не може повече да се променя чрез обучение, както в света, поне­же последната външна основа, която се състои в природ­ните мисли и чувства, тогава вече се намира в покои и не . може да бъде отворена, тъй като не е духовна (виж по-горе гл.464). Освен това, върху вътрешната основа, каквато е умът или душата, се държи, като къща върху свои­те устои, всичко, присъщо за духа или душата; ето защо. човекът остава завинаги такъв, какъвто е бил животът на неговата любов в света. Ангелите доста се чудеха на хорското незнание, че всеки е такъв, каквато е неговата властваща любов, както също и на това, че мнозина вярват, че можеш да се спасиш чрез прякото милосърдие на Господ и чрез едната вяра, какъвто и живот да си жи­вял; учудват се също как така хората не знаят, че Божие­то милосърдие е косвено, понеже се изразява в това, да бъдеш воден от Господ както на света, така и във веч­ността: онези, които не живеят в злото, биват водени от милосърдието; хората дори не знаят, че вярата е любовта към истината, произтичаща от небесната любов, която идва от Господ.




481.
На Небето отива човек, чиято любов е небесна и духов­на, а пък в Ада отива човек, чиято любов е плътска и светска, лишена от небесното и духовното. Убедих се е това, виждайки мнозина издигнати на Небето или запратени в Ада. Онези, които са възнесени на Небето, бяха живели според небесната и духовната любов, онези оба­че, които са запратени в Ада, бяха живели според плътс­ката и светската любов. Да живееш в небесна любов оз­начава да обичаш доброто, искреното и справедливото заради самите тях и да правиш всичко според тази лю­бов, именно от тук произтича животът според добро­то, искреното  правдивото, който е небесният жи­вот; човекът, който ги обича заради самите тях, прави всичко и живее в съзвучие с тях, обича Господ повече от всичко, понеже те произхождат от Него, и обича своя ближен, понеже доброто, искреното и справедливото са онзи ближен, който трябва да бъде обичан. Плътска лю­бов обаче значи да обичаш доброто, искреното и спра­ведливото не заради тях самите, а заради себе си, защо­то чрез тях можеш да придобиеш слава, почести, или бо­гатства. Тази любов не вижда в доброто, искреното и справедливото Господ или ближния, а себе си и света, и изпитва удоволствие от измамата; поради измамата, обаче, доброто, искреното и справедливото стават зло, лукавство и неправда - това е, което [обзетите от та­кава любов] обичат. Понеже любовта на всеки определя живота му, то всички, още щом след смъртта дойдат в света на духовете, биват проучени внимателно какви са [относно тяхната любов] и биват свързани със сходни­те им по любов: които са живели в небесна любов се свър­зват с онези на Небето, а които са живели в плътска лю­бов, се свързват с онези от Ада; после, преминали първо­то и второто състояние, те се разделят, така че пове­де да не се виждат, нито да се познават. Всеки става сво­ята любов не само предвид на вътрешното, или духа, но и предвид на външното - лицето, тялото, говора, поне­же всеки става изображение на своята любов дори и във външното: онези, които са отдадени на плътската лю­бов изглеждат груби, мрачни, черни и грозни, докато онези, които са в небесната любов, изглеждат жизнени, сияещи, блестящи и красиви Освен това, те са съвсем различни относно душата и мислите: онези, които са живели в небесна любов, са разумни и мъдри; онези обаче, които са живели в плътска любов. са глупави, че дори и безумни. Когато могат да бъдат видени вътрешното и външното в мислите и чувствата на онези, които са в небесната любов, вътрешното изглежда като от светлина, понякога дори огнена, а външното се явява в разно­образни красиви цветове, както при дъгата. От друга страна, живелите в плътска любов вътрешно изглеждат като черни, тъй като са били затворени [за светлина­та], понякога обаче са сякаш тъмен огън, понеже са били коварни и злостни. Външно те изглеждат противни на цвят и тъжни на вид (вътрешното и външното, присъ­щи на ума и душата, са видими в света на духовете, кога­то това е угодно на Господ). Онези, които са отдадени на плътската любов, не виждат нищо в небесната свет­лина, понеже за тях тя е мрак, а светлината от ада, която е досущ като онази на горящи въглища, за тях е ясна дневна светлина. При това, от небесната светлина тяхното вътрешно зрение се помрачава толкова, че те обе­зумяват, поради което бягат от нея надалеч и се скри­ват в дупки и пещери, толкова дълбоки, колкото е при тях степента на лъжите поради злото. Обратно: колко­то повече онези, които са в небесната любов, влизат в небесната светлина, толкова по-ясно и по-красиво виж­дат всичко, т.е. толкова по-разумно и по-мъдро възприе­мат истините. Онези, които са в плътската любов, съв­сем не биха могли да живеят в небесната топлина, която е небесната любов, ами обитават в топлината на ада, която е любов към жестокостта спрямо онези, които не им се покоряват; презрение към другите, вражда, омраза, отмъщения са насладите на тяхната любов; когато ги изпитват, те живеят, без да знаят какво е да правиш добро другиму поради и заради самото добро, знаят само да правят добро заради злото. Онези, които са в плътската любов, дори не могат да дишат на Небето, и кога­то някой зъл дух проникне там, той се задъхва, сякаш умиращ в агония; онези обаче, които пребивават в небес­ната любов, дишат толкова по-свободно и живеят тол­кова по-пълно, колкото по-навътре в Небето навлизат. От тук би могло да се установи, че небесната и духовна­та любов е Небето при човека, доколкото в тази любов е писано всичко небесно; също че плътската и светска­та любов, без небесното и духовното, е Адът при чове­ка, доколкото в тази любов е вписано всичко адско. Така става ясно, че на Небето отива онзи, чиято любов е не­бесна и духовна, и обратното, в Ада отива онзи, чиято любов е плътска и светска, без [да има в себе си] нищо ду­ховно или небесно.

482.
Вярата не остава в човека, ако не идва от небесната лю­бов. Това ми се показа чрез толкова много преживявания, че ако трябва да приведа онова, което видях и чух по този въпрос, ще изпълня цяла книга. Мога да свидетелст­вам, че при онези, които са в плътската и светската любов без духовното и небесното, изобщо няма вяра, нито пък може да я има, а има единствено знание и убеж­дение, че истина е онова, което обслужва тяхната любов. Много от тях, които си вярвали, че вярват, били заведе­ни при онези, които наистина вярват, и тогава, общувай­ки с тях, разбрали, че всъщност нямат никаква вяра; пос­ле те признали, че само вярването в истините и Словото не значи вяра, че вяра е да обичаш истинното чрез небес­на любов, а също да го желаеш и да го правиш от вътреш­но чувство. Беше ми показано, че тяхното убеждение, на­ричано вяра, всъщност е като зимната светлина, в която няма топлина, а всичко на земята е сковано от студа и лежи под снега. Поради това, още щом като го докоснат лъчите на небесната светлина, убеждението им не само чезне, но даже става гъста мъгла, в която никой не вижда нищо; тогава техните вътрешни начала се помрачават толкова, че те нищо не разбират и накрая обезумяват от лъжовните си убеждения. Ето защо от тях се отнема всяка истина, която са знаели от Словото и от учението на Църквата и наричали своя вяра, а вместо тях се изпълват с всички [възможни] лъжи, отговарящи на злото на тех­ния живот. Всички те се потапят в своите любови и в лъжовните представи, които им съответстват; тогава истините, понеже се противят на лъжите от злото, сред които те пребивават, им стават противни и през­рени и те ги отблъскват. От целия си опит с Небето и Ада мога да свидетелствам, че онези, които са вярвали само чрез доктрината, а относно живота са пребивавали в злото, отиват в Ада. Видях много хиляди такива да бъ­дат запращани там, за което подробно разказвам в съчи­нението „За Страшния съд и разрушения Вавилон".


483.
След смъртта остава действената любов, т. е. живо­тът на човека. Това следва като заключение от всичко, което обясних въз основа на опита и от казаното по-горе за делата и постъпките; действена любов са именно делата и постъпките.


484.
Нека да се знае, че всички дела и постъпки принадлежат към нравствения и гражданския живот, това ще рече, към искреността и откритостта, към справедливостта и безпристрастието; искреността и откритостта при­надлежат към нравствения живот, докато справедли­востта и безпристрастието принадлежат към гражданс­кия живот. Любовта, чрез която те стават възможни, е било небесна, било адска; делата и постъпките, присъщи на нравствения и гражданския живот, са небесни, ако ид­ват от небесната любов, защото онова, което идва от небесната любов, идва от Господ, а всичко онова, което идва от Господ, е благо; делата и постъпките от нравс­твения и гражданския живот, обаче, са адски, ако идват от адската любов, понеже идващото от тази любов, лю­бов към себе си и към света, идва от самия човек, а което идва от самия човек, е зло по своята същност. Ако се гле­да човекът в себе си самия, или онова, което му е собст­вено присъщо, виждаме, че изначално не му е присъщо нищо друго, освен злото.



Каталог: sites -> default -> files
files -> Образец №3 справка-декларация
files -> Р е п у б л и к а б ъ л г а р и я
files -> Отчет за разкопките на праисторическото селище в района на вуз до Стара Загора. Аор през 1981 г. ХХVІІ нац конф по археология в Михайловград, 1982
files -> Медии и преход възникване и развитие на централните всекидневници в българия след 1989 година
files -> Окръжен съд – смолян помагало на съдебния заседател
files -> Семинар на тема „Техники за управление на делата" 18 19 юни 2010 г. Хисар, Хотел „Аугуста спа" Приложение
files -> Чинция Бруно Елица Ненчева Директор Изпълнителен директор иче софия бкдмп приложения: програма
files -> 1. По пътя към паметник „1300 години България


Поделитесь с Вашими друзьями:
1   ...   14   15   16   17   18   19   20   21   ...   25




База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2020
отнасят до администрацията

    Начална страница