За семантичната основа на родовата именна класификация в българския език



Дата10.02.2018
Размер131.1 Kb.
#56480
ЗА СЕМАНТИЧНАТА ОСНОВА НА РОДОВАТА ИМЕННА КЛАСИФИКАЦИЯ В БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК
доц. д-р Стоян Буров

Великотърновски университет “Св. св. Кирил и Методий”


ON THE SEMANTIC BASIS OF GENDER CLASSIFICATION OF THE BULGARIAN NOUNS

The Bulgarian gender classification is semantically based on the natural categorization of objects, which reflects the naïve picture of the world. A correlation exists between the gender hierarchy and the diminutive hierarchy in the Bulgarian language. Within the semantic field of personal nouns, there is an interaction between grammatical gender and biological sex of the noun referent. Nouns denoting persons or animals that are not completely grown or else are impotent for some physical or subjective reason, are ascribed neuter gender. The hierarchy of sex (male person – female person – child of X) corresponds to the hierarchy of gender (masculine – feminine – neuter).


1. Теорията на категоризацията отдава важна роля на рода на съ­щес­твителните имена. Концептуализацията на пред­метите се изразява в езиците чрез тяхното категоризиране по два ос­новни начина: с помощта на така нар. класификатори и с помощта на класно/родовите класификации на техните наименования (Диксън 1986: 105-107). В основата на класифицирането на съществителните имена с помощта на системи от класификатори стоят физически и когнитивни осо­бености на техните референти; в основата на класифицирането на съ­ществителните имена с помощта на класно/родови системи стоят фор­мални и съдържателни особености на самите съществителни имена. По-късно Р. Диксън в съвместна публикация с А. Айхенвалд към двата основни типа именна категоризация прибавя още един тип: ка­тегоризация, която се осъществява със средства за създаване на грама­ти­чен контраст между имената на обектите според признаците лице/нелице и/или одушевеност/неодушевеност. Макар това да са три алтернативни начина на именна категоризация, в много езици се включват елементи от различните типове. Посочва се още, че във всички “класно/родови” езици и в някои “класифициращи” езици е имплицирана и система за контраст между лице/нелице и/или одушевен/неодушевен обект.1 Най-накрая нали­це са и езици, където именната категоризация се осъществява както с помощта на класно/родова система, така и със система от класифи­ка­тори (Айкенвалд, Диксън 1998: 58-59). Майя Пенчева прави сполучлив опит да представи схематично тази сложна картина на именна катего­ри­зация в езиците. По отношение на основния начин на именна категори­зация съществуват два типа езици: езици А – това са езиците предимно с именни класификатори, и езици В – това са езиците с именни класи­фикации (езици С - с класна система, и езици D - предимно с родова сис­тема). Езици А и езици В се пресичат – тъкмо в зоната на пресичане се намират езиците с именни класове (езици С) (Пенчева 1998: 323).

Къде е българският език в посочената сложна картина от начини на именна категоризация? Според основния начин на именна категори­за­ция българският език принадлежи към езици D (налице е родова система от мъжки/женски/среден род и всяко съществително в единствено число принадлежи към един от трите рода и само към един от трите рода). В нашия език обаче е имплицирана и система, релевантна на противопос­та­вянето по лице/нелице (криптотипна, а не съгласувателна система, ко­ято може да се нарече ‘мъжколичност/женсколичност’), и тази система не само че е в тясно взаимодействие с родовата система, но и представлява макар и ограничена предимно в семантичната зона на съществителните за лица семантична база на родовите противопоставя­ния. Към това трябва да при­бавим още и ограничения набор от класификатори, които, като кла­си­фицират наименование­то като наименование на бипарциален предмет, на вид веществен континуум или на вид събирателно множество, служат ка­то нумеративи (един вид посредници при броенето и преброяването).

Типични примери на “класифициращи” езици представляват ки­тайс­ко-тибетските и австро-азиатските езици; по-голямата част от индо­европейските езици са “родови” езици, по-голямата част от африкан­ски­те езици са “класни” езици.



Семантична база на родовите системи е различието по естествен пол. Системите, в които естественият пол е граматично нерелевантен (на­и­менованията на мъжете и жените, на мъжките и женските животни принадлежат към един и само един клас), се наричат класни системи. Ка­тегоризацията в класове се извършва въз основа на различни семан­тични признаци, например по признака човек/нечовек (хората се проти­во­поставят на всички останали обекти), по признака одушеве­ност/­не­о­душевеност (живите същества се противопоставят на неживите обекти), артефактност/натурфактност (изкуствените предмети, изработени от чо­ве­ка, се противопоставят на естествените предмети), според физическата форма на обектите, според големината на обектите, според това, дали пред­метът може да служи за храна, или не, и т.н.

Между категоризацията по родове и категоризацията по класове ня­ма принципна разлика, принципна разлика съществува между катего­ризацията със система от класификатори и родово/класната кате­го­ри­зация. Ето защо, макар да възразяват срещу неразграничаване­то на ро­довата от класната именна категоризация, Айхенвалд и Диксън приемат, че това е категоризация от един и същи тип (Айхенвалд, Диксън 1998: 59). Гревил Корбет (1991) говори за Gender както на “родовите”, така и на “класните” езици. Етиен Тифу също от­хвърля разграничението между клас и род: той смята, че родът е класна система, която се основава на различието по пол. Родът и класът за ав­тора са редундантни категории, които класифицират предметния свят с помощта на езика (Тифу 1984: 48-55). Соломон Кацнелсон също конста­тира, че няма принципна разлика между род и клас. Той уточнява, че за ро­дове обикновено се говори в индоевропейските езици, където именните класификации отразяват половите различия. В други езици, където имен­ните класификации имат други основания, се говори за класове. Ето защо той предпочита да използва термина клас, с който назовава както съ­щинския именен клас, така и рода (Кацнелсон 1972: 22). Е. Тифу и С. Кацнелсон правят важното уточнение, че класно/родовите класифи­ка­ции имат формална, структурна функция, в това е, както се изразява С. Кацнелсон, “смисълът на тяхното съществуване”. Но ако всички знаем, че масата е предмет, необходимо ли е тя да бъде маркирана като такъв – пита Е. Тифу, който вижда някаква умора в носителите на езиците да под­държат такава ненужна именна класификация, която при това неряд­ко предизвиква морфологични усложнения. Във всички езици са налице тенденции към затъмняване на класификационните критерии и нерядко - тенденции към създаване на втора, дублираща класификационна сис­тема, изградена върху някакъв универсален критерий (например одуше­веност/неодушевеност), използването на който предизвиква преразпре­де­ление в първичните класове.

Като си дава ясна сметка за различията между класните и родо­ви­те системи и дефинира тези различия, В. Плунгян обединява двете сис­теми в една обща функционална система, която нарича съгласувателен клас и с която той означава клас­но/­родовите системи на именни класификации, максимално лишени от се­ман­тично съдържание (Плунгян 2000: 142-160). Категорията съгласувателен клас е синтактична категория, разпределението на съществителните по класове и родове в по­вечето случаи не зависи от тяхното значение, а от техните съгла­су­вателни модели и само от тях (Плунгян, Романова 1990: 239), например съществителните книга, котка и девойка заедно принадлежат към жен­с­кия род не защото имат някакво общо семантично съдържание, а защото принадлежат към един и същ съгласувателен модел.

2. Ако напуснем пределите на синтаксиса, както предлага В. Плун­гян, в известен смисъл при това действително в парадоксален вид би мог­ло да се твърди още, че “в съгласувателните класове няма и по принцип не трябва да има каквото и да било семантично съдържание, но съще­вре­менно с това не съществуват съгласувателни системи, напълно лишени от семантично съдържание” (Плунгян, Романова 1990: 239). Зад проти­вопоставянето между различните съгласувателни модели стои някаква понятийна класификация, някакъв начин за концептуализация на пред­метния свят, която отразява важни за съответната култура различия меж­ду обектите, т.е. именната категоризация се съотнася по определен, макар и не прост и праволинеен начин с така нар. естествена катего­ризация и наивна таксономия.

Въпросът за съотношението между именната категоризация, отра­зена в граматиката на езика, и естествената категоризация на предме­тите, в която в голяма степен се отразява наивната картина на света, има важно значение не само за теорията на категоризацията, но и за “чис­та­та” граматика, защото опира до следното: как се изразява класната или ро­довата принадлежност на името в самото име. Нека направим срав­нение между българския и немския език. Както се знае, принадлежността на едно съществително към мъж­ки, женски или среден род в българския език зависи преди всичко от неговата форма; за нем­ските съществителни имена обаче такова последователно прокарано фор­мално правило липсва. За определянето на родовата принадлежност на съществителните в немския език е валидна комбинация от критерии, някои от които, както доказват Клаус-Михаел Кьопке и Дейвид Зубин, опират и до въпроса за съотношението между езиковата и естествената категоризация, в частност до така нар. folk taxonomy “народна таксо­номия” (вж. Кьопке и Зубин 1984: 26-50; Зубин и Кьопке 1986: 139-180).

Двамата автори набелязват шест принципа за определяне на рода в немския език, само първият от които (фонетичният принцип) е езиков принцип, останалите се основават на естествената категоризация. Това са:

- Родова класификация според окръжаващата конкретна култура на хората (“родът има функцията да разчленява окръжаващата конк­ретна култура на хората”). Пример за подобна родова класификация представляват наименованията на напитките: родовото понятие das Getränk е от среден род, което не е случайно, защото отвежда към друг принцип, според който наименованията на родовите понятия се класи­фи­цират основно към средния род.

- Родовата класификация отразява един съществуващ в човешкото мислене его- и културоцентризъм: с относителната близост на един пред­мет до човешките интереси се увеличава неговото разчленяване с помощ­та на рода. Пример за подобна родова класификация представляват наи­менованията на животинския свят. И тук родовите понятия са от среден род, срв. das Tier ‘животно’  das Wild ‘дивеч’, das Vieh ‘добитък’  das Geflügel ‘пернато’, das Schwein ‘свиня’, das Rind ‘говедо’, das Pferd ‘кон’. Най-диференцирани по род са домашните животни, от които има сто­пан­ска полза: в съответствие с това, дали се назовава мъжкото, женското или малкото на женското животно, се избира и родът – мъжки, женски, среден. При дивите животни такова ярко разграничаване по род липсва.

- Родова класификация според физическата форма на предметите. Присвояването на определен род отразява разчленяването на предметите според перцептивната им форма, например наименованията на дългите предмети са основно от мъжки род, а наименованията на плоските и/или тънки предмети – основно от женски род; кухите предмети също са пре­димно от женски род.

- Родова класификация според мястото на наименованието на пред­мета в таксономичната йерархия суперординарно – базисно – суб­ор­ди­нарно равнище. Така например съществителните, с които се попълва суперординарното равнище, са от среден род, срв.: хиперонимните наиме­нования на хранителните продукти (das Lebensmittel) das Gemüse ‘зеленчуци’, das Obst ‘плодове’, das Korn ‘житни’, das Gewürz ‘подправки’, das Fleisch ‘месо’, das Getränk ‘напитки’, das Gebäck ‘печива’ са от среден род, наименованията на техните хипоними са основно от мъжки или жен­ски род.

- Родовата класификация на съществителните с афективно зна­че­ние е според екстровертната или интровертната насоченост на чувството. Екстровертните наименования (насмешка, воля, яд, усърдие, енергия, сила, мерак, свидливост) са от мъжки род, интровертните (страх, уплаха, търпение, срам, тъга) – от женски род.

3. Спрях се подробно на родовата категоризация в немския език, за да имам по-добра база за сравнение на родовата категоризация в български. Както ще се убедим, подобно на родовото разпределение в немския език родовата категоризация в български отразява така нар. на­ив­на таксономия в присвояването на среден род на наименованията на полово незрелите лица и животни, а съ­що и на наименованията на физически и/или субективно непълно­цен­ните обекти.

Признакът ‘малко по възраст същество’ е семантичен компонент в значението на редица съществителни от среден род, който в определени контексти на специфицираност на лицето (или животното) блокира изис­к­ването за съответствие на рода на съществителното, с което се специ­фи­цира лицето (или животното), с пола на референта. Експресивно-оце­нъчната умалителност и увеличителност, изразявани със съществителни от среден род, също са безразлични към половата принадлежност на ха­рак­теризираните (или, но значително по-рядко, специфицираните) лица (или животни).



Въпросът за корелацията умалителност – род в съвременния бъл­гарски език не е обстойно проучен. Някои интересни наблюдения могат да се намерят у Б. Кръстев (1976). Така например авторът не без осно­ва­ния твърди, че е налице доста ясно изразена корелация между родовата и умалителната йерархия: “най-умалителен” е средният род, следва го жен­ският род, на последно място е мъжкият род. При двойка едно­ко­ренни думи от мъжки и женски род умалителността се носи от съ­щест­вителното от женски род: път – пътека (пътечка); при двойка едно­ко­ренни думи от женски и среден род умалителното съществително е от среден род: каца – каче, кана – канче; при тройки от еднокоренни думи от мъжки, женски и среден род умалителността е най-силна при същес­т­вителните от среден род, по-слаба – при съществителните от женски род, и нулева – при съществителните от мъжки род: капак – капачка – капа­че, клон – клонка – клонче, калъф – калъфка – калъфче (Кръстев 1976: 25-26).

Във връзка с въпроса за отношенията род – пол, пол – умалител­ност, род – умалителност би могло да се каже следното. Както се посочва от Б. Кръстев, всички имена (непроизводни от синхронно гледище и произ­водни) за обозначаване на малките (“рожбите”, както ги определя в тъл­куванията си Стефан Младенов) на хората и животните са от среден род (рожбата на Х среден род): бебе, дете, агне, пиле, теле, яре, зайче, котенце (Кръстев 1976: 49). Семантичният компонент ‘рожбата на Х’ е несъвместим с компонента ‘полова принадлежност’. Следователно кате­го­ризирането на съществата се извършва в следната последовател­ност: малко (‘рожба’) – немалко същество, мъжки пол – женски пол.

Малките същества със значение ‘рожба на Х’ се на­зо­ва­ват със съществителни от среден род, немалките – със съществителни от трите рода (мъж, жена, куче). Българската народна родова таксо­но­мия последователно отразява половото разграничение между хората от пубертета нататък, от момента, в който полът започва да играе доми­ни­раща роля в цялостния живот на човека: срещу момиче, момче (среден род) лицата от женски пол се класифицират със съществителни от жен­ски род – мома, девица, девойка, жена, лицата от мъжки пол – със съ­ществителни от мъжки род – момък, юноша (обърнете внимание, че макар да завършва на –а, съществителното е от мъжки род според пола на референта), младеж, мъж. Половата диференциация (мъжки пол – жен­ски пол) чрез родовата диференциация (мъжки род – женски род) е последователно прокарана само при съществителните за лица (в тази се­ман­тична зона е налице взаимодействие между граматичната категория род и значението ‘мъжколич­ност/жен­­с­ко­личност’). Налице е следната йерар­хия между половете: лице от мъжки пол лице от женски пол рожба на Х. Лицата от мъжки пол задължително се обозначават със съществителни от мъжки род; лицата от женски пол могат да се назовават със същест­ви­телни от женски и мъжки род (но колкото по-висока е степента на акту­ализация на пола, толкова по-строго е изискването за съответствие между женския род и женския пол, например при специфициране на лицето трябва да се употреби съществително от женски род, но за класи­фициране на лицето могат да се използват и съществителни от мъжки род); малките (рожбите) на хората се означават със съществителни от среден род. Лишаването от пол на възрастно лице (както мъж, така и же­на) се обозначава със съществително от среден род: изразява се субек­тивна умалителност (войниче, братле, сестриче) или пренебре­жи­тел­ност (куцо и сакато). Специфицирането и класифицирането на лице мъж със съществително от женски род е невъзможно, когато това се из­ползва от говорещия, се използва със специална цел – изразява се нега­тивно, иронично отношение към лицето. По отношение на признака ‘пол – не пол’ мъжкият и женският род компактно се противопоставят на сред­ния род: при това средният род поема значенията ‘рожба на Х’, ‘фи­зи­ческа умалителност’, ‘субективна умалителност’ (но това не означава, че тези значения не могат да се изразят и със съществителни от женски и мъжки род). Ако се използват термините, с които борави теорията на опо­зиционния анализ, може да се каже още, че от своя страна мъжкият и женският род образуват привативна, а не еквиполентна опозиция: мар­киран член е женският род. Накрая трябва да се каже още, че кате­го­ри­зирането (специфициране, класифициране) на лице мъж като лице жена има по-силна експресия от категоризирането на мъжа като същество, ли­шено от пол.

4. Подобно на много други на­роди българите класифицират конкретното (концепт на перцептивно цялостен обект) с име от мъжки род, аб­ст­рактното – с име от женски род: сред хилядите съществителни имена от женски род на съгласна (само абстрактните ост-съществителни са около две хиляди) единици са тези, които означават конкретни обекти. Наи­ме­нованията на веществени маси или съвкупности, оценявани като ‘без­полезно’, се класифицират като pluralia tantum, т.е. извеждат се извън родовата класификация (джибри, останки, дърми, джунджурии, пар­та­кеши). За наименование на предмети ‘с неясна функция’ се употребява субстантивираното нещо (среден род). Интересна диференциация може да се набележи между рода на двойки съществителни с инструментално значение, образувани все от глаголи за действия. Когато със същест­ви­телното се назовава ‘инструмент изобщо, назован според действието с не­го или според шума, който произвежда’, се употребява а(и)ло-съ­щест­вително от среден род (при това такива съществителни могат да бъдат и оказионални образувания); когато се назовава конкретен инструмент, се употребява а(и)лка-съществително от женски род: срв. например двой­ките съществителни писало (Дай ми някакво писало ‘нещо за писане’) и писалка, острило и острилка, дрънкало и дрънкалка. Все пак най-тясно е взаимодействието между езиковата родова категориза­ция и естествената категоризация според пола на полово зрелите хора и жи­вот­­ни. Всички посочени признаци, без да са граматикализирани зна­че­ния на родовите грамеми, съставят семантичната база на българската родова ка­тегоризация.

БИБЛИОГРАФИЯ
Айхенвалд, Диксън 1998: A. Y. Aikhenvald, R. M. W. Dixon. Depen­den­cies between gram­matical systems.// Language, vol. 74, N 1.

Диксън 1986: R. M. W. Dixon. Noun Classes and Noun Classification in Typological Per­spec­tive.// C. Craig (ed.). Noun classes and categorization. Amsterdam/Philadelphia: John Benjamins Publishing Company.

Зубин и Кьопке 1986: D. A. Zubin and K.-M. Köpcke. Gender and Folk Taxonomy: The In­de­xical Relation Between Grammatical and Lexical Ca­te­gorization.// C. Craig (ed.). Noun classes and categorization. Amster­dam/Philadelphia: John Benjamins Publishing Company.

Кацнелсон 1972: С. Д. Кацнельсон. Типология языка и речевое мыш­­ление. Ле­нин­град: Наука.

Корбет 1991: G. G. Corbett. Gender. Cambridge/New York/Port Che­s­­­ter/Melbourne/­Syd­ney:­­ Cambridge Univer­sity Press.

Кръстев 1976: Б. Кръстев. Умалителността в българския език. Со­фия: Народна прос­ве­та.

Кьопке и Зубин 1984: K.-M. Köpcke, D. A. Zubin. Sechs Prinzipien für die Genus­zu­wei­sung im Deutschen: Ein Beitrag zur natürlichen Klassi­fi­ka­tion.// Linguistische Berichte 93/1984.

Пенчева 1998: М. Пенчева. Човекът в езика. Езикът в човека. Со­фия: Уни­вер­си­тетско из­­дателство “Св. Климент Охридски”.

Плунгян 2000: В. А. Плунгян. Общая морфология. Введение в проб­лематику. Мос­ква: Эди­ториал УРСС.

Плунгян, Романова 1990: В. А. Плунгян, О. И. Романова. Именная кла­сификация: грамма­тический аспект.// Известия Академии наук СССР. Серия литературы и языка. Том 49, № 3. Москва.



Тифу 1984: Et. Tiffou. La classe et le genre: aspects actuels du prob­lème.// Съпос­та­ви­телно ези­кознание, № 2.


1 Това е семантичен параметър, претендиращ за универсален статус. При доминация на признака ‘човешко или подобно на човека същество’ сис­те­мата има антропоцентричен характер (както в българския език), при отсъствие на специални граматични свойства само в имената за лица противопоставянето има вида одушевеност/неодушевеност (вж. Плунгян, Романова 1990: 245).

Каталог: 154 -> pub
154 -> Закон за изменение на Закона за Министерството на вътрешните работи
154 -> Закон за изменение и допълнение на закона за специалните разузнавателни средства
154 -> Р а з я с н е н и е уважаеми госпожи и господа
pub -> Стоян Буров (Велико Търново) от писàх през пѝсах и писàх до пѝсах. За историята на една акцентна норма abstract
pub -> Лексикографската и книжовно-езиковата дейност на братя данчови
pub -> Програма по дисциплината морфология на съвременния български книжовен език за специалност
pub -> Св св. Кирил и Методий
pub -> Nouns and forms denoting multitudes in the bulgarian language


Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница