За свободата на словото в средата на 1940-те: лимитите и отвъд тях



Дата19.10.2018
Размер171.98 Kb.
#91411




Наталия Христова
За свободата на словото в средата на 1940-те: лимитите и отвъд тях
В бр. 3 от 9 септември 1945 т. на “Народно земеделско знаме” (БЗНС) (НП) е публикуван вицът: Ние пет века турско робство изтърпяхме, та една година свобода ли?!

Така стартира опозиционната преса.1 При това става дума за вестник на партия, която, заедно с БРСДП (о) категорично настоява да се назовава и възприема като “лоялна” или “отечественофронтовска опозиция”. За разлика от Демократическата партия, която през цялото си съществуване през 1940-те години си остава с отграничителното определение “буржоазна” опозиция. До края на участието в политическия живот на антикомунистическите партии през 1947 г. тези разлики ще се декларират и в писани текстове и речи, и в реалните политически действия.

Времето е сложно.

Опозицията не участва в ХХVІ ОНС и пренася политическата борба с управляващите в печата.2

Започва същинската битка на идеи и пътища за промяна.

Лозунгът на ОФ, провъзгласен веднага след промяната на 9 септември 1944 г., Свободна, независима и благоденстваща България звучи много добре, с разбираем патос и оптимизъм на новите управляващи, но е трудно осъществим през следващите десетилетия. А в момента на опубличностяването му той е и съвсем неадекватен:



Свободата е повече от относителна.

Независимостта – далечна. До септември 1947-а ще се полагат усилия за юридическото й постигане, а след това степента й ще зависи от блоковата политика на Сталин, Хрушчов, Брежнев и наследниците му.

Благоденствието ще се отправя все по-напред и по-напред през годините, докато хората се уморят и смирят с констатацията че “Комунистите говорят само в бъдеще време”.

В такава политическа и обществена ситуация журналисти, писатели и художници ще се конфронтират, ще се борят за надмощие и популярност, ще омаскаряват политическия противник на партията, на която симпатизират. И всичко това в името на идеи и ценности, които изповядат и в които вярват.

В този остър сблъсък между управляващи и опозиция, най-силно изразен през 1946 година, в условия на цензура и репресии, сатирата се оказва най-подходящият жанр за относително безопасно отправяне на взаимни критики и различни послания към гражданите. Но в онзи момент свободата на словото е допълнително лимитирана и сериозно контролирана и по законов път, което значително намалява и дори неутрализира традиционната защита, която спецификата на сатирата предполага.

Няколко са институциите, които пряко отговарят и направляват периодичните издания. На първо място това е Дирекцията на печата към Министерството на пропагандата, възглавявана от Владимир Топенчаров. Препоръки към облика на вестниците, както и цялостната политика към тях, се извършва от Националния комитет на ОФ. Наблюдение върху печата упражнява и Комисарството по изпълнение на Съглашението за примирие към Министерството на външните работи, което всъщност осъществява директна връзка със Съюзническата контролна комисия (СКК).3 Голяма е ролята и значението на Съюза на журналистите, чието ръководство нерядко поема грижата за изпълнението на поставените задачи от Дирекцията на печата и някои други институции.

Узаконяването на политическите издания на партиите, заедно с вестниците “Народна войска”, “Щурмовак”, “Мир”, “Заря” и др. е осъществено със Закона за печата от ноември 1944 г.4 Само месец по-късно с Постановление № 12 на Министерския съвет от 19 декември 1944 г. вече се спират, започвайки от 1 януари 1945 г., всички вестници, които са частни издания и разрешение за разпространяване на печатни материали получава право да издава само Министерството на пропагандата. Със същото постановление са спрени редица вестници от додеветосептемврийския период (“Мир”, “Заря” и др.) като право на ежеседмичник получават само окръжните градове и по-големите околийски центрове.5 Мотивът на това значително ограничение на периодичния печат е политически – затвореността на многопартийната система и твърдението, че няма други демократични сили извън ОФ. Не без значение е и фактът, че Дирекцията на печата се възглавява от комунисти.6 Като главен мотив обаче се посочва все по-нарастващата криза за хартия.

Неуреденото международно положение изправя издаването на вестниците и пред други трудности. Съгласно чл. 8 от Съглашението за примирие “издаването, вносът и разпространяването на периодическа и непериодическа литература, поставянето на театрални зрелища и кинофилми и работите на радиостанциите стават по споразумение със Съюзното (съветско) главно командване.”7

За тази цел Комисарството по изпълнение на Съглашението за примирие на 27 декември 1944г. изпраща писмо до Министерството на пропагандата, с което се изисква на всяко 14 число от месеца да се подготвят писмени промемории за дейността на отделните служби към министерството.8 На 5 януари 1945 г. министърът на пропагандата отправя подробна инструкция до Дирекцията на печата и пропагандата, Народната култура и Радиоразпръскването, в която обстоятелствено е изтълкуван чл. 8. В нея се подчертава, че изискванията не могат да се окачествяват като цензура и още по-малко като предварителна цензура. Настоява се обаче всички публикации да бъдат съобразени с изискванията на Съглашението за примирие и да не дават основание за протест от която и да е от мисиите, представени в СКК.9

Още преди започването на ежемесечните отчети пред Съюзната контролна комисия, в които се дават обяснения и за най-малките грешки, в повечето случаи с уверения, че са непреднамерени, Комисарството по изпълнение на Съглашението за примирие следи старателно всички публикувани материали и реагира своевременно на онези от тях, които биха имали неблагоприятен за България външнополитически отзвук. Така например на 23 ноември 1944 г. то изпраща писмо до Министерството на пропагандата, с което настоява да бъдат предупредени редакциите на вестниците и списанията да се въздържат от обнародване на статии и дописки, с които твърде оптимистично се представя производствата на земеделието и индустрията в България. Обяснява се, че такъв род публикации биха могли да послужат за аргументация на претенциите на някои държави към България за евентуално получаване на репарации в натура.10

Тук внимание се отделя само на външнополитическия отзвук от изнесената стопанска информация, но внимателното отношение към материали, отразяващи нереално стопанското положение на страната е съвсем навременно, тъй като изнесените неверни факти несъмнено имат и вътрешен резонанс. Те събуждат недоверие към печатните издания на управляващите и намаляват престижа на Отечествения фронт сред мнозинството българи. От Комисарството предвиждат, че това би повлияло неблагоприятно върху обществените настроения и би породило дори недоволство към политиката на новата власт, като по този начин по-силно влияние може да получи опозиционната пропаганда.11

Различните институции, които контролират издаването на вестниците и необходимостта редактори и автори, използвайки информация от разнообразни източници (агенциите ТАСС, ТАНЮГ, Ройтер и др.) да се съобразяват с всички предявени към печата изисквания, оказват задържащо въздействие върху неговото развитие. Съществена причина за това е сравнително бавното изготвяне на общи информационни бюлетини от страна на Министерството на пропагандата. На това обстоятелство се дължи и съществуването на не малки различия при публикуването на факти, отнасящи се до едно и също събитие, което смущава и обърква читателите. Разбира се, редакторите на отделните вестници търсят непрестанно по-сполучливи форми за подобряване на своите издания. Дирекцията на печата се стреми да насърчава тези усилия, преценявайки, че това би допринесло за разширяване на въздействието на отечественофронтовската пропаганда. В търсене на средства и методи за подпомагане, но и дирижиране на печата на ОФ, се стига до създаване на служба “Агитация чрез изобразителните изкуства”. Нейната задача е “да следи и посочва произведения на изобразителните изкуства, които могат да бъдат използвани за целите й; да контролира произведенията на изобразителните изкуства, доколко те са в унисон с политиката на ОФ; да издава пропаганден материал и го разпространява.” 12

Изисква се материалите да бъдат реалистично художествени, да не са в стила на модернистичните школи, за да се възприемат и разбират от всички – работници, селяни, интелигенция. Подчертава се, че всяко допълнително тълкуване на публикациите намалява действената сила на пропагандата. След като се заявява, че агитацията чрез изобразителните изкуства е една от най-ефикасните, се посочва, че ежедневният печат е най-подходящото място за нейното разпространение. Препоръчва се ударно изработване на карикатури и рисунки, които при подходящи случаи да се поместват във вестници, списания и сатирични кинопрегледи. 13

Още при създаването на този отдел се очертава главната линия на отечественофронтовската пропаганда до лятото на 1945 г. – чрез достъпни за читателите материали да се влияе върху обществените настроения в посока, подкрепяща отечественофронтовската платформа. Визуалните изкуства са най-подходящи за ефективна агитация. През цялото време от 9 септември 1944 до лятото на 1945 г. сатиричната рисунка доминира над останалия илюстративен материал, намерил място в периодичния печат. Убеждението на Дирекцията на печата към Министерството на пропагандата за изключителната роля, която може да играе сатирата в условия на революционни промени се потвържадава и от започналия да излиза още през октомври 1944 г. “народен седмичник за хумор и сатира “Щурмовак”. Настойчивостта на Дирекцията на печата да се използват изпратените от нея материали е постоянна. За това свидетелства и изпратеното на 4 декември 1944 г. до главните редактори на вестниците “Изгрев” и “Отечествен фронт” писмо със следното съдържание: “При провеждане на своите задачи Министерството на пропагандата дава ударно чрез пресата политически рисунки, които са и заплатени от него. Същите рисунки са и предварително прегледани в художествено отношение от Съюза на художниците, а в политическо отношение от Дирекцията на печата и пропагандата към министерството.

Като имате предвид горното, необходимо е дадените ви рисунки да бъдат веднага поместени във вестника ви, или ако горното е технически невъзможно (липса на място, лош печат и др.) рисунката да бъде незабавно върната, за да бъде поместена в друг вестник.”14

Изброените дотук мерки и механизми за контрол върху печата се оценяват като недостатъчни от отечественофронтовското правителство и през април 1946 г. министърът на правосъдието Любен Коларов внася предложение за приемане на допълнителен член 8-а към Закона за печата със следното съдържание:

“Когато при списването на някое печатно периодично издание или ежедневник се прокарват тенденции от естество да увредят общодържавните интереси, да създадат настроения, опасни за обществения ред и спокойствие, или да смутят отношенията ни с чужди държави, вземат се следните мерки:

а) Обръща се надлежно внимание за това на издателите и редакторите на такова издание;

б) прави се съответно предупреждение на същите;

в) спира се изданието за 10 броя;

г) спира се изданието за повече от 10 броя или завинаги.

Мерките по точките “а”, “б” и “в” се вземат от министъра на информацията и на изкуствата, а мерките по точка “г” от Министерския съвет по доклад на същия министър.

Издадените по този член разпореждания не подлежат на никакво обсъждане”15

Санкциите, които се предвиждат са твърде строги и категорични. Но Законът за допълнение към Закона за печата е гласуван единодушно, без каквито и да е възражения от страна на народните представители. Дори онези от звенарите, които от страниците на в. “Изгрев”, неколкократно се обявяват срещу ограничаването на свободата на словото, не се противопоставят на предложената корекция. Изглежда причината за постигнатото единодушие се крие в убеждението, че приетото допълнение ще бъде прилагано единствено към опозиционната преса. В действителност обаче чл. 8-а дава еднакви възможности за засилване на контрола и върху отечественофронтовския печат.

Така, както става с протестното писмо, изпратено през ноември 1946 г. от Комисарството по изпълнение на Съглашението за примирие по настояване на Съюзническата контролна комисия срещу публикуването на материали в “Стършел”, целящи да злепоставят американската мисия в Комисията. Главният редактор на вестника Челкаш е предупреден от министъра на информацията и изкуствата, че ако не се вземе под внимание бележката, ще се наложи спирането на “Стършел” за няколко броя. 16

Чрез новоприетото Дъпълнение 8-а, а и преди това, Министерството на информацията и на изкуствата си запазва правото да упражнява контрол върху печата, което право прилага често, особено когато опозиционните вестници разширяват влиянието си, а понякога и преди провеждането на събития, решаващи за запазване властта на ОФ, например преди изборите за ВНС. През 1946-а в. “Знаме” (Демократическа партия) е спиран два пъти, а в края на годината е спрян завинаги, в. “Народно земеделско знаме” (БЗНС (НП) е спиран три пъти за 10 дни и две седмици (такъв срок няма предвиден в закона), в. “Свободен народ”(БРСДП (о) два пъти – за една седмица и за 10 дни.

Борбата с властовите ограничения и санкции опозиционната преса води по различни начини при сложна обществена атмосфера, при липса на кураж за открита подкрепа от хората, които симпатизират на антикомунистическите идеи и личности. Тази липса с горчивина е споделена от Трифон Кунев в не една публикация в авторската му рубрика “Ситни-дребни... като камилчета”, която ежедневно се списва на първа страница на в. “Народно земеделско знаме”. В “Разни разговори на една и съща тема”17 той отбелязва как хората само “пътьом” го поздравяват за “смелостта да казва истината” и бързо след това се скриват в тълпата. Внушението в този материал обаче е само за липса на открита, а не изобщо за подкрепа. Доста по-разочарован, а и по-упрекващ е писателят в “Султанското слонче в Димотика”,18 поместен на четвърта страница на в. “Народно земеделско знаме”. В него се разказва тъжна приказка за безкористната жертва на един ходжа, решил да рискува всичко, но да помогне на своите гладуващи събратя. По пътя към султана ходжата бил изоставен от придружаващите го, което обезсмислило мисията му. И Трифон Кунев завършва с предупреждението: “Ей, народе, и най-сърцатият ходжа не може ти помогне, ако ти трепериш от страх.”

Затова пък двата основни опозиционни вестника “Народно земеделско знаме” и “Свободен народ” поддържат впечатляващи партньорски отношения при прилагане на санкции още преди официалното влизане в сила на допълнение 8-а към Закона за печата и след това. На 4 април 1946 г. “Народно земеделско знаме” по доклад на министъра на информацията и на изкуствата Димо Казасов е спрян за 10 броя. Още на другия ден най-популярната сатирична рубрика “Ситни-дребни... като камилчета” се появява на мястото на традиционната сатирична рубрика на в. “Свободен народ” – “Престрелки”, където е поместен фейлетонът “Злополучният дебют”.19 В него Трифон Кунев прогнозира, че след време правителството “ще се срамува от това си деяние”. С много ирония е доказано, че властническата мярка е израз на слабост и последно постига ефект, който се цели с нея – демонстрация на силата и стабилността на управлението. Иронията и непримиримостта с посегателствата върху свободата на словото са още по-категорично заявени в следващия брой на “Свободен народ” чрез фейлетона на Трифон Кунев “Проклетото огледало”.20 В него се разказва как по времето на Людовик ХIV ласкателите на една грозна маркиза счупили огледалото, за да й угодят, лишавайки я от възможността да види отразена грозотията си в него. И Тр. Кунев завършва: “Времената на Людовик ХIV отдавна минаха, но грозните неща, уви, останаха. Вярно е, че у нас няма не само грозни, но няма и никакви маркизи. Обаче, вместо маркизи, намират се грозни управници и безобразни управления. И когато някой път грозотията им се отрази в огледалото на опозиционния печат, намира се винаги един господин, който пише доклад с изрази в защита на обединената невинност, като например: “Народно земеделско знаме” е злоупотребило със свободата на печата, то е излязло с изстъпление срещу ... и пр. и пр.”, а едно неопитно в своята първа младост правителство взема решение: - Да се спре за 10 броя опозиционния вестник. Тоест, да се счупи проклетото огледало.

Да, огледалото е счупено, господин Казасов, но цяла България вижда самодоволната грозотия...”.

След изтичането на срока на санкцията, издаването на в. “Народно земеделско знаме” е възобновено и “Ситни-дребни... като камилчета” отново се появяват на първа страница, от където Тр. Кунев продължава своята борба за свобода на словото. “Свършил я... като кучето на нивата”21 е светкавична реакция срещу двата проекто-закона, внесени за обсъждане в Народното събрание от министъра на правосъдието Любен Коларов: Допълнение към Закона за печата и Допълнение на Закона за защита на народната власт: “Единият има за цел да се разпъне на кръст свободата на печата, а другият – да се прикове на кръст всеки злостен опозиционер, който не гледа като влюбен идиот с умиление и възторг към прелестната хубавица – ОФ власт.”

Не е изненада, че в. “Народно земеделско знаме” отново е спрян за времето от 25 април до 10 май 1946 г.

И отново още същия ден мястото на “Престрелки” е заето от “Ситни-дребни... като камилчета”. Вече няма съмнение, че между двата вестника е сключено трайно споразумение за единодейсвие при подобни санкции. Целта е ясна – журналистите от двете опозиционни печатни издания да покажат на управляващите, че нищо не е в състояние да спре настъпателната им критика. И Трифон Кунев оценява доброто партньорство и не бърза отново да пише фейлетон в защита на свободата на словото, за да не поставя в риск и “Свободен народ”. Атаката е към правителствената културна политика и особено към проявеното отношение към културното наследство от следосвобожденското ни минало. За целта не пропуска да отбележи, че само благодарение на академик Державин Вазов отово е обявен за велик писател, а “до него никой правоверен комунист не смееше да изрече такава ерес”. Резултат от това посещение на руския учен, според Тр. Кунев, стават и други събития – честването на Елин Пелин и откриването на художествена експозиция, благодарение на която “софийската публика можа да се наслади на творенията на Андрея Николов, Цено Тодоров, Никола Маринов и още много други майстори на класическото изкуство. И слава Богу!”22

На 1 май 1946 г. редакторите на печатния орган на опозиционната социалдемократическа партия отново отделят място, този път непосредствено до рубриката “Престрелки”, на Трифон Кунев, за да сподели с читателите “удовлетворението“ си от “Първомайския подарък”, направен на опозиционните журналисти от правителството. И докато Стрелците разказват как са празнували в миналото и как празнуват днес, завършвайки: “ Днес е първи май – празникът на труда и на международната работническа солидарност. Социалистическа България, която е в челните редици на борбата за свобода, демокрация, мир и хляб, празнува при особени обстоятелства този най-скъп за нея ден. В името на тая свобода и ние, стрелците от тая колона извикваме: Да живее нашият свободен, социалистически Първи май!”, изразявайки чрез горчивата ирония отношението си към актуалната ситуация в България, то Тр. Кунев е недвусмислен в изказа на непримиримостта си: “Подарък има и за нас – прекрасен подарък, публикуван на 30 април в “Държавен вестник” и той се нарича “Наредба-закон за допълнение към закона за печата и защита на народната власт”. Народната власт на “демократична, силна, щастлива” България, възглавявана от г. К. Георгиев с отечественофронтовските депутати прие тия изменения, според които вратите на Централния затвор са широко отворени за всеки ударник в опозиционната преса... Ние, журналистите от опозицията, получихме тоя подарък заради нашето ударничество. Дали ще можем и за в бъдеще да проявим същото ударничество, бъдещето ще покаже... Желаем от сърце на всички ударници, които ни направиха щастливи, да доживеят също така щастие.

Честит Първи май, български народе!” 23

Четири дни по-късно рубриката “Престрелки” отново е заета от “Тюрлю-гювеч”-а на Тр. Кунев. Макар и “приготвен” само с продукти от първомайската манифестация, той съвсем прилича на популярното източно-съседско ястие: “Макетите на Дирекцията на железниците в майското шествие бяха отлични, но катастрофите при Червен бряг и другаде додоха съвсем не навреме и помрачиха доста бляскавото впечатление от ударната деятелност на нашето БДЖ. Вестниците “Отечествен фронт” и “Работническо дело”, които не съобщиха нито думица за ужасната катастрофа, постъпиха правилно: на Великден и 1-ви май за умряло не се говори...” А що се отнася до опозицията, манифестацията е дала допълнителен повод на Трифон Кунев да досготви гювеча си и да тържествува. Вестникът е спрян, но неговите камилчета шествали из софийските улици, “направени от двама доброволци, завити в платнище”. И естествената доволна усмивка на финала: “...Парадът се свърши. Опозицията благополучно си съществува, а контрата остава единствено върху гърба ва двамата предани отечественофронтовски функционери, които ходиха цели пет часа като хайвани, забулени в тежкото платнище по булевардите на София.”24

От 11 май 1946 г. “Народно земеделско знаме” отново е на вестникарския пазар. И Трифон Кунев отново се развихря. Темите на фейлетоните му са многобройни, но предпочитани си остават свободата на словото и самозабравилите се властници. “Как Осман намерил най-глупавия човек”25 е поучителна приказка за щастливия везир, който седял доволен в каляската, откарвайки своя предшественик на гилотината. Разумният Осман дава 200 жълтици на “самозабравилия се везир”, обръщайки се към него с думите: “Парите са завещани на най-глупавия човек в турската държава. От тебе по-глупав не можах да намеря: не виждаш пред очите си каква съдба те чака утре, а се надуваш щастлив в днешната си златна каляска”. И в типичния си дидактичен стил Тр. Кунев завършва: “Посвещава се на всички везири и особено на тия, които поради своята безкрайна глупост се наемат да управляват държавата против желанието и волята на народа”.

Последвалите действия на управляващите отново не са изненада. На 21 юни 1946 г. Трифон Кунев е арестуван. Две седмици по-късно рубриката “Ситни-дребни... като камилчета” се появява за последен път, като под нея е сложено мото “Ний умряхме – да живей народа!” Поместеният редакционен материал изцяло е посветен на заслугите на Трифон Кунев и на протеста срещу арестуването му. В него се цитира част от прокурорското обвинение: “Организатор на съпротивителното движение на ратници, легионери, бранници, царкрумовци и др.” Накрая редакцията заявява, че поради липса на достоен заместник на “счупеното перо на бай Трифон, рубриката се спира до излизането на автора й от затвора”.26

През месец юли подобно обвинение - по Закона за защита на народната власт от март 1945 г., е отправено и към главния редактор на в. “Свободен народ” Цвети Иванов, който също е арестуван.

В този горещ юли на 1946 година сатириците от в. “Стършел”, седмичник, който в онзи момент все още е издание на Националния комитет на ОФ, продължават да разиграват любимите си образи на “Трифонсон и котарака му Дундак”, въпреки, а може би и точно поради новите обстоятелства. С политически патос, без лимити. На 5 юли рисуваната рубрика на Нервозни (Никола Мирчев) и Колька (Христо Ганев) представя прощалната среща в затвора между Трифонсон (Тр. Кунев) и верния му котарак Дундак:

“Вижте тази тъжна среща

във Центрания затвор

плаче със сълзи горещи

Трифонсон – какъв позор.

- “Вий, читателю” простете.

Сбогом мой любим Дундак!

Споменът за мен пазете,

няма да се видим пак!”27

В следващия брой от 12 юли чрез некроложната “Трифуниада” стършелите окончателно се сбогуват с Трифон Кунев:

“На гроба му расте салата.

Зелена. С къдрави листа.

Пречупен кръст. Фенер с позлата.

Валутна, земна суета.

Надгробен камък с документи.

И факти. И една брада.

И мирис на зелени менти,

и от камилчета следа.

Ти, пътниче, с набожни нрави,

счупи над гроба своя кръст

и – ако само не забравиш –

кажи смирено – “Лека пръст”.28

Кой е автор на този надгробен текст? Това едва ли има значение.

Но е от особено значение фактът, че без наличието на опозиция, на морално-етични послания, отправяни своевременно от знакови личности, на настойчива борба за свобода на словото, днешният ден би бил много по-тъжен.



1 На 7 септември 1945 г. Министерският съвет регистрира четири опозиционни партии: БЗНС (НП), БРСДП (о), Демократическата и Радикалната (о) партии с разрешението всяка от тях да издава свой вестник.

2 Според Закона за печата от ноември 1944 г. в България могат да излизат органите на четирите отечественофронтовски партии – „Работническо дело“ (БРП (к)), „Земеделско знаме“ и „Политика“ (БЗНС), „Народ“ (БРСДП) и „Изгрев“ (НС „Звено“) - ЦДА на РБ, ф. 2, оп. 23, а.е. 22, л. 119.


3 Чичовска, В. Държавни културни институции в България (1944-1948). В: България 1300. С., 1981, с. 460 и сл.

4 ЦДА на РБ, ф. 2, оп. 23, а.е. 22, л. 119.

5 Пак там, оп. 23, а.е.23, л. 173.

6 Чичовска, В. цит.съч., с. 467.

7 ЦДА на РБ, ф. 2, оп. 1, а.е.10, л. 9.

8 Пак там, а.е.5, л. 13.

9 Пак там, а.е. 5, л. 6.

10 Пак там, а.е.12, л. 24.

11 Пак там, л. 26.

12 Пак там, а.е.7, л. 12.

13 Пак там

14 Пак там, а.е. 83, л. 32.

15 СД, 26 ОНС, I РС, 563, 19 април 1946 г.

16 ЦДА на РБ, ф. 2, оп. 1, а.е. 22, л. 134.

17 Народно земеделско знаме, бр. 105 от 12 декември 1945 г.

18 Пак там, бр. 55 от 10 март 1946 г.

19 Свободен народ, бр. 68 от 5 април 1946 г.

20 Пак там, бр. 70 от 7 април 1946 г.

21 Пак там, бр. 80 от 20 април 1946 г.

22 Свободен народ, бр. 87 от 30 април 1946 г.

23 Пак там, бр. 88 от 1 май 1946 г.


24 Свободен народ, бр. 91 от 5 май 1946 г.

25 Народно земеделско знаме, бр. 34 от 16 май 1946 г.

26 Свободен народ, бр. 103 от 6 август 1946 г.

27 Стършел, бр. 21 от 5 юли 1946 г.

28 Пак там, бр. 22 от 12 юли 1946 г. Трифон Кунев е освободен от ареста след изборите за ВНС, тъй като вече е народен представител. През 1948 г. отново е арестуван и съден. В края на 1950 г. е освободен от Сливенския затвор. Умира на 1 февруари 1954 г. от трети пореден инфаркт.



Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница