Задача Кристина Домусчиева, ф н. 2006551065 III курс, I семестър
Изтегляне 57.42 Kb.
|
Свързани:
брошура, тричков
|
Kristina Domuschieva Изпитна задача Кристина Домусчиева, ф.н. 2006551065 III курс, I семестър I
Както всеки елемент в природата подлежи на изменения, човешката личност се сформира и търпи промени в зависимост от различните условия и фактори на средата. Някои изследователи разглеждат психичното развитие от пре – наталния период под претекст, че промените датират още в зародиш. Въпреки че Пиаже подкрепя тази теория, тя остава недоказана. По време на своето развитие личността преминава през различни етапи. Една от най-популярните съвременни теории за развитието на личността е на американския психолог Ерик Ериксон. Тя се основава на епигенетическия принцип, според който от раждането до смъртта си човек преминава през генетически предопределени етапи, а именно: бебешка възраст; ранно детство; предучилищна възраст; училищна възраст; юношество; ранна зряла възраст; зряла възраст; зрялост. Така в своя живот човек се сблъсква с осем психосоциални кризи / конфликта/, които се проявяват в зависимост от възрастта. Изходът от тези кризи може да бъде благоприятен за бъдещето развитие на личността или неблагоприятен. Всеки слидващ етап се основава на резултатите от развитието в предходните стадии. Постигането на Аз – идентичност по време на юношеството е централен момент в неговата концепция за развитие. Формирането на идентичността включва от една страна синтез и единство на предишния опит и развитие на детето и от друга страна осигурява основата на неговото бъдещо развитие като зряла личност. Чувството за идентичност означава възприемане на себе си като нещо цялостно, осъзнаване на непрекъснатостта на собствения си опит. Тази задача ще бъде концентрирана към периода на средното детство и този на юношеството. За да обясним периода на средното детсво, ще надникнем в теорията на Ерик Ериксън. Според него децата, които са преминали предходните етапи на развитие, посредством положителни преживявания, навлизат в средното детство с насоченост към реализация на задачите, поставени през този етап. Средното детство поставя своето начало с встъпването в училище, който е един от най-важните периоди в живота на всеки човек. Тогава децата започват да придобиват нови умения и навлизат в социална среда, която няма общо с досегашната. Ериксън извежда тезата, че стремежа на децата към овладяване на новите знаания и умения в комбинация с очакванията на възрастните, довежда до кризата на средното детство, а именно - ,,трудолюбие срещу малкоценност.‘‘ Според Ериксън, трудолюбието съдържа в себе си позитивна, но и реалистична ,,Аз-концепция‘‘, гордост от постиженията, чувство на отговорност и умения за колекективна работа. Кризата на този етап бива чувството за малоценност, което децата са склонни да изпитват при неуспех. От голямо значение е отношението на родителите и това дали са били изчерпателни при подготовката на детето за училищния живот. Отрицателната оценка от страна на авторитетите също би допринесла негативно на умението за справяне с подобен тип криза. През периода на средното детство настъпва драстична промяна в изграждането на самооценка. Децата съдят за себе си спрямо собствените си личностни черти и тези на техните връстници, разсъждват върху силните и слабите си характеристики. Надграждането на самоописателната способност е в резултат от напредъка в познавателната област. Поради значителното разширяване на социалния кръг, децаца търсят информация за себе си от повече хора, а тя е и по-обективна от тази на хората в семейството. Родителите разбира се запазват влиянието си, но на преден план излизат приятелите. Постига се напредък в разбирането на гледната точка на другите и се взима предвид при самооценъчния процес, който се обръща в съвсем различна посока през този период. Повечето деца в предучилищна възраст имат значително завишена самооценка. Когато обаче започне училище, детето получава силна обратна връзка за постиженията и нивото си спрямо останалите му връстници, което понижава мнениео му до по-реалистично равнище. През средното детство, децета изграждат своята самооценка на база различни фактори както външни така и вътрешни. Често явление е спад в самооценката, който разбира се ако бъде овладян и не позволи на чувството за малоценност да вземе преве, би бил дори здравословен. Около четвърти клас, самооценката отново се повишава при онези, които са удовлетворени от способностите си и взаимоотношенията си в социалната среда. Що се отнася до емоционалното развитие, средното детство се характеризира със засилена социална чувствителност и самосъзнание. Чувството на гордост и вина, управлявани от чувството за отговорност се появяват без авторитетна личност да ги вменява. Гордостта от добре свършена работа задвижва двигателя към нови постижения, а вината е мотива към самоусъвършенстване. Децата постепенно започват да разбират и разграничават своите емоции като положителни, отрицателни или смесени. Този процес, подобно на самооценъния, зависи от факторите на социалната среда и загрижеността от страна на възрастните, с които детето да изговори и разбере чувставата, които не разбира. Когато е комуникацията си с авторитетите, детето среща разбиране, то се развива като емпатична личност. Характерно за късното развитие на средното детство (8-10 години) е именно способността да се толерира емоционалната амбивалентност. Развитието на това чувство е признак за сериозен напредък израстването. Те вече могат да направят добра прогноза за това как другите биха реагирали в определена ситуация, какви са техните мисли и очаквания. Това им позволява да се справят в новата, вече по-сложна социална среда, в която те се развиват и търсят своето място. За психологическата специфика на средното детство се знае най-малко в сравнение с другите периоди. Зигмунд Фройд нарича този период „латентен стадий“, тъй като не се случва нищо важно според него. Много от теоретиците намират спецификата на този период в това, че детето се учи и училището е ключова институция в детския живот. В съвременната психология, развитието през средното детство, се разглежда като период на ускорено развитие на интелектуалните психични функции и най-вече мисленето под въздействие на учебния процес. Това е период на широка социализация, която е предпоставка за растеж на психичните възможности. Поради това кризата, която се формира в този етап от развитието, е определена като „трудолюбие срещу малоценност“. Следващото стъпало на развитието е етапа на юношеството (12г. – 19г.). Това е периодът, в който детето вече не е дете, но все още не е и възрастен. Юношеството е един от най-задълбочено анализираните периоди от Ериксън. Този етап може да се придружава с различни смущения в Его-идентичността, чието основно значение е конфликтът между изграждащата се идентичност и смущенията в нея. Поради тази причина, кризата на този период е свързана именно с „идентичност срещу ролево объркване“. В този период се осъществява самоопределяне и юношата набелязва своя жизнен път. Формира се едно интегрирано чувство за Аз или обърканост по отношение на въпроса „Кой съм аз?“.. За отговор на този важен въпрос, юношите все повече се насочват към групата на връстниците, докато родителите остават на по-заден план. Ериксън смята, че през юношеството бързо променящата се физиология, съчетана с натиск да се вземат решения за бъдещото обучение и кариера, създава необходимостта от поставяне под съмнение и предефиниране на психосоциалната идентичност, която е установена в по-ранните години. Поради тези причини юношеството се определя като време на промяна. Тийнейджърите експериментират с различни сексуални, професионални и образователни роли, докато се опитват да разберат кои са и какви могат да бъдат. Така юношеството започва с физиологично съзряване, в което се усвояват физически способности на възрастен, интелектуално съзряване, в което се появяват способности на мислене на възрастен, последвано от усвояване на социални способности. Сред отличителните черти на юношеството е интензивното развитие на мисленето. То става по-обобщено, по-логично и придобива възможности за по-дълбоко вникване в процесите и явленията. През този период мисленето се отличава със своята активност, нарастваща самостоятелност и творческа насоченост. Друг важен момент в този период е формирането на идентичността, на разбирането за себе си. Чувството ни за идентичност включва нашата Аз-концепция и равнището ни на самооценка. Аз-концепцията е собствената ни преценка за нашите силни и слаби страни. Тя от своя страна влияе върху равнището на самооценка, която е свързана с това как ние се отнасяме към себе си. Идентичността включва и нашите ценности, нагласи и предпочитания за нещата около нас. Юношите, които използват гъвкав, открит и рационален подход към справянето с конкуриращи се убеждения и ценности и, които се чувстват привързани към родителите си, но свободни да изразяват мненията си, е вероятно да са напреднали във формирането на идентичност. Близките приятели подпомагат младите хора в изследването на възможностите. Училищата и общностите също подпомагат постигането на идентичност. Личността в този период се стреми да поема такива роли, чрез които да може да реализира поведение, съответстващо на нейния Аз-образ. За Ерик Ериксън основната криза през юношеството е конфликтът между идентичност и объркване на ролите. Когато подрастващите успеят да подредят и организират всичко, по което се различават от другите, те в значителна степен вече са изградили своята идентичност. Ако не успеят, те стигат до объркване на ролите, като изпитват несигурност за ролите си в живота. Объркването представлява провал в развитието на чувството за идентичност. Според Ериксън този конфликт се предизвиква от физическите и психичните промени, настъпващи през юношеството. Пубертетът поражда сексуални интереси, а напредъкът в когнитивното развитие поставя под въпрос дотогавашните ценности и убеждения. Изправянето пред подобни проблеми води до така наречената криза на идентичността. Юношеството се определя и като период на полово типизиране. То се появява по няколко причини. Физическите и познавателните промени насърчават юношите да разглеждат себе си по свързан с пола начин, а полово-типизираният натиск от родителите и връстниците се засилва. Тийнейджърите, които в крайна сметка изграждат андрогинна полова идентичност, демонстрират по-добро психологическо приспособяване. Формирането на социалните навици и социалното развитие в юношеството е от изключително значение за цялостното развитие, тъй като по този начин се създават връзки и приятелства, които могат да прераснат в трайни взаимоотношения в по-късен етап от живота. На практика приятелите могат да станат най-важни през юношеството в сравнение, с който и да е друг период от живота. Например, ако родителите казват, че си талантлив или красив, си склонен да пренебрегнеш мнението им, защото те не са безпристрастни, а и стандартите им вероятно са много по-различни от твоите. Когато юношите обсъждат проблемите си у дома, родителите най-често им обясняват своите схващания, вместо да се опитат да разберат възгледите на децата си. Докато обсъжданията с приятели са сравнително по-балансирани по отношение на опитите за обяснение и разбиране. Родителите се опитват да влияят чрез демонстриране на власт или компетентност, те се стараят да се намесят и да решат проблеми. Връстниците влияят по-деликатно, техните ценности и идеи се преплитат по-непосредствено в приятелските взаимоотношения. Срещите в юношеството са с особена важност, тъй като дават възможност на детето да оформи определени отношения и да научи нещо за самите отношения. Оформят се няколко промени, като прекарване на повече време с другия, засилване както на положителните, така и на отрицателните чувства, взаимно разкриване на по-дълбоки интимни страни от личността, прояви на харесване, любов и доверие. Източници:
Бърк, Л. (2012). Изследване на развитието през жизнения цикъл. София, „Дилкок“ Минчев, Б. (2005). Психология на човешкото развитие. Варна, Варненски свободен университет Георгиев, Л. (2005). Психология на развитието и възрастова психология. София II
Една от най-актуалните теми днес безапелационно е тази за децата на съвремието и всестранните предизвикателства на социума, пред които се изправят. Юношеската възраст е период за запознанства и създаване на трайни приятелства. Период за формирането на нашата малка група от хора, с които да вървим по пътя на живота в търсене на нашето прозвище. През последните години много фактори оказват влияние върху развитието на социалните умения на юношите. Технологиите заемат челна позиция в живота на подраствщите и са основно средство за запознанства и комуникация. Социалните мрежи и видеоигрите обаче съкращвават контакти лице в лице. Статистиката показва, че 57 % от юношите са срещнали нов приятел онлайн. Социалните медии и онлайн игрите са най-често срещаните „места“ за среща с приятели. Повечето от приятелствата, произлизащи от дигиталния свят, си остават там. Несъмнено бездънният информационен източник ,,интернет’’, с който разполагаме в наши дни е от голяма полза, но също така е причина за закърняването на мисълта при младите. Времето в интернет отнема от способността да анализираш и да поставяш под съмнение това, което виждаш, защото алгоритъмът на системата показва само неща, които харесваме. Децата не могат да развият или губят критичното си мислене и обезличават себе си. Все по-рядко използваме способността си да разсъждаваме над даден въпрос, защото един ,,клик’’ е достатъчен да достигнем до отговора. Опасността от педофили, кибертормоз, пропаганда на фалшиви новини и индиректно негативно влияние от страна на инфлуенсърите ( създаване на нереалистични модели на живот) са само някои от опасностие, които крие онлайн пространството. Статистиката показва, че 50% от всички психични разстройства се отключват до 14-годипна възраст. Затова този период е ключов за формирането на поведенията, нагласите, устойчивостта на младите хора, включително към стрес, депресия, тревожност, тормоз – които онлайн пространството катапултира в ежедневието. Създаването на социални контакти се е изменило във времето като вече все по-често запознанствата се случват в социалните мрежи. Разговорите в киберпространството и тези лице в лице по нищо не си приличат. Хората имат по-голямо самочувствие докато ,,чатят’’ и сякаш губят способността си за пряка комуникация на живо. Това е и една от причините все по-трудно да се създават трайни приятелства и връзки. Липсата на социални умения дава отражение върху професионалното развитие на младежите. За да си проправим път в света на кариерното развитие ни е нужна самоувереност, отлични комуникативни и социални умения. Взаимодействието с другите би било голямо предизвикателство за младеж, който комуникира посредством писане вместо говорене. Къде всъщност се корени проблема на младото поколение? Да, определено интернет пространството оказва огромно влияние над мисленето на юношите, но не можем да отречем, че родителите са тези са отговорни за безразборната употреба на дигитални устройства. Все по-често наблюдавам как родителите оставят на 2 – 3 годишни деца телефон или таблет на който да гледат видео или да играят игра с цел да не бъдат обеспокоявани известно време. На тази възраст достъпа до мобилни устройства е недопустим и още повече ако се случва няколко пъти на ден. Това е времето, когато детето изследва света, задава десетки въпроси и има постоянна нужда от взаимодействие с околните. Занимания свързани дигитални устройства засилват желанието за още време на ,,малкия екран’’ и намаляват това за взаимодействие. Нека се замислим как нашето поколение е силно зависимо от мобилните телефони и социалните мрежи, а сме започнали да ги използваме най-рано в училище. Какво оства за децата, които боравят с телефон преди дори да проговорят? Подрастващите имат нужда от непрекъснато обгрижване, разговори и внимание. Игнорирането на техните нужди е неприемливо, а отвличането на вниманието с телефон, провокира в детето емоционална апатия към околните и света. През юношеската възраст, от първостепенна важност е търсенето на Азът. Тийнейджърите избират модел на поведение, на който подражават най-често заучен от идолите. Все повече хора използват платформата на социалните мрежи за добиване на популярност и професии като инфлуенсър и влогър са изместили такива като адвокат и лекар от пиадестала на успеха. Посланието, което интернет идолите отправят и следват е простичко: всеки може да постигне успех, стига да е достатъчно интересен, и именно това е бъдещето. Според данни на Националната обсерватория за юноши на Италия, близо 32% от тийнейджърите са увлечени и следват препоръките на най-известните инфлуенсъри в страната. От тях около 17% са все още деца и тепърва навлизат в пубертета. Сходно е положението и в други европейски страни, включени в проучването. Специалистите констатират, че голяма част от тийнейджърите се увличат по инфлуенсърите и сами опитват да бъдат такива, привлечени от идеята за лесни пари и успех, постигнати с минимални усилия. Етапът на предюношеството кара децата да търсят модели извън своята семейна и социална сфера, на които да подражават. В основата стои винаги отчаяната нужда да бъдеш приет от връстниците си. Така се раждат виртуалните зависимости, които създават дълбока връзка с идола. Понякога тази връзка може да бъде полезна, но в повечето случаи е нездравословна. Непрекъсната демонстрация на идеален живот, перфектен външен вид и неспирни забавления от страна на инфлуенсърите буди един прост въпрос у последователите им: Къде греша? Защо не мога да имам техния живот? С какво са по-добри от мен? Тази непрекъсната несигурност и неудовлетвореност довежда младия емоционален индивид до състояния като депресия, които могат да носят пагобни последствия. Юношеството е етап на себеизграждане, себеутвърждение и търсене. Търсенето на нашето призвание е път осеян с изненади, падания и ставания, лутане и намиране. Може би първата крачка е да създадем нашия малък кръг от хора, в чиито лица да срещаме подкрепа и рамо, когато се нуждаем от такова. Разбира се трябва да имаме идоли, на които да подражаваме, които да ни потивират, но те трябва да бъдат подбрани. Никога не бива да забравяме, че никой не е перфектен и няма хора без проблеми и трудности. Перфектният живот в социалните мрежи е спекулация и такова нещо не съществува. Животът е прекрасен и зависи до голяма степен от нас и нашите избори. III
В основата на всяко действие на човека стои мотивацията. Това е процес, който може да се обобщи като задвижваща сила на целенасочено поведение, което не само ни кара да започнем дадено действие, но и да го завършим успешно. Той се състои от биологични, когнитивни, емоционални и социални апекти, които подбуждат поведението. Мотивацията обаче не се свежда единствено до факторите, които иницират дадено поведение, но и до тези които задържат насочеността на действията до тяхното завършване. В образователната система, мотивацията отговаря не само за желанието да се ангажират децата с академични дейности, но и за това колко всъщност ще усвоят от предадения им материал. Планирането на подхода за работа с учениците е от първостепенно значение за задържане на мотивацията им в процес на работа, а това е задължение на преподавателя. Това доказва тезата, че ,..учениците, които са мотивирани да научат нещо, използват висши познавателни процеси в ученето и абсорбират и съхраняват по-голям обем информация.‘‘ (Alexander & Jetton, 1996; Graham & Colan, 1991; Harp & Mayer, 1997). Всеки стимул има персонална цена за индивда. Някои ученици например не се оставят на възможния риск от провал, а други не полагат никакви усилия за да го избегнат. Тези, които полагат усилия за успеха обикновено са водени от някакъв стимул било то похвала, награда или вътрешено желание за знания. Човешката мотивация е строго индивидуална и изключително комплексна. В някои случаи само един стимул е достатъчен да задвижи съответното поведение, а в други са необходими няколко. Видовете мотивация се делят на две групи, а именно външна и вътрешна. Външните обикновено включват награди като признание, трофеи, похвала и т.н. или иначе казано от външен източник. От друга страна, вътрешни стимули са онези, които възникват от нас самите, от личен ищах за постигане на цел за собствено удовлетворение като например да решим сложен ребус. Известен експеримент на Лепър за влиянието на наградите върху мотивацията, цели да установи дали обещаването на външни стимули за дейност, която е интересна на децата, подкопава вътрешния интерес като кара децата да извършват това, което са вършили преди без никаква физическа награда. Децата, които са включени в експеримента са показали вътрешно желание да рисуват като в последствие са разделени на две групи, на една от които е казано, че ще има награда за творбата. Експериментът показва, че децата от групата, в която е предложен външен стимул са положили повече старание отколкото тези в другата група ( Leper et al., 1973). Външният стимул определено дава отражение върху крайния резултат, но в никакъв случай не подкопава вътрешния интерес към дейността. Наградата сама по себе си увеличава вътрешната мотивация, особено в случаи, когато зависи от качестовото на свършената работа, а не от самото участие. Най-добрият подход за подбуда на вътрешната мотивация е интересно преподаденият учебен материал. При някои ситуации, външната награда е необходимост за ангажираността на учениците с учебния процес, но когато самият процес започне да носи наслада и влиянието на външния стимул започне да намалява, тя може да бъде изключена от употреба. Мотивацията също може да бъде положителна и отрицателна. Пложителната се състои в изпълнение на задълженията, постигането на успех и добиването на нови знания. Отрицателната мотивация на свой ред представлява осъзнаването на лошите последици при лош успех и липса на академични знания. Не е рядкост учениците да проявяват неприрязън към ученето и учебния процес и това се дължи на липсата на учебни навици. Това отношение към учебния процес би могло да бъде потушено при условие, че ученикът изпитва положителни емоции, когато е ангажиран с тази дейност, а за тази цел са необходими благоприятни и спокойни атмосферни условия. Мотивационният процес е йерархично изградена структура от мотиви. Мотивите за учене представляват съзнателни вътрешни подбуди, нужни на ученика за усвояване и сформиране на умения и навици и добиване на нови знания. Първата фаза от на мотивационния процес е подбудата. Най-общо тя представлява поривът, стремежа към актуализация за постигане на желан резултат. Втората фаза е оценка на ситуацията и се съсредоточава върху търсенето на значимите елементи и условия, с които да бъде удовлетворена подбудата. Оценката може да увеличи или намали ролята на подбудата в зависимост от вероятността за осъществяване на целта. Третата фаза се състои във взимането на решение. То се състои в предприемане на мерки за постигане на актуална подбуда. Само по себе си, решението включва посоката и начина на действие. Четвъртата фаза е очертаването на ясна цел. Тя е резултат от съпоставяне на състоянието на подбудата със условият на ситуацията и типа на взетото решение. Петата фаза от мотивационния процес е текущата оценка на поведенческите резултати. В зависимост от тенденцията за удовлетворяване на подбудата, оценката на резултатите би могла да доведе до промяна на целта или взетото решение. Ученикът може да бъде мотивационно ориентиран към учебни цели или към цели на изпълнението (Ames, 1192; Dweck, 1986; Koller & Baumert, 1997; Pintrich, Marx & Boyle, 1993). Разликата между двата типа мотивационна насоченост е, че учениците, ориентирани към учебни цели са съсредоточени към получаване на знания и умения от учебният предмет. От друга страна, учениците с цели на изпълнението се стремят към позитивна оценка на тяхната компетентност ( ,,Педагогическа психология‘‘, Р. Славин). Например тези, които са ориентирани към учебни цели се стремят към високи резултати от олимпиади, докато стремящите се към цели на изпълнението взимат участие в извънкласни дейности на по-ниско равнище и избягват предизвикателствата. Двата типа ученици не се различават по обща интелигентност, но се забелязват разлики при участието в учебната дейност. Ориентираните към цели на изпълнението често се демотивират при неуспех, докато при учениците с цели на изпълнението е точно обратното – те започват да полагат двойно повече усилия за да постигнат успеха. Ролята на преподавателя в случай на демотивация при децата ориентирани към цел на изпълнението е да покаже, че значимостта на ученето се корени в знанието, а не в оценката. Това става при подчертаване на практическата значимост на материала. Когато акцента на преподадената материя бъде поставен върху факта, че ще е необходим за дадено изпитване, стимулът започва да добива заплашителен характер за ученика. От значение е учителите да избягват използването на строго конкурентна система на обучение. Когато задават високи критерии за оценяване и убеждават учениците, че само процент от тях могат да постигнат високи резултати, тези които имат занижени представи за възможностите си ще прекратят опитите си за високи резултати в зародиш. ,,Подобно разграничаване на мотивите подпомага учителя да анализира механизмите и резултатите от активиране на едни или потискане на други – деструктивни, мотиви в учебната дейност‘‘ ( Е-списание ,,Образование и развитие‘‘, 2018) Мотивацията ни води към постигането на желана цел с успех, а според Аткинсън (Atkinson, 1964) има два пътя на успеха. Единият е стремежът към успех, а другият е избягване на неуспех(,,Педагогическа психология‘‘, Р. Славин). Отново подхода при провал при единия и другия тип е контрастен. Мотивираните да преследват успеха, полагат усилия при провал, докато тези, които се опитват всячески да избегнат несгодите се демотивират (Weiner, 1986) Характерна черта на тези, които избягват неуспехи, е че обикновено се захващат или с много лесни или с много сложни задачи (за да не бъдат обвинявани при евентуален неуспех). По-крайна фаза на избягването на неуспех се нарича ,,заучена безпомощност’’ (,,Педагогическа психология’’ Р. Славин). Характерно е преобладаващо чувство на безнадежност и непособност за справяне със задачите без значение от положените усилия. (Solomon, Seligman, Maier, 1969). Отговорност за заучената безпомощнст може да носи възпитанието на родителите или непоследователен модел на преподаване. Преподавателят би могъл да намали и дори предотврати това състояние с преместването на фокуса на ученика върху учебните цели, а не върху целите на изпълнението. С малки стъпки, учителят може да изгради самоувереност като поставя задачи, с които да подчертае силните страни на ученика, с които да му вдъхне увереност. Не бива да се прикриват недостатъците, но трябва тактично да се работи върху подобряването им. Избирането на подход за преподаване, при който ученикът да бъде ангажиран със задача, в която да използва собствените си знания и опит, гарантира за позитивен отклик. Учениците активно се включват в уроци, които се препокриват с техните преживявания. Очакванията на учителите играят важа роля за мотивацията и постиженията на учениците. Освен това внушаването на положителни очаквания към учениците, намалява тревожността и повишава вероятността от резултатност. Не е ясно мотивацията ли е отговорна за успеха или обратното. Успехът подсилва мотивацията за стремеж към покоряване на нови цели, който на свой ред подхранва успеха. (Wigfield, Eccles, Rodriguez, 1998). Твърди се че с напредването на училищната възраст, мотивацията намалява като няма данни за причината (Eccles et al., 1993; Maehr & Anderman, 1993). Създаването на мотивация за учене трябва да бъде основна цел в съвременното образование. Познавателните мотиви подбуждат и задържат интереса към учебния процес, което допринася за създаване на позитивно отношение към ученето и удовлетвореност при постигане на желания резултат. Мотивацията е задвижващата сила, която ни води по пътя към успеха. Използвана литература: -,,Педагогическа психология’’ - Робърт Славин -,,Педагогическа и възрастова психология’’ – Илия Стойков; - ,,Педагогическа психология’’ – Йоана Янкулева IV
Всеки родител в определени моменти изпитва трудности с поведението на своето дете. Особено, когато то е предизвикателно. Това са моментите, когато детето отказва да направи нещо, започва да плаче, повишава тон, “тръшка” се или пък “не ни отразява”. Неслучайно в заглавието на статията и в текста няма да използвам израза "лошо поведение" или "лошо дете", тъй като "лошотията" не е присъща за децата. Това, което се подразбира при подобен тип поведение всъщност е търсене на реакция от страна на родителя/ възрастния, поради някаква необходимост. Тази необходимост може да бъде желанието на детето да покаже, че не успява да се справи с някаква дейност или очаквания, наличие на свръхстимулация и/или умора, неразбиране на поставени изисквания към него, липса на мотивация за извършване на дадена дейност и др. Чрез бурно поведение детето ни неосъзнато показва, че има нужда от някакъв вид подкрепа от наша страна. Обикновено обаче, за родителите в тези моменти е трудно да запазят спокойствие или не знаят как да реагират и какво да направят, за да се справят със ситуацията. Чувството на безсилие често довежда родителя до поведение, подобно на това на детето - бурно. Такава реакция - повишаване на тон или дори наказание, всъщност затвърждава неприемливото поведение на детето. Неговата цел, която е да получи реакция, е била изпълнена. Но чрез тази си реакция родителят не успява да разчете в дълбочина причината, която е довела до предизвикателното поведение, нито пък да подкрепи детето си в трудността, която то е изпитало.
V
Средното детство поставя своето начало с встъпването в училище, който е един от най-важните периоди в живота на всеки човек. Тогава децата започват да придобиват нови умения и навлизат в социална среда, която няма общо с досегашната. Детето преминава от семейна в училищна среда и се преминава от неформална към формална група. Ериксън извежда тезата, че стремежа на децата към овладяване на новите знания и умения в комбинация с очакванията на възрастните, довежда до кризата на средното детство, а именно - ,,трудолюбие срещу малкоценност.‘‘ Според Ериксън, трудолюбието съдържа в себе си позитивна, но и реалистична ,,Аз-концепция‘‘, гордост от постиженията, чувство на отговорност и умения за колекективна работа. Кризата на този етап бива чувството за малоценност, което децата са склонни да изпитват при неуспех. От голямо значение е отношението на родителите и това дали са били изчерпателни при подготовката на детето за училищния живот. Те са тези, които трябва да обяснят, че детето е центъра на света им у дома, но в училище вече то ще е част от другите. Някои ученици ще са по-добри в дадена дисциплина, а неговата сила ще е другаде, където те ще бъдат по-слаби. Родителите трябва да укоражават децата си, но не безрезервно. Трябва да им създават самочувствие, но не без покритие. От голямо значение да покажат на децата си, че ще бъдат непознати за другите, бял лист хартия, който сами трябва да оцветят и да представят пред света. Отрицателната оценка от страна на авторитетите би допринесла негативно на умението за справяне с подобен тип криза. През периода на средното детство настъпва драстична промяна в изграждането на самооценка. Децата съдят за себе си спрямо собствените си личностни черти и тези на техните връстници, разсъждват върху силните и слабите си характеристики. Надграждането на самоописателната способност е в резултат от напредъка в познавателната област. Поради значителното разширяване на социалния кръг, децаца търсят информация за себе си от повече хора, а тя е и по-обективна от тази на хората в семейството. Родителите разбира се запазват влиянието си, но на преден план излизат приятелите. Постига се напредък в разбирането на гледната точка на другите и се взима предвид при самооценъчния процес, който се обръща в съвсем различна посока през този период. Повечето деца в предучилищна възраст имат значително завишена самооценка. Когато обаче започне училище, детето получава силна обратна връзка за постиженията и нивото си спрямо останалите му връстници, което понижава мнениео му до по-реалистично равнище. През средното детство, децета изграждат своята самооценка на база различни фактори както външни така и вътрешни. Често явление е спад в самооценката, който разбира се ако бъде овладян и не позволи на чувството за малоценност да вземе преве, би бил дори здравословен. Около четвърти клас, самооценката отново се повишава при онези, които са удовлетворени от способностите си и взаимоотношенията си в социалната среда. VI
Преходът от предучилищна към начална училищна възраст означава качествено изменение в социализирането на детето и неговото личностно формиране. В съдържателен аспект това изменение засяга характера и функциите на основните дейности на детето, изразено в нова вътрешна, личностна позиция. Периодът между шестата и седмата година поставя началото на коренна промяна в живота на детето. От този момент нататък започва нов интензивен етап във физическото и интелектуалното му развитие, като същевременно се усъвършенстват вече придобитите навици и се формират нови, по-сложни умения за общуване и поведение. Поради това систематичното обучение на децата започва с постъпването в първи клас. Mного често се среща мнението, че единствената задача на първокласника е да се научи да чете и пише. Без съмнение- това е приоритет на училищното обучение, тъй като главната му цел е интелектуалното развитие на детето. Но всъщност пред него има още много и по-трудни за преодоляване предизвикателства. Най-общо те са свързани с цялостно разгръщане на личностния потенциал – не само на интелектуално, но също на физическо и социално ниво. В училище децата за първи път доказват своята самостоятелност и отговорност пред възрастните; там се извършва и първата значима обществена проверка на вече усвоените от тях знания, социални норми и стандарти на поведение. Преведено на езика на чувствата, за детето да стане ученик означава да се приобщи към света на големите и да придобие увереност в собствените сили, с което се полагат основите на истинското емоционално и социално съзряване. Затова успешният старт в началото на училищното обучение е особено важен. Той е само един от етапите на прехода от предучилищна към училищна възраст, който започва далеч преди първия учебен ден и понякога може да продължи до края на първата учебна година. Основният компонент на този преход е адаптацията към училището. По същество тя е процес на психично приспособяване на детето към качествено променени условия на живот и дейност. Шест-седем годишните деца по принцип имат потенциал да се справят с тази промяна, и все пак възникват проблеми. Първата очевидна причина е, че първолакът трябва рязко да измени много от досегашните си стереотипи и едновременно да усвои нови, доста по-сложни форми на интелектуална активност и социално поведение, при това в напълно непозната обстановка. От друга страна, има значими индивидуални различия в способността на децата да се приспособяват към нови изисквания. Родителите на първокласниците също се различават в своето отношение към училищното обучение и имат различна степен на готовност да оказват помощ и подкрепа на детето в учебния процес. Огромно влияние има и личността на учителя, която е сбор от неговите качества както в професионален, така и в чисто човешки план. Когато детето постъпва в училище, върху него оказват съществено влияние редица фактори: колектив, личността на учителя, промененият дневен режим, намалената двигателна активност, относително големият брой на поставените учебни задачи и задължения. Организмът и личността на първокласника се приспособяват към тези фактори и новите условия на социалната среда, като включват в себе си цялата система от адаптационни реакции. Външните въздействия, които са нови и необичайни за организма, създават несъответствие между промените в микросоциалната среда и адаптационните възможности в дадения момент. Учебната дейност в съвременното училище има преди всичко колективна насоченост. Затова детето при постъпване в училище трябва да притежава определени навици за общуване и да установи добри взаимоотношения със своите връстници. В този период децата лесно се приобщават към класния колектив и само в някои отделни случаи е възможно да съществуват нарушения в областта на общуването. Има качествени разлики между нормите за поведение у дома, в детската градина и в училище. Още от първия учебен ден детето се сблъсква с много правила и ограничения, за съществуването, на които до този момент може изобщо да не е подозирало. Част от тях дори са му непонятни, например – не може да се ходи свободно из стаята по време на час; трябва да вдигне ръка, ако иска да каже нещо; не е редно да се прекъсват другите и т.н. Повечето учители имат професионални умения да се справят бързо с възникващите в началото проблеми с дисциплината. Училищната успеваемост е вторият съществен фактор в приспособяването на първолаците. Има най-различни обективни причини, поради които детето отначало може да не покаже своите реални способности и постепенно да придобие статута на “неуспяващо”. Основните рискови фактори за това са здравословни проблеми на детето или на друг член от семейството, лоши битови условия, сериозни финансови затруднения на родителите, влошен семеен климат (конфликти между възрастните, продължително отсъствие на родител, развод и т.н.). Значително влияние върху успеваемостта оказва и самооценката на детето, т.е. собственото му усещане за компетентност в учебния процес. В основата си самооценката е субективно чувство за лична ценност (себеуважение, себеприемане), което се формира най-вече в резултат на родителското отношение. Но в училищна възраст децата започват да отчитат мнението и на другите значими хора от заобикалящата среда – а в първи клас това са учителят и съучениците. Така че самооценката на първолаците започва да се влияе и от това, доколко умеят да се изявят, да спечелят симпатии и подкрепа, изобщо “да се докажат” в новата обстановка. Част от първокласниците за пръв път попадат в конкурентна среда. Тази атмосфера може да бъде особено стресираща за деца, на които до този момент не се е налагало да отстояват себе си. Конкурентоспособността е качество, което до голяма степен се формира от семейната среда. Тя може да възникне спонтанно в семейства с повече от едно дете, тъй като в общуването между тях се пораждат условията за нейната поява. Но тя може също да се придобие, когато овладяването на знания и доброто образование са семейни ценности. Не е задължително възрастните да имат висок образователен ценз и престижна професия, за да култивират у детето стремеж към знания – достатъчно е още от ранна възраст да се подкрепят неговата любознателност и интелектуално развитие. Децата от такива семейства придобиват силна вътрешна мотивация за постижения в учебния процес, поради което по-бързо и безболезнено се приспособяват към училищния живот. Родителите имат особено важна роля в създаването на подходяща емоционална среда, която помага за адаптацията на първолака. Първолакът има нужда от помощ, когато обичайните в началото проблеми в адаптацията не отшумят. Най-често те са свързани с нарушения на дисциплината, понякога и със затруднения в учебния процес. Учителите добре познават етапите на приспособяване към училище и обикновено първи обръщат внимание на родителите, ако детето не успее да се адаптира през първите няколко месеца. Явен сигнал за това са агресивните прояви към съученици, понякога и към учителя; отказ да се изпълняват учебните задължения, ходене из стаята по време на час, излизане без разрешение и т.н. Но има и дискретни белези за нарушена адаптация, които дълго може да останат незабелязани, защото не нарушават училищните норми. Понякога детето остава плахо и неуверено, няма самоинициатива в час, не съумява да си намери приятели и постепенно се изолира от живота в класа. VIII
Транзакционният анализ е подходящ психологически модел, който е предназначен да показва и анализира поведенческото функциониране на човек, проявяващо се индивидуално и в група. Такъв модел обхваща философия, концепция и методи, които помагат на хората да разберат себе си, личните характеристики на взаимодействие с околната среда. Психоанализата се превърна в основна отправна точка за формирането на тази концепция. За автор на концепцията се смята Е. Берн. В същото време транзакционният анализ като психологически модел придоби много по-голям мащаб. Спецификата му се състои в обикновено изявление на достъпен език. Основните му принципи са абсолютно елементарни и общодостъпни. В основата на тази концепция стои постулатът, в който се посочва, че индивидът, бидейки в определени условия, може да прави неща, основаващи се само на една от трите самостоятелни позиции, които имат ясни разлики. Транзакционният анализ на Ерик Берн се счита за рационален метод за разбиране на поведенчески реакции, основан на заключението, че всеки индивид може да се научи да мисли за себе си, да се доверява на себе си, открито да изразява собствените си чувства, да взема самостоятелни решения и да изгражда близки контакти. В терапията транзакционния анализ може да се използва за адресиране на взаимодействията и комуникацията на човек с цел установяване и укрепване на идеята, че всеки е ценен и има капацитет за положителна промяна и личен растеж. Чрез теорията за его състоянията, ние можем по-добре да разберем социалните взаимоотношения и конфликтите, които възникват в тях. Его състоянието е начин на поведение, което по един или друг начин зависи от емоциите и начина, по който мислим в дадения момент. То също така зависи от начина, по който ни третират, което ни кара да реагираме по различен начин. Трите Его състояния в транзакционният анализ са: родител; възрастен; дете В его състояние Родител човек действа, мисли или говори чрез усвоените модели от родителите си или някоя важна авторитетна фигура от детството. Родителите ни учат кое е правилно и кое не е, как да живеем, как да се чувстваме и в какво да вярваме. Всичко това е "записано" в нас. Ето защо у всеки човек има "вътрешен родител". В зависимост от начина, по който сме били третирани по онова време, тази фигура може да бъде критична, негъвкава, строга, авторитарна, ядосана, сериозна, твърда, осъдителна, вменяваща вина и т.н. Или, ако сме имали достатъчно късмет с грижовни родители, то когато сме в его състояние Родител, ние ще действаме по гъвкав, подпомагащ, ласкателен, кооперативен начин, осигуряващ позитивно подкрепление и т.н. Всичко зависи от моделите, които сме научили в детството. Вашият Родител е копие на онова, което сте видели и копирали в детството си. Това е най-рационалното и реалистично его състояние, в което информацията се анализира, сортира и се смята за най-точна, без да се влияе от емоции или правила. Възрастният се фокусира върху "какво трябва да се направи", а не "какво искам да направя". Реакциите от позицията на Възрастен позволяват всеки разговор да бъде плавен и позитивен. Това състояние редуцира конфликтите и връща благосъстоянието в ситуациите. Възрастният е този, който мисли и се обосновава по реалистичен начин. Другите две его състояния — Родител и Дете — са по-доминирани от емоции и автоматични реакции. Човек, който действа от позицията на Възрастен, ще постъпва искрено, човешки, уважително, гъвкаво, емпатично, решително. Това е най-рационалното и ефективно его състояние, защото се основава на логиката, без да позволява на емоциите да забулват разумната мисъл. Его състоянието Дете е най-доминирано от желания, импулси, мечти, спонтанност, творчество, ентусиазъм. То е спонтанната част от нас и тази, свързана с естествените импулси. Ако Детето е увредено, то има своята несигурна, срамна, страшна, жестока, егоистична страна. Ние откликваме от позицията на това състояние, както когато сме били деца - с висока степен на фантазия и малко рационалност. Не е вредно да изразяваме това его състояние. Потискането на нашето "вътрешно дете" има отрицателни последици. Трябва да го пускаме, да чувстваме, да се забавляваме. Ако се грижим за него, вместо да го потискаме, Възрастният у нас ще се развие по здравословен начин. Всички ние носим детето, което сме били, вътре в себе си. Обикновено всички ние имаме у себе си трите его състояния и се променяме в зависимост от това как се чувстваме, как се отнасят с нас и спрямо ситуацията, в която се намираме. Ето защо можем да преминем от едно състояние в друго в рамките на секунди. Някой например може да поддържа балансирана и зряла позицията в его състоянието Възрастен, но ако друг се отнесе с него несправедливо, Възрастният му да премине в състояние Дете или Родител, заплашвайки, карайки се, губейки контрол. Ако анализираме разговорите, ще открием кое състояние комуникира в дадения момент. Целта на тази теория не е да търсим съвършенство. Тя може да се използва, за да се избегнат конфликтите и влошаването на отношенията, защото, ако е налице отрицателна комуникация, то е защото нещо липсва във взаимното допълване. Например, ако някой говори от его състоянието Родител и се натъкне на друг в его състояние Дете, това би било перфектно. Те ще се допълват един друг и всичко ще тече естествено, но, ако двама в его състояние Родител се сблъскат, между тях ще възникнат конфликти, защото и двамата искат да поемат контрол, да направляват и т.н. Двама души в его състояние Дете няма да имат конфликт. Те ще имат връзка, без да е необходимо да се допълват. Его състоянието Възрастен обикновено не предизвиква проблеми. То може да се свърже както с Детето, така и с Родителя, тъй като ще осигури идеална среда, за да не възникнат конфликти. Целта на транзакционния анализ е да се установи точно кое его състояние е изпратило комуникативното съобщение и кое его състояние е получило това съобщение. Транзакционният анализ на конфликта е превръщането на обикновените транзакции в неизпълнени, съответстващи на конкретната ситуация. С други думи, когато ситуацията се нуждае от съвместна работа, тогава две деца не са в състояние да се споразумеят и затова взаимодействат продуктивно. За такива ситуации е необходимо състоянието на възрастните. Сделките са паралелни, неизпълнени, тоест паралелни, когато векторите на изпращане и отговор съвпадат и се пресичат, тоест обикновени, когато тези вектори се пресичат, което води до конфронтация (вторият закон за комуникация). В процеса на анализ на транзакциите не е достатъчно да се установи фактът на пресичането на векторите. Необходимо е също така да се определи кой компонент на личността неочаквано се активира и разруши комуникативното взаимодействие. Транзакционният анализ е пример за участник в транзакция, отговарящ на повикването на състояние на егото на възрастен към неговия възрастен „Аз“ като самостоятелна позиция на детето, необходимо е да се отложи решението на ситуацията, докато векторите не съответстват на състояние, при което по-нататъшните транзакции могат да станат паралелни. Източници: European Association for Transactional Analysis The Berne Institute in England Institute of Transactional Analysis Western Pacific Association of Transactional Analysis Изтегляне 57.42 Kb. Сподели с приятели:
|