Загадки на древната история Ал. Горбовски

Ал. Горбовски

Свещените текстове и митове на различните народи по своята същност са най-старите източници, достигна­ли до нас. Някои открития от последните години пот­върждават факти, за които преди това можехме да нау­чим само от епоса или религиозните книги. И в това ня­ма нищо чудно. Така наречените "свещени книги" и ми­товете, възприемайки неизбежно сведения от народната памет, съдържат отзвуци на действителни събития. Ето защо историкът трябва да се стреми да открие в преда­нията и религиозните текстове истинското и рационал­ното, на което науката може да се опре.

Така например е постъпил немският археолог Х.Шлиман. Следвайки едва забележимия пунктир, набелязан от Омировите редове, той открил след множеството зе­ми и страни легендарната Троя и нейните руини отново излезли на бял свят. Троя, която изглеждала на всички само прекрасна измислица, игра на въображението, се оказала действителност. Така, движейки се по следите на смътни упоменания и полузабравени митове, изсле­дователите извличат от небитието забравени градове и цели цивилизации. Глинените таблични на Шумер назо­вават пет града, които са съществували преди потопа: Ериду, Баб-Тибира, Ларак, Сипар и Шурупак. Ако при­емем за измислица всичко, което се отнася до потопа, би трябвало да смятаме за измислени и градовете, спо­менати във връзка с него. Археолозите не се оказаха та­кива скептици и бяха възнаградени. Три от петте споменати "допотопни" града са вече намерени. Те са Сипар и Шурупак.

Нещо повече, в хода на разкопките са открити следи от голямо наводнение, сполетяло някога този район. То­ва дало повод да се предположи, че прословутият по­топ, за който разкриват шумерските и библейските тек­стове, е имал в основата си някакво реално събитие.

"През втория месец на седемнадесетия ден от месеца - четем в Библията - в този ден всички извори на вели­ката бездна се разтресли и небесните прозорци се отво­рили. И се лял над земята дъжд четиридесет дни и чети­ридесет нощи".

Но хиляди години преди на бъдат написани тези ре­дове повестта за потопа е записана на глинените таблички на Шумер.

"Сутринта рукна порой, а през нощта с очите си ви­дях обилния дъжд. Погледнах в лице бурята, страшно беше да се гледа... Първия ден бушува южният вятър, налитайки стрем­главо, запълвайки планините, сякаш война е сполетяла хората. Не се виждат един друг..." Както и в библейския вариант, става дума за потоп, изпратен отгоре, за да изтреби човешкия род.

Обаче предания за така­ва катастрофа, която уни­щожила уж почти цялото човечество, срещаме не са­мо в този район. Такива сведения намираме и в еги­петските свещени книги, и в санскритските текстове на Индия, и у народите от Тихия океан, и в предани­ята на двете Америки.

До нас са достигнали някои от изображенията на това събитие. Едната от рисунките е взета от ацтекски кодекс, а другата е древновавилонско изображение.

Английският етнолог Дж.Фрейзър, като говори за повсеместното разпространение на съобщения за катас­трофата, изтъква например, че от 130 индиански племе­на в Северна, Централна и Южна Америка няма нито едно, в чиито митове да не е отразена тази тема.

А ето какво са писали за тази катастрофа в своя ко­декс "Попол-Вух" жреците на индианците киче, чиито потомци живеят сега на територията на Гватемала: "Ста­нал много голям потоп...Потъмнял ликът на земята и започнал да вали черен дъжд, пороят се леел ден и нощ... Хората бягали отчаяни...Те се опитвали да се изкачат на покривите на къщите, които се срутвали и ги захвърля­ли на земята...Те се опитвали да се покатерят на върхо­вете на дърветата, но дърветата ги изхвърляли, хората търсели спасение в пещерите и скалните дупки, и те пог­ребвали хората. Така завършила гибелта (на рода, раси­те) на хората, обречени на унищожение."

Спомен за това се е запазил и у индианците от басей­на на Амазонка, чиито предания разказват, че веднъж се раздал страшен рев и грохот. Всичко потънало в мрак, а после върху земята налетял порой, който отнесъл всич­ко и потопил целия свят. "...Водата се издигнала на го­ляма височина - гласи едно от бразилските предания - и цялата земя била потопена във вода. Мракът и пороят не прекъсвали. Хората бягали, не знаейки къде да се скрият, изкачвали се на най-високите дървета и плани­ни."

Ясно е, че през този период са се образували плани­ни. Индианците от островите кралица Шарлота твърдят например в митовете си, че до катастрофата земята не е била такава, каквато е сега. и че тогава съвсем не е има­ло планини. "Кодекс Чималпопока" споменава за изди­гащи се червени планини, явно нажежени или покрити с разтопена лава.

Подобни сведения за предполагаема катастрофа, ко­ято освен от потоп е била придружена от урагани, зе­метресения и вулканична дейност, са запазени и у афри­канските народи. Става дума, изглежда, за някаква ка­тастрофа, която станала близо до тези райони, някъде между Америка и Африка.

Това личи и от обстоятелството, че заедно с отдалечаването от Атлантика характерът на митовете се изме­ня. Мащабите на катастрофата стават някак си по-мал­ки. Преданията разказват вече само за голямо наводне­ние.

Например в преданията на индианците от Аляска (племето глингит) се говори само за потоп. Малкото оцелели хора плували с кану към планинските върхове, за да се спасят от бушуващите води. Мечки и вълци, по­дети от потопа, без да се плашат, бързали да доплуват до лодките и хората трябвало да ги пропъждат с копия и весла.

В Южна Америка може да се види същата картина: говори се предимно за потоп, от който хората се спася­вали, като се изкачвали на върховете на планините.

Ако мислено се движим от предполагаемия център на катастрофата към изток, през Средиземно море, Персия и по-нататък към Китай, ще видим как постепенно и пос­ледователно се изменя характерът на преданията. Гръц­кият епос съобщава, че по време на потопа земята пот­репервала. "Едни търсели по-високи хълмове, други се качвали на лодки и работели с веслата там, където не­отдавна били орали, трети улавяли риби по върховете на брястовете..." До този район достигнали, както се вижда, само колебанията на почвата и вълната на на­воднението, която не потопила високите хълмове и се покачила не по-високо от върхарите на дърветата.

В свещената книга на древните иранци "Зенд-Авеста" се казва, че по време на потопа "по цялата земя водата била на височина, колкото човешки ръст..."

Преданията твърдят, че в югоизточния район на Азия, в Китай, морските води залели сушата и след това се от­теглили от крайбрежието на югоизток. Естествено е да предположим, че щом в един район на земното кълбо е имало огромна приливна вълна и водите са достигнали даже върховете на планините, то някъде в противопо­ложния район би трябвало да има отлив. Заедно с дви­жението на изток постепенно се намалявала и височина­та на водната покривка: в Централна Америка водите достигнали до върховете на най-високите планини, в Гърция - не по-високо от хълмовете и върховете на дър­ветата, а в Персия достигали до височината на човешки ръст. Такава е цялостната картина, която се оформя от множеството откъслечни възпоминания, запазени в па­метта на различни народи. Освен че съобщенията за по­топа са повсеместни, още едно обстоятелство прави впе­чатление: странните съвпадения на някои подробности за това събитие. Съвпадения, които се срещат у народи, разделени от много хиляди километри. Така, почти нав­сякъде им а някакви предвестници на бедата, които предупреждават хората за приближа­ващата се катастрофа.

Във вавилонския епос бог Еа предупреждава цар Ксисутрос за предстоящия потоп: "Сине на Убар Туту - ка­зал той,- разруши си дома и си построй вместо него ко­раб. Не се' грижи за имуществото си, радвай се, ако спа­сиш своя живот. Но вземи със себе си на кораба различ­ни живи същества."

Приблизително същото говорел богът в ацтекския ко­декс: "Не прави повече вино от агава, а започни да дъл­баеш ствола на голям кипарис и влез в него, когато през месец Тозонтли водата достигне небесата."

И в Библията пратеникът, който предложил на Ной да направи ковчег, също се представя като бог. Подоб­но на християнския бог, на бог Еа и на бога от тихоокеанските легенди индийският бог Вишну също предуп­реждава човека за предстоящото бедствие. На острови­те в Тихия океан също има многобройни предания за ня­какви пришълци, които предупреждават за катастрофа­та. Тези, които си построили салове, казват преданията, се спасили. Летописи от Бирма разказват за човек, кой­то "се появил от висшите селения"."Облечен в черно, той ходел навред, където се събирали хора, по улиците и със скръбен глас ги предупреждавал за онова, което трябва­ло да стане;" Друга обща черта: в числото на предупре­дените и спасили се от гибел винаги фигурират двама души -мъж и жена (понякога придружени от деца). В библейските текстове това са Ной и жена му, в гръц­ките легенди - Девкалион и Пира, в Уелс - Дюейвен и Дюейвич, Бит и Бирен в ирландския епос, мъжът и жена­та - легендарните родоначалници на баските.

Такава е картината и от другата страна на Атлантика. У ацтеките, индианците от Бразилия, североиндианските племена - навсякъде се повтаря същата тема: два­ма души, мъж и жена, се спасили от потопа.

Още една обща черта: като се спасяват от заплашва­щото ги бедствие, предупредените вземат със себе си различни животни. Така постъпва библейският Ной и древномексиканският Ната, Етси у канадските ин­дианци и индийският Ману, Троу в Борнео и героят на шумерския епос за потопа Ксисутрос.

Когато водите на потопа започват да спадат, спаси­лите се слизат на върха на планината, която първа се е появила изпод водата. "...В планината Нацир спрял ко­рабът. Планината Нацир задържала кораба, не му дава да се люлее..." ("Поема за Гилгамеш"). У Ной тази ро­ля изпълнява планината Арарат, у героя на гръцкия по­топ Девкалион - планината Отрие (или Парнас), у спа­силия се от потопа прародител на жителите на Таити -върхът на планината Питохито и т.н. Изглежда обаче, списъкът на необяснимите аналогии не се изчерпва само с това.

Библейският Ной от време на време пускал от ковче­га си п т и ц и, за да узнае дали е завършил потопът. Това той правил три пъти. Когато гълъбът се завърнал с маслинено клонче, в човката, това било знак, че води­те са започнали да спадат: И героят на значително по-старата шумерска легенда за потопа, който също се спа­сил в ковчег, е пускал птици, за да узнае дали някъде се е появила земя.

Оказва се, че точно така са постъпвали и героите от американските предания за потопа, за които разказват индианците от Западна, Централна и Северна Америка. Когато водите спаднали, птица донасяла в човката си зелено клонче на спасилите се.

Повече от две хиляди години хората четели в библи­ята, че на небето се появила небесна дъга, която ознаменувала края на потопа. Когато при археологичес­ките разкопки били намерени глинените таблички с тек­ста на древношумерския епос за Гюлгамеш, станало ясно, че това споменаване на небесна дъга е заимствано оттам.

Но защо пък същото съобщение намираме в свеще­ните книги и предания на Америка и в полинезийските митове? Подобно на християнското и на шумерското предание, в митовете на Америка и Тихия океан краят на потопа също се ознаменува с дъга, появила се на небето.

Не по-малко удивителни са и други необясними ся­каш аналогии.

У ацтеките, обитаващи Мексико, е запазен следният текст. Бог Титлакахуан предупредил един човек на име Ната за очакваната катастрофа и подобно на християн­ския бог го посъветвал да си направи ковчег.

Останалите богове били уверени, че всички хора са загинали. Но когато водите спаднали, Ната и жена му запалили огън и започнали да пекат риба. Миризмата достигнала до небето и боговете се досетили, че някой от хората е оцелял. -Какъв е този огън там? - възкликнали те.- Защо той така одимява небето?

Разгневените богове искали да довършат унищожени­ето на човешкия род, но Титлакахуан ги убедил да прос­тят на спасилите се. В библията също можем да проче­тем, че след потопа Ной наклал огън и по миризмата на изгорената жертва бог узнал, че хора са се спасили. Но, както е известно, библейските митове водят началото си от още по-ранни, по-специално от вавилонски източни­ци. Тук съвпадението е още по-поразително. След пото­па "боговете се събрали като мухи", привлечени от ми­ризмата на жертвата. По миризмата те разбрали, че се е спасил някакъв човек с жена си и, както колегите им в Мексико, страшно разгневени, решили да унищожат те­зи хора. И точно така пък застъпничеството на бог Еа, който своевременно бил предупредил хората за потопа, ги спасило.

Големият брой на аналогиите, както и повсеместността на съобщенията за потопа дават основания да се пред­положи, че в основата им лежи някакво реално събитие, което действително е оставило спомен у човечеството.

Древноиндийските свещени книги, съобщавайки за причината на катастрофата, сполетяла Земята, разказ­ват, че тя била предизвикана от "бог Хаягрива, който обитава бездната". Халдейските митове споменават ня­какъв си "архангел на бездната".

Какво ли е било пък това нещо, появило се от безд­ната на пространството, което е накарало планетата да потрепери и е останало за много векове в паметта на чо­вечеството?

Между гръцките митове има едно предание за Фаетон (гръц.-"пламтящ"). Според легендата Фаетон, син на Хелиос (Слънцето), измолил от баща си да му повери само за един ден управлението на слънчевата колесни­ца, която преминава по небето. Но синът не съумял да насочи конете по обичайния им път и се приближил твърде много до Земята, изпепелявайки я с огнената си жар. Тогава Зевс поразил юношата с мълния и Фаетон рухнал на Земята. Някои учени..смятат, че легендата за Фаетон разказва за падането на огромен метеорит вър­ху Земята.

Както е известно, около нашето Слънце освен плане­тите се върти цял пояс от доста големи небесни тела -астероиди. Астрономите изчислили общата маса на то­зи пояс. Оказало се. че ако астероидния пояс "се слее" в едно тяло, ще се получи планета с диаметър 5900 кило­метра. Редица астрономи предполагат, че някога такава планета е съществувала. Тя била по-малка от Марс и по-голяма от Меркурий. Орбитата й минавала между Марс и Юпитер. Планетата, наречена Фаетон по името на ми­тичния герой, загинала при някаква гигантска космичес­ка катастрофа и отломъците й, носещи заплаха от нови катастрофи, продължават да се въртят около Слънцето. Това предположение на съвременните изследователи намира отклик със сведение, което Солон получил в Еги­пет. Както известява Платон, жреците били казали на Солон, че под мита за Фаетон "се крие истината, че све­тилата, движещи се в небето и около Земята, се откло­няват от пътя си и през дълги промеждутъци от време изтребват всичко на Земята посредством силния огън." В редица от тези стигнали до нас съобщения, свърза ни с катастрофата, се споменава, че на небето се появили някакви тела, паднали след това на Земята (или отдалечили се от нея). Така в петата книга на "Сибила" се казва, че на източния хоризонт се появило някакво огне­но тяло, което със светлината си затъмнило Слънцето и паднало след това в океана. Ирландските предания го­ворят за странни "облаци", появили: се на небето след потопа, които се разкъсвали и падали на Земята, причи­нявайки извънредно големи разрушения. Очевидно към числото на подобни съобщения принадлежи и едно от индийските предания, което твърди, че след потопа изг­рели седем слънца на небето, а после едно от тях погъл­нало останалите шест.

Запазили ли са се на Земята някакви потвърждения на съобщенията за падането на космически тела? Да, потвърждения има, и то доста много. На естонския остров Саарема се намира голямото езе­ро Каалипюхаяра, Свещено езеро. Проучванията са по­казали, че езерото е яма, образувана от падането на ня­какво огромно тяло. Преди 2500 години в плътните сло­еве на земната атмосфера навлязъл огромен метеорит, който се разпаднал и се посипал върху Земята като метеоритен дъжд. Една от "капките" на този дъжд, тежаща 550 тона, изрила тази яма, като изхвърлила хиляди кубически метра пръст.

Когато подобни събития от космическо естество ста­ват пред очите на хората, те се помнят и остават за дъл­го в устните предания и митовете. Така у индианското племе навахо съществувало предание за бог, който във вид на огнен стълб се спуснал на някакво си място в до­лина, унищожавайки всичко наоколо. На мястото, кое­то се сочело като точка на приземяването на бога, се ока­зал огромен метеоритен кратер, дълбок повече от 100 метра и с диаметър почти километър и половина.

Космически тела са падали върху Земята и в по-близ­ки до нас времена. Такъв бил метеоритният дъжд през 1868 г., когато край Варшава паднали около 100 000 ка­мъни, някои от които тежали до 10 кг. Още по-рано, през 1847 г., камък от метеоритен произход паднал на една къща в Бохемия, пробил покрива и се стоварил върху кревата, на който спели три деца. За щастие никой не пострадал. А от 1790 до 1954 г. са зарегистрирани 27 по­падения на метеорити в къщи.

Но не всички.подобни нахлувания са имали толкова безобиден характер. На 24 юни 1938 г. небето на Пенсилвания се озарило от избухването на ярка светлина и оглушителен взрив вдигнал от леглото жителите на Питсбърг. Всички решили, че са взривени барутните складо­ве. Но на следващия ден станало ясно, че складовете са невредими. Това бил взрив на метеорит, паднал недалеч от града. Ако той бил навлязъл в атмосферата под мал­ко по-друг ъгъл, градът е щял да бъде унищожен, а не­говите половин милион жители - избити.

Колкото по-голяма е масата на метеоритното вещес­тво, което се стоварва върху Земята, толкова по-големи разрушения може да причини подобно събитие.

Колко е голяма заплахата от подобни катастрофи с космически характер?

Известният полски астроном Ян Гадомски привежда следните изчисления:

Земята съществува вече доста дълго време, за да пре­живее падането на много космически тела с подобни мащаби. Това може да стане, ако някой астероид се окаже в областта на земното притегляне и падне на нея. Един от тях (Ерос) има диаметър 17 километра, диаметърът на другия, известен под името Церера, е 770 километра. Трудно е да си представим какви последици за Земята и обитателите й би довело сблъскването с подобно тяло. "Такива тела - писа по този повод английският вест­ник "Discovery", - могат да унищожат или да причинят големи вреди на цялата цивилизация." В различните мес­та на Земята има десетки следи - наречени астроблеми -от стълкновенията на нашата планета с тела, дошли от Космоса. Една от най-големите астроблеми се намира в , Южна Африка. Дълго време се смяташе, че гигантската чаша с диаметър 40 км е кратер на изгаснал вулкан. При по-подробно изследване се доказа, че това е следа от па­дането на някакво голямо космическо тяло. Когато доб­лижило земната повърхност, то експлоадирал о с мощ, превишаваща 20 пъти силата на взрива на най-голяма­та от съвременните водородни бомби. Това станало пре­ди около 250 милиона години.

Във връзка с това може да се припомни за "Тунгуския метеорит", истинското естество на който не е изяс­нено и досега.

Трябва да се отбележи, че ние можем да проследим само съвсем малка част от следите на подобни попаде­ния. Знаем, че моретата и океаните заемат 70% от по­върхността на земното кълбо. Следователно повечето от "попаденията" на космическите тела трябва да падат на тях. Освен това през милиардите години от съществува­нето на нашата планета големи части от сушата, цели материци са потъвали и са ставали дъно на океана. И обратно, други райони са се издигали от водата, обра­зувайки суша. Времето и геологическите процеси непре­къснато са изтривали следите от падането на големи кос­мически тела върху Земята.

Както споменахме, от запазилите се предания и текс­тове личи, че по време на катастрофата морето се оттег­лило далеч от крайбрежието на Китай, докато в също­то време на противоположната страна се издигнала ог­ромна приливна вълна. Българският учен Н.Бонев смя­та, че подобен ефект би могъл да предизвика гигантски астероид, който се е приближил до Земята. Ако Церера, пише той, би минала покрай Земята на разстояние 6 зем­ни радиуса, това би предизвикало приливна вълна 10 пъ­ти по-голяма от обикновения прилив. Такава вълна, пре­минала по земното кълбо, би била в състояние да поме­те в обширни райони от сушата всичко, което се нами­ра там.

Някои изследователи допускат и мисълта, че в мина­лото нашата земя се е сблъскала с комета или, както смя­та американският изследовател И.Великовски, поне с опашката на кометата. Дали това не е небесният "Велик Змей", за когото четем в пета книга от кодекса на майте "Чилам Балам", -че се бил появил на небето и паднал на Земята? "Валял огнен дъжд - се казва в кодекса - земята се покрила с пепел, дърветата се превивали до земята.

Скали и дървета били раздробени. От небето се спуснал, Великият Змей...Заедно с Великия Змей небето рухнал на Земята и я заляло с вода".

Едно предполагаемо сблъскване на Земята с ядро на комета е в състояние да причини на нашата планета беди, не по-малки по мащаб, отколкото срещата й с астероид. Известният американски астроном Г.Юри е пресметнал, че енергията, която би се отделила от такова сблъскване, ще бъде равна на енергията от 500 000 водо­родни бомби.

Има и друга хипотеза. Някои предполагат, че небес­ното тяло, което минало близо до Земята и попаднало в полето на земното притегляне, е било Луната.

Според тази теория астероиди и малки планети, които се въртят около Слънцето, попадат в притегателното, поле на големите планети и стават техни спътници. Ако такъв спътник премине откъм външната орбита, той се върти около планетата в посока, обратна на часовнико­вата стрелка. Като пример може да се посочи спътникът на Земята - Луната, спътниците на Сатурн - Япет и Юпи­тер "VII". Ако пък такова тяло се намира на вътрешна­та орбита по отношение на планетата, ставайки спътник, то започва да се върти по посока на часовниковата стрел­ка. Като примери могат да служат спътниците на Са­турн - Феб и Юпитер "VIII".

Известният шведски астроном Ханес Алфен в стати­ята си "За произхода на Земята и Луната" излага теори­ята на немския астроном Герстенкорн, която според не­го изглежда решава проблема на Луната. Според схва­щанията на Герстенкорн Луната първоначално била планета, която се е движела по орбита, много близка до земната. След това Луната е била хваната от Земята и започнала да се движи около нея. Постепенно Луната се приближила към Земята, видимият й диаметър се увели­чавал все повече и надхвърлил съвременния повече от 20 пъти. "Същевременно са се увеличили и приливите - пише Ханес Алфен.- Когато Луната е била минимално от­далечена от Земята, височината на приливната вълна достигала няколко километра."