Закон за устройството на съдилищата в България (зус), с който се поставя началото на правната уредба на съдебната система на Третата българска държава

Настоящата година е юбилейна за българското правораздаване. Навършват се 135 години от влизането в сила на първия Закон за устройството на съдилищата в България (ЗУС), с който се поставя началото на правната уредба на съдебната система на Третата българска държава.

Важността и ролята на съдебната власт за нормалното функциониране и развитие на държавата, необходимостта от бързото приемане на ЗУС, като основополагащ органически закон, се осъзнава както от консерваторите, така и от либералите. В законодателната програма на консервативното правителство на Тодор Бурмов, изложена в тронното слово на княз Александър І Батенберг при откриване на Първото обикновено народно събрание (21 октомври 1879 г.), са включени законопроектите за нови съдебни органи, за учредяване на мирови съдии и за по-пълното и окончателно устройство на Върховния съд.¹

Правителството на Либералната партия, оглавявано от Драган Цанков (26 март 1880 - 28 ноември 1880 г.), също отдава първостепенно значение на уредбата на съдебната система. То насочва изцяло усилията си за изграждане на младата българска държава и нейната правна система, в съответствие с изискванията на Търновската конституция. Оформянето и поставянето на правораздаването на трайна законова основа, осигуряването на справедливо, бързо и достъпно правосъдие за населението е една от неотложните задачи на новия кабинет. Затова напълно естествено съдебните закони, и в частност законопроектът за устройство на съдилищата, са в първата група закони, внесени за обсъждане в Парламента.

Министерството на правосъдието, ръководено от министър Христо Стоянов, се изправя пред трудна и отговорна задача, която при това трябва да се реши твърде бързо. Тя изисква, от една страна, да се отчете временното състояние на правораздаването, а от друга – да се създадат условия и перспективи за неговото бъдещо развитие.

Законодателят е поставен в необичайна ситуация. Търновската конституция не урежда организацията и устройството на съдебната система, не регламентира принципите, които гарантират нейната независимост.² Това я отличава от повечето европейски конституции, включително и от тези, върху които тя се основава - Сръбския устав и Румънската конституция.³ Л. Владикин обяснява този факт с краткото време на подготовка и приемане на конституцията, а също и с добрата уредба на съдебната система, нормирана във Временните съдебни правила (ВСП).⁴ Тези съображения предопределят и подхода на съставителите на конституцията - въпросите на организацията и уредбата на правораздаването да намерят решение в отделни, специални закони.

Конституционната основа за устройството на съдебната власт в България е постановлението на чл. 13, според което тя „във всичката нейна ширина принадлежи на съдебните места и лица, които действат от името на Князя. Отношенията на Князя към тия места и лица се определят чрез особни наредби”. Автономността й се утвърждава по-ясно и категорично в текста на първоначалния проект на Органическия устав – „съдебната власт принадлежи напълно на съдиите, които са независими и действат независимо от изпълнителната власт. За устройството на съдилищата ще се изработи особен закон.”⁵ Същата формулировка е възприета и от консерваторите, автори на Рапорта на комисията за основните начала на българската конституция.⁶

Основният закон на Княжеството определя съдебната власт като самостоятелна, но не предвижда конкретни мерки, гарантиращи това й качество. По този начин законодателната й уредба е оставена изцяло в прерогативите на обикновеното Народното събрание.

В първите години след Освобождението българският законодател не само няма необходимия опит и знания, но не разполага и с достатъчно време за подготовка и обсъждане на проблема. Търновската конституция не поставя срок, но изисква Българското княжество да се „управлява точно според законите, които се издават и обнародват по начина”, посочен в нея.

Отчитайки съществуващата ситуация и условията в страната, министър Христо Стоянов избира най-разумния и практически най-лесно и бързо осъществим вариант. Създаденият от Министерството на правосъдието законопроект възприема модела на съдебната система, изграден с Временните съдебни правила, като го обогатява и развива, съобразно нуждите на съдебната практика. По думите му „Най-успешната основа, при която може най-малко да се греши, е законодателските правила, да гради человек на старата основа”. Този подход определя и главната задача на нормотвореца, а именно: „да поправя това, което практиката е показала за несгодно и да допълня това, което практиката е показала за необходимо”.⁷ Другата причина да се предприеме подобно действие е липсата на време. То е толкова малко, че стига едва за „механическата работа…да се преведе, да се препише и да се напечата” законопроектът.⁸

Философията на първите ни законотворци за приемственост, запазване и развитие на основните елементи на съдебната система, създадена с ВСП, е главният мотив да се отхвърли френският съдоустройствен модел, към който Т. Бурмов проявява интерес още през август 1879 г. По този повод дипломатическият представител на Франция у нас Жул Шефер уведомява своето министерство, че българското правителство е засвидетелствало „предпочитания към френските инструкции за организация на правосъдието.”⁹

Не трябва да се пренебрегва и обстоятелството, че министър Стоянов е руски възпитаник и като такъв познава добре съдоустройственото законодателство и съдебната система на империята.

Подходът на съставителите на законопроекта е не само правилен, но в известен смисъл и единствено възможен при съществуващите условия и липсата на време, при наличието на добре организирана и функционираща съдебна система, основана на ВСП.

Най-важните и съществени нововъведения в законопроекта са утвърждаването на института на мировия съдия и въвеждането на прокурорския надзор.

Усвояването на института на мировия съдия, като основа на съдебната система, е продиктувано от острата необходимост правораздаването на най-ниско равнище - по дребните и маловажни граждански и наказателни дела - да стане достъпно до хората, да бъде по-евтино, по-добре организирано и осъществявано от по-подготвени кадри. Министърът на правосъдието обосновава необходимостта към съществуващите съдебни учреждения да се добавят и мировите съдилища с нуждите на практиката и с опита на другите народи. В словото си при представянето на проекта в НС, той ясно и недвусмислено заявява: „Ако не беше нуждата да въвеждаме в това устройство този институт, то и аз съм на мнение, че не щеше да се решава толкова скоро тоз законопроект; но треба да помислим големите нужди на народа, а личните самолюбия да оставим всякогаш на страна.”¹⁰

Законопроектът за устройството на съдилищата в България се състои от 161 статии и 9 приложения.¹¹ Основава се на Руския устав за устройство на съдебните учреждения от 1864 г.¹² С него се отменя Раздел I на Временните правила за устройство на съдебната част в България и разпоредбите, които нормират дейността на административните и търговските съдилища.

Внесен е в Народното събрание на 5 май 1880 г., с писмо №03, само месец след сформирането на правителството на Либералната партия. Обсъждането му започва на 12 май и приключва на 16 същия месец.

Въпреки и кратка, петдневната дискусия е интересна и поучителна що се отнася до поведението и реакциите на депутатите, на министъра на правосъдието и на председателя на Народното събрание.

Разискванията по отделните текстове в повечето случаи протичат под формата на диалог между народните представители и правосъдния министър. Многобройните въпроси на депутатите са израз на съпричастността и желанието им да се осветли всеки неясен текст, да се направи законът по-пълен и разбираем. Те са породени от липсата на професионални знания и практически опит в областта на нормотворчеството. Макар и не винаги със спокойствие, такт и охота, министър Стоянов дава отговор на разнопосочните питания. Той отказва да отговаря на „неуместни въпроси”, а когато търпението му се изчерпва, заявява безапелационно, че няма физическа възможност всяка минута да става и да прави „дълги разяснения”, а още по-малко да чете лекции. Последните думи са по повод предложението на Славейков да се разграничи ясно съдебният от административния надзор, за да „не стават заплитания”.¹³ Те показват, че в това отношение министър Стоянов не прави разлика между обикновените депутати и председателя на Събранието, който е и един от водачите на Либералната партия. Поведението му в залата съответства напълно на казаното за него от Симеон Радев като „твърд, упрям, с нещо ъгловато в отношенията си, настоящ шоп по упоритост”.¹⁴

Едновременно с това министър Стоянов демонстрира уважението си към законодателната институция и оправдава големия брой питания със „сериозното внимание” на народните представители към законопроекта. Отхвърля като неоснователни думите на докладчика, че „със забележките се напада лично комисията или в частност г-н министръ”.¹⁵

Депутатите също проявяват толерантност и се отнасят с респект към министъра на правосъдието. Красноречив пример е следният случай. След приемането на текстовете на Раздел I. „За мировите съдии” чл. чл. 12-24, И. Ковачев прави предложение те „да бъдат избирани, а не назначавани”. Хр. Стоянов отказва да вземе отношение по него, с мотива, че „е неуместно да се дава отговор на неуместни въпроси”. Въпреки отказа му, Ковачев завършва изказването си с думите: „признавам забележката на г-на министра и казвам „pardon”.¹⁶ Сами по себе си тези два факта са показателни и допълват характеристиката на атмосферата в заседателната зала, както и на взаимоотношенията между участниците в обсъждането

Особена роля в диалога, воден от депутатите и министър Стоянов, има председателят на Парламента Петко Р. Славейков, който умело успява да тушира напрежението и да изглади възникналите недоразумения. Той оправдава многобройните въпроси и забележки с необходимостта да се разяснят и проумеят текстовете на законопроекта, както и направените предложения и промени по тях. „Ние треба да истълкувами недоразуменията, които се явяват в приеманието на един такъв закон, казва Славейков, защото с бързина да вървим напред е добро, но много голяма бързина не струва. Затова да следвами както сми почнали и там, дето срещнем недоразумения, да питами за разяснения, и мисля, че така не ще да сбърками.” Въпреки че времето притиска депутатите, той ги призовава към активност в името на изработването на един добър и ефективен закон, като по косвен начин им напомня, че това е тяхно основно задължение и отговорност.

С много такт, добронамереност и сладкодумен език Славейков успява да доведе обсъждането до успешен край. Впечатляваща е репликата му: „Треба да бъдем малко мирни и тихи; да се поразговорим малко, кога има да решавами и така лесно ще се споразумявами”. Той опонира на тези, които смятат, „че без време се явяват някои въпроси и може би даже да им е обидно, ако стават забележки върху едно или друго”, с думите „забележките са всякогаш хубави”.¹⁷ Макар и да не споменава името на министър Стоянов, видимо има предвид и него.

Рецепцията на руския закон поставя на изпитание националното чувство на депутатите. Тяхното желание и стремеж - юридическите разпоредби да се формулират на разбираем български език, да се постигне единство и точност в терминологията и пълно съответствие между понятията и юридическите конструкции - се сблъсква със сериозни трудности, предвид на неразвитостта на родния език в правната област. Те се изправят пред задачата да дадат отговор на въпроса „може ли да се приспособи тоя закон” (руския Устав - б. а.) в българското общество, или не”.¹⁸

Убедителен пример за техните усилия са споровете около предложенията да се замени понятието „мирови съдия” с „примирителен съд” или „примирителен съдия”, както и терминът „колегиални учреждения” с „многолични” или „съборни” учреждения. Търсенето на „сгодна дума в българския език” се оказва трудно и в повечето случаи безплодно начинание, което отнема не само време, но и отклонява вниманието на народните представители от същностните проблеми на законопроекта.

След комисията, която изрично отбелязва, че българският език „в юридическо отношение е несъстоятелен да изрази всяко понятие, касателно за тези предмети”, министър Стоянов призовава депутатите да оставят настрана филологията и „да обърнат внимание на съществените неща”. Неговата позиция на юрист и министър е ясна и недвусмислена. Той допуска възможността законът да има „недостатък във филологично отношение”, но счита за недопустимо, „заради филологията“ текстът да страда в „съдебно отношение”. Убеден е, че използваните в проекта руски „изречения и термини” ще бъдат достъпни и разбрани от българския народ, предвид на това, че се съдържат във ВСП и са навлезли в практиката.¹⁹ Позицията му среща подкрепата на Славейков, който по повод на спора около понятието „колегиални учреждения” заявява, че то не трябва да се заменя, тъй като има „свое юридическо значение и треба да остане както си е.”²⁰

Избраният подход позволява да се избегнат дългите и в повечето случаи безплодни спорове около словесното обозначение на едно или друго понятие. Той се оказва подходящ и ефективен и от чисто функционален аспект, предвид необходимостта от системност, логичност и яснота на правотворчеството.

За два дни са приети само въведението и първите два раздела на законопроекта, общо 48 члена. Бавният ход на обсъждането поставя под съмнение изпълнението на законодателната програма на Събранието и в частност гласуването на другите съдебни закони. Това принуждава докладчика Панов да призове народните представители към по-голяма експедитивност.

Той ги обвинява в пасивност и в неосъзнаване на ролята им на законодател. По този начин обяснява многото въпроси към министъра на правосъдието и малкото конкретни предложения по съдържанието на закона. До голяма степен пасивността на депутатите е обусловена както от липсата на опит и конкретни знания по обсъжданата материя, така и от организацията на работа и от дейността на комисарите, упълномощени „да разгледат законопроекта и да поднесат своя резултат на Народното Събрание”.²¹

Следващите раздели са гласувани бързо. Някои - по сценария - въпроси и отговори; други - без обсъждане.

Освен изясняването на конкретни въпроси, дискусията по време на обсъждането има и това значение, че в хода й се поставя началото на една традиция в законотворческия процес, която се утвърждава и развива в следващите години. Възприема се практиката в протоколите от заседанията да се записват специалните разяснения и заключения на докладчика, на юридическата комисия или на правосъдния министър по някои оспорвани или неясни текстове. Идеята е да се улеснят съдиите при тълкуването на закона, като използват стенографските протоколи. Това е и един от аргументите, с който Славейков оправдава многобройните въпроси на депутатите.

Първият български Закон за устройството на съдилищата е приет на 16 май 1880 г. Утвърден е с Указ №226, издаден на 25 май същата година. Обнародван е в Държавен вестник, бр. 47 от 2 юни 1880 г. Съдържа 160 статии и 9 приложения, структурирани в 9 раздела и 13 глави.

Законът определя съдебните органи, техния състав и функции, и формира една напълно изградена в йерархично отношение съдебна система.

Според чл. 1 „Съдебната власт принадлежи:

На Мировите съдии,

На Окръжните Съдилища,

На Апелативните Съдилища,

На Върховний Кассационен съд”.

Те правораздават по всички углавни и граждански дела, а властта им се „простира върху всичките жители на Княжеството”.

Предвижда се създаването с особени закони на отделни военни и духовни съдилища (на Православието и на другите вероизповедания). По този начин - макар и косвено, без изричен текст - съдилищата се определят на общи и особени.

Характерът, правораздавателните граници и предметната компетентност на отделните съдилища е дефинирана конкретно и изчерпателно.

От гледна точка на състава, организацията на съдебните учреждения се основава върху едноличното начало и принципа на колегиалността. Мировият съдия е едноличен съд, а Окръжните съдилища, Апелативните съдилища и Върховният касационен съд са колегиални органи.²² Законодателят се ръководи от разбирането, че издадената присъда, резултат от колективните усилия на магистратите от определен съдийски състав, е гаранция за по-голяма точност, обективност и безпристрастност.²³

По отношение на правораздавателния район властта на мировия съдия се „ограничава в пространството на околията”, на Окръжните съдилища - на територията на окръга, на Апелативните съдилища - в границите на района. Първоначално мирови съдилища се създават във всеки околийски център. По-късно - с намаляването на броя на околиите - такива се откриват и в някои не околийски градове, като част от тях нямат право да извършват нотариална дейност. Поради тази причина съдебният район на мировия съд не съвпада винаги с административната околия.²⁴

Седалището на всеки окръжен съд е в окръжен град и носи неговото име. Изключения са съдилищата, разположени в някои от 10-те закрити окръжни центъра, след приемането на Предложението за административното деление на територията на Княжеството.²⁵

Апелативни съдилища са открити в София и Русе, а след Съединението и в Пловдив. Районът на Софийския АС обхваща територията на окръжните съдилища на бившите Софийска и Видинска губерния, а на Русенския АС - на ОС на бившите Русенска, Варненска и Търновска губерния.

Ведомството на Върховния касационен съд „се простира върху цялото Княжество”.

ОС, АС и ВКС се състоят от председател, подпредседател и членове. При окръжните съдилища се намират „особни съдебни следователи, за да правят следствия за злодеяния и престъпления”. Те се считат за членове на същите. Законът определя само броя на членовете на АС и на ВКС. Броят на членовете на ОС и на съдебните следователи се определя с щата на съда. Той се предлага от министъра на правосъдието и се приема всяка година със закона за бюджета.

Окръжните съдилища, апелативните съдилища и ВКС са „подразделени на две отделения” - гражданско и углавно, едното се ръководи от председателя, а другото - от подпредседателя. Целта е профилиране на съдиите и повишаване на специализацията им в конкретната област на правото. Общото събрание на съда е органът, който разпределя съдиите по отделения за срок от две години. Това се прави с цел да се повиши професионализмът им, като се прегради пътят на рутината и професионалната деформация.²⁶

Броят на ОС и на АС, на техните отделения, границите на окръзите и районите им, както и участъците на съдебните следователи, се определят чрез особено разписание.

Мировият съдия, окръжните и апелативните съдилища разглеждат „делата по същество”. ВКС „не решава делата по същество”, а „наблюдава за точното изпълнение на закона и еднаквото му приспособление от всичките съдилища по Княжеството”. Разглежда и се произнася само по отправени към него касационни жалби, както и по въпроси за възобновяване на дела, когато са налице изискваните от закона условия.

ЗУС възприема и утвърждава триинстанционната съдебна система. Целта е правораздаването да се гарантира от грешки, неизбежни при липсата на професионално подготвени и без практически опит съдии. Окръжните съдилища са основен първоинстанционен съд. По отношение на обжалваните съдебни актове на мировите съдии, действащи като първа инстанция, окръжните съдилища са втора, апелативна инстанция. Единствено по делата със санкция до 100 лв. мировият съдия действа като едноинстанционен съд. АС е второинстанционен и разглежда обжалваните пред него съдебни решения на ОС, влизащи в района на съда. Той няма компетенциите да правораздава по каквито и да е граждански, наказателни и търговски дела като първа инстанция. Последната висша инстанция е Върховният касационен съд.

Заседанията на колегиалните съдилища са: „разпоредителни общи събрания от двете отделения, и съдебни”. Те се различават по характера, състава и задачите, които решават. Заседанията са открити или закрити. Случаите, при които разпоредителните заседания, стават при закрити врата, са конкретно определени. Съдебните заседания за решаване на граждански и углавни дела са публични. Счита се, че публичността на заседанията „гарантира съдещите се от пристрастие на съдиите, придава морален авторитет на съдебните актове, внушава на гражданите доверие към съдилищата”.²⁷

Председателят на съда получава правото, наред с ръководството на съдебните заседания, да се грижи и за реда в залата. Една от мерките за спазването му е отстраняването на лицата, нарушаващи дисциплината и приключване на делото „без техните словесни обяснения”. Това дава основание на митрополит Симеон Преславски и на Грънчаров да характеризират съдържанието на чл. 70 като несправедливо и нарушаващо гражданските права на хората, ангажирани в делото. Търсейки убедителни контрааргументи министър Стоянов се обръща към опита на европейските страни и заявява следното: „като има такова постановление и в другите съдебни закони, треба да го приемем и ние”.²⁸ През следващите години законодателят често ще използва практиката в европейските страни като основен мотив за приемането или отхвърлянето на един или друг текст.

Поставя се началото и на решаването на проблема със старшинството на съдиите. То се определя от датата на указа за назначаване на заеманата длъжност.

По отношение на организацията на вътрешния ред и делопроизводството в съдилищата законът предвижда изработването на специални правилници от министъра на правосъдието „по споразумение с Върховний Кассационен Съд”.

Въпреки че въвеждането на института на мировия съдия и на прокурорския надзор е основната причина за приемането на ЗУС, депутатите подхождат по различен начин към тях. Те отделят много повече усилия и време, правят многобройни запитвания и предложения при обсъждането на текстовете, нормиращи дейността на мировия съдия. Това до голяма степен се дължи, от една страна, на обстоятелството, че този въпрос се обсъжда още първия ден и народните представители не са притеснени от краткия срок, а от друга - на факта, че те не разбират напълно същността и функциите на мировия съдия, разликата между мировия, общинския и окръжния съд. Депутатите търсят отговор на различни въпроси: защо са необходими мировите съдии, какво ще правят, в какво отношение ще се намират към по-горните инстанции и други. Това е причината, поради която се обсъжда - и при това твърде широко - въпросът за същността и мястото на общинските съдилища, за общинското самоуправление, за съдебните права, които имат общините.

С много нерви и усилия министър Стоянов успява да разреши този непредвиден спор. Като отбелязва устройствения характер на закона, той специално подчертава, че разглеждания институт „има нужда както от правила за гражданско съдопроизводство, тъй и от правила за углавно съдопроизводство и устав за наказанията, които имат право да налагат мировите съдии”. Министърът успокоява депутатите, че посочените законопроекти изчерпват всички поставени въпроси и скоро ще бъдат внесени в НС. По думите му без тях законът за устройството на съдилищата “е като едно дърво без листя и без плод”.²⁹ Всъщност въпросът е разрешен още с приемането на чл. 9 на закона. Той предвижда „подведомствените предмети и редът, по който действуват Съдилищата, прокурорите и техните помощници” да се определят в устава на углавното и гражданското съдопроизводство. В дискусията се включва и Др. Цанков. Ясно и категорично министър-председателят заявява, че запазването или отмяната на съдебните права на общините в бъдеще, по примера на световната практика, няма да промени истината, че единствено „мировий съдия ще бъде съдилище, ще има съдебна власт”. В заключение Славейков обобщава, че Събранието не може нито да даде съдебна власт на общините, нито да отнеме техните права.³⁰

При обсъждането на въпроса за заместниците на мировия съдия Т. Бурмов предлага едно твърде смело и оригинално решение, а именно: да се създаде „институт за допълнение на съдиите”.³¹ Идеята, макар и почерпана от европейския опит, се оказва преждевременна и неосъществима в условията на Княжеството. Затова депутатите проявяват реализъм и приемат предложението на правителството при болест, отсъствие или отстраняване на някой мирови съдия, той да се замества от „един от съседните мирови съдии по назначение от председателът на Окръжний съд”.

Дискусията по съдържанието на чл. 16 „Непосредственият надзор над мировите съдии принадлежи на Окръжн. Съд. Висшият надзор на всички въобще мирови съдии ся средоточва в Върховния Кас. Съд и в лицето на Министърът на Правосъдието”, дава възможност на министър Стоянов да разкрие същността и целите на административния и на съдебния надзор и по този начин да разсее опасенията на Славейков и д-р Моллов, че двойният контрол може да се окаже неефективен и да доведе до „по-голямо неспоразумение”. От позицията, че „произволът именно в съдебното устройство не може да се допусне”, той поставя акцент върху административните функции на министъра на правосъдието да назначава чиновници и съдии и разграничава ясно управлението на съдебната администрация от правомощията на ВКС, като “главнийт регулатор за еднакво разумявание и прилагание на съществующите закони и даже обичаи, които може да има у нас” и „пълнословна власт, над която друго решение няма”. Въпреки упорството на Славейков за по-голяма яснота надзорът да се определи като съдебен, в т. ч. непосредствен надзор на окръжните и апелативните съдилища и висш - на ВКС, и – административен, осъществяван от министъра на правосъдието, депутатите приемат първоначалния текст без промени³².

П. Р. Славейков е инициатор и активен участник и в дискусията относно изискването на чл. 24 мировият съдия да носи особен знак при изпълнение на служебните си задължения. Заедно с Тодор Станчов, той дава предпочитание на достойнството, честността и безпристрастието като най-добри знаци, които трябва да красят съдиите. Двамата пренебрегват факта, че става дума за атрибут, който да отличава съдията по време на съдебните заседания и да всява респект и уважение сред присъстващите на делото, и противопоставят този формален белег на служебното положение на съдията на резултатите от неговата дейност. Като добър познавач на народопсихологията, Славейков напомня на народните представители, че хората посрещат по дрехите, но изпращат по ума. В крайна сметка той е принуден да отстъпи, тълкувайки по един своеобразен начин обсъждания текст – „От това излазя, че като поп, кога тури патрахиля, то и съдията да турва такъв знак; инак без него не бил съдия”. Въпреки съгласието - до последно държи на думите си, че "Достойнството прави съдията, а не знаковете”.³³

Много по-кратко и спокойно е обсъждането на текстовете, с които се утвърждава въвеждането на прокурорския институт. Устройството и функциите му са възприети от действащия във Франция модел, а наименованието „прокурорски надзор” - от руския устав.³⁴ Съвсем неоснователно Т. Станчов определя прокурорските помощници като ненужни. Той се аргументира с по-големите финансови разходи и с възможността в един ден да се разболеят и прокурорът, и неговият помощник. Министър Стоянов нарича предложението „много смешно”, а депутатите го отхвърлят единодушно.³⁵ Тяхното внимание е насочено изцяло към някои допълнения и уточнения, направени от комисията. Те не приемат предложението й към заглавието на раздел 3 „За прокурорите” да се добавят думите „и блюстители на законът”, виждайки в тях излишна тавтология.

Прокурорите и техните помощници се назначават само в колегиалните съдилища - във всеки окръжен и апелативен съд и във ВКС, с указ на княза по представление на министъра на правосъдието. Към тях се предявяват същите изисквания, както и към съдиите. Прокурорският институт се изгражда на йерархичен принцип. Прокурорите на ОС са подчинени на прокурорите на АС, а последните, както и прокурорите във ВКС „се намерват в непосредствената зависимост от Министъра на Правосъдието”. Прокурорските помощници са подчинени на прокурорите при същия съд. Всички прокурори се намират „под висшето наблюдение от Министрът на Правосъдието, и действат като негови органи”. По този начин се осигурява единство и неделимост на прокуратурата и се утвърждава единоначалието в нея. От установената от закона подчиненост на прокурорите спрямо йерархически по горе стоящите следва, че „всеки изпълняващ прокурорска длъжност член на прокурорския надзор представлява целия прокурорски корпус, в т. ч. и министъра на правосъдието”.³⁶

Прокурорите са длъжни, когато „правят заявление пред съдебните власти за своите заключения…, да действуват единствено на основание на своето убеждение и на съществующите закони”. Като пазители на закона, от тях се изисква да съобщават „за всички опущения”, които са забелязали у съдебните места или лица, „според важността на случайт или на председателите на Съдът, или пък според редът на подчинеността, в Министерството на правосъдието”.

Прокурорският надзор изпълнява наказателно-съдебна, гражданско-съдебна и административна функция.³⁷

Дисциплинарните наказания на прокурорите и техните помощници се налагат направо от министъра на правосъдието по негово усмотрение. Преди това той е длъжен „да поиска и вземе предварително обяснение” от провинилото се длъжностно лице. Наказанията са диференцирани и зависят от ранга на прокурора. Министърът има право да направи само напомняне на прокурора при Върховния касационен съд и на неговия помощник; напомняне, бележка и мъмрене на прокурорите на Апелативните съдилища и помощниците им, а също и на прокурорите на Окръжните съдилища.

Законът за устройство на съдилищата урежда и института на съдебните заседатели. С малки изменения гл. 5 „За съдебните заседатели” е заимствана изцяло от ВСП.³⁸ Според чл. 7 в състава на съдиите - в случаите, посочени в Устава на углавното съдопроизводство - ще влизат „особени съдебни заседатели”. Тяхната задача е да определят „виновността или невиновността в углавните дела на подсъдимите за престъпления, които попадат под най-тежките наказания”. Въпросите, по които депутатите влизат в спор, не засягат пряко същността и съдържанието на института на съдебните заседатели. По-скоро те са израз на емоционалната им чувствителност и на желанието за по-голяма точност и справедливост. Най-оживени разисквания предизвиква въпросът за съдебния език и по-конкретно изискването на чл. 36 съдебните заседатели „да знаят да четат и пишат”, без да се посочва на какъв език.

Предложението на Т. Станчов и В. Расолков текстът да се допълни с думите „официялний язик” разпалва страстите. Народните представители търсят различни аргументи - исторически, правни, политически - за да го подкрепят или отхвърлят. Позовават се на съдебната практика по време на турското робство, на Органическия устав на Източна Румелия и съвсем естествено стигат до тълкуваното на Търновската Конституция.³⁹ Те осъзнават политическата важност на въпроса, търсят неговото национално и етническо измерение. За разлика от православно-християнската вяра, която изрично е посочена като господстващата вяра в Княжеството (чл. 37), в нашата конституция няма подобен текст за българския език.⁴⁰ Славейков обяснява този факт с думите: „Конституцията всякога разумява официялний български язик” и признава, че такъв проблем не е стоял никога на вниманието на депутатите от Учредителното събрание. С цел да избегне всякакви недоразумения и спекулации, министър Стоянов ясно и категорично заявява, че „когато се говори, официялно да бъде человек грамотен, то се разбира, че треба да знае да чете и пише на официялний български язик”. Той определя знанието на езика като задължително условие, за да бъде съдебният заседател правоспособен и отговорен за своите решения. И в този случай - с присъщата му находчивост и комбинативност - Славейков успява да намери оригинално практическо решение. В протоколите на заседанието е записано, че „в съдилищата не може да се приеме като заседател никой, който не разбира официялний язик” и грамотен е само този, който „знае български язик”.⁴¹ Така - без да се внасят промени в първоначалния текст - се постига желаната от депутатите яснота и точност.

Освен образователни, към съдебните заседатели се предявяват и определени възрастови и имуществени изисквания. Такива могат да бъдат само „български подданици, без разлика на вяра, и които имат не по-малко от 25 год.; да бъдат неопорочени пред съд, да знаят да четат и пишат, да владеят на каквото и да е основание недвижимо имущество - или сами, или родителите им - тъй също и лица, които нямат недвижимо имущество, но са получили средно или висше образование, или които се занимават независимо с търговия или някой занаят”. Не могат да бъдат съдебни заседатели духовниците от всички вероизповедания, както и лицата, „които са на държавни служби, и които ся назначават от Правителството”. Няма ограничения по отношение на етническата принадлежност.

Законът определя реда и начина на избор на съдебните заседатели, като следва заложения във ВСП модел. Избирателни права получават всички български поданици на възраст над 20 г., неосъждани, които притежават някакво имущество или имат средно или висше образование, или се занимават с частна търговия или друг занаят. Изборите са двустепенни. Първоначално под ръководството на най-възрастния сред тях избирателите избират по един гласен от всеки 50 къщи в различните населени места. На специално събрание (всяка година на 15 декември), свикано от окръжния началник, в града на окръга, в който се намира окръжният съд, гласните избират 24 съдебни заседатели. На всеки 3 месеца 6-има от тях участват в заседанията на съда. Председателят на съда е длъжен да призовава заседателите на дела според реда, по който са записани в списъка. С мотива, че се ограничава свободното волеизявление на избирателите, депутатите отхвърлят забележката към чл. 43, според която при възможност при избора на съдебни заседатели се дава предимство на кандидатите от града, където е седалището на окръжния съд. Целта е да се намали броят на провалените съдебни заседания, поради отсъствието на съдебните заседатели.⁴² Това е един от малкото случаи, когато министър Стоянов е принуден да отстъпи, въпреки упоритата му съпротива и опити да убеди народните представители в противното.

Най-неочаквано въпросът за глобата, която се налага за отсъствие на съдебния заседател от заседание „без извинителни причини”, става повод за продължително и широко обсъждане. В началото на дискусията депутатите се обединяват около разбирането, че макар длъжността на съдебния заседател да е почетна (неплатна), тя е „повинност държавна”, гражданско задължение, което той трябва да изпълнява добросъвестно. По-разпален е спорът около размера на наказанието. Част от изказалите се определят глобата от 2000 гроша като една стряскаща психологическа мярка, „турена само за плашило”, с цел да приучи съдебните заседатели на ред и точност. За други тя е реална и непосилна санкция. В това отношение е интересно сравнението, което прави В. Расолков. С цел да докаже, че няма пряка връзка между получаваната заплата и личната дисциплина, той дава пример с Народното събрание, което по думите му „плаща на членовете и те пак не дохождат редовно на заседание”. И едните, и другите не обръщат внимание на факта, че това е максималната стойност на глобата и пренебрегват пояснението на министър Стоянов, че съдът е този, който ще постанови реалния й размер. Предложенията за промяна са много, често се повтарят, а като правило са взаимно изключващи се. Обсъждането е бурно, емоционално и излиза извън контрол. В нарушение на правилника - след започналото гласуване по реда на постъпване на предложенията - председателят на заседанието допуска нова дискусия. Тя не се отличава по нищо от предишната. В нея участват същите хора, със същата емоция, упоритост и предложения. С 45 гласа „за” срещу 40 „против” депутатите приемат предложението на Т. Станчов паричната глоба да бъде до 100 франка, като едновременно с нея се заплащат и разходите на явилите се в съда лица.⁴³ Няма друг член от закона, който да е одобрен с толкова малка разлика в гласовете.

Институтът на съдебните заседатели е въведен у нас „в такава форма, в каквато той не съществува никъде в Европа”.⁴⁴ От гледна точка на състава и начина на функциониране българският съд, при който коронните съдии и съдебните заседатели образуват една колегия, е най-близко до шофенския съд. Що се отнася до правомощията на съдебните заседатели той възприема модела на съда с жури. Това води до „смесването на функции и роля”, характерни за всеки от тях.⁴⁵ Близо 17-годишното действие на Института разкрива сериозни недостатъци в състава, организацията и функционирането му. С цел отстраняването им и повишаването на авторитета и ефективността от неговата дейност през 1897 г. е приет специален Закон за съдебните заседатели.⁴⁶

Първият съдоустройствен закон гарантира основните права на съдиите като право на заплата, на отпуск, на ползване от ваканцията и други, без да ги нормира изчерпателно. Заплатите на длъжностните лица по съдебното ведомство се определят ежегодно с бюджета на държавата. Съдебната ваканция е с продължителност от 1 юли до 15 август. Отпуската на съдиите е 1 месец и се взема еднократно.

В раздел 6 на закона са уредени въпросите за назначаване на служба, уволнение и преместване на лицата от съдебното ведомство.

Изискванията към кандидатите за съдии, съдебни следователи, прокурори, техните заместници и мировите съдии не са разделени на общи и специални. Единствено в чл. 99 се посочва, че на длъжност в съдебното ведомство „могат да бъдат назначени само български подданици”. Допуска се като изключение и назначаването на чужденци, но „само с одобрението на Нар. Събрание”. В съответствие с руския модел е приложен принципът на забраната, развит в три отделни групи ограничения. Не могат да бъдат назначени на служба по съдебното ведомство лица, които:

а/ „ся намират под следствие или под Съд за злодеяния и престъпления,…които са подпадали под съдебен приговор за престъпни дела, със затваряние в тъмница или с друго по-строго наказание, и онези, които са били давани под Съд за престъпни дела, които навличат на себе си подобни наказания, не са били оправдани от Съдът”

б/ „са изключени от служба по Съд и от духовното ведомство за пороци”

в/ както и „несъстоятелните длъжници”.

Депутатите не обсъждат предложението на Лазар Дуков българите, проявили се „като предатели на нашия народ” през турското робство, да бъдат също лишени от правото да заемат длъжност в съдебното ведомство. Те приемат репликата на Н. Михайловски, че „това се определя чрез съда” и гласуват чл. 100 без изменение.⁴⁷

При дефинирането на професионалните и образователни изисквания към съдиите и прокурорите законодателят следва руския устав, като се съобразява и отчита специфичните условията в страната. Той се ръководи от разбирането, че законът трябва да гарантира, от една страна, стабилността и качеството на правораздаването, а от друга - да осигури перспектива за развитие на съдебната система. Приетите условия са по-скоро насочени към утрешния ден, а предвидените временни изключения са опит да се решат неотложните проблеми на настоящето. Основните изисквания са: юридическо образование и определен брой прослужени години по съдебната част. Една безспорно смела, но неизбежна и необходима стъпка от гледна точка на целите на закона и бъдещето на правораздавателната система. Към всяка длъжност се подхожда конкретно, като се отчита нейното място в съдебната йерархия и в отделното съдебно учреждение. Законодателят прилага подхода на „растящата взискателност”, на съответствие между отговорности и изисквания.

Най-високи изисквания се предявяват към членовете и прокурорите във ВКС. За такива се назначават лица, „които са получили юридическо образование и които са прослужили по съдебна част не по-малко от три години”. Образованието и стажът са равнопоставени и неделими и като такива представляват по същество едно изискване.

Кандидатите за съдии и прокурори в апелативните съдилища трябва да имат „юридическо образование” или да са „прослужили две години по съдебна част”. Както се вижда, по отношение на апелативните съдилища образованието и стажът са разделени и обособени като самостоятелни и равнопоставени изисквания, без да се уточнява образованието на лицата, имащи само стаж. При това в закона изрично се посочва, че лицата, отговарящи на посочените изисквания, се назначават „по преимущество” на тези длъжности.

Законодателят си дава ясна сметка, че кадровият проблем е изключително тежък. Не само няма достатъчно юристи, а още по-малко са тези с някакъв стаж, като се има предвид, че от Освобождението са минали само две години. За да отговори на нуждите на практиката, той приема и специална забележка, която предвижда, „за пръв път, като не се намерят лица, които да удоволетворят горните условия в чл. 100-102,...да се назначават и други лица, но във всякий случай, които са получили какво годе образование”. Текстът не се одобрява изцяло от някои депутати. Като приема мотива, че завършилите право са твърде малко, Грънчаров изразява несъгласието си да се назначават „какви годе лица, които не са получили по-високо образование”.

За съдии, съдебни следователи и прокурори в окръжните съдилища, както и за мирови съдии се назначават лица, които „покрайни меря са получили общо средно образование, или са прослужили по съдебна част не по-малко от една година”. На ниво Окръжен съд изискването за образование и прослужени години също е разделено и обособено в две самостоятелни групи. Нарушавайки общото съгласие, Тодоров поставя един интересен въпрос. Той предлага кандидатите за председател на АС и ОС да отговарят на критериите за членове и прокурори съответно на ВКС и АС.⁴⁸ Макар и да не се приема, по-късно този подход намира място в следващите закони.

При встъпването за пръв път в длъжност съдиите полагат задължителна клетва. Тя се произнася „в пълното присъствие на членовете в общо събрание”. Съдържанието й е следното: „Обещавам се, и се кълна в името на Бога Всемогущаго, над светото му Евангелие и над животворящийт Господен кръст да бъда верен на Негово Височество Българскийт Княз, да изпълнявам свято и неуклонно Конституцията и законите на Княжеството, да съдя по чиста съвест без всякакво лицеприятие за в полза на който и да е, и да постъпвам във всичко според както го изисква званието, в което влязвам, като помня, че за всичко ще давам отчет пред законът и пред Бога на Страшний съд. За удостоверение на това целувам словото и кръстът на Спасителят. Амин.”⁴⁹ Клетвата се запазва и в следващите закони.

Всички длъжностни лица по съдебното ведомство „се назначават и преместват, по Министерско представление от Князя”, както и при уволнение и временно отстраняване от длъжност. Съдиите, съдебните следователи от АС и ОС и мировите съдии се уволняват „по съдебен приговор” или „чрез княжески указ”. В последния случай министърът на правосъдието излага чрез доклад до княза конкретните причини, поради които предлага за уволнение длъжностното лице. Те са класифицирани в две големи групи. Първата се отнася до професионалните възможности на лицето - „доказана неспособност”, а втората до моралния му облик - „неудоволетворителни нравствени качества”. Причините са формулирани твърде общо и това дава възможност за свободното им тълкуване и прилагане от министъра на правосъдието, като единствен оторизиран орган за това. Като се има предвид образователното и професионално равнище на съдиите и ширещата се политическа партизанщина, доказването на тяхната „неспособност” и неподготвеност или недостатъчни качества не е било никак трудно.

Съдиите и съдебните следователи се отстраняват временно от длъжност единствено от ВКС по причини, посочени в закона.

Установеният ред за назначаване, уволняване и преместване на длъжностните лица по съдебното ведомство не гарантира независимостта на съдебните места и лица. Те се оказват изцяло зависими от личната оценка на министъра на правосъдието и следваната от него партийна политика. Това дава основание на Н. Габровски да определи утвърдената система като „най-несполучлива”.⁵⁰

Обобщавайки резултатите от приложението на закона, Антон Каблешков стига до генералния извод, че той „фактически направи от независимата съдебна власт един обикновен орган на изпълнителната власт”.⁵¹ Дори и да се разглежда в контекста на конкретните условия в страната и на дефинираните намерения и цели на законодателя, тази оценка е обективна и вярна. Една от отличителните черти на правосъдието до края на ХІХ век е трайното му попадане в примката на политическата партизанщина.⁵²

До голяма степен това положение е резултат от обстоятелството, че ЗУС не усвоява института на несменяемост на съдиите. Както съставителите му, така и депутатите, не считат за необходимо и не поставят изобщо този въпрос за обсъждане. Въпреки че следва руския устав, законодателят действа самостоятелно, съобразявайки се със състоянието на съдебната система и нивото на професионална подготовка на съдиите. В закона не е включена статия 243, която урежда несменяемостта на председателите, подпредседателите и членовете на съдебните места. Според нея те „не могат да бъдат нито уволнявани без прошение - освен в случаите, посочени в ст. ст. 228-230, 295 и 296, нито пък премествани от едно място на друго без тяхно съгласие. Временното отстранявание от длъжностите се допуща само в случай на предаванието им в съд, а съвършенното им отдалечавание или отчислявание от службите не става инак, освен с присъда на един углавен съд”. Изключенията в посочените членове се отнасят до: продължително неявяване на работа без уважителни причини; тежко, целогодишно боледуване; обявяване на съдията за несъстоятелен длъжник или затварянето му за борч (дългове), а също и когато му е наложено тежко углавно наказание, определено от общото събрание на ВС, като достатъчно за освобождаването му от длъжност.⁵³ Причината да не бъде възприет този текст е само една, но твърде важна и основателна, а именно - липсата на образовани и професионално подготвени съдии, с известен стаж и опит. С. С. Бобчев един от сторониците и защитниците на несменяемостта на съдиите аргументира „правотата” на това решение с тежкото положение в правораздаването. „Ний нямахми „никак” съдии, отбелязва той, а приготвените за тази работа, се брояха на пръсти”.⁵⁴

Всъщност законодателят подхожда по един нетрадиционен и нестандартен начин. Без дори да поставя проблема, той не само загатва за възможната формула за бъдещото му решаване, но и прави първата стъпка в тази насока. Макар и косвено, като не формулира конкретна разпоредба и начин за тяхното уволнение, той признава де факто съдиите от ВКС за несменяеми. Съдържанието на чл. 106 и практиката по прилагането му дават основание на М. Шишманов да заяви, че принципът на несменяемост се прилага само в известна степен спрямо съдиите от ВКС.⁵⁵ Тази позиция се споделя от много участници в публичната дискусия през 1894-1895 г., както и от членовете на специалната комисия, натоварена да подготви новия съдоустройствен закон, които приемат, че по същество висшите магистрати са били действително несменяеми.⁵⁶

За разлика от Княжеството, в Източна Румелия принципът на несменяемост на съдиите е конституционно признат и утвърден. Чл. 255 на Органическия Устав постановява съдиите да се назначават от Главния управител на областта „до живот, освен ако се случи да ги свалят или преместят по някоя присъда”. Правилникът за приложението на глава IX предвижда „по временно отменение на началото на несменяемостта на съдиите, ония съдии, които нямат специални познания” да се назначават първоначално само за 4 години. Те могат да станат несменяеми с „приказ на Главний управител, издаден с съгласното мнение на Постояний комитет на Областното събрание и на Тайний съвет”.⁵⁷

След Съединението, от 1 януари 1886 г., когато Конституцията и съдебните закони на Княжество България влизат в сила и за територията на Южна България (Указ №170 от 23 декември 1885 г.), съдиите от областта преминават под режима на ЗУС.⁵⁸

ЗУС регламентира точно и ясно, макар и не толкова подробно, надзора над съдебните места и лица в съдебното ведомство. Той е функция на управлението и се осъществява от определени съдебни лица и органи и от министъра на правосъдието.

Раздел 7 е приет без никакви възражения и бележки. Освен липсата на време, за това допринася и дискусията по текста на чл. 16 за непосредствения и висшия надзор над мировите съдии и изясняването на съдържанието и съотношението между съдебния и административния надзор.

Съдебният надзор обхваща всички страни от дейността на съдилищата: както съдебната организация, така и конкретната работа на всеки съдия - не само условията и реда в съдебното място, но и самото правораздаване и неговото съответствие със закона.⁵⁹

Непосредственият надзор във всеки съд се осъществява от председателя му. Той е длъжен да се грижи за “скорото и правилно изпълнение от длъжностните лица своите обязанности, като забележи някое опущение, поправя го със своите разпореждания, или пък взема мерки, за да предава виновните под ответственост, според дисциплинарното производство”. Надзорът по реда на инстанциите е уреден кратко и най-общо. Той е задължителен. В съответствие с чл. 109 надзорът над съдебните места и длъжностни лица от съдебното ведомство „принадлежи на по-горните, според редът на подчинеността си, съдебни места”. Законът ясно определя йерархическия ред на подчиненост и териториалните граници на компетентност на наблюдаващите и наблюдаваните съдилища. ВКС „надзирава всичките съдебни места и длъжностни лица в цялото Княжество”. АС осъществяват надзор върху „всички съдебни места и лица в своя подведомствен кръг”. Надзорът на окръжните съдилища се разпростира върху „длъжностните лица в своите съдове и мировите съдилища, които ся намерват в техните кръгове”.

Съдебните места и председателите на съда нямат право да обсъждат действията на прокурорите или помощниците им, но за „неправилните и противозаконните им постъпки” са длъжни да съобщят на правосъдния министър.

Общият надзор над съдебните места и длъжностните лица е поверен на министъра на правосъдието. Той осъществява надзорните си функции, прилагайки формата на ревизия. Редът за нейното назначаване и провеждане е утвърден с Указ №47 от 22 януари 1880 г.⁶⁰ Ревизиите на съдебните места се извършват поне веднъж в годината.

Министърът на правосъдието осъществява ревизиите лично или чрез членовете на ВКС, прокурора или помощника му при същия съд. По негово разпореждане окръжните съдилища и мировите съдии се ревизират и от членовете на апелативните съдилища. С добавената алинея към чл. 115 (утвърдена с Указ 1058 от 23 декември 1881 г.) той получава правото, когато „не може да направи ревизия лично, ... да командирова по свое усмотрение едного от чиновниците при Министерството на правосъдието”.⁶¹

Освен чрез ревизиите, министърът на правосъдието осъществява надзор върху дейността на съдилищата и чрез годишните отчети, които те са длъжни да изпращат в началото на всяка година в Министерството на правосъдието. Отчетите се съставят по определена от ведомството форма и включват сведения за хода на делата и за подсъдимите през изминалата година.

Въз основа на резултатите от ревизиите министърът има право да възбужда дисциплинарно производство за натрупване или бавно придвижване на делата, когато те са по вина съдебното място.

Специален раздел на закона включва въпросите за отговорността на длъжностните лица по съдебното ведомство, за наказанията и реда на дисциплинарното производство.⁶²

За своята дейност съдиите отговарят или по „редът на дисциплинарното производство”, или „по приговор от углавен Съд”. Материята за предаването на магистратите на углавен съд се съдържа в Устава за углавното съдопроизводство.

Предвидените в закона дисциплинарни наказания, които се налагат на съдиите по реда на дисциплинарното производство, без да се предават на углавен съд, са: „а/ напомняние, б/ забележка, в/ виговор, г/ снемание от платата му, д/ затвор не повече от седем дни”.

Основанията за търсене на дисциплинарна отговорност са следните: „1. За упущения, които са произлезли от невнимание или от незнаяние на обязанностите си по службата. 2. За неиспълнение на правилата и формите при производство на следствие, отправлението на Съдът и испълнение на решенията, за нарушение на тези правила и форми, и въобще за неисправност при испълнението на длъжността по службата. Заб. За бавност /медленност/ в испълнението на обязаността си по службата”.

Делата за дисциплинарно производство се гледат от: „а/ Върховнийт съд, когато са за председатели и членовете на Аппелативни Съдилища; б/ Аппелативните Съдилища, кога са за председатели, подпредседатели и членовете на Окръжните Съдилища, както и за съдебните следователи и мировите съдии; в/ …всяко съдебно учреждение за всички други чиновници, които не са помянати горе, и за всяко лице в това място, в което служи.”

Дисциплинарното производство срещу съдиите и съдебните следователи се възбужда: 1) „по определение на самийт Съд. 2) „по предложение на Министрът на Правосъдието” или 3) „по основание от жалба на частно лице”. За всички други лица дисциплинарното производство се определя от „председателя или от прокурора” на съответния съд. Когато основанието за започване на дисциплинарното производство е жалба на частно лице, то не може да се прекрати, „макар това също лице и да моли отпосле, щото жалбата му да остане без последствие”.

Редът на дисциплинарното производство е максимално опростен. Съдът се ръководи от изискванията на закона и от своето „благоусмотрение”. След събирането на всички материали и обясненията на обвиняемото длъжностно лице (писмени или устни) делото „се внася на разсмотрение от общото събрание на всички отделения от Съдът”. Решенията на Окръжния съд и на Апелативния съд първа инстанция подлежат на „жалби и протести”. Решението на по-горния съд е окончателно и за него се информира министърът на правосъдието.

Законът лишава съдиите от правото на имунитет и те подлежат на наказателна отговорност за извършени престъпления от общ характер, които не са свързани със служебните им задължения. Той постановява, че званието на съдията „не може да се счита препятствие, за да ся привлича под следствие или да ся предаде под Съд за общи престъпления не по длъжността му, по обикновен ред на углавното съдопроизводство”.

Законът за устройството на съдилищата остава в сила до края до 1898 г. С него се утвърждава руският модел на съдоустройство, който се запазва изцяло до 1910 г. Той има достойнствата и недостатъците на всеки първи за своята област закон. През годините практиката разкрива редица негови слабости и празноти. Повечето от тях се дължат на условията и времето, в което е създаден. Още авторите му скромно и самокритично отбелязват, че „не предлагат нещо съвършено”, а по-скоро имат за цел да отговорят на „големите нужди на народа”.⁶³ Хр. Стоянов също признава, че съдебните закони „имат нуждата от чести допълнения и поправления, които времето и опитът показват”.⁶⁴ Независимо от общото признание за необходимостта да се усъвършенства и съобрази с цялостното развитие на законодателството, както и с изискванията на съдебната практика, Законът за устройството на съдилищата остава в сила близо две десетилетия. Предприетите от Министерството на правосъдието инициативи и действия в тази посока по различни причини и обстоятелства завършват без успех. Поради съществените промени, настъпили в социално-икономическите условия с годините, той престава „да отговаря на съвременните нужди на правосъдието”.⁶⁵

ЗУС, приет от либералното мнозинство на ІІ ОНС, остава в историята на българското съдоустройство като закона, поставил основите на съдебната система на новата българска държава и очертал насоките на нейното бъдещо развитие.