Законът на кармата и духовното ни издигане

Езотерични трактати в три книги Книга I

Авесалом ПОДВОДНИ е роден през 1953 г. в Москва. Майка му е филоложка, а баща му - мате­матик. Подводни завършва физико-математически техникум и университета "Ломоносов". Рабо­ти като програмист и приложен математик.

През 80-те години се увлича по езотериката и индуистката философия, астрономията и нумерологията. От 1988 г. разработва собствена оздра­вителна концепция, съчетаваща енергийни и физи­чески методи, уникална програма за гимнастика и масажи.

Автор е на десет книги. Живее в Москва, ко­лекционира минерали, които използва за лечебната си практика. Води курсове по оздравителна гимна­стика, астрология и психология.
Мислителят не казва нищо ново, той само поставя различни акценти.
ОТ АВТОРА

ЧИТАТЕЛЮ,

Ти държиш в ръцете си книга, написана отдавна - в началото на осемдесетте години на XX -и век, в годините на мрачната империя, наричана Съветски Съюз. Авторът нямаше надежда, че тази книга някога ще бъде публикувана в официално издателство, това бе невъзможно по идеологически съображения; планирано бе нейното разпространение в "самиздат". Така и стана. Книгата излезе и се разпространяваше с псевдонима ми А. Тихомиров десетина години преди нейното първо легално издание през 1993 г.

"Самиздат" налагаше на авторите сурови ограничения, различни от ограниченията на официалната цензура. Текстът трябваше да бъде актуален и в сбита форма. Това наложи отпечатък върху стила на автора, избави го от излишни отклонения, но го лиши от подробни разработки на отделните теми.

От друга страна, "самиздат" предполагаше особен тип читател: самостоятелен, улавящ всяка идея, тъй да се каже, е полет, достатъчно критичен и нямащ нужда от особени авторски обяснения.

Целта бе не да бъде разработена собствена езотерична концепция, а по-скоро да бъде създадено популярно и разбираемо въведение в темата, ориентирано към читател, незапознат на практика с езотериката. Освен това авторът желаеше да запознае своите читатели с основни понятия на източния окултизъм, като им даде психологическа интерпретация.

За рухналата съветска империя осемдесетте години на миналия век се отличаваха с ужасяваща липса на информация по езотерични теми. В същото време в тайни кръжоци се извършваше интензивна, макар и стихийна, работа по разширяване на вътрешните пространства на човека. Тази работа бе толкова по-напрегната, колкото по-малки възможности за реализация предоставяше средата.

Руският преход към капитализъм, започнал в края на осемдесетте на миналия век, в голяма степен "изпусна парата" от тази ситуация, давайки възможност на най-активната част на обществото да се осъществи. Легализира се езотериката. Вътрешните проблеми на човека не се промениха, но все пак загубиха своята предишна свръхважност. За това можем или да съжаляваме или да се радваме. Авторът мисли, че по-вярно е второто.

Жанрово тези текстове се определят като трактати, макар че с не по-малко основание бихме могли да ги разглеждаме и като сборници с афоризми. Възможно е в това отношение да са оказали влияние руските философи от началото на ХХ-и век Николай Бердяев и Василий Розанов.

Трактатът "Знаци по пътя" представлява въведение в религиозната философия. В него се разглеждат основни философски теми, предлагат се различни подходи към тях, в това число и традиционни: западен, източен и езотеричен. Особено внимание се отделя на темата за еволюционното развитие на човека и света.

В трактата "Психология на подсъзнанието" са разгледани силите, които действат в индивидуалната психика. Темата за еволюцията се разглежда въз основа на вътрешния живот и вътрешното развитие на човека.

И накрая, трактатът

"Общественото подсъзнание" е посветен на структурите на тънкия свят, съответстващи на човешките колективи. Основна тема на този трактат представлява темата за отношенията на човека с колектива, в който той волно или неволно е включен.
ВСТЪПЛЕНИЕ

Законите на природата са задължител­ни за всички.

Независимо дали познаваме закона за земното притегляне, ако се подхлъзнем, ние ще паднем.

В този трактат става дума за духовния ръст на човека. Законът за духовния растеж играе в човешкия живот не по-малка роля от закона за земното притегляне, въпреки че не­говите проявления често се разглеждат като случайност или като следствие от други за­кони. Главната тема на трактата са знаците, появяващи се на духовния път на човека -както положителните, свидетелствуващи за неговия духовен растеж, така и отрицател­ните, знаците за неговото падение /за после­дното, всъщност, може да се говори само ус­ловно/.

Свами Вивекананда в своята "Практи­ческа Веданта" пише, че религията трябва да бъде практична, тоест - ръководство за все­кидневния живот. За съжаление философия­та, религията и етиката на Запад съвсем не си поставят подобни задачи. Твърдения от типа: "Това е философия" и "Всичко това е много хубаво, но животът си има свои зако­ни" се правят от хора с развито абстрактно мислене и приемани за напълно морални.

От друга страна, има няколко вечни теми и проблеми /любовта, смисълът на жи­вота, взаимното разбиране и други/, които възникват в делничния живот и много силно го тровят. Само много наивни личности пи­шат за своите проблеми до вестниците с на­деждата, че специалисти ще ги научат как да постъпят. Обикновено за съвет хората се об­ръщат към лица, помъдрели от житейски опит, и те действително са в състояние да дадат полезен съвет. Да, тези съвети наисти­на са основани на богат житейски опит и наи­стина са полезни. Но малката неприятност се крие в това, че следвайки подобни съвети, наистина можем да решим конкретни пробле­ми, но те отново ще възникнат - и то в още по-остра форма.

Що се отнася до дипломираните специ­алисти - философи, социолози, психолози, психотерапевти, писатели - те обикновено ни назидават да бъдем по-добри, без да каз­ват как да стане това, и да обичаме човека, като добавят в заключение: "А бе между дру­гото, в тия работи няма рецепти, така че пра­вете каквото знаете, а Бог ще ви съди".

Философията, религията, етиката са стойностни, но май са неприложими в живо­та. Има, разбира се, надежда, че това не е точ­но така, а просто липсва звеното между тео­рията и практиката. Авторът предполага, че работата е именно в това: съществуват дос­татъчно на брой религии, философии и ети­чески системи, но малко внимание се отделя на въпроса за това как висшите закони на Битието се пречупват и действуват в обикно­вения живот на всеки от вас, в общественото съзнание и подсъзнание. Точно за това става дума в този трактат.
СТИМУЛИ И ЦЕЛИ

Главният стимул за създаването на този трактат бе желанието на автора да разбере собствените си мисли. Твърде полезно се ока­за намерението да бъдат записани. Но тъкмо когато възникна този текст, се появи идеал­ната фигура на Читателя, която започна да поставя ограничения, в резултат на което окончателният вариант на трактата се появи като съвместно творчество между автора и Читателя. По време на работата у Читателя се появиха определени черти и равнище на познанията. Оказа се, че него отдавна го вълнуват общите проблеми на битието: цел­та и смисъла на живота, морала, религията; той бе прочел нещичко от западната фило­софия, нещичко от източната, бе чувал за кармата и превъплъщението. Той имаше смътно усещане за смисъла на своята лична съдба, което не умееше да изрази с думи. По всички интересуващи го въпроси Читателят, както казват англичаните, държеше своя ум открит, тоест - не отхвърляше нови гледни точки само защото не съвпадат с онова, кое­то знае. Инстинктивно той бе обективен иде­алист, вярващ в съществуването на обектив­но висше начало, което си представяше твърде зле; заедно с това виждаше себе си като мик­рокосмос, като Вселена в миниатюра.

По повод съдържанието, авторът държи да каже следното: трактатът не претендира, че мислите, изложени тук, са единствено вер­ни. Авторът дори не твърди, че той винаги мисли по този начин. И неговата цел не е да убеди Читателя в нещо. Целта на автора е да предложи на Читателя някои свои мисли. И ако Читателят проникне в тези страници, ав­торът ще бъде доволен.

Този трактат е написан в духа на фило­софията на Веданта и в известна степен се явява нейно продължение.

Основна роля в трактата е отредена на закона за кармата. Всеки от нас има без­смъртна душа, която, подчинявайки се на за­кона за кармата, превъплъщавайки се и про­меняйки физическата си обвивка и издигай­ки се към Абсолюта, в крайна сметка ще се слее с Него. Това именно е кармата; нашата земна интерпретация на този процес се на­рича духовен растеж. Тук трябва да се има предвид следното.

Първо, има много пътища за духовно развитие. Сред главните пътища за духовно развитие йога разглежда бхакти-йога /бого-почитанието/, джанана-йога /познанието за света/, карма-йога /труд, без привързаност към крайните резултати/, раджа-йога /концен­трация/, тантра-тога /непосредствено - чув­ствено познание/ и други. Различните пъти­ща в йога, бидейки относително автономни, не се изключват един друг.

Второ, по пътя на своето духовно разви­тие човек трябва да прояви своята свободна воля. Но този път не е предопределен. Съще­ствува едно най-общо направление, а конкретната траектория всеки може да избира сам, макар често това да става несъзнателно.

Но колкото по-високо е духовното рав­нище, толкова по-определено е очертана на­соката на духовния път /външните ограниче­ния стават все по-сериозни/ и толкова по-трудно е придвижването напред.

И трето, наказанието за неизпълнение на кармата, проявяващо се в нейното утежняване, не носи личен характер, тъй като законът на кармата е безлично проявление. Законът на кармата, трябва да се разглежда като приро­ден закон, а не като действие на личен антропоморфен Бог. Отстъплението от кармата, сни­жаването на духовното равнище обикновено се изразява в постъпки, характеризирани като глупави. И наказанието идва не за глупавите постъпки, а за снижаването на духовното рав­нище в сравнение с предначертаното от кар­мата равнище на дадения човек.

Законът на кармата се нарича още и за­кон за причината и следствието. Той свързва личната карма на отделни хора една с друга и с кармата на света, определяйки обща схе­ма на развитие. Конкретната съдба на света се определя от закона за кармата и от лична­та свободна воля на всеки участник в светов­ния процес на духовно развитие.

Етичното учение на Веданта е основа­но върху понятието "дхарма" /личен морал/.

То утвърждава: етично за определен чо­век е онова, което в дадения момент води към неговия духовен растеж.
СЪДЪРЖАНИЕТО

Разделянето на трактата на отделни гла­ви е до голяма степен условно. При това глав­ната тема на трактата - знаците по пътя, - не винаги е изразена директно, но авторът ни­кога не забравя за нея. Тук авторът смята за нужно да припомни, че признаците за духо­вен растеж, за които ще стане дума, са имен­но признаци, а не цел на духовното разви­тие; те се проявяват, свидетелствувайки за правилността на избрания път. Всеки опит да се приемат за цели води до утежняване на кармата.

Главната мисъл в първата глава на трак­тата е в това, че голяма част от духовните про­блеми на човечеството представляват интер­претации на едно универсално желание: да се почувства и разбере единството на света. Втората глава е посветена на проблема за сво­бодната воля и развива мисълта, че творче­ството е една от нейните прояви. От тази глед­на точка се изучава и процесът на творчество. Тази глава е концептуално най-важната и може да бъде много полезна на всеки, който има намерение да се занимава с писане, ри­суване, композиране или друг вид изкуство. В третата глава се разглежда проблемът за доброто и злото на основа на теорията за ес­тетическия избор, изложена във втора глава. Четвърта глава е посветена на основното средство за общуване между човек и Бог -вътрешните гласове. Пета глава е посветена на промяната в образа на човешкия живот в процеса на духовен растеж. В шеста глава се разглеждат различните типове познание. И, накрая, в седма глава, авторът разглежда про­блемите на взаимоотношенията на човека с Бог.
Глава 1

ЕДИНСТВОТО НА СВЕТА

От момента, в който човек е осъзнал себе си, тоест - отделил е себе си от света, той се стреми да намери своето място и да се включи отново в света. За да се осъществи това, трябва да се постигне единство със све­та. Проблемът за познанието е подробно раз­гледан в шеста глава; тук авторът се ограни­чава само с няколко важни забележки.

Самата идея за възможност за познание на света предполага, че съществува опреде­лена еднаквост в природата, благодарение на която нашето ограничено по своите възмож­ности съзнание може да познае законите, организиращи света. Целта на науката е да намери такава система от закони, при която всеки друг закон се явява логично следствие от открити вече закони. Затова учените винаги търсят общ възглед върху възможно най-широк кръг явления, стремейки се по възможност да съкратят броя на основните закони. Така Айнщайн посвети голяма част от своя живот на създаването на обща тео­рия на полето, описвайки от една гледна точ­ка всички типове физически взаимодействия. Жалко е, че за позитивистите реално съществуващата ситуация изглежда обърна­та наопъки: колкото по-внимателно изуча­ват действителността, толкова по-изненадва­що установяват, че глобалните закони се на­рушават, променяйки се във всяка област, а опитите да се "слепят" локалните и глобал­ните закони търпят неуспех. А глобалните закони притежават печално известното свой­ство, съдържащо се в максимата: " Тази тео­рия е толкова*обща, че никакво нейно част­но приложение не е възможно!" С други думи, глобалните закони са толкова неопре­делени, че не могат да ограничат множество­то потенциално възможни явления, в което именно се съдържа същността на всеки за­кон: той е сред мислимите възможности да отдели в определен клас тези, които могат да се реализират. Поради което надеждата в съществуването на пълна система от глобал­ни закони е на път да изчезне.

Но фактът, че хората продължават с ен­тусиазъм да се занимават с наука, свидетелствува за подсъзнателното мистично усеща­не, че в природата съществува единен, истин­ски и пълен Закон, а неговото откритие е мно­го важно и при това не само за обществото, а и за всяка конкретна личност. Както често става, усещането е вярно, грешна е неговата интерпретация.

Чувственото познаване на световното единство

Умът, създавайки модела на действител­ността и реализирайки го по принципа "ико­номия на мисленето", ни отдалечава от съща­та тази действителност. Съществува, разби­ра се, и друг път на познание, състоящ се в изключване на ума и непосредствена на­стройка върху обекта. И при достигане на оп­ределена степен на концентрация възниква един и същи ефект: възприемаме обекта като единно цяло и го включваме в себе си; под­робностите изчезват, но информацията, коя­то те дават, се запазва и се трансформира. До­като това не се случи, човек изпитва неудоб­ство, безпокойство, чувство на неразбиране. С други думи, ние можем да възприемаме истински само единен обект. Това е така, за­щото когато се стремим да възприемем в ця­лост света, за нас е необходимо той да бъде единен. Именно това усещане /обикновено подсъзнателно/ води към постоянни опити да се преодолеят видимите противоречия в све­та, тоест, онези моменти, които ни пречат да го видим като единно цяло.

Преди всичко това са противоречивите двойки: свобода и необходимост, добро и зло, хармония и дисхармония, обект и субект, любов и ненавист, Бог и човек. Докато не премахнем тези противоречия, надежда за познание на света няма да има.

Изкуство

Всяка хармония е проява на единството на света. Затова изкуството може да се определи като опит да бъде изразено единството на света чрез определени средства. Всички опити за формализиране на естетиката търпят поражение, защото, за да бъде разбра­но изкуството, първо трябва да се проумее световното единство.

Всяко разбиране е резултат от открове­ние. "Осени ме", "дойде ми" - това са думи, с които човек изразява обстоятелството, че той общува с Бог. Прието е да се мисли, че откровение, прозрение и други подобни състояния са свойствени на малко издигнати личности; в същото време приемаме, че раз­ликата между тези изтъкнати личности и ос­таналите хора е само количествена, а не ка­чествена. Човек, който след известно усилие проумява израз на чужд език, изпитва също­то чувство, както и поетът, който намира вер­ния стих. Разликата се крие само в интензив­ността на преживяването.

Разпространено е мнението, че висши­те постижения на човешкия ум и изкуство се създават с " Божия помощ" и са "продикту­вани свише". Но това се отнася и за всяка мисъл на всеки човек, дори и за поредното стихотворение на поредния графоман. Каче­ствена разлика няма. Предусещам възраже­нието: но нали съществуват неверни и откро­вено глупави мисли, нарадвали сме се на сла­би стихотворения!

В отговор авторът би могъл да се позо­ве на духа на концепцията на Веданта /глу­постта е низша степен на ума, злото - низша степен на доброто и т.н./. Но същността е в това, че субективните усещания на бездар­ния поет в творческия миг не се отличават от същите усещания при надарения събрат. Тук авторът би подчертал схващането, че раз­бирането не само Аа глъбинния смисъл на текста, но дори и на всяка обикновена фраза, изисква мистично откровение.

Сега по темата: кой създава ръкописи­те. На представата за творчеството като от­кровение се противопоставя концепцията за свободната воля. Откровението идва когато ние насочваме своето внимание към опреде­лено място в тънките светове и получаваме оттам отговор /във вид на откровение/, и осъ­знавайки, че този отговор не ни устройва напълно, ние коригираме въпроса, насочвай­ки по съответен начин вниманието и полу­чавайки следващото откровение. Талантливият човек се отличава с това, че получавай­ки отговор-откровение, успява да проумее, че не е задал правилно въпроса си, коригира го и получава нов отговор-откровение. Про­блемът на лошите стихове и глупавите мис­ли е не в това, че стиховете и мислите са наи­стина лоши, а че авторът ги интерпретира като отговор на един въпрос, докато в дей­ствителност истинският въпрос е съвсем друг. Защото малцина умеят да задават ясни въпро­си.

Така че ръкописи могат да се създават.

А как да направим така, че глупавите мисли изобщо да не ни идват в главата? Може ли да стане така, че да ни посещават само умни мисли? И по възможност - оригинал­ни?
УМ И ЛОГИКА

Много богослови и мистици отреждат на човека съвсем незначително място. Но човек съществува, а Кант дори утвърди ап­риорния характер на логиката и по този на­чин сякаш определената роля на тези идеи е предначертана.

Що се отнася до ограничеността на чо­вешкия ум и особено на логиката - тази ог­раниченост твърде охотно е утвърждавана от поетите. И наистина, опитвайки се да анализираме логически душевното състояние на хората, ние често се задоволяваме с груби схеми, които очевидно са неадекватни.

Забележително е, че подобни ситуации са разпространени, особено когато се има предвид материалността на мислите, тоест тяхната способност за непосредствено въздействие върху видимия свят. Характер­но е, че като материалист Зигмунд Фройд е формулирал аналогичен извод в резултат ш; многогодишно изучаване на натрапчивите неврози. Той пише, че натрапчивата идея, намирайки се дълбоко в подсъзнанието, се държи така, сякаш реално съществува. Напълно естествено е, че такава груба сила, която е в състояние да промени дори матери­алния свят, не може да служи като тънък ин­струмент за изследване на тайните състояния на душата и на висшето религиозно позна­ние.

От друга страна, знаем, че археологи­ческите разкопки отначало се извършват с булдозер, после с лопата и накрая - с четчица. Археолог, въоръжен само с четчица, рис­кува да не открие нищо. Авторът си позво­лява да сравни логиката с булдозер, ума с ло­пата, а трансцендентната интуиция - с чет­чица.

Разбира се, човек с високо духовно рав­нище използва предимно интуицията. Но авторът предполага, че ако такъв човек поже­лае, и обикновеният ум ще му бъде от полза. А освен това, той, може би, е бил умен в едно от предишните си превъплъщения.

Да предположим, че ние сме достигна­ли до такъв етап от изучаването на обекта, че вече са се появили различни мисли за него. Как да се отнасяме към тях? Първият етап се характеризира с огромна любов към всяка от появилите се мисли. Точно така гледа начи­наещият художник на своята първа творба. Споменатото чувство на любов е признак, че сме на верен път, тоест духовно ние израства­ме, но това не означава, че хрумналата ни мисъл е правилна или глупава. По-скоро тя е глупава, но също така е и чужда, дочута ня­кога в процеса на обучение, после забравена, и сега се появява в съзнанието ни. Убедим ли се в това, ние ще продължим да размишлява­ме, сравнявайки появяващите се нови мисли с тези, които вече са ни известни, и стараейки се, ще отделим наистина новото в тях. Ако дочакаме търпеливо появата на оригинална мисъл, ние ще се опитаме да настроим тази мисъл към вече съществуващата система от представи за изучавания обект. Тази система трябва да се преустройва, връзките между отделните елементи трябва да се променят и когато се получи нова система за изучаване на обекта, твърде полезно ще бъде да я срав­ним с предишната.Така ще преценим кой мо­дел е по-адекватен и коя система е по-ком­пактна. При това трябва да се вземе предвид, че намаляването на компактността на систе­мата е допустимо само при едновременно значително увеличение на адекватността й. Това е пример как умът може да се из­ползва при работа с откровенията, приели форма на хрумващи ни мисли. По-сложна е ситуацията с откровения от морален харак­тер, послания от Огнения Свят /виж Агни-йога/. За да се ориентираме в тези послания, трябва да имаме известен опит, но общият принцип е същият: не трябва да се приема, че първата хрумнала ни мисъл, първият импулс, появили се в отговор на откровението, са ис­тински. По-скоро нашите интерпретации неточни. Помислете, съпоставяйки въпроса отговора /откровението/ и се опитайте да на-| мерите такава интерпретация на откровението, която в най-голяма степен би увеличила усещането за единство и хармония на света.

Понятието "творчество" обикновено се отнася само към така наречените творчески професии: писател, художник, композитор, като във всички останали дейности се пред­полага наличието на неголям творчески еле­мент. Но творчеството не е нищо друго, ос­вен висша проява на свободната воля и в този смисъл е присъщо на човека във всяка ситуа­ция на избор. Творчеството е елемент в чо­вешките занимания: всички ние живеем, про­явявайки свобода на волята, творим своята съдба. Разликата е колко често, как и по как­ви поводи се осъществява изборът.

Човешкият живот се състои главно от рутинни, многократно повтарящи се единич­ни процеси /миене на зъби, хранене, пътува­не за работа.../. Човек, извършвайки подоб­ни рутинни действия, може дори да не включ­ва съзнанието си и така си икономисва ум­ствени усилия. Но така той не живее, а съще­ствува, подобно на механизъм. Творчеството има тогава, когато човек прокарва нови пъти­ща: учи се, избирайки.

Да се учи и да прави избор, за човек е трудно, неприятно и води до стрес. Естестве­но, възможно е да се стремиш да сведеш жи­вота си единствено към рутинни действия и това е пътят на Обломов, героя на Гончаров; за такъв живот, обаче, е необходима матери­ална обезпеченост. И тъй като за повечето от нас такава обезпеченост липсва, нека се опи­таме да се ориентираме защо ученето и из­борът са толкова неприятни.

Неприятно е, защото е трудно. Но не само заради това. Неприятността на избора се крие още и в това, че човек усеща отговорността за своя избор, без да е съвсем уверен в него. Какъв е изходът в такива ситуации? Обикновено след­ният - отговорността за решението да се пре­хвърли на чужд гръб. Обикновено на гърба на близки хора, но най-добре на Бог. Божият глас, както е известно, звучи в нашите души и ние можем да го чуем като свои вътрешни гласове. Но уви! Тъй като те са няколко и всеки развълнувано говори различни неща, обикнове­но не чуваме най-тихия, най-спокойния, най-уверения. И в това няма нищо удивително След като ни липсва навик да слушаме своите вътрешни гласове, как бихме могли да се ори­ентираме в техния многогласен хор, как бихме! могли да заставим гръмките, лъжливите гласове да замълчат, за да чуем истинския глас, с който Бог ни говори?

Ако желаем да чуваме Божия глас, ние можем да го правим във всяка ситуация на избор. Трябва само да помним, че на Бог съвсем не му е до нашите суетни желания, и че Той възприема всеки наш избор в рамките на съдбата на целия свят. Всяка наша по­стъпка е само щрих в световната картина и увеличава или намалява нейната хармония. За да разберем това, се налага да се издигнем над онзи детайл на общата картина, който представлява даденият епизод, и да поглед­нем на картината като цяло. Тогава ще ста­нат ясни качествата на детайла и на щриха.

Тук трябва да отбележим, че логиката "каквото било, било, добрите дела изтриват лошите" не отговаря на действителността. Хармоничността на света трябва да се при­ема динамично, а не статично. Тоест, светът трябва да се разглежда като процес, и не е редно да съдим за него по крайното състоя­ние. Човек е длъжен да се стреми да направи най-доброто, на което е способен при даде­ното духовно равнище; а неговите по-низши проявления с нищо не могат да бъдат изтри­ти. Те завинаги ще останат да замърсяват све­товната картина.
ПРИРОДА НА ТВОРЧЕСТВОТО

Човек твори тогава, когато в ситуация^! на избор задава въпрос на Бог и получава; отговор, а после осъществява своя избор., Качеството на творението зависи от умение-1 то да се задават въпроси и да се тълкуват от­говорите. За да се научим да го правим доб­ре, има само един начин: да се занимаваме постоянно с това. Трудно е, тъй като изисква концентрация на вниманието и постоянното, му пренасочване. Ако един и същи въпрос се¹ зададе два пъти, това вече не е творчество. Правилното тълкуване на Божия отговор също е занимание с много подводни камъни, тъй като, първо, се налага постоянно да про­меняме своята система за представа на света! и неговите отделни фрагменти, и второ, ако става дума за нравствени проблеми,може да чуем такива истини за себе си, които не всеки може да приеме. Но това е необходимо, защото иначе ще се прекъсне връзката с Бог и гласът Му ще замлъкне.

На равнището на художественото творчество на пръв поглед липсват неприятности или, във всеки случай, те са от друго есте­ство. Първо, съществуват творчески лично­сти, които творят без мъки /Моцарт, Пушкин/. Второ, все пак мъките на творчеството са твърде различни от мъките на съвестта или от физическите страдания; никой няма сери­озно да вземе да жали някой писател затова, че страда, когато пише.

Творчеството включва в себе си два ос­новни момента: концентрация на внимание­то в дадено направление и избор на самото направление. Ако сравним вниманието с лъч на прожектор, осветяващ даден обект на вдъхновение в тънкия свят, става ясно, че художникът първо избира направлението на прожектора, а след това го фокусира. Фоку­сирането именно е концентрацията; колкото по-висока е концентрацията на вниманието, толкова по-пряко е осветен обектът, и толко­ва повече информация получава творецът; на поета, да кажем, изведнъж ще му хрумне не рима, цял куплет. След това е нужно прожек­торът на вниманието да се насочи към друго място и отново да се фокусира. Именно в този момент е необходимо да се прояви свобода на волята. Разбира се, това направление съвсем не е произволно. Бог ни подсказва няколко вероятни варианта, но все пак окон­чателният избор се пада на нас.

Няколко думи за мъките на творчество­то. Те са свързани с неумението да изберем направление на вниманието и главно с пробле­ми в концентрацията. Колкото по-слабо е ос­ветен обектът, вследствие на лошо фокусиране на прожектора, толкова по-малко информация за него получаваме и толкова по-неясни са указанията за по-нататъшното преместване на прожектора, необходими за следващото осветяване на обекта. А грешките водят до осветяване на съвсем други обекти, като по този начин върху портрета под мъжки нос може да се появяват женски устни.

Но и на онзи, който умее добре да се концентрира, също му се налага да прави из­бор, макар и между по-малко на брой вари­анти. И тук го очаква голяма опасност. Тя е свързана с това, че понякога се налага ради­кално да се променя направлението на про­жектора. Например, да се смени професията или да се промени кардинално светогледа. Това се оказва трудно, защото в новите насо­ки се налага да научаваме много неща и на първо място - да се учим отново да фокуси­раме вниманието. Естествено е, че за да се решим на подобен избор е трудно и мъчи­телно, дори ако имаме усещането, че той е необходим.
ЖИТЕЙСКО ТВОРЧЕСТВО

Подобна ситуация възниква във всекидневния живот винаги, когато се налага избор. Особеното тук е, че обект на творчество се явява собствения ни живот и в крайна сметка - съдбата на целия свят. Затова всяка си­туация на избор трябва да се разглежда от тази гледна точка. Да не се локализират по­следствията от конкретния акт на избор, смя­тайки го за ограничен пространствено-време-ви епизод. Върху нашия избор влияят най-разнообразни сили: желанията на подсъзна­нието, въздействията на различни индивиди и човешки групи, цензурата на " свръхАза", и много други. Не е лесна работа да се ори­ентираме в полифонията от вътрешни гласо­ве, често приличаща на какофония. Но точно това е главната наша задача. Концентрирай­ки вниманието си върху своите вътрешни гла­сове, ние скоро може би ще открием, че все­ки от тях с нещо издава своя произход. На­пример гласът на подсъзнанието, което при­крива нашите егоистични желания, лесно може да бъде разпознат по крайния резултат. Значително по-сложна е работата с онези гла­сове, които трудно се долавят. Трябва да ги призоваваме от небитието, заглушавайки ос­таналите и концентрирайки вниманието си само върху тях. Един от първите признаци, че избраният духовен път е правилен, е на­маляването на какофонията и съгласуването на гласовете, разбира се, при наличие на вътрешна честност.

И ето, ние започваме да чуваме гласа на Бога. Но за да го интерпретираме правилно, трябва да имаме предвид, че Бог разглежда всеки наш избор от гледна точка на съдбата на света. Така че неговото мнение обикнове­но не съвпада с нашите моментни стремежи.

Но ако човек просто мисли за доброто и постъпва добре, като при това не лъже сам себе си, той наистина ще става по-добър.

Няколко думи за афоризъма "всичко, което е истинно, се извършва лесно". Смисълът на този афоризъм се крие в това, че двете най-трудни дейности за човека: из­бор на направление на вниманието и концен­трация при правилно извършване изискват значителен разход на енергия, която, обаче, се компенсира от творческия подем. Удовлет­ворението от правилното решение идва вне­запно, често дори в момента^когато ни става ясно до какви последствия ни е довел из­борът. Така че фразата: " И въпреки всичко, аз мисля, че постъпих правилно", често сви­детелствува за усещане, че световната хармония е била увеличена, пренебрегвайки претърпените загуби на низшето "аз"; при това първото усещане идва веднага след из­бора, а второто по-късно.

Усещането за енергийна недостатъчност означава лоша концентрация или неправилно направление на вниманието, произтекли от неправилен избор. Така след всяка лоша постъпка на човек му се скършва настроението, обхваща го меланхолия - и то още пре­ди да са настъпили неприятни последствия.

Истинският художник се учи през це­лия си живот. Това е свързано с факта, че по­стоянната смяна на обекта на вниманието е важен закон на творчеството. Обект, видян веднъж, не трябва да се гледа втори път; ста­не ли това, то се нарича баналност. Друг за­кон на творчеството е, че колкото по-голяма е степента на концентрация върху обекта, толкова по-ясни са вариантите на следващия избор. Това не означава, че е лесно да се на­прави изборът; просто трудностите променят своя характер. Трети закон на творчеството се заключава в това, че колкото повече се от­личава новото направление на вниманието от предишното, толкова по - малка е начал­ната степен на концентрация на внимание и толкова по-трудно е отново да достигнем до предишното равнище на фокусиране.

Но понякога е нужно все пак да проме­няме направлението на вниманието и да се учим отново и отново. Това зависи от общата способност за концентрация. Ако тя е огра­ничена, настъпва момент, когато по-нататъ­шните опити за фокусиране не довеждат до увеличение на осветеността на обекта. А това е признак, че е време да се превключим върху друг обект. Иначе ще се получат измъчени творби.

Казаното по-горе, разбира се, се отнася не само към творчеството в тесния смисъл, но и за всяка човешка дейност. В този слу­чай за обект на творчество служи съдбата на човека и на света, разгледани като процес, където миналото и бъдещето са еднакво важ­ни, въпреки разпространеното схващане, че за човек значение има само крайният резул­тат, тоест - онова, което той е получил.

В резюме, напълно определено може да се каже, че за всеки човек животът е процес на постоянно обучение и творчество. Разли­ката между " творческия труд" и "нетворческия труд" е количествена, а не качествена, и се съдържа в степента на концентрация на вниманието и правилния избор.
ОБЕКТ НА ТВОРЧЕСТВО

Творчеството може да се разглежда като "превод" на някакъв обект от Хаоса в Космоса чрез осветяване с прожектора на вниманието. Съвкупността от направления, от които обектът е бил осветен, се определя от личната свобода на творческата воля и точ­но затова всеки обект на творчество е непов­торим.

Обектът "оживява"според степента на осветяване, тъй като всичко в Космоса е живо. Можем да дефинираме три основни етапа на творчество. На първия етап обектът започва да оказва съпротива на творческата воля /пи­сателите казват, че героите им заживяват соб­ствен живот/. На втория етап обектът изиск­ва въплъщение, той безпокои своя създател, заставяйки го да приключи по-бързо своята работа. И на третия етап въплътеният обект започва да оказва реално влияние върху це­лия живот на Вселената.
СВОБОДА НА ВОЛЯТА

Свободата на волята е главно свойство на всичко живо. Крайно отрицание на свобод­ната воля е детерминизмът на Лаплас, който утвърждава,че, знаейки кооринатите и скоро­стта на всички материални тела в даден мо­мент, може с точност да се предскаже състо­янието на Вселената в друг момент. Удиви­телно е обстоятелството, че, противоречей­ки по този начин на основния закон на Все­лената /законът на творчеството/, детерми­низмът на Лаплас точно описва значителна част от живота във Вселената /и по-точно движението на микроскопичните неодушеве­ни частици/.

Внимателният анализ на ситуацията в микросвета /квантовата физика/ показва, че е невъзможно да бъде предсказано точното поведение на електрона; по-адекватна е пред­ставата за "електронен облак", в чиито пре­дели е "разтворен" електронът, който при наблюдение се оказва в различни части на този облак. Трудностите пред съвременната физика показват, че и при електроните не всичко е толкова просто, и, навярно, в след­ващия модел, който ще предложи квантова­та физика, на електрона ще му бъде предос­тавена още по- голяма свобода на волята.

"Свободата на волята при растенията и животните е свързана с инстинктите и слу­жи за оцеляване; всички техни действия са програмирани." Тази гледна точка, даваща свободната воля само на човека, е твърде раз­пространена. Но ако за малко забравим при­вичния си антропоцентризъм, ще трябва да признаем, че всяко животно и растение при­тежава своя индивидуалност и неповтори­мост, а изборът, който те постоянно из­вършват, се диктува не само от външни сили и заложени от еволюцията рефлекси, а и от нещо лично. И това лично е несвързано с бор­бата за съществуване на даденото животно.

При човек, аналогично, изборът във всяка ситуация се определя не само от бор­бата за съществуване. "Не с единия хляб живее человек, но със словото Божие". Ето как­во е творчеството.

Човек, както и всяко живо същество, използва свободната си воля в две направле­ния - оцеляване и привнасяне на хармония в света /разбира се, това разделение е условно, тъй като оцеляването само по себе си е про­тивоположно на смъртта, тоест на хаоса/. Инстинктивният стремеж към хармония е присъщ на всичко живо, но с проявленията на Духа в човека започва споменатия стре­меж да се осъзнае. И тогава човек може съзна­телно да направи своя избор. При това про­явленията на свободната воля започват мал­ко по малко да променят своя характер и то­гава в езика се появява специална дума: творчество.

Според своя духовен ръст човек все по-ясно вижда във всяка конкретна ситуация възможните последствия от своя избор. Но тези последствия са не само в рамките на не­говата индивидуална съдба, но и на съдбата на света /за такъв човек тези понятия посте­пенно се сближават/.

Но ако последствията от избора носят информация, предоставена от Бог, то оцен­ката на тези последствия и собственият из­бор се определят от неповторимата индиви­дуалност на дадения човек. Според степента на духовния ръст на човека се повишава и възможността за оценка на последствията от избора: човек все повече възприема света като цяло и все по-добре оценява влиянието на своите постъпки върху световната съдба. Но критериите за хармоничност при всеки човек са индивидуални, макар да са съгласувани като цяло в общия замисъл на Твореца, даващ на всяко живо създание час­тица от Себе Си.

Именно с индивидуалните особености на естетическото възприятие е свързана и самата възможност за индивидуално творче­ство. Тоест - със приноса в процеса на Богочовешкото общуване, изразяващо се в твор­чество.
ЕСТЕТИЧЕСКИ КРИТЕРИЙ

По своята същност естетическият кри­терий се явява основен критерий при всеки избор, но на низшите равнища на развитие той е несъвършен и остава неосъзнат. Несъвършенството на естетическия крите­рий е свързано със стесняване на съзнание­то. Човек започва с личния егоизъм /концен­трация на вниманието върху себе си/, след това постепенно включва в своето същност­но съзнание интересите на семейството, групата, нацията и т. н. Стремежът към хармонизиране на личността, когато кръгът на чо­вешкото внимание е ограничен от егото, до­вежда до чист егоизъм в различни варианти, свеждащи живота до един или друг вид по­требление, чиято обичайна цел е получаване на удоволствие.

С издигане на духовния ръст на човека неосъзнатият естетически критерий се заме­ня с осъзнат, а след това с морален критерий. Това е съпроводено с разширение на съзна­нието: моралният критерий предполага включване в сферата на възприятие и други хора. В даден момент моралните критерии започват да не достигат и тогава на преден план излизат чисто естетическите критерии, които заемат главно място в съзнанието: ду­мите "добро" и "правилно" биват заменяни от думата "красиво".

Степента на осъзнатост на избора нара­ства с духовността. Не трябва да се заблуж­даваме от съзнателността на отделни актове на избор, особено във всекидневния живот. На ниско духовно равнище изборът в ситуа­ции, съществени за духовния растеж, проти­ча неосъзнато, под въздействието на инстин­ктите и външни сили. Привидната самостоя­телност и осъзнатост на избора е маскировка на подсъзнанието. Разбира се, човек извършва избора сам, но всъщност го управляват под­съзнателни сили, които се прикриват по подходящ начин. На човек често му се струва, че изборът се осъществява съзнателно, но чрез съзнанието той оценява само най-близките последствия от избора. В същото време човек инстинктивно усеща, че в дру­ги сфери неговият избор има голямо значе­ние за бъдещето. Именно от тези подсъзна­телни оценки произтича неговото решение. Но за успокоение на съзнанието коварното подсъзнание създава привидна свобода на избора.

Растежът на вътрешната честност е най-същественият признак за духовно развитие.

С духовният ръст се променя и харак­терът на трудностите в ситуации на избор. Категориите с ограничителни свойства /дълг, съвест/ се заменят с естетически критерий, присъщ на творчеството в неговото обичай­но разбиране. Човек започва да се стреми да живее красиво в истинския смисъл на тази дума - така той започва да твори своя живот.

Постепенно изчезва най-неприятният момент в ситуацията на избор, когато човек не знае какво точно иска, в него се разкриват противоположни стремежи и той не може да оцени последствията от своя избор. Намаля­ването на какофонията от вътрешни гласове и желания е тясно свързано с духовния рас­теж въобще и с възприемането на хармония­та на света в частност.

Известното усещане за изоставеност от Бог в екзистенциални ситуации от онзи тип, които са описани в романа за храбрия вой­ник Швейк, е свързано със стесняване на възприятията до чисто егоистични интереси или с невъзможността да впишем своя личен избор в световната съдба.

В известен смисъл всеки човек заслу­жава своите страдания, тоест страданията му съответствуват на неговото духовно равнище. В случая авторът има предвид характера, а не интензивността на страданията.

Понякога не сме в състояние да се от­несем сериозно към напълно реалните ста-радания на четиринадесетгодишна тийнейджърка, причинени от нещастна любов. А би трябвало, защото последствията могат да бъдат трагични.