Заличаването на бедността и неравенствата от социалните изследвания и последствията от това духомир Минев

Духомир Минев

Докладът предлага тезата, че бедността и неравенствата вече са нови феномени, различни от онези, които са известни до средата на 20-ти век. Но социалните науки – преди всичко и най-много – социологията, пропуснаха да забележат промяната, останаха фокусирани върху старите феномени и се опитват да изследват новото им състояние по начини, които бяха адекватни в далечно минало. Резултатът е, че не се произвежда адекватно знание относно динамиката на обществата.

По-конкретно, до средата на 20-ти век бедността и неравенствата съществуваха в друг социален контекст, намираха се в друга конфигурация от връзки и взаимодействия с икономическия растеж и развитието. Както бедността, така и неравенствата бяха “позитивно” свързани с растежа, в смисъл, че растежът позволяваше повече или по-малко политиките да се придържат към Оптимума на Парето при текущото разпределение на доходите – осигурявайки приток от ресурси, необходим за подобряване положението на тези, които са най-зле, без да се влошава положението на тези, които са най-добре. В тази рамка, растежът допринасяше за намаляване на бедността и позволяваше да се запазят (поддържат) материалните неравенства. Тези връзки между икономически растеж, бедност и неравенства, превръщаха растежа в процес на развитие, тъй като “разширяваха” неговите икономически и социални цели, по начин който придаваше на растежа характер на промяна от “общ” социетален интерес. От тази гледна точка (или в такъв контекст) намаляването на бедността (а дори и на материалните неравенства) играеше ролята на цел-ориентир (дори и “двигател”) на социалната динамика, насочвайки я именно към постигане на растеж и развитие. Растеж, който намалява бедността (и по обхват и в дълбочина), предоставя основа за легитимност на материалните неравенства материалните неравенства, които най-малкото, не са повод за сериозни социални конфликти. Така се съхраняват и важни материални (и не) дименсии на системата на власт и доминация. По този начин беше възможно динамиката (икономическа и социална) да се съчетава с устойчивост на самата сърцевина на статуквата - системите на власт и доминация. Бедността и неравенствата се обясняваха (и в това имаше основания) с “икономическа неразвитост”, а растежа – беше “лекарството” за лечение на двете и се трансформираше в развитие.

Цял клас теории относно връзките между разпределението на доходите и соцалната динамика (в частност - икономическото развитие, известната работа на С. Кузнец е част от тях) беше конструиран именно върху такъв тип връзки (разглежданата конфигурация) на посочените феномени. Упражняването на властта – нейните стратегии и политики – също беше насочено именно към намаляване на бедността и разбира се – към съхраняване на материалните неравенства. Възникнаха “общества на масовото потребление,” “държавите на благосъстоянието”, а преди тях – и “правовите държави”. Постигнат беше социален консенсус и мир. Именно върху тази конфигурация на бедност, неравенства, растеж и развитие и върху генерираната от нея динамика се основава една прогноза на Т. Парсънс. Преди повече от 30 г. (през 1977), изследвайки еволюцията на тогавашните общества, той считаше, че е разкрил важна тенденция: “В сравнителна и еволюционна перспектива....трендьт (през изминалият период – Д.М.) е бил насочен кьм намаляване на престижното потребление сред елитните групи. Вьпреки че не е постигнато твьрде много за една генерация, бьдещият тренд ще бьде кьм по-голямо равенство. Сьединените щати са лидер в тази промяна, но нейните черти ще се разпространят вьв всички модерни общества....Новата социетална общност, вьзприемана като интегративна институция ще оперира на ниво, което е различно от онова, което познаваме в нашата интелектуална традиция; тя ще отиде отвьд командването на политическата власт и на богатството, както и на факторите които ги генерират, и ще се приближи повече кьм ценностите и кьм механизмите за влияние” (1, 208).

Днес е очевидно, че прогнозата на Парсънс се е провалила. Случи се точно обратното – увеличиха се неравенствата и бедността, демонстративното, престижно потребление се разрасна неимоверно, а най-много изпъкват тези промени в САЩ - страната, която Парсьнс посочи като лидер при глобалното разгръщане на противоположната тенденция. “Социеталната общност” не успя да отиде “отвъд командването на политическата власт и богатството”; нито пък започна да функционира въз основа на ценностни ангажименти и механизми на влияние и участие. Имайки предвид социалното изключване, едва ли може да се каже, че общността се е превърнала и в интегрираща институция.

Още по-важно е, че анализи като този на А. Сен (“Развитието като свобода”) позволяват да се разглежда тенденцията, която Парсънс очакваше, като процес на нарастване на човешката свобода. Означава ли тогава несбъдналата се прогноза на Парсънс, че е протекло намаляване на свободата? Със сигурност политическата демокрация бе силно ограничена.

Но защо се провали прогнозата?

Най-общо казано – промени се и то – радикално, описаната по-горе конфигурация на връзките между бедност, неравенства, растеж и развитие. Може да се посочат поне две крупни причини за промяната. Едната е във факта, че споменатата конфигурация поражда тенденция към намаляване на материалните неравенства – Парсънс подчертава такава тенденция, но не обръща внимание на друго. Тези неравенства са основен скелет на йерархиите в обществата, те са вид властови дистанции и формират част от онези различия между властващи и подвластни, които представляват ресурс и стълбове на властта – не единствени, може би не и най-важни, но достатъчно значими, за да бъдат поддържани. Поради това у властващите “елити” лесно възникват опасения, че намаляването на неравенствата (т.е. властовите дистанции – опора на властта) може да предизвика по-широка ерозия на самата власт, на съществуващите системи на власт и доминация или най-общо казано – промени в обществата. Дълбоката вяра на властващите групи в демокрацията и пазара не отива чак до там, че да приеме и такива последствия от тяхното “функциониране”. Впрочем, и този процес е отразен в прогнозата на Парсънс – намаляване на “командването на властта и богатството”. Втората причина се появи (беше забелязана), около средата на 20-ти век и първи я забелязаха икономистите, работещи по растежа. Формалното фиксиране на промяната може да се свърже с появата на известния доклад на Римския клуб през 60-те години, посветен на “Границите на растежа”. Въпросът, който докладът пораждаше (но не беше формулиран експлицитно) е: ако растежът се натъкне на ограничения, (достигне граници, които не може да премине), то какво ще се случи с описаната по-горе система от връзки между бедност, неравенства, растеж и развитие. По-конкретно, как ще бъде възможно да се намалява бедността и едновременно с това да се поддържат неравенствата, ) ако се прекрати нарастващия приток на “блага” при липса на растеж. Какво ще се случи с развитието (като постигане на по-широка система от цели, въз основа на растежа) при липса на растеж?

Основания за изследвания и размисъл по въпроса са пораждаха не само от възможността за изчерпване на природните ресурси и екологичните проблеми, но и от други идеи в икономическия анализ – идеята, че (високите) темпове на растеж са свързани с особености на социалното и технологично развитие в миналото (т.е. вече не съществуват), и че “вътрешния” капацитета на икономиките да постигат растеж неизбежно се изчерпва при достигане на все по-високи нива на развитие (например, поради намаляваща производителност). Всъщност, проблемът лежи отвъд икономическия анализ и се състои в това, което Парсънс (и други) посочват – възможността да се редуцира “командването на властта и богатството” при продължително поддържане на развитиен тип растеж. А изводът е съвсем очевиден – единственият начин да се предотврати редукция на “командването на властта и богатството” е да се разкъса връзката между растеж и развитие, т.е. да се конструира неразвитиен растеж или нулев растеж (двете тясно се преплитат). Събитията през 2008 (т.нар. “финансова и икономическа криза”) показват основните черти и на двете – липса на растеж (и капацитет да бъде постигнат) и нарастване на бедността и неравенствата, поради неразвитиен тип растеж (доколкото все пак се постига).

А ограничаването на възможностите за растеж (поради природни ограничения или поради (по-вероятно) социални ограничения) несъмнено поставя под въпрос цялата съществуваща схема (конфигурация) за разпределението на доходите и намаляването на бедността. Липсата на растеж (достатъчен обем от нови (и растящи) постъпления от “свежи блага”) не позволява да се поддържа по-широката система от “социални цели”, т.е. не позволява да се превръща растежа в развитие. Но когато основният двигател за намаляване на бедността – растежа, е “изчерпан”, това може да постави под въпрос възможността да се поддържа безпроблемно и системата от материални неравенства. Веднага възниква рискът, неравенствата, които винаги са били потенциален повод за конфликти да се превърнат в реален и то много силен повод за остри социални конфликти. Голямата заплаха за властващите “елити” е, че неравенствата може все повече да изпъкват като основна причина за бедността - очевидно, ако няма достатъчен приток от нови ресурси, единственият начин да се продължи развитието (в условия на нулев растеж) е да се намаляват неравенствата т.е. да се “преразпределя” от богатите към бедните. Системата от неравенства все повече би попадала в светлината на прожекторите на едно нарастващо недоволство и делегитимиране на властта, като неспособна да “организира” растеж, да го превръща в развитие и да отговаря на (нарастващите) искания или поне очаквания за намаляване на бедността (повишаване на благосъстоянието). Но нещата отиват и по-нататък. Да се поставя под въпрос системата от материални неравенства (като се превърне в източник на ресурси за намаляване на бедността), означава да се поставя под въпрос и значителен сегмент от системата на власт и доминация (“командването на властта и богатството”). С други думи – системата на властта може се изправи пред натиск да се “самоограничи”. Освен това, ако по-рано, неравенствата можеше да се поддържат и даже да се обявяват за “функционални” по отношение на растежа (пазара, икономиката, социалните структури и дори – свободата), то при липса на растеж това става все по-малко възможно.

При създалата се ситуация, базисна стратегия за укрепване на системата на власт и доминация е да се увеличат материалните неравенства, а когато това става в условия на нулев растеж, то увеличаването на неравенствата неизбежно води до нарастване на бедността. Всъщност, увеличаването на бедността (и неравенствата) се превръща в единствен начин за укрепване на властта и така в рамките на посочената стратегия, задълбочаването на бедността и увеличаването на дела на живеещите в бедност се оказват без алтернатива. . И точно такава стратегия беше приложена. Настъпи ерата на такова масивно социално изключване, пред което бледнее неговият именит предшественик – enclosures, онези “ограждания” при които “овцете изядоха хората”. Този път вълците-стратези на запазването на структурите на власт и доминация, изяждат хората.

Прилагането на стратегията започна още в края на 70-те и началото на 80-те години на 20-ти век, а първите признаци бяха нарастването на бедността и неравенствата – най- забележимо, “необяснимо” и шокиращо - в ЕС и САЩ. Т.нар. финансова и икономическа криза са само “заключителните акорди” на тази дългосрочна стратегия, която последователно се прилагаше през последните 3-4 десетилетия в глобален мащаб – представлявайки “сърцевинното” русло на т.нар. глобализация. Тук няма да разглеждаме конкретни аспекти на политиките чрез които се прилага стратегията. Ще отбележим само, че политиките за прилагане на стратегията стават еднотипни (един и същ модел доминира навсякъде) и се насочват към нови цели – увеличаване на бедността и неравенствата, и ограничаване на растежа. Политиките се проявяваха като “Рейгъномика”, “Татчъризъм”, след това “преходи” (към пазар и демокрация), след това като “реформи”, които засегнаха и други развити страни на ЕС, а накрая постигна и същностния си резултат – глобална финансова и икономическа криза. Колкото и да са различни всички тези феномени, очевидно са излети в един и същ глобален калъп. При всички случаи се срина икономическият растеж, демонтираха се държавите на благосъстоянието, орязваха се социални и трудови права, реконструира се текущото разпределение на доходите - концентрираха се доходи и богатство у все по-малки сегменти от “обществата”, хипертрофира се “престижното потребление” – инвестициите се превръщаха в лични острови, самолети, яхти, а в същото време се променяха данъчните системи за да “привличат инвеститори” и т.н. Първоначалните признаци на стратегията – още в началото на 80-те години – беше колапс на икономиката и нарастването на бедността и безработицата при това – изключително устойчиво, което говореше именно за резултати от преднамерени въздействия. Фокусирането на вниманието върху заключителната фаза - финансовата и икономическа криза само замъглява очертаната картина на преднамерена, голяма и продължителна промяна.

Така, може би за пръв път в човешката история (ако изключим някои войни) планово се прилагат анти-развитийни политики. Тези, последните включват не само радикална реконструкция на процеса на разпределението на доходите – така че той генерира огромни неравенства и бедност. Анти-развитийните политики включват и реконструкции на системите за социална защита, образование, здравеопазване. Основната насока на “реформите” бе ограничаване на достъпа до тези системи т.е. увеличаване на формите и степените на бедност. Политиките обхващат и преки, и ефективни средства за увеличаване на бедността – такива са например, “приватизацията” и “либерализацията” на т.нар. услуги от общ интерес (водоснабдяване, електричество, отопление). Особено ярък пример (и очевидно престъпление) е т.нар. “деинституционализация” в сферата на грижите за ментално болните, където зад официалната реторика бе прикрито изхвърлянето на ментално болните от съществуващите институции и пращането им на улицата или в семействата им, без оглед на последствията. Политиките, въпреки че са изрично насочени към ограничаване на “развитийният принос” на растежа, неизбежно “удариха” и самия растеж.

Резултатите от политиките не закъсняха – въпреки че в политическата реторика се запазиха лозунгите за растеж и работни места (Лисабонска стратегия) именно растежът и работните места изчезнаха. През 2009 вече никой не говори за растеж, а вместо броят на работните места, расте броят на безработните. Всички развити страни са с незначителен, нулев или най-вече - негативен растеж. СБ обявява за свои “отличници” страни като Грузия и Афганистан (вероятно за многократно нарасналия добив на хероин). Похвалена беше и българската финансова система, сигурно за огромните недобори, бягства от данъци, огромни потоци от “мръсни пари”, откровени кражби – на ДДС (почти 2 млрд. по данни на доц. Н. Иванов), разследването срещу шефа на Агенцията по приходите и провалът пред който е изправен държавния бюджет през 2009.

Тези промени имат и друга страна – властта се е трансформирала и е попаднала в дълбока криза. През цялата досегашна човешка история властта (с някои чудовищни, но временни отклонения) е била социален ресурс на развитието – тя се е упражнявала с цел постигане на растеж и се е легитимирала чрез постигането на растеж и развитие. Няма голяма идеология, която да не е основана точно върху тази функция на властта.

Но през втората половина на 20-ти век властта изостави ролята си на развитиен ресурс и се превърна в анти-развитиен фактор – тя преднамерено предизвика промени, чрез които нанесе огромни щети на огромен брой хора. Поради това властта – упражняването на властта чрез стратегии и политики - придоби криминален характер. Цялата арогантна властническа налудничавост в действията на институции като СБ И МВФ е безспорно доказателство. Същото е корупцията, засилването на връзките между власт и организирана престъпност навсякъде по света и замъгляването на границите между тези две области.

Най-ясно се забелязват резултати от политиките в различни корелации между подоходните неравенства и определени страни на живота на индивидите и обществата. Една наука – социалната медицина – все пак успя да повдигне крайчеца на завесата която бе спусната пред бедността и неравенствата през целият 20-ти век (5). Ето само малка част от тези наистина забележителни резултати (графиките по-долу): 1) Очакваната продължителност на живота при раждане е по-малка в страните с високи неравенства; 2) Здравните и социалните проблеми са по-големи в страните с по-високи неравенства в доходите; 3) Нивото на менталните заболявания (вкл. заболяванията сред децата) е по-високо в страните с високи неравенства; 4) Резултатите от обучението на децата са по-лоши в страните с по-високи неравенства; 5) Колкото по-високи са неравенствата, толкова по-дълго работят хората. Данните позволяват също да се заключи, че високите подоходни неравенства предизвикват и по-високи разходи за здравеопазване - в страните с по-високи подоходни неравенства разходите за здравеопазване са относително по-големи.

В края март – началото на април 2009 се появиха предположения, че финансовата и икономическа криза може да се превърнат в хуманитарна криза, която ще засегне и страни в Европа. Месец по-късно – в края на април – “експертите” на МВФ и СБ съобщиха, че кризата ще се превърне в “хуманитарна”, но с уточнение - само за развиващите се страни. Същите институции ни съобщават драматични данни (1 млрд души ще гладуват, поради кризата, а 200,000 – 400,000 деца ще умрат от глад), но пропуснаха да уточнят дали и те носят отговорност за случващото се, след като именно те формулираха и наложиха в развиващите се страни политиките на анти-развитийната стратегия (“дерегулации” и “реформи”), играейки ролята на “правителства на всички правителства” (а всъщност – капи ди тути капи).

Но и преди кризата стотици хиляди деца умираха от глад. Голяма част от тези, които оцеляваха бяха със забавено развитие поради непълноценно хранене, лоша социална атмосфера и лошо образование (в смисъл на преднамерено ограничено и деформирано знание, което се преподава на децата). Отделно 4-5 млн. души в света годишно се инвалидизират или загиват от трудови злополуки и професионални заболявания. През Втората световна война за 5-6 години особено интензивни военни действия бяха убити около 60 млн. души. В нашите съвременни общества, без война на всеки 10 години се инвалидизират или загиват пак около 60 млн. души. Без да смятаме жертвите от въоръжени конфликти, природни бедствия и т.н., може да се каже, че за 30-тина години от въвеждането на Голямата стратегия в края на 70-те години до сега, тя е отнела живота на около 150 млн. души.

Сега вече е ясно, че и Европа навлиза в социална криза, която за някои по-слабо развити европейски страни може да придобие хуманитарен характер, независимо от това дали ще бъде призната за такава или не. Евростат прогнозира 9.9% безработица за тази година и 11.5 % за 2010. Очаква се икономическа рецесия от 4% и “експертите” забравиха за растежа. Недомислието, наречено ревизирана Лисабонска стратегия се провали. (Как ли го преживява нейният баща - експерт, хуманист и демократ Вим Кок?)

Истината излиза наяве. Песните за “растеж и работни места” спряха, певците млъкнаха.

Всичко това не е само грандиозен провал на формирането на политики. Това, което се случи е логичен завършек на едно продължаващо престъпление през последните 30-40 години. Въпросът е дали обществата ще позволят на клоуните, които предизвикаха всичко това, да продължат своята стратегия, като оглавят “борбата” срещу кризата, която предизвикаха.

Посочените (и много други) резултати от Голямата Криминална Стратегия не само я правят сравнима с най-отвратителните престъпления на властващи групи в миналото – репресивни политически режими и войни. Голямата Криминална Стратегия ги превъзхожда по мащаб на причинените от нея щети – както досега, така и в бъдеще - защото тя зададе девиантна траектория на динамиката на обществата и превърна самите общества в девиантни общества. Тази траектория едва ли ще бъде преодоляна скоро, ако въобще е възможно.

Една предпоставка, която улесни прилагането на Стратегията е, че знанието по тези въпроси не напредна съществено в официалните социални науки. Публичният дебат също беше силно редуциран и сведен само до тесни проблеми на растежа и негови ограничители – главно, изчерпването на природните ресурси, замърсяването на околната среда. Доказателство за неизследването по тези проблеми можем да намерим в един чудесен обзор на състоянието на знанието по растежа, публикуван през 80-те години на 20-ти век, където намираме следното заглавие: “Икономика без растеж: липсващата глава”. (3, 481) Авторите посочват, че знанието по проблема едва започва да се заражда, поради което не мигат да предложат нищо по въпроса и ни препращат към ... написаното от Дж. С. Мил точно 125 години преди издаването на книгата (днес вече са повече от 150 години).

Разбира се, отделни учени ясно виждаха какво се случва и предупреждаваха за последствията, до които ще се стигне, но социалните науки – именно като науки, не успяха да доловят тези грандиозни промени и рисковете, които те носят и не ги превърнаха в първостепенни теми на публични дебати. По такъв начин социалните науки не предупредиха обществата за рисковете, които ги заплашват и не успяха да покажат, че наистина са “жизнено необходими” на обществата (2; 4). Нещо повече, те се превърнаха в съучастници на онези властващи елити, които изобретиха Стратегията и организираха нейното прилагане. Може да се посочат следните основни причини за това. Първо, социалните науки преднамерено бяха подложени на огромен натиск от страна на властта – навсякъде в развитите и не толкова развитите страни; натискът беше компонент на самата Стратегия. Второ, развитието на социалните науки бе задържано и те останаха в рамките на големите идеологии от 19-ти век, основани на представите за “капитализъм” и “социализъм”, тяхното противопоставяне и “обективни закономерности на развитието”, но реалните процеси бяха съвсем други. Социалните изследователи виждаха само старата конфигурация от бедност, неравенства, растеж и развитие – онази, която е генерирала развитие по време и след Индустриалната революция (2). Затова техният предмет, основни теории и изследователски инструменти не можаха да идентифицират промяната в конфигурацията – кой днес изследва необявени дългосрочни властови стратегии и техните политики? Лишени от една по-широка визия за социалната динамика и нейните фактори, тесните експерти по проблемите на растежа или социалната политика, не успяха да идентифицират прилагането на една дългосрочна стратегия, приеха аргументите на “реформаторите” и им съдействаха за радикална редукция на централна част от човешките права - социалните и икономически права, както и на разходите по поддържането на тези права. Те така и не осъзнаха, че направиха нещо повече – съдействаха за ограничаване на фундаменталните права – правата на развитие и на участие в развитието, както на индивидите, така и на обществата, а с това – и на свободата им. Повечето поддръжници на Голямата Анти-развитийна Стратегия обясняваха защо са толкова добри едни или други компоненти на официално обявените политики и цели, без да имат и най-малка представа за дълбоката същност, целите и мащаби на Стратегията.

Данните показват, че подоходните неравенства, бедността и нарастващото задлъжняване са свързани с ниски нива (и влошаване) на физическото и ментално здраве на населението. Това влошаване генерира нарастващи потребности и търсене на здравни услуги, но реформите в здравните системи (“приватизация - опазаряване” и индивидуализиране на заплащането) са насочени едновременно към увеличаване на цените на услугите и към прехвърляне на значителни разходи за здравни грижи именно върху домакинствата, принадлежащи към децилните групи, които са особено засегнати от бедността и задлъжняването. Заедно с това се намаляват и разходите за здравеопазване (единственият крупен политик, който през 21-ви век спечели битка за подобряване на здравните системи е президентът Барак Обама). Възниква порочен кръг: намаляване на доходите и имуществото – влошаване на здравето – разходи за здравни грижи, които увеличават намаляването на доходите и имуществото. В такъв случай какво постигат тези реформи? Политиките не се насочват към базисния проблем – създадените механизми за увеличаване на бедността и неравенствата като причина за влошаване на здравето и качеството на живота, а се стремят да адаптират здравните системи към възникналото статукво (и така да запазят статуквото). Ето защо онзи вид “анализи”, който определи “реформите” в пенсионните системи, здравеопазването и т.н. е или неграмотност или обикновено заблуждаване на “обикновените хора”, а следователно – форма на престъпление

Литература

1. Talcott Parsons, The Evolution of Societies, Englewood Cliffs, Prentice Hall, 1977.

2. Michael Edwards, "The irrelevance of development studies", Third World Quarterly, vol. 11, no. 1, 1989.

3. Современная экономическая мысль (прев. от англ.), Прогресс, Москва, 1981.

4. А. Greig, D. Hulme and M. Turner, Chalenging Global Inequality. Development of theory and practice in the 21^st century. Palmgrave, Macmillan, 2007.

5. Richard Wilkinson and Kate Pickett, The Spirit Level, Allen Lane and Penguin Books, NY, 2009.