Залутани птици робиндранат Тагор
Изтегляне 293.74 Kb.
|
- Навигация на страницата:
- Сканирано и предоставено от
| ЗАЛУТАНИ ПТИЦИ
Робиндранат Тагор 1 Залутани летни птици идват на прозореца ми, за да попеят и да отлетят. И жълти есенни листа, които нямат песни, трепкат и падат там с въздишка. 2 О, войнство от малки скитници на този свят, във думите ми остави своите стъпки! 3 За своя годеник земята сваля маската си на огромност. И става малка като песен, като една-единствена целувка на вечността. 4 Сълзите на земята са онова, което кара усмивките й да цъфтят. 5 Могъщата пустиня изгаря от любов по стръкчето трева, което тръсва главица, разсмива се и отлита. 6 Зарониш ли сълзи, че си изгубил слънцето, изгубваш и звездите. 7 Пясъците из пътя ти се молят за твойта песен и за твоето движение, танцуваща вода. Ще понесеш ли бремето на тяхната недъгавост? 8 Нейното скръбно лице витае в сънищата ми като среднощен дъжд. 9 Някога ние двамата сънувахме, че сме си чужди. Сега сме се събудили, за да открием, че милеем един за друг. 10 Скръбта в сърцето ми е стихнала в покой, тъй както вечерта в смълчаните дървета. 11 Като нехаен вятър някакви незрими пръсти свирят по моето сърце мелодията на онази лека тръпка по водите. 12 — Какъв език е твоят, о, море? — Език на вечния въпрос. — Какъв език е твоят отговор, небе? — Език на вечното мълчание. 13 Сърце мое, вслушай се във шепотите на света, с които той разкрива любовта си. 14 Тайнството на творението е велико — като мрака на нощта. Заблудите на знанието са като мъглата на разсъмване. 15 Не настанявай любовта си на ръба на пропаст, защото е висока. 16 Аз сядам тази сутрин до прозореца си, гдето светът подобно минувач спира за миг, кимва и продължава. 17 Тези мънички мисли са шумолене на листа; те пълнят моя ум с радостен шепот. 18 Това,; което си, за тебе е невидимо — което виждаш, то е твоя сянка. 19 Желанията ми са неразумни — те пресичат с крясък твоите песни, Господарю. Нека само да слушам. 20 Не мога да избирам най-доброто. Най-доброто избира мен 21 Те хвърлят своите сенки пред себе си – тези, които носят фенера си на гръб. 22 Това, че съществувам, е несвършващата изненада, която е живот. 23 — Ние шумящите листа, имаме глас, който отвръща на бурите, ала какво си ти – така безмълвно? — О, аз съм просто цвете. 24 Отдихът принадлежи на работата, както клепачът - на окото. 25 Човекът е по рождение дете и неговата сила е силата на растежа. 26 Господ очаква отговори за цветята, които ни изпраща, а не за слънцето и за земята. 27 Светлината, която играе като голо дете сред зелените листи, за щастие не съзнава, че човек може да лъже. 28 О, Красота, откривай себе си във любовта, а не в похвалите на огледалото си. 29 Сърцето ми разбива своите вълни върху брега на този свят и пише там със сълзи думите: „Аз те обичам." 30 — Луна, защо чакаш? — За да приветствам слънцето, пред чийто блясък ще трябва да отстъпя. 31 Дърветата достигат до прозореца ми като закопнял глас на безмълвната земя. 32 Утрините на Бога са нови изненади за самия него. 33 Животът открива своето богатство в домогванията на този свят, а стойността си – в домогванията на любовта. 34 Пресъхналата река не получава благодарности за миналото си. 35 На птицата й се ще да е облак. На облака му се ще да е птица. 36 Водопадът пее: „Аз намирам песента си, щом намеря свободата си." 37 Не знам защо това сърце все крее във мълчание. За дребни нужди, за които нито моли, нито знае или помни. 38 Жена, когато шеташ в домакинството си, тялото ти пее като планински ручей сред изгладените камъчета. 39 През Западния океан си тръгва слънцето, оставяйки последните си поздрави на Изтока. 40 Не се сърди на своята храна, задето не си гладен. 41 Дърветата, тези копнежи на земята, на пръсти се надигат да надзърнат във небето. 42 Ти се усмихваше и ми говореше ей-тъй за нищо и аз усещах, че съм чакал този миг отдавна. 43 Рибата във водата е безгласна, звярът на сушата е шумен, а птицата във въздуха е песнопойна. Ала човекът крие в себе си безмълвието на морето, шума на сушата и песните на въздуха. 44 Светът препуска през струните на неохотното сърце и тъй се ражда музиката на тъгата. 45 Оръжията си превърна в свои богове. Когато победят оръжията му, той сам е победен. 46 Господ намира себе си, като твори. 47 Сянката спуснала булото си, следва Светлината в потайна крепост, със безшумните стъпки на любовта. 48 Звездите не се боят, че ще приличат на светулки. 49 Благодаря ти, че не съм сред колелата на могъществото, а съм сред живите създания, които то прегазва. 50 Умът, който е остър, но не е широк, се заковава във всяка точка и засяда в нея. 51 Твоят идол е повален в прахта, за да се знае, че Божията прах е по-велика от твоя идол. 52 Човек не се разкрива в своята история – той си проправя стръмен път през нея. 53 Додето стъклената лампа мъмри глинената за това, че я нарекла братовчедка, изгрява пълната луна и стъклената лампа се обръща към нея с хрисима усмивка: „Ах, мила, мила сестро!" 54 Като при срещата на чайките с вълните ние се срещаме и се сближаваме. Отлитат чайките, вълните се отдръпват и ние се разделяме. 55 Денят ми свършва и аз съм като лодка, изтеглена върху брега, заслушан в танцовата музика на прилива под падащата вечер. 56 Животът ни се дава, ние го спечелваме, като го даваме. 57 Най-близко до величието сме тогава, когато сме велики в скромността си. 58 Врабчето жали пауна за теглото на опашката му. 59 Не се плаши от миговете – така вее гласът на вечното. 60 В безпътието ураганът търси прекия път и ненадейно свършва своето търсене в Никъдето. 61 Вземи моето вино в моята чаша, приятелю. То губи венеца си от пяна, като се пресипе. 62 Съвършенството се кичи с красота от обич към Несъвършенството. 63 Бог казва на човека: „Аз те лекувам, затова те наранявам; наказвам те, защото те обичам." 64 Благодари на пламъка за светлината му, но не забравяй и свещодържателя, който стои със търпеливо постоянство в сянката. 65 Малка тревичке, стъпките ти са тъй ситни, но твоя е земята под нозете ти. 66 Невръстния цветец разпуква пъпката си и проплаква: „Мили мой Свете, не увяхвай, моля те!" 67 Господ се отегчава от великите царства, но никога — от малките цветчета. 68 Кривдата не може да си позволи да бъде победена, но правдата може. 69 „Всичката си вода аз давам с радост - пее водопадът, — макар за жадните да е достатъчна и глътка." 70 Къде е водоскокът, който пръква тези цветове в неспирен изблик на божествена омая? 71 Дърварската секира се примоли за дръжка на дървото. Дървото й я даде. 72 В самотността на моето сърце аз чувствувам въздишката на тази овдовяла вечер, забулена с мъгла и дъжд. 73 Целомъдрието е богатство, което идва от изобилието на любов. 74 Мъглата докосва, като любовта, сърцето на хълмовете, за да извлече от него изненадите на красотата. 75 Ние разбираме света погрешно и решаваме, че той ни заблуждава. 76 Поетът-вятър е излязъл над морето и над леса, да дири своя глас. 77 Всяко новородено идва да оповести, че Бог още не се е отчаял от човека. 78 Тревата търси своята навалица в земята. Дървото търси своята небесна самота. 79 Човекът се барикадира срещу себе си. 80 Гласът ти, друже мой, броди в сърцето ми като сподавения тътен на морето между тези заслушани борове. 81 Какъв ли ще е онзи незрим пламък на мрака, чиито искри са звездите? 82 Нека животът бъде дивен като летните цветя, а упокоят — като есенните листи. 83 Който желае да твори добро, хлопа на портата; който обича, ще намери портата отворена. 84 В смъртта многото става едно; в живота едното става много. Религията ще бъде една, когато Бог е мъртъв. 85 Художникът е влюбен в Природата — затуй е неин роб и господар. 86 — Колко далече си от мен, о, Плод? — Аз съм стаен в сърцето ти, о, Цвят! 87 Този копнеж е. по тогова, който се усеща в тъмното, но денем не се вижда. 88 — Ти си голямата капка роса под лотосовото листо, аз съм по-малката, която е на него — каза росицата на езерото. 89 Ножницата не се оплаква, че е тъпа, когато пази острие на сабя. 90 В мрака Единното изглежда неделимо; на светлина Единното изглежда многолико. 91 Великата земя става гостоприемна с помощта на тревата. 92 Рождението и смъртта на листите са бързото кръжене на въртопа, чиито по-широки кръгове се плъзгат бавно сред звездите. 93 Силата каза на света: „Мой си!" Светът я прикова като затворница към трона й. Любовта каза на света: „Твоя съм!" Светът й даде целия си дом. 94
Мъглата е като желанието на земята — закрива слънцето, за чийто лик тя плаче. 95 Мълчи, сърце! Тези високи дървета са молитви. 96 Глъчката на мига се глуми с музиката на Вечното. 97 Мисля за други времена, които са отплавали с течението на живота, любовта, смъртта и са забравени — и чувствам свободата на отплаването. 98 Тъгата на душата ми е булчинският й воал.Тя чака да я вдигнат през нощта. 99 Печатът на смъртта придава стойност на голата монета на живота, тъй че с живота да се купи онова, което е наистина безценно. 100 Облакът хрисимо се свиваше на края на небето. Зората го венча с великолепие. 101
Прахта приема оскърбленията и в замяна поднася своите цветя. 102
Не спирай посред път да набереш цветя, за да ги пазиш, а продължи напред — цветята ще се пазят сами, като цъфтят по целия ти път. 103
Корените са клони долу в земята. Клоните пък са корени във въздуха. 104
Музиката на отлитналото лято пърха около есента и търси нявгашното си гнездо. 105
Не оскърбявай приятеля си, като му заемаш съвършенства от своя собствен джоб. 106
Докосването на безименните дни се вкопчва в сърцето ми както мъхът по старото дърво. 107
Ехото се надсмива над началото си, за да докаже, че само си е начало. 108
Господ изпитва срам, когато преуспелият се хвали с особеното му благоволение. 109
Аз хвърлям собствената своя сянка върху пътя си, защото имам фенер, който не е запален. 110
Човек се впуща в шумната тълпа, за да удави своя вопъл на мълчанието. 111
Това, което свършва в изтощение, е смърт, но съвършеният завършек е в безкрайното. 112
Слънцето е облечено в простата риза на светлината. Облаците се гиздят в лъчезарие. 113
Хълмите са като виковете на деца, които се надигат, за да уловят звездите. 114
Пътят е сам в навалицата, тъй като не е обичан. 115
Мощта, която се гордее с пакостите си, е подиграна от падащите есенни листа и отминаващите облаци. 116
Земята днес на припек ми напява — като жена над хурката — някакъв древен припев на забравено наречие. 117
Най-малката тревица е достойна за царствения свят, където е порасла. 118
Сънуването е жена, която вечно бъбри. Спането е съпруг, който понася мълком всичко. 119
Нощта целува гаснещия ден и шепне на ухото му: „Аз съм смъртта, твоята майка. Аз ще те родя отново." 120
Усещам хубостта ти, тъмна нощ, тъй както се усеща красотата на любимата, когато изгаси светилника си. 121
Аз нося в моя свят, който цъфти, онези светове, които не успяха. 122
Скъпи приятелю, когато се заслушам във вълните, аз чувствам тишината на великите ти мисли от толкова вглъбени вечери на този бряг. 123
Птицата смята, че прави добро на рибата, когато я вдигне във въздуха. 124
— С луната ти ми пращаш своите любовни писма — каза нощта на слънцето. А аз оставям отговорите си в сълзи по тревата. 125 Великият е дете по рождение; когато умре, той дава на света великото си детство. 126 Не удари на чук, а танцът на водата с песен извайва камъчетата до съвършенство. 127 Пчелите пият от цветята мед и ги напущат с благодарствено жужене.Натруфената пеперуда вярва, че цветята са длъжни да благодарят на нея. 128 Да бъдеш прям е лесно, ако не изчакваш да изречеш цялата истина. 129 Възможното запитва Невъзможното: „Къде е твоя дом?" „В мечтите на безсилните" — се чува отговор. 130
Ако затвориш вратите си за всички грешки, откъде ще влезе истината? 131
Дочувам зад тъгата на сърцето си някакво шумолене на неща — не мога да ги видя. 132
Покоят в своето дерзание е труд. Морската неподвижност оживява във вълните. 133
Листът прераства в цвят, когато люби. Цветът прераства в плод, когато се прекланя. 134
Корените в пръстта не дирят награда за това, че правят плодни клоните. 135
В тази дъждовна вечер вятърът е неспокоен. Аз гледам люшнатите клони и си мисля за величието на всички неща. 136
Среднощна буря като исполинско дете, пробудило се в тъмното, започва да играе и да вика. 137
Напразно извисяваш ти вълни подир жениха си, о, морска шир, невясто, изоставена от вихъра. 138
— Аз се срамувам — рече Словото на Делото — от кухотата си. — Аз осъзнавам бедността си — каза Делото на Словото, — като те видя. 139 Времето е голямото богатство на промяната, ала часовникът в пародията си го прави само промяна без богатство. 140 В своята дреха истината е пристегната от фактите. В измислицата тя се движи с лекота. 141
Преди, като пътувах дотук или дотам, ти ми дотягаше, о, Път, ала сега, когато ме завеждаш навсякъде, аз съм обручен с тебе в любовта. 142
Нека си мисля, че има една измежду тези звезди, която ръководи живота ми в тъмната неизвестност. 143
Жена, с благодатта на пръстите си ти докосна моите неща и в тях редът възникна като музика. 144
Един горестен глас е свил гнездо сред съсипиите на годините. Той ми напява през нощта: „Аз те обичах." 145 Разпаленият огън с блясъка си сам ме предупреждава да внимавам. Пази ме от догарящата жар, скрита под пепелта. 146
Звездите в небесата са все мои. Но как ми липсва малкото кандилце, останало в дома ми незапалено. 147
Прахта на мъртви думи е полепнала по теб. Измий душата си с мълчание. 148 В живота са оставени процепи, през които прониква тъжната музика на смъртта. 149 В зори светът разтвори своето сърце от светлина. Излез, мое сърце, да го посрещнеш с любовта си. 150
Мислите ми блещукат с тези бляскащи листа и допирът на слънцето кара сърцето ми да пее; животът ми е радостен, че се прелива с всичко друго в синевата на пространството, в мрака на времето. 151
Божията велика мощ е в лекия ветрец, не в бурята. 152
Това е сън, в който всички неща са разпилени и ме потискат. Аз ще ги видя сбрани в теб, когато се събудя, и ще съм свободен. 153 — Има ли някой, който да поеме службата, ми? — пита залязващото слънце. — Аз ще направя каквото мога, господарю — казва глиненият светилник. 154
Като откъсваш листицата му, ти не събираш хубостта на цветето. 155
Тишината ще носи твоя глас както гнездото, което е скътало спящите птици. 156
Великото крачи без страх заедно с Дребното. Посредственото се дърпа встрани. 157
Нощта разтваря цветовете скришом и оставя деня да получава благодарностите. 158
Силата смята за неблагодарност гърченето на жертвите си. 159
Когато възликуваме в доволството си, можем с радост да се лишим от всички свои плодове. 160
Дъждовните капки целуваха земята, като й шепнеха: „Ний, майчице, сме твоите затъжени деца, завърнали се при теб от небето." 161 Паяжината се преструва, че улавя росни капки, а лови мухи. 162 Любов! Когато дойдеш със пламтящия фенер на болката, лицето ти аз виждам и блаженството познавам в теб. 163 — Учените предричат, че вашите светилници някой ден ще изгаснат — каза светулката на звездите. Звездите не й отговориха. 164
Във вечерния здрач птицата на някаква ранна зора идва в гнездото на моето мълчание. 165
В ума ми преминават мисли като ята от патици в небето. Аз чувам гласовете на крилата им. 166 Канала обича да си мисли, че реките съществуват само за да го снабдяват с вода. 167 Светът целуна с болката си моята душа и ми поиска да му се отплащам с песни. 168 Какво ли ме потиска тъй — дали душата ми се мъчи да излезе на открито, или душата на света хлопа на моето сърце да влезе вътре? 169 Мисълта се храни с думите си и расте. 170 Спуснах съсъда на сърцето си в този безмълвен час — той се препълни с обич. 171 Или ще имаш работа, или няма да имаш. Когато кажеш: „Хайде да направим нещо", тогава почват всички пакости. 172 Слънчогледът се червеше, че ще трябва да признае за свой родственик безименното цвете. Слънцето изгря, засмя му се и рече: „Добре ли си, обич моя?" 173 — Кой ме пришпорва все напред като съдба? — Моето Аз, което яха на гърба ми. 174
Облаците наливат водните чаши на реката, като се крият в далечните хълмове. 175
Разплисквам водата от менчето, додето вървя по пътя си. За вкъщи остава тъй малко. 176 Водата в съда блещука; водата в морето е тъмна. Малката истина има ясни слова; голямата истина има голямо мълчание. 177
Твоите усмивки бяха цветовете по полята ти, твоята раздумка беше шумоленето на твоите планински борове, но сърцето ти беше познатата на всички ни жена. 178
За тази, що обичам, аз оставям дребните неща — едрите са за всички. 179
Жена, ти си обгърнала сърцето на света с дълбочината на сълзите си, както морето е обгърнало земята. 180
С усмивка ме посреща слънцето. Дъждът, тъжната му сестра, говори на сърцето ми. 181
Цветът на моя ден орони листицата си незабелязан. В здрача на вечерта той връзва златния плод на спомена. 182 Самият аз съм като пътя през нощта, заслушан мълком в стъпките на спомените си. 183 Вечерното небе за мене е като прозорец. И запален светилник. И очакване зад него. 184 Онзи, който е твърде зает с правене на добро, няма време да бъде добър. 185 Аз съм есенният облак, който е опразнен от дъжда — вижте пълнотата ми в узрялото оризище. 186 Те мразеха, убиваха и хората ги хвалеха. Но Бог засрамен бърза да потули този спомен под зелената трева. 187 Пръстите на краката са пръсти на ръце, които са се отказали от миналото си. 188 Към светлина пътува мракът, но слепотата — към смъртта. 189 Домашният пес подозира, че вселената крои как да му вземе мястото. 190 Кротувай си, сърце, не вдигай прах. Нека светът намери път към тебе. 191 Лъкът прошепва на стрелата, преди да я пусне: „Твоята свобода е моя!" 192 Жена, в смеха ти звъни музиката на извора на живота. 193 Ум цял от логика е като нож само от острие. Той ще разкървави дланта, която го използва. 194
Бог тачи светилниците на човека повече от своите славни звезди. 195
Този свят е свят на неистови бури, обуздани от музиката на красотата. 196
— Сърцето ми е като златно ковчеже на целувката ти — каза залезният облак на слънцето. 197
Ако докоснеш, може да убиеш; ако стоиш далече, може да владееш. 198
Свирукането на щуреца и барабаненето на дъжд идват до мен през мрака като ромон на сънища от моята далечна младост. 199
— Изгубих капчицата си роса! — изплаква цветето пред утринните небеса, които са изгубили всичките си звезди. 200
Пламтящата главня лумва със стон: „Това е моят цвят, моята смърт!" 201
Осата мисли, че съседният меден пчелин; е твърде малък. Съседите му биха искали да е още по-малък. 202 — Не мога да запазя твоите вълни — казва брегът на реката. Нека запазя твоите стъпки в сърцето с. 203
Денят с гълчавата на тази малка земя удавя тишината на всички светове. 204
Песента усеща безпределното във въздуха, картината — в пръстта, стихотворението — в пръстта и във въздуха. Защото думите му имат смисъл, който стъпва по земята, и музика, която литва във небето. 205 Когато слънцето се спуща на Запад, Изтокът на утрото му стои пред него мълчаливо. 206 Нека да не показвам себе си превратно на моя свят и да не го настройвам срещу себе си. 207 Срам ме е от похвалата, защото тайно си я пожелавам. 208 Нека безделието ми, когато нямам работа, да е невъзмутимо в глъбината на покоя си. както е вечерта по морското крайбрежие, когато е притихнала водата. 209 Девойко, простотата ти, подобно синева на езеро, разкрива колко е дълбока твойта целомъдреност. 210 Най-доброто не идва само. То идва придружено от всичко останало. 211
Десницата на Господа е ласкава, но страшна е левицата му. 212
Моята вечер дойде сред чуждите дървета и заговори на език, който моите утринни звезди не знаеха. 213
Нощният мрак е торба, която се пръсва от златото на зората. 214
Желанието ни обагря с цветовете на дъгата обикновените мъгли и пари на живота. 215
Бог чака да получи собствените са цветя като подарък от ръцете на човека. 216
Моите тъжни мисли ме задяват, като ме питат за имената си. 217
Службата на плода е драгоценна, службата на цвета е сладостна, но нека мойта служба да е службата на листите в сянката на смирено преклонение. 218
Сърцето ми е вдигнало платната си пред празноскитащите ветри към призрачния остров Гдетоидае. 219
Хората са жестоки, но човекът е добър. 220
Стори ме своя чаша и нека пълнотата ми да е за тебе и за всичко твое. 221
Бурята е като плачът на някакъв измъчен бог, чиято любов земята е отхвърлила. 222
Светът не изтича, защото смъртта не е процеп. 223
Животът става по-богат с любовта, която е изгубена. 224
Приятелю, голямото ти сърце сияеше под изгрева на Изтока подобно снежния връх на самотно възвишение в зори. 225
Водоскокът на смъртта разбужда неподвижните води на живота. 226
Които имат всичко освен тебе, Господи, се смеят на онези, дето нямат нищо освен теб. 227
Движението на живота се покои в своята музика. 228
Ритниците повдигат от земята прах, но не и кълнове. 229
Нашите имена са онзи нощен блясък върху морските вълни, който угасва, без да си остави подписа. 230
Бодлите нека вижда само онзи, който има очи да види розата. 231
Със злато обкови крилата на птицата - и тя не ще се вдигне вече никога в небето. 232
Същият онзи лотос, дето е по нас, цъфти тук в чуждата вода със същото благоухание под друго име. 233
В очите на сърцето разстоянията са големи. 234
Луната дава светлината си на цялото небе, а тъмните петна пази за себе си. 235
Не казвай: „Утрин е" — не я отхвърляй с вчерашното име. Виж я за първи път като новородено, което е безименно. 236
Димът се хвали на небето, а пепелта — на земята, че огънят им е брат. 237
Капчицата роса прошепна на жасмина: ,,Прикътай ме в сърцето си завинаги!" „Уви!" — въздъхна той и се отрони на земята. 238 Плахи мисли, не бойте се от мен. Аз съм поет. 239
Тази приглушена тишина в ума ми сякаш е изпълнена с чирикането на щурци — полумрака дрезгав на звука. 240
Ракети, оскърблението ви срещу звездите се връща на земята подир вас. 241
През странстванията на моя многолюден ден ти ме изведе до вечерната самотност. Аз чакам смисъла й в стихналата нощ. 242 Този живот е прекосяването на море, където ние се събираме в едно и също корабче. В смъртта достигаме брега и се разпръсваме по своите различни светове. 243 Потокът на истината тича по каналите на грешките. 244 Сърцето ми днес е зажалило за онзи единствен сладък час отвъд това море на времето. 245 Птичата песен е ехото на утринната светлина, върнато от земята. 246 — Нима си тъй надменно, че не щеш да ме целунеш? — пита утринната светлина лютичето. 247 — Как бих могло ла те възпявам и да те почитам, Слънце? — попита малкото цветче. — С обикновеното безмълвие на чистотата си — отвърна слънцето. 248
Човек е по-лош от животното, когато е животно. 249
Тъмните облаци стават небесни цветя, щом ги целуне зората. 250
Не бива острието на меча да се подиграва на ръкохватката си, че е тъпа. 251
Нощната тишина, като дълбок светилник, гори със заревото на Млечния път. 252
Около слънчевия остров на живота ден и нощ напира морската безбрежна песен на смъртта. 253
Не е ли тази планина подобна на цвете с листица от хълми, което пие слънцето? 254
Действителното със неправилно разчетен смисъл и променено ударение е недействителното. 255
В движението на света, мое сърце, откривай красотата си — подобно лодка, която черпи грацията си от вятъра и от водата. 256
Очите се гордеят не с погледа, а с очилата си. 257
Аз си живея в този мъничък мой свят и се страхувам даже с мъничко да го не намаля. Вдигни ме в твоя свят и дай ми свободата с радост да се лиша от всичко свое. 258
Лъжата няма да прерасне в истина от туй, че е набрала сила. 259
Сърцето ми копнее с песенния си прибой да се погали в този зелен свят на слънчевия ден. 260
Крайпътна тревице, обикни звездата — сънищата ти ще се разтворят във цветя. 261
Нека твоята музика — като меч — да прониже пазарната глъчка в сърцето. 262
Тръпните листи на това дърво докосват моето сърце, сякаш са пръстчета на пеленаче. 263
Малкият цветец лежи в пръстта. Той диреше пътеката на пеперудата. 264
В света на пътищата съм. Нощта се спуща. Отвори вратите си, свят на домашното огнище. 265 Аз пеех песните на твоя ден. На свечеряване нека да нося твоя светилник по пътеката на бурята. 266
Не те каня в къщата. Ела в безкрайната ми самота, Женихо мой. 267 Смъртта е включена в живота, както и рождението. Вървенето е и в повдигането на крака, и в спускането му. 268
Проникнах в простото значение на шепотите ти в цветята и във слънцето — сега ме научи да разпознавам думите ти в болката и във смъртта. 269
Цветето на нощта бе закъсняло, когато го целуна утринта, то потрепери и с въздишка падна на земята. 270
През тъгата на всички неща аз долавям тананикането на Вечната Майка. 271
Дойдох на твоя бряг като далечен странник, живях в дома ти като гост, напускам прага ти като приятел, моя Земя. 272
Нека мислите ми дойдат при вас, когато си тръгна, като зарята след залез в полите на звездната тишина. 273
Запали в сърцето ми вечерницата на покоя и нощта тогава нека ми зашепне за любов. 274
Аз съм дете в нощта. През покривалото на мрака, Майко, към теб ръцете си протягам. 275 Работният ден свършва. Скрий лицето ми в прегръдките си, Майко. Нека да сънувам. 276 Дълго гори светилникът на срещата; но при раздялата изгасва в миг. 277 Едничка дума запази за мен в безмълвието си, о, Свят, като умра: „Обичах." 278 Ние живеем в този свят, когато го обичаме. 279 За мъртвите нека да има безсмъртие на славата, за живите — безсмъртие на любовта. 280 Виждал съм те, както в просъница детето вижда майка си в предутринния здрач и се усмихва, и заспива пак. 281
282
Като вървях по пътя с множеството, зърнах твоята усмивка на балкона и запях и тъй забравих за шума. 283 Любовта е самият живот в пълнотата му — като чашата с виното в нея. 284 Те палят своите светилници и пеят свои думи в своите си храмове. Но птиците възпяват твойто име в твоите зори — защото твойто име значи радост. 285
В сърцевината на мълчанието си ме въведи, с песни сърцето ми да преизпълниш. 286
Нека които искат, да живеят з своя съскащ свят на фойерверките. Сърцето ми ламти за твоите звезди, мои Господи. 287 Покрай живота ми като бездънното море пя мъката на любовта, а радостта на любовта пя като птиците в разцъфналите й градини. 288 Щом пожелаеш, изгаси светилника. Ще опозная тъмнината ти и ще я заобичам. 289
290
Някой ден аз ще ти пея в изгрева на някакъв друг свят: „Виждал съм те някога на земна светлина, в човешка обич." 291
В живота ми доплавват облаци от други дни, но вече не за да поръсят дъжд или за да докарат буря, а да обагрят залеза на моето небе. 292
Истината повдига срещу себе си вихрушка, която пръска семената й на четири страни. 293
Снощната буря короняса утринта със златен мир. 294
Истината сякаш идва с последната си дума — и последната й дума ражда следващата. 295
Честит е онзи, при когото славата не е по-бляскава от истината. 296
В сърцето ми прелива сладостта на твойто име, щом забравя своето — като зарите утринни на твойто слънце, когато се стопи мъглата. 297
Смълчаната нощ има прелестта на майката, а гласовитият ден — на детето. 298
Светът обичаше човека, додето се усмихваше. Светът се побоя от него, когато се разсмя. 299
Господ очаква в мъдростта човек да си възвърне детството. 300
Нека почувствам, че светът е въплътяване на твоята любов — тогава моята любов ще му помогне. 301
Твоето слънце се усмихва в зимните дни на сърцето ми и ни за миг не губи вяра в пролетния му цъфтеж. 302
В своята обич Бог целува крайното, човек — безкрайното. 303
Ти прекосяваш пустошта на ялови години, за да достигнеш кратката минута на осъществяването. 304
В Божието мълчание мислите на човека узряват в слово. 305
Ти ще намериш, Вечни пътнико, през песните ми следи от свои стъпки. 306
Нека не те посрамя, Татко, който в своите деца разкриваш собственото си великолепие. 307
Помръкнал е денят, зракът под свъсените облаци прилича на наказано детенце със следи от сълзи по бледите страни и писъкът на вятъра е като вопъл на един ранен свят. Но аз зная, че съм поел на път, за да се срещна с моя Приятел. 308
Някаква тръпка тази нощ раздвижва палмовите листи, нещо се надига в морето, като че сърцето на света се е разтупкало. Изпод кои незнайни небеса ти, Пълнолуние, донасяш в тишината си болезнената тайнственост на любовта? 309
Една звезда бленувам аз, един остров на светлината, дето ще се родя и в глъбините на живителния й покой делата на живота ми ще зреят като оризище под есенното слънце. 310
Дъхът на влажната земя в дъжда се извисява като химна на велико славословие от множеството на безгласната невзрачност. 311
Че любовта може и да загуби, е действителност, която не приемаме за истина. 312
Някой ден ще узнаем, че смъртта не може да ни ограби онова, с което душата ни се е сдобила, защото тя и придобивките й са едно и също. 313
В здрача на вечерта ми Бог идва при мен с цветята от моето минало, запазени в кошницата му свежи. 314
Когато всички струни на живота ми, мой Господарю, са настроени, тогаз при всяко твое докосване ще се разлива музиката на любовта. 315
Нека живея истински, мой Господи, та и смъртта за мен да стане истинска. 316
Човешката история очаква търпеливо тържеството на оскърбения човек. 317
Върху сърцето си усещам твоя поглед в този миг подобно слънчевата тишина на утрото върху самотното поле, чиято жътва е привършила. 318
Копнея за Острова на песните отвъд разбунено Море на крясъците. 319
Прелюдията на нощта започва в музиката на залеза, в неговата тържествена прослава на неописуемия мрак. 320
Аз се катерих на върха, но не видях заслон в неприветливата и пуста висота на славата. Спусни ме, мой Водачо, докато денят не е помръкнал, в долината на покоя, където на живота жътвата узрява в златна мъдрост. 321
Всичко изглежда недействително в тази мъглявина на здрача — кули, чиито основи се разтварят в мрака, и вършини на дървета като мастилени петна. Ще чакам утрото — да се събудя и да видя твоя град на светлината. 322
Страдах и се отчайвах, и познах смъртта, и съм честит, че съм на този несравним свят. 323
Има пространства в живота ми голи и тихи. Те са онези поляни, където отрудените ми дни са намирали въздух и светлина. 324
Избави ме от несбъдналото се мое минало, което, вкопчило се в мене изотзад, прави смъртта тъй трудна. 325
Нека това да е последната ми дума: осланям се на твоята любов. Сканирано и предоставено от www.spiralata.net Каталог: 01-Bulgarian -> 14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika 14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Биография на един йогин Парамаханса Йогананда Предговор 14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Книга първа платон елевсинските мистерии Младостта на Платон и смъртта на Сократ 14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> К. Г. Юнг Автобиография спомени, сънища, размисли Записани и издадени от Аниела Яфе Подготвената съвместно от Юнг и Аниела Яфе автобиография 14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Уолдън или Живот в гората Хенрих Дейвид Торо 14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Вестителите на зората барбара Марчиняк 14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Живот без принцип хенри Дейвид Торо Избрани произведения 14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Образи и символи Размисли върху магическо-религиозната символика 14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Sant Bani Ashram Sanbornton, New Hampshire, usa превод Красимир Христов, 2003 Художник на корицата Димитър Трайчев Кратка биография 14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Писма на елена рьорих 1929 – 1932 Том 2 Един уникален по съдържанието си труд 14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Митът за вечното завръщане Архетипи и повторение Изтегляне 293.74 Kb. Сподели с приятели:
|