Превод от руски
ЛИЛЯНА МИНКОВА
Ф. М. Достоевский - Записки из подполья, 1864
ПОЛНОЕ СОБРАНИЕ СОЧИНЕНИЙ В ТРИДЦАТИ ТОМАХ Т. 5
Превод Лиляна Минкова
Xудожествено оформление ФАМА
http://4eti.me
ISBN 978-954-597-478-6
СЪДЪРЖАНИЕ
ЧАСТ I Подземието 4
I 4
II 7
III 10
IV 13
V 15
VI 17
VII 18
VIII 23
IX 27
X 30
XI 32
ЧАСТ II По повод мокрия сняг 35
I 36
II 45
III 49
IV 56
V 64
VI 68
VII 77
VIII 82
IX 90
X 96
ЧАСТ I
Подземието1
I
Аз съм болен човек... Аз съм зъл човек. Непривлекателен човек съм аз. Мисля, че ме боли черният дроб. Впрочем нищичко не разбирам от болестта си и не съм сигурен какво ме боли. Не се лекувам и никога не съм се лекувал, въпреки че уважавам медицината и докторите. Освен това съм и много суеверен; е, поне толкова, че да уважавам медицината. (Достатъчно съм образован, за да не бъда суеверен, но аз съм суеверен.) Не, от злоба не искам да се лекувам. Ето туй, вие, уважаеми, май че не можете да го разберете. А пък аз го разбирам. То се знае, че не бих могъл да ви обясня в този случай кому именно ще накривя капата със злобата си; аз повече от добре зная, че и на докторите не мога „да им натрия носа“, като не се лекувам при тях; аз най-добре зная, че с всичко това ще навредя само на себе си и на никой друг. И все пак, ако не се лекувам, правя го от злоба. Черният дроб ме боли, е, хубаво, нека още повече да ме заболи!
Аз отдавна вече живея така – от двайсетина години. Сега съм на четирийсет. Преди бях на служба, а сега не съм. Бях зъл чиновник. Бях груб и това ми правеше удоволствие. Нали не вземах рушвети, значи трябваше поне така да се възнаградя. (Несполучлива шега; но няма да я задраскам. Написах я, като мислех, че ще излезе много остроумно; а сега, като разбрах, че съм искал само гнусно да се изфукам – нарочно няма да я задраскам!) Когато към бюрото, зад което седях, се приближаваха понякога посетители за справки – аз им скърцах със зъби и изпитвах неутолима наслада, ако успявах да засегна някого. Почти винаги успявах. Повечето бяха плахи хорица: то се знае – просители. Но от нахаканите особено не можех да търпя един офицер. Той все не искаше да се покори и отвратително дрънчеше със сабята си. Година и половина водих с него война заради тази сабя. Най-сетне аз надвих. Той престана да дрънчи. Впрочем това се случи още през моята младост. Но знаете ли, господа, кое беше най-същественото в злобата ми? Ами тъкмо там беше цялата работа, тъкмо това беше и най-голямата гадост, че аз всеки миг, дори в миг на най-силно раздразнение, позорно съзнавах в себе си, че не само не съм зъл, но не съм даже озлобен човек и само нахалост плаша гаргите, за да се забавлявам. Може да съм с пяна на устата, но само ми донесете някоя кукличка, дайте ми чаец със захарчица и аз комай ще се успокоя. Дори душата ми ще се умили, въпреки че после сигурно ще си скърцам със зъби и от срам няколко месеца ще страдам от безсъница. Ама такъв ми е нравът.
Одеве излъгах за себе си, че съм бил зъл чиновник. От злоба излъгах. Просто се забавлявах и с просителите, и с офицера, а всъщност никога не можах да стана зъл. Всяка минута съзнавах в себе си много и премного най-противоположни на това елементи. Чувствах, че тези противоположни елементи просто гъмжат в мене. Знаех, че цял живот са гъмжали в мен и са напирали навън, но аз не ги пусках, не ги пусках, нарочно не ги пусках навън. Те ме измъчваха до срам; до конвулсии ме докарваха и в края на краищата ми омръзнаха, ох, как само ми омръзнаха! А не ви ли се струва, господа, че аз сега се разкайвам за нещо пред вас, че ви моля да ми простите нещо?... Убеден съм, че така ви се струва... Впрочем, уверявам ви, че ми е все едно, даже и да ви се струва...
Не, не само зъл, аз изобщо нищо не можах да стана: ни зъл, нито добър, ни подлец, нито честен, ни герой, нито насекомо. А сега си доживявам живота в моята дупка, като се дразня със злобната и абсолютно непригодна утеха, че умният човек поначало не може да стане нещо, а става нещо само глупакът. Да, умният човек на деветнайсети век трябва и е нравствено задължен да бъде същество преди всичко безхарактерно; а човекът с характер, деецът – същество предимно ограничено. Това ми е четирийсетгодишното убеждение. Сега съм на четирийсет години, а нали четирийсет години – това е целият живот; та това е най-дълбока старост. Да се живее повече от четирийсет години е неприлично, пошло, безнравствено! Кой живее повече от четирийсет години – отговорете искрено, честно? Аз ще ви кажа кой живее: живеят глупаците, и негодниците живеят. Аз ще го кажа на всички старци право в очите, на всички тези почтени старци, на всички тези среброкоси и благоухаещи старци! На цял свят в очите ще го кажа! Имам право да говоря така, защото аз самият ще доживея до шейсет години. До седемдесет ще доживея! До осемдесет ще доживея!... Чакайте! Оставете ме да си поема дъх...
Сигурно си мислите, господа, че искам да ви разсмивам? И тук грешите. Съвсем не съм такъв веселяк, както ви се струва, или може би ви се струва; впрочем, ако вие, ядосани от целия този брътвеж (а аз вече чувствам, че сте ядосани), намислите да ме питате: кой именно съм аз? – ще ви отговоря: аз съм колежки асесор. Бях на служба, за да има какво да ям (но само за това), и когато миналата година един мой далечен роднина ми остави с духовно завещание шест хиляди рубли, веднага си подадох оставката и се сврях в моята дупка. Аз и преди живеех в тази дупка, но сега се сврях в тази дупка. Стаята ми е отвратителна, мизерна, в края на града. Слугинята ми е селянка, стара, зла от глупост и при това от нея вони. Казват ми, че петербургският климат почва да ми вреди и че с моите нищожни средства е много скъпо да се живее в Петербург. Зная всичко това, зная го по-добре от всички тези опитни и премъдри съветници и кимащи глави. Но аз оставам в Петербург; аз няма да напусна Петербург! Няма да го напусна, защото... Ех!
Та нали е абсолютно все едно – дали ще го напусна, или няма да го напусна.
Впрочем: за какво може да говори с най-голямо удоволствие един порядъчен човек?
Отговор: за себе си.
Е, тогава и аз ще говоря за себе си.
II
Сега ми се иска да ви разкажа, господа, независимо дали желаете или не желаете да слушате, защо аз даже насекомо не успях да стана. Ще ви заявя тържествено, че много пъти исках да стана насекомо. Но даже с това не бях удостоен. Кълна ви се, господа, че премного да съзнаваш – това е болест, истинска, абсолютна болест. За човешкото ежедневие би било повече от достатъчно обикновеното човешко съзнание, тоест половината или четвъртината от порцията, която се пада на един издигнат човек на нашия нещастен деветнайсети век и който има освен това истинското нещастие да живее в Петербург, най-отвлечения и преднамерен град на цялото земно кълбо. (Градовете биват преднамерени и непреднамерени.) Напълно достатъчно би било например онова съзнание, с което живеят всички тъй наречени непосредствени хора и дейци. Хващам се на бас, вие мислите, че пиша всичко това от фукня, да поостроумнича по адрес на дейците, и че от безсмислено фукане дрънча със сабя като моя офицер. Но, господа, кой може да се надува с болестите си, че и да се фука с тях?
Впрочем, какво говоря? Всички го правят; тъкмо с болестите си се хвалят, а пък аз май повече от всички. Няма да спорим; възражението ми е нелепо. Но все пак твърдо съм убеден, че не само премногото съзнание, но дори всяко съзнание е болест. Държа на това. Но да оставим за малко и това. Кажете ми ето какво: защо ставаше така, че като нарочно в същите, да, в същите мигове, когато бях най-способен да съзнавам всички тънкости на „всичко прекрасно и възвишено“, както казваха някога у нас, ми се случваше вече не да осъзнавам, а да извършвам такива грозни постъпки, такива, които... е, да, с една дума, които въпреки че се вършат май от всички, но сякаш нарочно ми се случваха тъкмо когато най-много съзнавах, че никак не би трябвало да ги върша? Колкото повече съзнание имах за доброто и за всичко „прекрасно и възвишено“, толкова по-дълбоко хлътвах в тинята си и толкова по-способен бях напълно да затъна в нея. Но главното беше, че всичкото това сякаш съществуваше у мен не случайно, а сякаш беше редно да е така. Сякаш то беше най-нормалното ми състояние, а съвсем не болест, нито увреждане, тъй че накрая загубих и желание да се боря с това увреждане. Свърши с това, че за малко не повярвах (а може и наистина да повярвах), че това като че е нормалното ми състояние. А изпърво, отначало де, колко мъки изтърпях в тази борба! Не вярвах и с другите да е така и затова цял живот го криех като тайна. Срамувах се (може би дори и сега се срамувам); стигах дотам, че изпитвах някаква тайна, ненормална, подличка насладица да се връщам понякога през някоя безкрайно гадна петербургска нощ в дупката си и напрегнато да съзнавам, че ето и днес пак направих гадост, а стореното не може да се заличи, и вътрешно, тайно да се хапя, да се хапя за това със зъби, да се ям и да се тормозя дотам, че горчилката се превръщаше накрая в някаква позорна, проклета сладост и най-сетне – в несъмнена, сериозна наслада! Да, в наслада, в наслада! Твърдя, че е така. Аз затова и заговорих, защото все ми се иска със сигурност да разбера: изпитват ли и други такива наслади? Ще ви обясня: насладата тук идваше именно от прекалено яркото съзнание за собственото унижение; защото вече сам чувстваш, че си стигнал до последната стена; да, отвратително е, но другояче не може и да бъде; че за тебе вече няма изход, че никога вече няма да станеш друг човек; че дори да ти оставаха още време и вяра, за да се преобразиш в нещо друго, навярно и сам не би пожелал да се преобразиш; но и да беше поискал, пак нищо нямаше да направиш, защото всъщност може би няма и в какво да се преобразиш. А главното и последно – че всичко това става по нормалните и основни закони на прекомерното съзнание и по инерция, произтичаща пряко от тези закони, и следователно не само че няма да се преобразиш, но просто няма какво да сториш. Ето какво излиза например вследствие на прекомерното съзнание: има право да е подлец, сякаш за подлеца е утеха, ако той вече сам чувства, че наистина е подлец. Но стига... Ех, изприказвах куп работи, а какво обясних?... С какво се обяснява тук насладата? Но аз ще обясня! Все пак ще карам докрай! Нали затова хванах перото...
Аз например съм ужасно самолюбие. Мнителен съм и обидчив като някой гърбушко или джудже, но, честна дума, изживявал съм такива минути, че ако се случеше да ми ударят плесница, щях може би даже и на това да се зарадвам. Говоря сериозно: сигурно бих намерил и в това някаква наслада, насладата на отчаянието естествено, но тъкмо в отчаянието се изживяват и най-парещите наслади, особено когато вече много силно съзнаваш безизходността на положението си. А пък тук, при плесницата – та тук просто ще те смаже съзнанието за това, на каква пихтия са те превърнали. И най-важното е, че както и да го въртиш, все излиза, че винаги аз съм най-виновен за всичко и което е най-обидно, че без вина съм си виновен и, тъй да се каже, по законите на природата. Първо, затова съм виновен, че съм по-умен от всички, които ме заобикалят. (Аз винаги съм се смятал за по-умен от всички, които ме заобикалят, и, ще ми повярвате ли, понякога дори съм се притеснявал от това. Поне цял живот съм гледал някак настрана и никога не съм могъл да гледам хората право в очите.) Виновен съм най-сетне и затова, че дори да имаше у мен великодушие, само повече щях да се измъчвам от съзнанието за пълната му безполезност. Та нали сигурно нищо нямаше да мога да направя със своето великодушие: нито да простя, защото оскърбителят може да ме е ударил по законите на природата, а законите на природата не могат да се прощават; нито да забравя, защото, макар да е по законите на природата, все пак – обидно е. Най-сетне даже да бих пожелал да отмъстя на оскърбителя, с нищо и никому не бих могъл да отмъстя, защото сигурно не бих се решил да сторя нещо, дори и да можех. Защо не бих се решил? По това бих искал да кажа отделно две думи.
III
Ами при хората, които умеят да си отмъщават и изобщо да се защищават – как например става това? Ами че като ги обземе, да речем, чувство за мъст, в цялото им същество през това време няма и да остане нищо друго освен това чувство. Такъв господин просто напира право към целта, като побеснял бик, навел надолу рога, и само стена го спира. (Впрочем пред стена такива господа, тоест непосредствените хора и дейци, искрено пасуват. За тях стената не е оправдание, както например за нас, мислещите, и следователно нищо невършещи хора; не е предлог да се върнат от пътя, предлог, в който нашего брата обикновено и сам не вярва, но на който винаги много се радва. Не, те пасуват съвсем искрено. Стената е за тях нещо успокояващо, нравствено освобождаващо и окончателно, сякаш даже нещо мистично... Но за стената после.) Виж, тъкмо такъв непосредствен човек аз смятам за истински нормален човек, какъвто е искала да го види и нежната майка – природата, когато любезно го е зараждала на земята. Завиждам с цялата си жлъч на такъв човек. Той е глупав, не споря с вас за това, но може би нормалният човек трябва да е глупав, откъде да знаете? Може би това е даже много красиво. И аз съм толкова по-убеден в това, тъй да се каже, подозрение, че ако вземем например антитезата на нормалния човек, тоест премного съзнаващия човек, излязъл, разбира се, не от лоното на природата, а от реторта (това е вече почти мистицизъм, господа, но аз подозирам и това), този ретортен човек понякога дотам пасува пред своята антитеза, че добросъвестно смята сам себе си, с цялото си прекомерно съзнание, за мишка, а не за човек. Може да е прекомерно съзнаваща мишка, но все пак мишка, а това е човек и следователно... и т. н. И най-важното е, че той сам, да, сам смята себе си за мишка; никой не го моли за това; а това е важен момент. Но нека видим сега тази мишка в действие. Да допуснем например, че тя също е обидена (а тя почти винаги е обидена) и също иска да отмъсти. Защото в нея може да се натрупа дори повече злоба, отколкото в l’homme de la nature et de la vérité2. Гадното, долно желанийце да отвърне на оскърбителя със същото зло я гложди може би дори по-гадно, отколкото l’homme de la nature et de la vérité, защото l’homme de la nature et de la vérité c вродената си глупост смята отмъщението си чисто и просто за справедливост; а мишката, вследствие на премногото си съзнание, отрича тук справедливостта. Стига се най-сетне до самото действие, до самия акт на отмъщение. Нещастната мишка освен първоначалната гадост е успяла вече да натрупа наоколо си, във вид на въпроси и съмнения, толкова много други гадости; към онзи един въпрос е прибавила толкова много нерешени въпроси, че край нея по неволя се набира някаква съдбовна мътилка, някаква смрадлива кал, състояща се от нейните съмнения, вълнения и най-сетне от храчките, с които я обсипват непосредствените дейци, тържествено застанали наоколо ѝ като съдници и повелители, като високо ѝ се надсмиват с цяло гърло. Разбира се, остава ѝ само да махне на всичко с лапичка и с усмивка на престорено презрение, на което и тя самата не вярва, позорно да се завре в дупката си. Там, в своето отвратително, смрадливо подземие нашата обидена, смазана и осмяна мишка веднага се потапя в студена, отровна и най-важното – вековечна злоба. Четирийсет години поред ще си спомня до най-малките, най-позорните подробности своята обида, като всеки път ще добавя от себе си още по-позорни подробности и злобно ще се дразни и ще се трови от собствената си фантазия. Ще се срамува от фантазията си, но все пак всичко ще си спомни, всичко ще прехвърли, ще измисли срещу себе си какви ли не небивалици под предлог, че и те са могли да се случат, и нищо няма да прости. Ще почне може би и да отмъщава, но някак на изблици, на дребно, иззад печката, инкогнито, без да вярва нито в правото си да отмъщава, нито в успеха на своето отмъщение и знаейки отнапред, че от всичките си опити да отмъсти сама ще изстрада сто пъти повече от онзи, комуто отмъщава, а него май и бълха няма да го ухапе. На смъртния одър пак ще си спомни всичко, с натрупалите се за всичкото това време лихви... Но тъкмо в това ледено, омерзително полуотчаяние, полувяра, в това съзнателно самопогребване приживе от мъка в подземието за четирийсет години, в тази упорито създадена и все пак донейде съмнителна безизходица на положението си, в цялата тази отрова на незадоволени желания, проникнали дълбоко в цялата тази треска от колебания, от взети завинаги решения и настъпващи отново само след миг разкаяния – в това е същината на онази странна наслада, за която говорих. Тя е толкова изтънчена, толкова неподдаваща се понякога на осъзнаване, че малко по-ограничените хора или даже просто хората със здрави нерви няма да разберат нищичко от нея. „Може да не разберат и ония – ще добавите ухилени вие, – които никога не са получавали плесници“ – и по такъв начин учтиво ще ми намекнете, че през живота си аз може би също съм получил плесник и затова говоря като познавач. Обзалагам се, че го мислите. Но успокойте се, господа, аз не съм получавал плесници, въпреки че ми е все едно какво мислите за това. Аз може даже и да съжалявам, че през живота си съм раздал малко плесници. Но стига, нито дума повече по тази извънредно интересна за вас тема.
Продължавам спокойно за хората със здрави нерви, които не проумяват споменатата изтънченост на насладите. Тези господа, при други случаи например, въпреки че реват като бикове, с цяло гърло и въпреки че това им прави, да приемем, голяма чест, както казах вече, пред невъзможността веднага се смиряват. Невъзможност – значи каменна стена? Каква каменна стена? Е, разбира се, законите на природата, изводите на естествените науки, математиката. Като ти докажат например, че си произлязъл от маймуната, няма какво и да се мръщиш, приемай го както си е. Като ти докажат, че всъщност една капчица от собствената ти мазнина трябва да ти е по-скъпа от сто хиляди тебеподобни и че от това положение се обуславят в крайна сметка всички тъй наречени добродетели и отговорности и прочее бълнувания и предразсъдъци, значи приемай го каквото е, няма как, защото две по две е математика. Опитайте се да възразите.
„Но моля ви се – ще ви закрещят, – не може да се въстава: това е две по две четири! Природата не ви пита; нея хич не я интересуват вашите желания и дали ви харесват нейните закони, или не ви харесват. Вие сте длъжни да я приемете такава, каквато е, а следователно и всичките ѝ резултати. Стената, значи, си е стена... и т. н.“ Господи Божичко, та какво ме интересуват природните закони и аритметиката, ако на мен по една или друга причина тези закони и две по две четири не ми харесват? Разбира се, аз няма да пробия такава стена с главата си, ако наистина не ми стигнат силите да я пробия, но няма и да се примиря с нея само защото стената пред мен е каменна и защото не са ми стигнали силите.
Сякаш такава каменна стена наистина е успокоение и наистина носи поне някакво слово на примирение само защото тя е две по две четири. О, нелепост над нелепостите! Съвсем друго е всичко да разбирате, всичко да съзнавате, всички невъзможности и каменни стени; да не се примирявате с нито една от тези невъзможности и каменни стени, щом ви е противно да се примирявате; да стигнете по пътя на най-неизбежни логични комбинации до най-отвратителни заключения на вечната тема, че дори и за каменната стена ти като че ли с нещо сам си виновен, макар пак да е пределно очевидно, че съвсем не си виновен, и поради това, скърцайки мълчаливо и безсилно със зъби, сладострастно да замреш в бездействие, да мечтаеш за това, че както излиза – дори няма на кого и да се сърдиш; че няма обект и може би никога няма да се намери, че тук има подмяна, фалшификация, мошеничество, че това е просто помия – не се знае какво е и не се знае кой е, но въпреки всички тези неизвестности и фалшификации вас все пак ви боли и колкото повече ви е неизвестно, толкова повече боли!
IV
– Ха-ха-ха! Та вие след всичко това и в зъбобола ще намерите наслада! – ще възкликнете вие със смях.
– А защо не? И в зъбобола има наслада – ще отговоря аз. – Мен цял месец ме боляха зъби; зная, че има. В този случай, разбира се, хората не злобеят мълком, а пъшкат; но тези стонове не са искрени, те са ехидни стонове, а тъкмо в ехидството е цялата работа. Тъкмо в тези стонове се изразява насладата на страдащия; ако не изпитваше от тях наслада, нямаше и да стене. Това е сполучлив пример, господа, и аз ще го развия. В тези стонове намира израз, първо, цялата унизителна за съзнанието ни безцелност на вашата болка; цялата справедливост на природата, на която вие, разбира се, плюете, но от която вие все пак страдате, а тя – не. Изразява се съзнанието, че враг не си откривате, а болка има; съзнанието, че вие, въпреки всевъзможните Вагенхаймовци, сте напълно роби на вашите зъби; че ако някой си пожелае, зъбите ще престанат да ви болят, но ако ли не пожелае, може още три месеца да ви болят; и че най-сетне, ако все още не сте съгласни и все пак протестирате, остава ви за собствена утеха единствено сам да се нашибате или да набъхтате по-болезнено с юмрук вашата стена и абсолютно нищо повече. Да, ето тъкмо от тези кървави обиди, тъкмо от тези подигравки, неизвестно чии, започва най-сетне насладата, стигаща понякога до висше сладострастие. Моля ви, господа, вслушайте се някога в стоновете на образования човек от деветнайсети век, страдащ от зъби, някъде на втория или на третия ден от болестта, когато той почва да стене вече не така, както е стенал първия ден, тоест не просто защото го болят зъбите; не като някой груб селяк, а както стене човек, „откъснал се от почвата и от народните начала“, както се изразяват сега. Стоновете му стават някак противни, пакостно злобни и продължават по цели дни и нощи. И уж сам знае, че хич няма да си помогне със стоновете; знае по-добре от всички, че само напразно мъчи и дразни и себе си, и другите; знае, че даже и публиката, пред която се старае, и цялото му семейство вече с отвращение са му се наслушали, не му вярват за пукната пара и разбират, че той би могъл другояче да стене, по-просто, без рулади и извивки, и че той се глези само от злоба и ехидство. Та именно във всички тези осъзнавания и позори е сладострастието. „Тъй, значи, безпокоя ви, сърцето ви късам, не давам никому вкъщи да спи. Е, хубаво, тогава недейте спа, чувствайте и вие всеки миг, че ме болят зъби. За вас аз сега не съм вече герой, какъвто исках да изглеждам преди, а просто гадничко човече, негодник. Е, тъй да е! Много се радвам, че сте ме разбрали. Противно ви е да слушате подличките ми стонове? Ами нищо, че ви е противно; аз ей сега ще ви изкарам една още по-противна рулада...“ И сега ли не разбирате, господа? Не, изглежда, трябва дълбоко да се доразвиете и доосъзнаете, за да разберете всички отсенки на това сладострастие! Вие се смеете? Много се радвам. Моите шеги, разбира се, са безвкусни, чепати, объркани, със самосъмнение. Но нали това е, защото аз сам себе си не уважавам. Нима съзнаващият човек може що-годе да се уважава?
V
Е, нима може, нима може поне що-годе да уважава себе си човек, който дори в самото чувство за собствено унижение е посегнал да търси наслада? Говоря сега това не от някакво сладникаво разкаяние. Аз изобщо не понасях да казвам: „Простете, татко, няма вече“ – не защото бях неспособен да го кажа, а, напротив, може би тъкмо защото бивах прекалено способен на това, и още как! Случваше се сякаш нарочно да се заплета в нещо, за което не съм ни най-малко виновен. Това вече беше най-гадното. При това аз пак изпадах в умиление, разкайвах се, проливах сълзи и, разбира се, мамех сам себе си, въпреки че съвсем не се преструвах. Сърцето някак гадно ме подвеждаше... В такива случаи даже законите на природата не можеха да бъдат обвинени, въпреки че именно законите на природата непрекъснато и повече от всичко цял живот са ме обиждали. Гадно ми е да си спомням всичко това, но и тогава ми беше гадно. Та нали понякога след не повече от минута аз вече със злоба съобразявах, че всичко това е лъжа, лъжа, отвратителна лицемерна лъжа, тоест всички тези разкаяния, всички тези умиления, всички тези обещания за възраждане. А попитайте, защо осакатявах и мъчех така сам себе си? Отговор: защото ми беше ужасно скучно да седя със скръстени ръце; затова се впусках в тези кълчения. Честна дума, така е. Наблюдавайте се внимателно сами, господа, тогава ще разберете, че е така. Сам си измислях приключения и си съчинявах живот, та поне някак да поживея. Колко пъти ми се е случвало – е, да се обидя например, ей тъй, за нищо, нарочно; и хем сам знаеш понякога, че без причина си се обидил, сам си се навил, но дотам се докараш, че накрая, така е, наистина се обидиш. Мен цял живот някак ме е теглило да правя такива номера, тъй че накрая престанах да бъда и господар на себе си. Веднъж поисках насила да се влюбя, даже на два пъти. И наистина страдах, господа, уверявам ви. Дълбоко в душата си не вярваш, че страдаш, иде ти да се надсмееш, и все пак страдам, и то истински, не на шега; ревнувам, място не си намирам... И всичкото от скука, господа, всичкото от скука; инертността ме гнетеше. Нали прекият, законен, непосредствен плод на съзнанието е инертността, тоест съзнателното седене-със-скръстени-ръце. Вече споменах за това по-горе. Повтарям, настойчиво повтарям: всички непосредствени хора и дейци тъкмо затова са дейни, защото са тъпи и ограничени. Как да се обясни това? Ето как: поради своята ограниченост те вземат най-близките и второстепенни причини за първоначални и по този начин се убеждават по-бързо и по-лесно от другите, че са намерили необоримото основание за дейността си – и се успокояват; а нали това е най-важното. Нали за да почнеш да действаш, трябва предварително да си напълно успокоен и да не са останали вече никакви съмнения. Добре, ами аз например, как да се успокоя? Къде ми са първоначалните причини, на които да се опра, къде са ми мотивите? Откъде да ги взема? Аз се упражнявам в мислене, а следователно у мен всяка първоначална причина веднага повлича след себе си друга още по-първоначална и тъй нататък до безкрайност. Такава именно е същността на всяко съзнание и мислене. И значи това са пак закони на природата. А какво следва накрая като резултат? Ами пак същото. Спомнете си: одеве говорих за отмъщението. (Вие положително не сте вникнали.) Казано е: човек отмъщава, защото намира в това справедливост. Значи той е намерил първоначалната причина, основанието е намерил, а именно: справедливостта. Ще рече, той е абсолютно успокоен и следователно си отмъщава спокойно и успешно, убеден, че върши честно и справедливо дело. А нали аз не виждам тук справедливост, не намирам и никаква добродетел и следователно, ако почна да отмъщавам, то ще е може би само от злоба. Разбира се, злобата би могла да надвие всичко, всичките ми съмнения и, значи, би могла напълно успешно да послужи вместо първоначална причина тъкмо защото тя не е причина. Но какво да правя, ако в мене и злоба няма (нали одеве с това започнах). Пак заради тези проклети закони на съзнанието злобата у мен се подлага на химическо разлагане. Гледаш – обектът се изпарява, основанията изчезват, виновник не се намира, обидата става не обида, а фатум, нещо като зъбобол, за който никой не е виновен, а следователно остава пак същият изход – тоест да набъхтиш по-силно стената. Е, и махнеш с ръка, защото не си открил първоначалната причина. А опитай се да се увлечеш от чувството си сляпо, без разсъждения, без първоначална причина, отпъждайки поне за през това време съзнанието; намрази или обикни, само колкото да не седиш със скръстени ръце. Най-късно вдругиден ще почнеш да презираш сам себе си, задето съзнателно си измамил сам себе си. В резултат: сапунен мехур и инертност. О, господа, та аз може би само затова се смятам за умен човек, защото цял живот нищо не съм могъл нито да почна, нито да свърша. Нека, нека да съм дърдорко, безвреден досаден дърдорко, както и всички ние. Но какво да се прави, щом прякото и единствено предназначение на всеки умен човек е дърдоренето, тоест съзнателното преливане от пусто в празно.
VI
О, ако не вършех нищо само от мързел. Господи, как бих се уважавал тогава. Бих се уважавал тъкмо защото съм способен да бъда поне мързелив; щях да притежавам поне една неоспорима черта, в която и аз самият щях да съм сигурен. Въпрос: кой е той? Отговор: мързеливец; безкрайно приятно би било да чуваш това за себе си. Значи с положителност определен, значи има какво да се каже за мен. „Мързеливец!“ – та това е звание и предназначение, това е кариера. Не се присмивайте, така е. Тогава аз съм по право член на най-известен клуб и единственото ми занимание е непрекъснато да се уважавам. Познавах един господин, който цял живот се гордееше, че разбира от лафит. Той смяташе това за свое неоспоримо достойнство и никога не се съмняваше в себе си. Умря не само със спокойна, а с тържествуваща съвест и беше напълно прав. А аз бих си избрал тогава кариера: бих бил мързеливец и чревоугодник, но не обикновен, а например съчувстващ на всичко прекрасно и възвишено. Как ви харесва? Аз отдавна си мечтаех за това. Вярно, че на моите четирийсет години това „прекрасно и възвишено“ ужасно ми е втръснало; но така е сега, на четирийсет години, а тогава – о, тогава щеше да е друго! Веднага бих си намерил и подходяща дейност – а именно: да пия за здравето на всичко прекрасно и възвишено. Бих използвал всеки случай, за да пролея първо в чашата си сълза, а после да я пресуша за всичко прекрасно и възвишено. Тогава бих превърнал всичко на света в прекрасно и възвишено; в най-гадния, безспорен боклук бих открил прекрасното и възвишеното. Бих станал сълзлив като мокър сюнгер. Художник е нарисувал например картина като на Ге. Веднага пия за здравето на художника, нарисувал картина като на Ге, защото обичам всичко прекрасно и възвишено. Някакъв автор е написал „всеки както си ще“; веднага пия за здравето на „когото ще да е“, защото обичам всичко „прекрасно и възвишено“. Срещу това ще поискам да ме уважават, ще преследвам онзи, който няма да проявява уважение към мен. Живея спокойно, умирам тържествено – та това е прелест, същинска прелест! И такъв корем бих си пуснал тогава, такава тройна гушка бих си издокарал, такъв нос на пияница бих си измайсторил, че всеки срещнат, щом ме погледне, би казал: „Виж, това да! Виж, това вече наистина е положително нещо!“ А пък признайте, господа, че в нашия отрицателен век е ужасно приятно да чуваш такива отзиви.
VII
Но всичко това са златни мечти. О, кажете, кой пръв е заявил, кой пръв е провъзгласил, че човек прави пакости само защото не познава истинските си интереси; и че ако го просветим, ако му отворим очите за неговите истински, нормални интереси, човек веднага би престанал да върши пакости, веднага би станал добър и благороден, защото, ако е просветен и разбира истинските си интереси, той ще вижда именно в доброто собствената си изгода, а нали се знае, че нито един човек не може да действа съзнателно против собствените си изгоди и следователно би почнал, тъй да се каже, по необходимост да върши добро? О, младенец! О, чисто, наивно дете! Та преди всичко кога е бивало през всички тези хилядолетия човек да действа единствено само поради собствената си изгода? Какво да правим с милионите факти, свидетелстващи как хората съзнателно, тоест разбирайки напълно истинските си изгоди, са ги оставяли на второ място и са се втурвали по друг път, на риск, наслуки, непринуждавани от никого и от нищо, а като че ли само защото не са желали посочения път и упорито, своеволно са прокарвали друг, труден, безсмислен, като са го налучквали едва ли не в мрак. Тогава значи това упорство и своеволие наистина им е било по-приятно от всякаква изгода... Изгода! Какво значи изгода?
Пък и наемате ли се съвсем точно да определите в какво именно се състои човешката изгода? Ами ако се случи така, че човешката изгода понякога не само може, но дори трябва да се състои тъкмо в това в някой случай да си пожелаеш лошото, а не изгодното? Но щом е така, щом такъв случай може да има, значи цялото правило отива по дяволите. Как мислите, има ли такъв случай? Вие се смеете; смейте се, господа, но само отговорете: съвсем вярно ли са изброени човешките изгоди? Няма ли такива, които не само не са се вместили, но и не могат да се вместят в никаква класификация? Та нали вие, господа, доколкото ми е известено, сте взели целия ваш списък на човешките изгоди като средно аритметично от статистическите цифри и от научноикономическите формули. Нали вашите изгоди са благоденствието, богатството, свободата, спокойствието, е, и тъй нататък, и тъй нататък; така че човек, който например явно и съзнателно би се опълчил против целия този списък, би бил според вас, е, да, разбира се, и според мене също, мракобесник или съвсем луд, така ли? Но ето кое е чудното: защо става така, че всички тези статистици, мъдреци и любители на рода человечески, като изброяват човешките изгоди, винаги пропускат една изгода? Дори изобщо не я слагат в сметката в онзи вид, в който трябва да се взема, а от това зависи цялата сметка. Бедата нямаше да е голяма – ами да се вземе тази изгода и да се включи в списъка. Но нещастието е там, че тази чудновата изгода не се вмества в никаква класификация, не се побира в нито един списък. Аз например имам един приятел... Ех, господа! Та той е и ваш приятел; та и на кого, на кого ли не е приятел! Пристъпвайки към работа, този господин веднага ще ви изложи красноречиво и ясно как именно трябва да се постъпи според законите на разсъдъка и истината. Нещо повече: с вълнение и страст ще ви говори за истинските, нормалните човешки интереси; с насмешка ще укори късогледите глупци, които не разбират нито своите интереси, нито истинското значение на добродетелта; и – точно след четвърт час, без всякакъв неочакван страничен повод, а тъкмо поради нещо такова вътрешно, което е по-силно от всичките му интереси – ще скрои съвсем друг номер, тоест ще тръгне явно срещу онова, за което сам е говорил: и срещу законите на разума, и срещу собствената си изгода, е, с една дума, против всичко... Предупреждавам, че моят приятел е събирателно лице и затова е някак трудно да се вини само той. Там е работата, господа – не съществува ли всъщност нещо такова, което почти за всеки човек е по-скъпо дори и от най-добрите му изгоди, или (за да не нарушаваме логиката) има една такава най-изгодна изгода (именно пропусканата, за която стана дума току-що), по-важна и по-изгодна от всички други изгоди, и за нея, ако стане нужда, човек е готов да се опълчи против всички закони, тоест против разума, честта, спокойствието, благоденствието – с една дума, против всички тези прекрасни и полезни неща, само за да постигне тази първоначална, най-изгодна изгода, която му е по-скъпа от всичко.
– Е, да, но все пак изгода – прекъсвате ме вие. Извинете, ние още ще поговорим, пък и работата не е в каламбура, а там, че тази изгода е забележителна тъкмо с това, че руши всичките ни класификации и непрекъснато разбива всички системи, създадени от любителите на рода человечески за щастието на рода человечески. С една дума, на всичко пречи. Но преди да ви назова тази изгода, искам лично да се компрометирам и затова дръзко заявявам, че всички тези прекрасни системи, всички тези теории, които разясняват на човечеството истинските му, нормални интереси с цел то, като се стреми по необходимост да постигне тези интереси, да стане веднага добро и благородно – са засега според мене само логистика! Да, да, логистика! Та нали да се утвърждава например тази теория за обновяване на целия човешки род чрез системата на собствените му изгоди, та това според мене е почти същото... като да се твърди например след Бъкл, че цивилизацията облагородява човека и следователно той става по-малко кръвожаден, по-малко способен за война. То според логиката у него май точно така излиза. Но човек е толкова пристрастен към системата и към отвлечения извод, че е готов умишлено да изопачи истината, готов е да запуши уши, да затвори очи само за да оправдае логиката си. Нарочно вземам този пример, защото е много ярък пример. Та огледайте се наоколо: кръв се лее като река, че и някак много-много весело, сякаш шампанско. Ето ви целия наш деветнайсети век, в който е живял и Бъкл. Ето ви Наполеон – и великия, и сегашния. Ето ви Северна Америка – вековния съюз. Ето ви най-сетне карикатурния Шлезвиг-Холщайн... И какво именно облагородява у нас цивилизацията? Цивилизацията изработва у човека само многостранност на усещанията и... абсолютно нищо повече. А чрез развитието на тази многостранност човек ще стигне, току-виж, и дотам, че ще намери в кръвта наслада. Та нали това вече му се е случвало. Забелязали ли сте, че най-изтънчените кръвопроливци почти винаги са били най-цивилизовани господа, на които всичките разни там Атили и Стенки Разини понякога не са могли и на малкия пръст да се хванат, и ако те не се хвърлят така ярко в очи като Атила и Стенка Разин, то е тъкмо защото се срещат прекалено често, прекалено са обикновени, свикнали сме с тях. Тъй или иначе, от цивилизацията човек е станал ако не по-кръвожаден, с положителност по-лошо и по-гадно кръвожаден отпреди. Преди той е виждал в кръвопролитието справедливост и със спокойна съвест е изтребвал, когото е трябвало; а сега ние, макар и да смятаме кръвопролитието за гадост, все пак се занимаваме с тая гадост, и то повече отпреди. Кое е по-лошо? – решете сами. Казват, че Клеопатра (извинете за този пример от римската история) обичала да забива златни карфици в гърдите на робините си и намирала наслада в техните викове и гърчове. Ще кажете, че това е било във времена, относително казано, варварски; ами и сега времената са варварски, защото и сега (също относително казано) се забиват карфици; то и сега човек, въпреки че се е научил да вижда понякога по-ясно, отколкото през варварските времена, далеч още не е свикнал да постъпва така, както му сочат разумът и науката. И все пак вие сте съвсем сигурни, че той непременно ще свикне, когато изчезнат напълно някои стари, лоши навици и когато здравият смисъл и науката напълно превъзпитат и напътят нормално природата человеческа. Вие сте сигурни, че тогава човек сам доброволно ще престане да греши и, тъй да се каже, ще, не ще, няма да противопоставя волята си на своите нормални интереси. Нещо повече: тогава, казвате вие, самата наука ще научи човека (макар според мене това да е вече разкош), че всъщност той не притежава, а и никога не е притежавал нито воля, нито прищявка и че той самият не е нищо повече от клавиш на пиано или винтче на орган; и че освен това на света съществуват и закони на природата; така че всичко, което той прави, става съвсем не по негово желание, а от само себе си, по законите на природата. Следователно достатъчно е само да бъдат открити тези закони на природата, и човек вече няма да отговаря за постъпките си и ще му бъде безкрайно леко да живее. Тогава всички човешки постъпки ще бъдат преценявани естествено по тези закони, математически, нещо като логаритмична таблица, до 108 000, и вписани в календара; или още по-добре, ще се появят някои благонамерени издания, като сегашните енциклопедически речници, в които всичко ще бъде така точно изчислено и отбелязано, че на този свят няма да има вече нито действия, нито приключения.
И тогава – всичко това вие го казвате – ще настъпят нови икономически отношения, вече съвсем готови и също изчислени с математическа точност, тъй че в миг ще изчезнат всевъзможните въпроси, всъщност поради това, че за тях ще бъдат получени всевъзможни отговори. Тогава ще бъде изграден кристалният дворец. Тогава... Е, с една дума, тогава ще долети птицата Каган. Разбира се, съвсем не може да се гарантира (това вече аз го казвам), че тогава няма да бъде например ужасно скучно (защото какво ще ни остане да правим, нали така, когато всичко ще бъде изчислено по таблица), но затова пък всичко ще бъде извънредно благоразумно. То се знае, от скука какво ли няма да измислиш! Нали и златните карфици от скука се забиват, но това още нищо не е. Лошото е (това пак аз го казвам), че тогава, току-виж, може и на златните карфици да се зарадват. Та нали човек е глупав, феноменално глупав. Впрочем той даже никак да не е глупав, затова пък е толкова неблагодарен, че друг като него няма да намериш. Ето аз например съвсем няма да се учудя, ако изведнъж, ни в клин, ни в ръкав, сред всеобщото бъдещо благоразумие се появи някакъв джентълмен с неблагодарна или по-добре казано, с ретроградна и подигравателна физиономия, сложи ръце на хълбоци и каже на всички ни: слушайте, господа, а защо да не ритнем всичкото това благообразие отведнъж с крак, да го разпердушиним само и само всичките тези логаритми да отидат по дяволите, а пък ние да си поживеем пак според глупавата си воля! И това пак нищо, но обидното е, че нали непременно ще намери последователи: така е устроен човекът. И всичкото това по най-несериозна причина, за която сякаш не заслужава и да се споменава: тъкмо заради това, че човек всякога и навсякъде, който и да е той, е обичал да действа, както той си иска, а съвсем не така, както са му повелявали разумът и изгодата; а може да се желае и против собствената изгода, а понякога и безусловно трябва (това вече е моя идея). Свое собствено, волно и свободно желание, своя собствена, ако ще би и най-дива прищявка, своя фантазия, та макар и трескава понякога до лудост – тъкмо всичко това е онази същата, пропуснатата, най-изгодната изгода, която не се поддава на никаква класификация и от която всички системи и теории непрекъснато отиват по дяволите. И откъде са го измислили всички тези мъдреци, че на човек му трябва някакво нормално, някакво добродетелно желание? Откъде наистина са си въобразили, че на човек му трябва непременно благоразумно изгодно желание? На човек му трябва единствено самостоятелното желание, каквото и да струва тази самостоятелност и до каквото и да доведе. То нали и желанието дявол го знае...
VIII
– Ха-ха-ха! Ами че нали желание всъщност, ако щете, изобщо няма! – прекъсвате ме вие със смях. – Науката дори днес дотолкова е успяла да анатомира човека, та и сега вече знаем, че желанието и тъй наречената свободна воля не са нищо друго освен...
– Чакайте, господа, аз самият исках така да започна. Признавам си, че дори се уплаших. Тъкмо исках да викна, че нали желанието зависи всъщност дявол го знае от какво и май слава Богу, че е така, но си спомних за науката и... си млъкнах. А вие веднага заговорихте. Е, добре, да речем, че наистина намерят някога формулата на всичките ни желания и прищевки, тоест от какво зависят, по какви именно закони протичат, как именно се разпространяват, към какво са устремени при такъв и такъв случай и пр., и пр., тоест истинска математическа формула – та нали тогава човек, току-виж, веднага престане да желае, да, изглежда, сигурно ще престане. Защото какво желание е то – да желаеш по таблица? Нещо повече: той веднага ще се превърне от човек във винтче на орган или нещо подобно; защото какво представлява човек без желания, без воля и без искания, ако не винтче във вала на орган? Как мислите? Да пресметнем вероятностите – може ли да се случи това или не?
– Хм... – решавате вие – нашите желания в повечето случаи са погрешни поради погрешното разбиране на изгодите ни. Затова желаем понякога същински безсмислици, защото поради глупостта си виждаме в тези безсмислици най-лесния път за постигане на някаква предварително допускана изгода. А когато всичко това бъде обяснено, изчислено върху хартия (което е твърде възможно, защото е гнусно и безсмислено, нали, предварително да си убеден, че някои от законите на природата човек никога няма да опознае), тогава естествено ще изчезнат тъй наречените желания. Защото ако някога желанието съвпадне напълно с разума, нали ние тогава ще разсъждаваме, а няма да желаем, поради това всъщност, че нали е невъзможно например, запазвайки ума си, да желаем безсмислици и по такъв начин съзнателно да вървим против разума и да си желаем вредата... А тъй като всички желания и разсъждения наистина могат да бъдат изчислени, защото нали все някога ще открият законите на нашата тъй наречена свободна воля, следователно – шегата настрана – ще може да се състави нещо като таблица и ние наистина ще желаем по тази таблица. Та нали ако на мен например някога ми изчислят и докажат, че щом съм показал на еди-кого си кукиш, станало е именно защото не съм могъл да не го покажа и е било неизбежно именно с еди-кой си пръст да го покажа — какво свободно ще остане тогава в мен, особено ако съм учен човек и съм завършил някъде образованието си? Ами че аз тогава ще мога да изчисля целия си живот за трийсет години напред; с една дума, ако и това стане, тогава вече няма да има какво да правим; все едно ще трябва да го приемем. Изобщо ние трябва неуморно да си повтаряме, че задължително в еди-каква си минута и при еди-какви си обстоятелства природата не ни пита; че трябва да я приемаме такава, каквато е, а не както ние си фантазираме, и ако наистина се стремим към таблица и календар, е, и... та дори и към ретортата, какво да се прави, трябва да се приеме и ретортата! Иначе тя сама, без вас ще се приеме...
– Н-да, но тъкмо тук е за мен мъчнотията! Господа, извинете ме, че се разфилософствах; това са четирийсет години сврян в дупката си! Позволете да пофантазирам. Вижте какво: разумът, господа, е хубаво нещо – това е безспорно, но разумът е само разум и задоволява само разсъдъчната способност на човека, а желанието е проява на целия живот, тоест на целия човешки живот заедно с ума и с всички почесвания. И въпреки че нашият живот в тази си проява е често гадорийка, но все пак е живот, а не само извличане на квадратен корен. Нали аз например съвсем естествено искам да живея, за да задоволя цялата си способност да живея, а не да задоволя само разсъдъчната си способност, тоест някаква двайсета част от цялата си способност да живея. Какво знае разумът? Разумът знае само онова, което е успял да познае (някои неща той навярно никога няма да познае; това може и да не е утеха, но защо пък и да не го кажа?), а човешката природа действа цялостно, с всичко, заложено в нея, съзнателно и несъзнателно, може и да лъже, но живее. Подозирам, господа, че ме гледате със съжаление; повтаряте ми, че не може просветен и образован човек, с една дума, такъв, какъвто ще е бъдещият човек, съзнателно да пожелае нещо, което му е неизгодно, че това е математика. Напълно съм съгласен, наистина е математика. Но за стотен път ви повтарям, има един само случай, един единствен, когато човек може нарочно, съзнателно да пожелае за себе си дори вредното, глупавото, дори най-глупавото, а именно: да има право да си пожелае дори и най-глупавото и да не е обвързан със задължението да си пожелава само умното. Та нали това най-глупаво, нали тази лична прищявка, наистина, господа, може да е най-изгодното за нашего брата от всичко съществуващо на земята, особено в някои случаи. И по-специално може да е по-изгодно от всички изгоди даже в случай, че ни носи явна вреда и противоречи на най-здравите изводи на нашия разум за изгодите – защото във всеки случай ни запазва най-важното и най-ценното, тоест нашата личност и нашата индивидуалност. Ето на, някои твърдят, че наистина тъкмо това е най-ценното за човека; желанието може, разбира се, ако иска, да се спогажда с разума, особено ако не се злоупотребява с това, а се използва умерено; то е и полезно, и дори понякога похвално. Но желанието много често и дори най-често напълно и упорито се разминава с разума и... и... и знаете ли, че и това е полезно и дори понякога много похвално? Господа, да допуснем, че човек не е глупав. (Наистина, нали това съвсем не може да се твърди за него, та дори само защото, ако той е глупав, кой тогава ще е умен?) Но ако и да не е глупав, все пак е чудовищно неблагодарен! Феноменално неблагодарен. Аз дори мисля, че най-доброто определение за човека е: същество двукрако и неблагодарно. Но това още не е всичко; това още не е най-големият му недостатък; най-големият му недостатък е постоянното неблагонравие, постоянно, като се почне от всемирния потоп до шлезвигхолщайнския период в съдбините човешки. Неблагонравие, а следователно и неблагоразумие; защото отдавна се знае, че неблагоразумието произтича именно от неблагонравие. Хайде, опитайте се да хвърлите поглед върху историята на човечеството; е, какво ще видите? Величествено? Да допуснем, че е величествено; само Родоският колос например какво нещо е! И нали ненапразно господин Анаевски твърди за него, че според едни той бил сътворен от човешки ръце; други пък били убедени, че е създаден от самата природа. Пъстро ли? Да, ако щете и пъстро; да вземем само парадните мундири на военните и цивилните през всички векове и у всички народи – само туй колко е, а с вицмундирите може съвсем да ти се вземе умът; никой историк няма да се оправи. Еднообразно ли е? Е, ако щете и еднообразно: все се бият, бият, и сега се бият, и преди са се били, и после са се били – съгласете се, че това е дори прекалено еднообразно. С една дума, за световната история всичко може да се каже, всичко, каквото би могло да хрумне и на най-разстроеното въображение. Само едно не може да се каже – че е благоразумно. При първата дума ще ви приседне. И дори ето какво се среща тук всяка минута: та нали в живота непрекъснато се явяват такива благонравни и благоразумни хора, такива мъдреци и любители на човешкия род, които си поставят за цел именно цял живот да са колкото може по-благонравни и благоразумни, тъй да се каже, да светят на ближните си, всъщност за да им докажат, че на този свят наистина може да се преживее и благонравно, и благоразумно. И какво? Знае се, че мнозина от тези любители рано или късно, към края на живота си са изменяли на себе си, като са се забърквали в някаква скандална история, понякога дори в най-непристойни. Ще ви попитам сега: та какво може да се очаква от човека като същество, надарено с такива странни качества? Отрупайте го, ако щете, с всички земни блага, потопете го цял в щастие, тъй че само мехурчета да изскачат на повърхността на щастието като над вода; задоволете го икономически така, че абсолютно нищо да не му остане да прави, освен да спи, да яде курабийки и да се грижи за непрекратяването на световната история – той и тогава, човекът де, и тогава само от неблагодарност, само заради пасквила ще направи мръсотия. Ще рискува дори курабийките и нарочно ще пожелае най-пагубната глупост, най-неикономическата безсмислица, само и само да примеси към това положително благоразумие своя пагубен фантастичен елемент. Тъкмо своите фантастични мечти, най-пошлата си глупост ще пожелае да си запази само за да си потвърди (сякаш е чак толкова необходимо), че хората все още са хора, а не клавиши на пиано и че макар и на тях да свирят собственоръчно самите природни закони, заплашват да я докарат дотам, че вече освен календара не ще можеш нищо друго да си пожелаеш. И не само това: дори ако той наистина би се оказал клавиш на пиано и това му се докажеше даже с естествените науки и математически, той пак няма да се вразуми, а нарочно ще направи нещо напук, единствено от неблагодарност; всъщност за да настои на своето. Ако пък не намери средства – ще измисли разрушение и хаос, ще измисли разни страдания и пак ще настои на своето! Ще пусне по света проклятие, а тъй като само човек може да проклина (това е вече негова привилегия, която най-много го отличава от другите животни), той май само с проклятието ще постигне своето, тоест наистина ще се убеди, че е човек, а не клавиш на пиано! Ако кажете, че и всичкото това може да се изчисли по таблица, и хаосът, и мракът, и проклятието, тъй че вече самата възможност за предварително пресмятане ще спре всичко и разумът ще надделее – тогава човек нарочно за този случай ще се направи на луд, за да няма разум и да настои на своето! Аз вярвам в това, отговарям за това, защото нали цялата човешка дейност се състои, изглежда, наистина само в това всяка минута човек да си доказва, че той е човек, а не винтче! Може и на гърба си, но е доказвал; може и с диващина, но е доказвал. А след всичко това как да не съгрешиш, да не похвалиш, че това още го няма и желанието все още зависи дявол знае от какво...
Вие ми крещите (ако изобщо ме удостоите с вашия крясък), че нали тук никой не ми отнема волята; че тук непрекъснато се мъчат някак да уредят, щото моята воля сама, по собствена воля, да съвпада с нормалните ми интереси, със законите на природата и с аритметиката.
– Ех, господа, каква ли ще е тая собствена воля, щом работата опира до таблица и до аритметика, когато ще е в сила само това две по две четири? Две по две и без моята воля ще е четири. Такава ли бива собствената воля!
IX
Господа, аз, разбира се, се шегувам и сам зная, че неумело се шегувам, но нали пък и не бива всичко да се взема за шега. Аз може би се шегувам, скърцайки със зъби. Господа, измъчват ме въпроси; разрешете ми ги. Ето вие например искате да отучите човека от старите му навици и да поправите волята му съобразно изискванията на науката и здравия смисъл. Но откъде знаете, че човек не само може, но и трябва да бъде така променян? От какво заключавате, че е толкова необходимо човешкото желание да трябва да се поправи? С една дума, откъде знаете, че такова поправяне наистина ще донесе изгода на човека? И ако трябва всичко да кажем докрай, защо сте така твърдо убедени, че за човека наистина винаги е изгодно да не се опълчва срещу истинските, нормалните изгоди, гарантирани от доводите на разума и аритметиката, и че това е закон за цялото човечество? Та засега това е още само ваше предположение. Да приемем, че това е закон на логиката, но може би съвсем не и на човечеството. Вие може би мислите, господа, че съм луд? Позволете да направя уговорка. Съгласен съм: човек е животно предимно съзидаващо, орисано да се стреми съзнателно към целта и да се занимава с инженерно изкуство, тоест вечно и непрестанно да си проправя път, та макар и накъдето и да било. Но може би тъкмо поради това му се иска понякога да кривне встрани, защото е орисан да си проправя този път, а може би още и затова, че колкото и глупав да е по начало непосредственият деец, все пак понякога се досеща, че този път, оказва се, почти винаги води накъдето и да било и че най-важното е не накъде води, а само да води и благонравното дете, пренебрегвайки инженерното изкуство, да не се отдава на пагубна леност, която, знае се, е майка на всички пороци. Човек обича да гради и да прокарва пътища, това е безспорно. Но защо той страстно обича и разрушението, и хаоса? Ето това ми обяснете! Но на мен самия ми се ще да кажа специално две думи по въпроса. Дали не обича толкова разрушението и хаоса (защото е безспорно, че той понякога много ги обича, това е факт), защото сам инстинктивно се бои да постигне целта и да завърши сградата, която вдига? Отде знаете, може би той обича сградата само отдалеч, а съвсем не отблизо; може би той обича само да я гради, а не да живее в нея, като я предоставя после aux animaux domestiques3, каквито са мравките, овните и пр., и пр. Виж, мравките имат съвсем друг вкус. Те си имат една чудесна сграда от същия вид, навеки нерушима – мравуняка.
Достопочтените мравки са почнали от мравуняка и навярно пак с мравуняка и ще свършат, което прави голяма чест на тяхното постоянство и положителност. Но човекът е същество лекомислено и неприятно и може би като играча на шах обича единствено само процеса на постигане на целта, а не самата цел. И кой знае (не може да се гарантира), може би поначало онази цел на този свят, към която човечеството се стреми, да се свежда изцяло до тази непрекъснатост на процеса на постигането, иначе казано – към самия живот, а не към целта като такава, която представлява, разбира се, само това две по две четири, тоест една формула, но нали това две по две четири вече не е живот, господа, а начало на смъртта. Поне човек винаги се е боял някак от това две по две четири, а аз и сега се боя. Да допуснем, че човек върши само това – търси тези две по две четири, прекосява океани, живота си жертва в това търсене, но да открие, наистина да намери – ей Богу, някак се бои. Ами той чувства, че щом открие, вече няма да има какво да търси. Работниците, като си свършат работата, поне ще вземат пари, ще се отбият в кръчмата, после ще се намерят в участъка – и ето ти занимания за цялата седмица. А човекът къде ще отиде? Едно е несъмнено – че у него всеки път, щом постигне подобни цели, се забелязва някаква неловкост. Той обича постигането, но да постигне – вече не чак толкова и това е, разбира се, ужасно смешно. С една дума, човекът е устроен комично; във всичко това явно има каламбур. Но две по две четири е наистина нещо непоносимо. Две по две четири – та това е според мене чисто нахалство. Две по две четири ви се фука, изпречило се е с ръце на хълбоците на пътя ви и плюе. Съгласен съм, че две по две четири е нещо превъзходно; но ако трябва всичко вече да хвалим, то и две по две пет също е понякога много мило нещо.
И защо сте толкова твърдо, толкова тържествено сигурни, че само нормалното и положителното – с една дума, само благоденствието е изгодно за човека? Дали разумът не греши за изгодите? Ами че може би човек обича не само благоденствието? Може би точно толкова обича и страданието? Може страданието да е за него точно толкова изгодно, колкото благоденствието? А човек понякога обича страданието ужасно, страстно и това е факт. В случая е излишно да правим справки в световната история; попитайте сам себе си, ако, разбира се, сте човек и поне що-годе сте живели. Що се отнася до моето лично мнение, да се обича единствено само благоденствието е дори някак неприлично. Дали е добре или зле, но и да строшиш понякога нещо, е също много приятно. Та аз в случая съвсем не защищавам страданието, нито благоденствието. Защищавам... своята прищявка и това тя да ми бъде гарантирана, когато стане нужда. Във водевилите например страданието не се допуска, зная го. В кристалния дворец то е направо немислимо: страданието е съмнение, то е отрицание, а какъв е този кристален дворец, в който можеш да се усъмниш? А при това аз съм убеден, че човек никога няма да се откаже от истинското страдание, тоест от разрушението и хаоса. Страданието – та нали то е единствената причина за съзнанието. И макар да доложих в началото, че според мене съзнанието е най-голямото нещастие за човека, но аз зная, че човек го обича и няма да го замени за никакви задоволства. Съзнанието стои например безкрайно по-високо от две по две. А след две по две, разбира се, няма да има вече нищо – няма да има не само какво да се прави, но даже и да се научава. Всичко, което ще можем тогава, ще е да затъкнем петте си сетива и да потънем в съзерцание. А при съзнанието, въпреки че се стига до същия резултат, тоест пак няма да има какво да се прави, ще можеш поне сам себе си понякога да нашибаш, а това все пак малко съживява. Ретроградно наистина, но все пак по-добре от нищо.
X
Вие вярвате в кристалната сграда, навеки неразрушима, тоест такава, на която няма да може нито скришом да ѝ се изплезиш, нито да ѝ покажеш в джоба кукиш. Е, да, но аз може би тъкмо затова се боя от тази сграда, защото е кристална и навеки неразрушима и защото няма да може даже скришом да ѝ се изплезиш.
Ето, виждате ли: ако вместо дворец е кокошарник и завали дъжд, аз може би ще се пъхна в кокошарника, за да не се измокря, но все пак няма да взема кокошарника за дворец от благодарност, че ме е запазил от дъжда. Вие се смеете, вие дори казвате, че в този случай кокошарник или палат е все едно. Да – отговарям аз, – ако трябваше да живеем само за да не се измокрим.
Но какво да се прави, ако съм си втълпил в главата, че хората живеят и не само за това и че ако живееш, нека да е поне в палати. Това е моето искане, моето желание. Вие ще го изстържете от мен само когато промените желанията ми. Хайде, променете ги, прелъстете ме с друго, дайте ми друг идеал. Но засега аз няма да приема кокошарника за дворец. Нека дори кристалната сграда да е блъф, нека по законите на природата тя и да не се полага и аз да съм я измислил само поради собствената си глупост, поради някои старинни нерационални навици на нашето поколение.
Но какво ме интересува, че не се полага. Не е ли все едно, щом тя съществува в моите желания, или по-добре казано, съществува, докато съществуват моите желания? Може би вие пак се смеете? Моля – смейте си се; аз ще приема всички подигравки и пак няма да кажа, че съм сит, ако съм гладен; все пак зная, че няма да се примиря с компромис, с безкрайната периодична нула, само защото тя съществува по законите на природата и съществува реално. Няма да приема за венец на желанията си доходна къща с жилища за бедни наематели с договор за хиляда години и за всеки случай с табелка на зъболекаря Вагенхайм. Унищожете моите желания, заличете моите идеали, покажете ми нещо по-добро и аз ще ви последвам. Ще кажете навярно, че не си струва да се захващате с мен; но в такъв случай нали и аз мога да ви отвърна със същото. Ние разсъждаваме сериозно; а щом не желаете да ме удостоите с вниманието си, няма да ви се кланям. Аз си имам подземието.
А докато още живея и желая – да ми изсъхне ръката, ако пренеса макар и една тухла за тази доходна къща! Не гледайте, че одеве сам отрекох кристалната сграда единствено защото няма да може да ѝ изплезиш език. Казах го съвсем не защото чак толкова обичам да се плезя. Може би се сърдех само, че между всичките ви сгради и досега няма поне една, на която да можеш да не се изплезиш. Напротив, бих дал изобщо да ми отрежат езика, само от благодарност, ако се наредеше така, че аз сам вече никога да не поискам да го изплезя. Какво ме интересува, че е невъзможно да стане така и трябва да се задоволявам с квартири под наем. А защо съм създаден с такива желания? Нима съм създаден единствено за да стигна до извода, че цялото мое създаване е само измама? Нима няма никаква друга цел? Не вярвам.
Впрочем знаете ли какво: убеден съм, че на нашего брата от подземието трябва да му се стяга юздата. Макар че е способен да преседи мълчаливо в дупката си близо четирийсет години, излезе ли веднъж на бял свят и се отприщи, той вече говори, говори, говори...
XI
Край, господа: по-добре човек нищо да не прави! По-добре съзнателно бездействие! И така, да живее подземието! Макар и да казах, че завиждам с всичката си жлъч на нормалния човек, все пак в условията, в които го виждам, не искам да съм на негово място (въпреки че все пак няма да престана да му завиждам. Не, не, във всички случаи подземието е по-изгодно!) Там поне може... Ех! Ами че аз и сега лъжа!... защото сам зная като две по две, че подземието съвсем не е по-доброто, а нещо друго, съвсем друго, за което жадувам и все не мога да намеря! По дяволите подземието!
Даже ето какво би било по-добре: аз самият да вярвах поне на нещо от всичко, което сега написах. Но кълна ви се, господа, че не вярвам нито на една, ама нито на една думичка от всичко онова, което изпонадрасках сега! Тоест аз може и да вярвам, но в същото време, кой знае защо, чувствам и подозирам, че лъжа като циганин.
– Но тогава защо написахте всичко това? – казвате ми вие.
– Ами да ви затворя аз вас за четирийсетина години без каквото и да било занимание, че да дойда при вас след четирийсет години в подземието да ви видя докъде сте я докарали. Нима може да се оставя човек без работа сам четирийсет години?
– Не е ли срамно, не е ли унизително! – ще ми кажете може би, поклащайки презрително глави. – Вие жадувате живот, а решавате въпросите на живота с логическа неразбория. И колко досадни, колко дръзки са вашите нападки, а в същото време как се страхувате! Говорите глупости и сте доволен от тях; говорите дързости, а сам непрекъснато се боите заради тях и молите за извинение. Твърдите, че от нищо не ви е страх, и в същото време се умилквате да чуете нашето мнение. Твърдите, че скърцате със зъби, и същевременно остроумничите, за да ни разсмеете. Вие знаете, че остроумията ви не са остроумни, но очевидно сте много доволен от литературните им достойнства. Може би наистина ви се е случвало да страдате, но вие ни най-малко не уважавате страданието си. У вас има и истина, но няма целомъдрие; от най-дребнава суетност изнасяте вашата истина на показ, на позор, на тържището... Вие несъмнено искате да кажете нещо, но от страх криете последната си дума, защото ви липсва решителност да я изречете, а притежавате само плашливо нахалство. Хвалите се със съзнание, но вие само се колебаете, защото, макар че умът ви работи, сърцето ви е помрачено от разврат, а без чисто сърце – не може да има пълно, правилно съзнание. А колко сте досаден, как се натрапвате, как се предвземате! Лъжа, лъжа и пак лъжа!
Разбира се, че всички тези ваши думи аз сам ги съчиних сега. Това също е от подземието. Аз там четирийсет години поред съм слухтял през пролуките за тези ваши думи. Аз сам ги измислих, нали друго и нямаше как да измисля.
Нищо чудно, че съм го заучил наизуст и че е добило литературна форма...
Но нима, нима наистина сте толкова лековерни, та си въобразявате, че аз ще публикувам всичко това, пък и ще ви го дам да го четете? А ето още една загадка за мен: защо всъщност ви наричам „господа“, защо се обръщам към вас като че наистина към читатели? Такива признания, каквито имам намерение да правя, не се публикуват и не се дават никому да ги чете. Поне аз нямам толкова твърдост, пък и не смятам за нужно да имам. Но ето какво: влезе ми в главата една фантазия и аз искам на всяка цена да я осъществя. Ето каква е работата.
В спомените на всеки човек има такива неща, които той не открива всекиму, а само на приятели. Има и такива, които той и на приятели няма да открие, а само на себе си, и то под секрет. Но има най-сетне и такива, които човек се бои да открива дори и на себе си и такива неща у всеки порядъчен човек се насъбират доста. Бих казал даже така: колкото е по-порядъчен човек, толкова повече са те у него. Аз самият поне едва наскоро се реших да си спомня някои свои минали приключения, а досега винаги съм ги заобикалял и дори с някаква тревога. Но сега, когато не само си спомням, но дори се реших да записвам, сега искам именно да проверя: може ли човек поне със самия себе си да бъде напълно откровен и да не се уплаши от цялата истина? Впрочем ще отбележа: Хайне твърди, че правдиви автобиографии са почти невъзможни и човек сигурно ще натрупа куп лъжи сам за себе си. Според него Русо например положително е натрупал лъжи за себе си в своята изповед и дори преднамерено ги е натрупал, от суетност. Убеден съм, че Хайне е прав; аз много добре разбирам как понякога само от суета можеш да си припишеш същински престъпления и дори много добре разбирам каква може да е тази суетност. Но Хайне е съдил за човек, който се изповядва пред публика. А пък аз пиша само за себе си и веднъж завинаги заявявам, че макар да пиша сякаш се обръщам към читатели, правя го само заради изложението, защото така ми е по-лесно да пиша. Това е въпрос на форма, само на форма, а читатели аз никога няма да имам. Вече го заявих...
Не искам с нищо да се ограничавам при съставянето на моите записки. Ред и система няма да въвеждам. Каквото си спомня, това и ще запиша.
Ето например, биха могли да се хванат за думата и да ме попитат: ако вие наистина не разчитате на читатели, защо правите сега със самия себе си, и то на хартия, такива уговорки, тоест че няма да въвеждате ред и система, че ще запишете каквото си спомните и т. н., и т. н.? Защо са тези обяснения? Защо се извинявате?
– Върви, че разбери – отговарям аз.
Впрочем тук има цяла психология. Може и това да е, че аз съм просто страхливец. А може би и това, че нарочно си представям публика пред себе си, за да се държа по-прилично, докато ще записвам. Причините могат да са хиляда.
Но ето и друго: за какво, защо всъщност искам да пиша? Ако не е за публика, може би просто така, мислено да си спомня всичко, без да го пренасям върху хартията?
Така е; но върху листа то ще излезе някак по-тържествено. В това има нещо внушително, ще бъда по-взискателен към себе си, стилът ми ще се подобри. Освен това: може би от записването наистина ще изпитам облекчение. Ето днес например особено ме потиска един отдавнашен спомен. Спомних си го ясно още преди няколко дни и оттогава ме преследва като досаден музикален мотив, които не иска да ме остави на мира. А пък трябва да се отърва от него. Такива спомени имам стотици; но от време на време от стотиците се отделя един и ме потиска. Кой знае защо, вярвам, че ако го запиша, ще се отърва от него. Защо пък да не опитам?
И най-сетне: скучно ми е, аз непрекъснато нищо не върша. А записването наистина като че ли е работа. Казват, че работата прави човека добър и честен. Ето един шанс поне.
Днес вали сняг, почти мокър, жълт, мътен. Вчера също валя, тия дни също. Струва ми се, че по повод мокрия сняг си спомних онази случка, която сега не иска да ме остави на мира. И така, нека това да бъде повест по повод мокрия сняг.
ЧАСТ II
По повод мокрия сняг
Когато със горещо слово
и с чест извлякох аз отново
душата ти от мрак дълбок,
и с мъка страшна във сърцето
прокле ти, кършейки ръцете,
обгърналия те порок;
когато съвестта със спомен
бичуваше жестоко ти,
разкривайки във разказ волен
живота си от по-преди;
от срам и ужас овладяна,
когато ти закри лице,
потресена, в сълзи обляна
и с негодуващо сърце...
И т. н., и т. н., и т. н.4
Сподели с приятели: |
