Защита на правото на недискриминация, предвидено в закона за защита срещу дискриминацията

В обществото съществуват различни отношения между правните субекти и по-конкретно между физическите лица, а също така между тях и отделни организации, правно-организационни форми, юридически лица. В основата на всички тях е правото на зачитане на правата на другия субект и неприкосновеността на личността. Когато се извърши нарушение на това право, се стига до нарушаване на основни права и свободи на гражданите.

От друга страна, в обществените отношения съществуват и отношения между държавата и отделните субекти. Отново в основата на тези отношения следва да са основните права на субектите и зачитането им от държавата.

В чл. 6 от Конституцията на Република България е предвидено, че всички хора се раждат свободни и равни по достойнство и права. Всички граждани са равни пред закона. Не се допускат никакви ограничения на правата или привилегии, основани на раса, народност, етническа принадлежност, пол, произход, религия, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично и обществено положение или имуществено състояние. С тази норма държавата е въвела правото на недискриминация за лицата като основно и конституционно защитено право. Следователно всеки субект има право на равно третиране. Това важи както за отношенията между субектите, така и за отношенията между държавата и отделните субекти.

Правото на недискриминация е гарантирано от Конституцията и законите на Република България право. Никой не може да бъде третиран различно на основание своя пол, раса, народност, етническа принадлежност. Това е първата и сериозна стъпка в законодателството за прокламиране на правото на равно третиране. Защитата на тези права се осъществява посредством средствата и способите, предвидени в законите. При нарушаването им всеки засегнат има право на защита.

Тук ще се спрем на правото на защита, предвидено в законодателството на Република България. Правото на защита е дадено при нарушаване на правата на индивида. В случаите, когато е осъществено такова нарушаване, нарушителят е длъжен да обезщети причинените вреди. В чл. 45 от Закона за задълженията и договорите е предвидено, че всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму. Вината се предполага до доказване на противното. С тази норма в закона е въведена възможност на всяко лице да потърси защита в случай, че е нарушено правото му на равно третиране. Това е обща норма, която се прилага за всички отношения – както за възникналите до 1 януари 2004 г., когато влезе в сила Законът за защита срещу дискриминация (ЗЗСД), така и за възникналите след тази дата.

Със Закона за защита срещу дискриминация законодателят въведе много повече способи за защита на правото на равно третиране. До приемането на този закон, както бе посочено по-горе, изрична правна уредба съществуваше за наличието на правото да се получи обезщетение за причинени вреди както в най-общия случай, така и при настъпили вреди вследствие накърняване на правото на равно третиране.

След влизане в сила на ЗЗСД на 1 януари 2004 г. се разшири обхватът на приложение на правото на равно третиране. Създадоха се множество правни средства за защита на засегнатите от неравно третиране личности. Създаде се правната възможност освен самият субект да защити правата си, също така и различни от личността правни субекти – организации с нестопанска цел, да упражняват правата на засегнатите лица. Освен това се създаде и Комисия за защита от дискриминация.

С новоприетия закон е предвидено, че се дава защита от дискриминация на всички физически лица на територията на Република България, сдружения на физически лица, както и юридически лица по отношение на членския им състав и заетите в тях лица. Със закона е въведено и легално понятие за това какво е дискриминация. В чл. 4, ал. 1 от ЗЗСД е предвидена забрана на всяка пряка или непряка дискриминация, основана на пол, раса, народност, етническа принадлежност, човешки геном, гражданство, произход, религия или вяра, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или обществено положение, увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно положение, имуществено състояние или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република България е страна. Предвидено е, че пряка дискриминация е всяко по-неблагоприятно третиране на лице на основата на признаците по ал. 1, отколкото се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства. Непряка дискриминация е поставянето на лице въз основа на признаците по ал. 1 в по-неблагоприятно положение в сравнение с други лица, чрез привидно неутрална разпоредба, критерий или практика, освен ако тази разпоредба, критерий или практика е обективно оправдан/а с оглед на законова цел и средствата за постигане на целта са подходящи и необходими.

Правото на равно третиране може да се реализира и при упражняване правото на труд. Работодателят няма право да третира различно едно лице въз основа на признаците по чл. 4, ал. 1 от закона при наемане на работа. Освен това е длъжен да осигури равно заплащане и равни възможности за обучение, професионална квалификация и преквалификация, израстване в длъжност или ранг. При наличие на неравно третиране по време на работа работодателят е длъжен да отстрани незаконосъобразното развитие на отношенията.

При правото на образование и обучение също всички лица имат право на недискриминация и равно третиране.

С цел защита на правото на равно третиране със ЗЗСД е създадена и Комисия за защита от дискриминация. Комисията е независим, специализиран държавен орган за предотвратяване на дискриминация, защита от дискриминация и осигуряване равенство на възможностите. Тя осъществява контрол по прилагането и спазването на този или други закони, уреждащи равенство в третирането. Изключително прогресивно е виждането на законодателя за превениране на нарушенията при неравно третиране. Законодателството и до приемането на ЗЗСД предвиждаше право на обезщетение за причинени вреди, но не беше създало форма за недопускане настъпване на нарушаването и превенция от нарушаването. Докато с правомощията на Комисията за защита от дискриминация – чл. 47 от ЗЗСД, се предвиди именно такава възможност и за превениране на нарушенията. Изрично е посочено, че Комисията установява нарушения на този или други закони, уреждащи равенство в третирането, постановява предотвратяване и преустановяване на нарушението и възстановяване на първоначалното положение, налага предвидените санкции и прилага мерки за административна принуда, дава задължителни предписания с оглед спазването на този или други закони, уреждащи равенство в третирането, обжалва административните актове, постановени в нарушение на този или други закони, уреждащи равенство в третирането, завежда искове пред съда и встъпва като заинтересуваната страна по дела, заведени по този закон или друг закон, уреждащ правото на равно третиране.

Следователно е създаден специализиран държавен орган, чиято цел е да осигурява правото на равно третиране, да реализира правото на защита от дискриминация и да установява нарушенията, да постановява преустановяването им, възстановяване на първоначалното положение без дискриминация и да прилага санкции. Освен това, с цел предотвратяване на нарушението, да прилага мерки за административна принуда. Правомощията си Комисията упражнява след вземане на решение в специално производство. Производството се образува по жалба на засегнатите лица, инициатива на Комисията, сигнали на физически и юридически лица, на държавни и общински органи. Следователно всички изброени лица са легитимирани да искат образуване на специално производство. Със своите решения Комисията за защита срещу дискриминация осъществява правомощията си, предвидени в чл. 47 от ЗЗСД. По силата на решенията се реализира и правото на защита и встъпване във висящ исков процес за защита правата на равно третиране, както и се налагат санкции и принудителни административни мерки. В случаите, когато нарушението е установено с решение на Комисията за защита срещу дискриминация, лицето, което е претърпяло вреди от нарушението, може да предяви иск за обезщетение по общия ред срещу органите, организациите или лицата, причинили вредите. Това е предвидено в чл. 74 от ЗЗСД. В случаите, когато вредите са причинени на граждани от незаконни актове, действия или бездействия на държавни органи и длъжностни лица, искът за обезщетение се предявява по реда на Закона за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани. Останалите искове се предявяват по общия ред, предвиден в чл. 45 и 49 от ЗЗД. Но фактът, че са предвидени искове след производството пред Комисията, не означава, че не може директно да бъде сезиран съдът. Установяването на нарушението не е изключителен прерогатив на Комисията. Когато е поискано, Комисията ще установи нарушението, а ако не – няма пречка да се предяви и установителен иск пред съда, като нарушението ще се установи със сила на пресъдено нещо.

Производството пред Комисията е само един от способите за осигуряване на правото на равно третиране на субектите в Република България. Освен този способ са въведени и специални искове за защита.

Със ЗЗСД всяко лице, чиито права на равно третиране са нарушени, може да иска пред районния съд чрез предявяване на иска: установяване на нарушението; осъждане на нарушителя-ответник да преустанови нарушението и възстанови положението преди нарушението, както и да се въздържа в бъдеще от по-нататъшни нарушения; обезщетение за вреди.

Правото да предявят исковете, предвидени в чл. 71, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3, а именно за установяване на нарушението, осъждане на ответника да преустанови нарушението и да възстанови положението преди нарушението, както и да се въздържа от по-нататъшни нарушения, е дадено на всяко лице, чиито права по ЗЗСД или друг закон, уреждащ правото на равно третиране, са нарушени. Освен това със ЗЗСД е въведено самостоятелно право на синдикални организации и техни поделения да предявяват исковете, описани по-горе, от името на лицата, чиито права са нарушени, по тяхно искане. С тази норма на чл. 71, ал. 2 от ЗЗСД в законодателството е въведено противоречие. Нормата има както материалноправен, така и процесуален характер. Но тя влиза в противоречие с процесуалния закон, а именно – чл. 15 от ГПК. В чл. 15 от ГПК се предвижда, че искове се предявяват от името на лица, тоест следва да има отделен правен субект, който може да е страна в процеса. А в случая на чл. 71, ал. 2, хипотеза 2 от ЗЗСД законодателят е дал възможност иск да се предявява от поделение на синдикална организация. Според мен в случая става въпрос за законно представителство и, поради това че ГПК е по-специален, ще следва да се приложат неговите изисквания като се определи коя е страната по делото, и искът се предяви от синдикалната организация чрез нейното поделение. В противен случай ще настъпи противоречие и с останалите правила на ГПК относно призоваване и разпростиране на силата на пресъдено нещо. Дори да се приеме, че ЗЗСД е по-нов, то той не съдържа процесуални правила, които да изключват приложението на ГПК. Следователно трябва да се приеме, че право да предяви иск има поделение на синдикална организация, но само като представител на синдикалната организация. Освен това право да предявят исковете по чл. 71, ал. 1 от ЗЗСД имат и юридическите лица с нестопанска цел за осъществяване на общественополезна дейност.

Особеността на лицата, предвидени в чл. 71, ал. 2 от ЗЗСД да предявяват искове, идва от тяхната дейност, но освен това те предявяват иска не от свое име, а в качеството си на процесуални субституенти, тъй като в цитираната норма е предвидено, че предявяват исковете от името на лицата, чиито права са нарушени, и то по тяхно искане. Процесуална предпоставка за допустимост на иска ще бъде посочването на лицето, от чието име се предявява искът, както и какви негови права са нарушени, какво се иска от съда и доказателства, че това лице е поискало от синдикалната организация, нейно поделение или юридическо лице с нестопанска цел за осъществяване на общественополезна дейност да защитят правата му чрез предявяване на иск.

Освен правото на иск, тези лица имат право и да встъпят във висящ процес. Това означава, че ако лицето, чиито права са засегнати, е предявило иск, то в защита на неговите права е дадено право на тези лица и организации да встъпят в процеса, без да е необходимо да имат правен интерес. В този случай според мен не следва да има искане от лицата, чиито права са накърнени и които са предявили искове. Следователно те могат да встъпят във всеки процес при защита правото на недискриминация.

Изключително нова за правото в Република България е хипотезата, предвидена от законодателя в ал. 3 на чл. 71 от ЗЗСД, и с нея в практиката възникват множество проблеми. В тази норма е предвидено, че право да предявят исковете по чл. 71, ал. 1, т.т. 1-3 от закона имат синдикалните организации, техни поделения и юридически лица с нестопанска цел. Следователно е изрично предвидена правна възможност да се защитят нарушените права на множество отделни лица, чрез предявяването на иск от посочените организации. Въпросът, който се поставя, е от чие име се предявяват исковете. След като е посочено, че могат да предявят и самостоятелен иск, то това би следвало да са исковете за установяване на нарушението, осъждане на ответника да преустанови нарушението и да възстанови положението преди нарушението и да се въздържа от по-нататъшни нарушения. Иск за обезщетение за вреди според мен не може да се предяви от тези организации, поради факта, че те са юридически лица, и поради факта, че правото на обезщетение е за всеки конкретен субект и не възниква общо и еднакво за всички субекти. В този случай може да се приложи предходната ал. 2 на чл. 71 и чрез процесуална субституция да се предяви иск за обезщетение за вреди. Но синдикалната организация или организацията с нестопанска цел, макар и да е предвидено в закона, не би могла да предяви иск за обезщетение за вреди от собствено име в защита на множество лица. В случаите когато са предявени искове в защита на обществен интерес, засегнатите лица могат да встъпят в процеса. Тогава те ще имат качеството на подпомагаща страна. Встъпването може да се извърши до приключване на събирането на доказателства в първата инстанция. Но тогава лицата в този процес не могат да предявяват искове – те единствено могат да подпомагат ищеца в установяване на правата на всички засегнати лица, включително и своите.

При предявен иск за защита правото на недискриминация в осъществяване на отделните правни възможности, посочени в чл. 71, ал. 1, т.т. 1-3 от ЗЗСД, лицата, които са предявили иска, могат в едномесечен срок от предявяването му да разгласят този факт чрез публикации или по друг избран от тях писмен начин, като отправят покана към други засегнати лица, синдикални организации, поделенията им, юридически лица с нестопанска цел да встъпят в процеса. Тези лица могат да встъпят в производството до приключване на устните състезания. Следователно при заявено искане за встъпване във висящ процес съдът ще следва да провери кога е направена писмената покана, публикация или друг начин на оповестяване на процеса, както и в какъв етап е развитието на производството по делото. Направените повече от един месец след предявяване на иска разгласявания ще преклудират правото на лицата, поискали това, да встъпят в процеса, а освен това искането за встъпване следва да бъде заявено до приключване на устните състезания в първата инстанция. Макар и да не е казано изрично, че това трябва да стане при първоинстанционното разглеждане на делото, то следва от общия принцип, а именно, че встъпването на страните в процеса трябва да се извърши до приключване на производството в първата инстанция – чл. 174 от ГПК.

При всички тези правни възможности за защита на правата на лицата, засегнати от неравно третиране, законодателят е предвидил и един съществен инструмент за гарантиране правата на равно третиране, а именно – разместване на доказателствената тежест в исковия процес. Правилата относно доказателствената тежест са от значение за упражняване правото на защита при нарушено право на недискриминация. Общият принцип за установяване на фактите в гражданския процес е предвиден с нормата на чл. 127 от ГПК. Създадено е доказателственото правило, че всяка страна, която твърди определени факти, следва да ги докаже. Законодателят е предвидил, че за лицето, което е жертва на дискриминация, ще е много по-трудно да установи всички факти, които са от значение за определяне на дадени действия или бездействия като дискриминация. Поради това е създал специална норма – чл. 9 от ЗЗСД.

Налице е възможност съдът да определи по различен от обичайния начин доказателствената тежест, за да приеме наличието на дискриминация. Установяването й става по реда, предвиден в този закон, и следователно чл. 9 от ЗЗСД е нормата, която предвижда разместване на доказателствената тежест. Това разместване се извършва по преценка на съда. Ако съдът установи, че са налице достатъчно непреки доказателства, може да приеме, че е налице дискриминация. Тогава в тежест на ответника е да установи, че не е извършил дискриминация. Респективно да установи, че е имал оправдателна с оглед на правния ред причина да извърши действието, което представлява непряка дискриминация, и е бил правно защитен в това свое действие, било е правно оправдано да го извърши. На доказване подлежат винаги юридически факти. Следователно при случаите на твърдяна дискриминация ищецът трябва да установи определени факти, с оглед на които съдът да приеме за вероятно основателен изводът, че е налице дискриминация, и да приложи нормата на чл. 9 от ЗЗСД като прецени дали ответникът е доказал, че не е нарушено правото на равно третиране или е била налице основателна причина за извършването на определените като дискриминационни действия или бездействия.

Нормата на чл. 9 от ЗЗСД предвижда особено правило за разпределяне на доказателствената тежест. При презумпциите съществува материално-правна норма, приравняваща правните последици на презумпционната предпоствака на презумирания факт. При наличие на презумпция съдът е длъжен да приеме, че при доказване на презумпционната предпоставка са се осъществили фактите, предвидени в презумпционната норма. При правилото по чл. 9 от ЗЗСД за съда не съществува задължение. Създадено е специално правило, при което, ако съдът приеме, че има достатъчно факти, от които може да се направи извод, че е налице дискриминация, ответникът трябва да докаже, че не е нарушил правото на равно третиране. Следователно законодателят е предоставил преценката дали може да се направи извод, че е налице дискриминация, от някои факти, които не установяват с абсолютна увереност наличието на дискриминация, за да приеме, че тя е доказана, ако ответната страна не установи, че не е нарушено правото на равно третиране. При презумпциите съдът е длъжен да приеме предвидените в техните норми последици. Докато при правилото по чл. 9 ЗЗСД съдът прави анализ на фактите по делото и едва тогава може да приеме наличие на дискриминация и да изследва дали е доказано, че не е нарушено правото на равно третиране. Ето защо, във всеки конкретен случай трябва да се преценява дали е налице нарушение на правото на равно третиране. В този смисъл само наличието на принадлежност към някои от признаците, очертани от ЗЗСД като основание за дискриминация, не е достатъчна, за да наложи обръщане на доказателствената тежест. Следва да се установи, че е налице неравно третиране, сравнено при равни други условия, и отново тежестта на доказване е на този, който твърди дискриминация. Той трябва да установи както дискриминационния признак, така и наличието на равни други условия за него, при които ответникът е извършил нарушение, като е третирал друго лице при същите условия по-благоприятно. В този смисъл съдът не е длъжен винаги да обръща тежестта на доказване, а само при установени предпоставки и с оглед на конкретния случай.

Съгласно правилото на чл. 9 от ЗЗСД, ако съдът установи факти, от които може да направи обосновано предположение, че е налице дискриминация, то следва да приеме, че такава се е осъществила. Освен ако ответникът не докаже, че не е нарушил правото на равно третиране. Доказването от страна на ответника трябва да е пълно, като обхваща всички факти, на които се основава ищецът, и установи други факти, опровергаващи съществуването на фактите, установени от ищеца. А също така и да докаже факти, от които може да се направи извод, че не е налице дискриминация или че извършените дискриминационни действия са оправдани с оглед на законова цел и средствата за постигане на целта са подходящи и необходими.

Освен очертаните способи за защита, която се реализира в гражданския процес, законодателят е предвидил в чл. 73 от ЗЗСД възможност за защита и от актове на администрацията. Съгласно този текст всяко лице, чиито права са засегнати от административен акт, издаден в нарушение на ЗЗСД или други закони, уреждащи равенство в третирането, може да го обжалва пред съда по реда на ЗАП, съответно ЗВАС. Следователно изискване на закона е административният акт да действа по отношение на това лице, като в хода на административния процес то ще получи защитата, която му гарантира ЗЗСД, включително и разместване на доказателствената тежест, ако са налице предпоставките за това.
В заключение следва да се посочи, че правото на равно третиране е гарантирано в Конституцията и законодателството на Република България. При нарушение всеки гражданин или организация може да получи защита по способите, предвидени в закона. Но следва да се отбележи, че правото има една основна роля, освен тази да възстановява правния порядък, а именно да превенира нарушенията на правата. Наличието на правосъзнание и утвърждаването му в обществото е най-добрата гаранция за защита правото на недискриминация. Това означава, че липсата на нарушение на правото на равно третиране е най-добрият начин на гарантиране на това право. Административната и съдебна защита са само един способ да се възстанови желаната в обществото хармония между субектите и зачитането на свободата на гражданите.

Summary

PROTECTION OF THE RIGHT TO NON-DISCRIMINATION

It reviews the procedure before and the powers of the special body established by the Act, namely the Commission for the Protection against Discrimination, as well as the available judicial remedies. The article analyses the civil actions which can be brought by virtue of the Act. It deals with problems bearing on the locus standi of those entitled to institute proceedings, including claiming damages, under the Act, on their own behalf or on behalf of others. Special attention is devoted to the application of the rule providing for shifting of the burden of proof in case of alleged discrimination. Lastly, the author mentions that those whose rights to equal treatment are infringed by an administrative act can challenge it before the courts within the procedure established by the Administrative Procedure Act.