отделен от Христовото тяло Днес много искрено вярващи в Исус християни живеят своя живот извън църквата и Божието семейство. За целта, всеки намира своите оправдания или основания в Божието слово, но истината е, че техният поглед е бил пречупен през призмата на дадена болка, нараняване или разочарование. Други пък искат да опазят себе си от кваса в църквата или просто да изчакат по-добри времена за тяхното приобщаване и реализация в Тялото. Но каквито и да са мотивите, те никога не могат да бъдат основание за вярващият да се отдръпва и да живее отделен от Божието семейство. Ето и основните причини за това:
В своята първосвещеническа молитва към Отец, записана в Йоан 17 гл, Исус се моли всички онези, които биха повярвали в Него да бъдат едно, както Отец, Сина и Св. Дух са едно. И причината за това е “за да повярва светът, че Ти си ме пратил.” – 21 ст. От този стих разбираме, че едно от най-големите свидетелства пред света, е единството на църквата. Нещо повече - в 22 стих Исус заявява, че дава славата Си на църквата поради същата тази причина - нейното единство. От тук можем да заключим, че само този, който поддържа единството на църквата, живее за славата на Бог. Всичко това ни показва голямата отговорност, която всеки един от нас носи като член на Неговото тяло. В Мат 12:25 Исус ясно ни посочва, че дом или царство разделени против себе си не ще могат да устоят. Ето защо Той би приел само тези, който изграждат пред този свят свидетелството за единството на Неговата църква.
В Йоан 15:2,4,5 ни се разкрива една от основните цели на християнството – да бъдем плодоносни. А това е възможно единствено ако пребъдваме в Него. Тук трябва да отбележим, че личното ни посвещение към Исус се изявява наяве чрез посвещението ни към Неговото тяло - църквата, в която сме призовани да принасяме плод. Резултатът без това пребъдване и без този плод, е нашето отрязване от лозата.
Също така трябва да знаем, че като части на Христовото тяло и членове на Божието семейство, ние не бихме могли да живеем самостоятелно. Ние се намираме в завет помежду си, който ни натоварва с определени отговорности и задължения един спрямо друг. В Ефесяни 4:11-16 виждаме, че израстването на тялото е следствие работата на петкратното служение, доставянето на всяка една став и съразмерното действие на всяка една част. Нито един орган на нашето тяло няма способността да съществува самостоятелно. Същото се отнася и за членовете на земното семейство. Едно бебе би загинало, ако остане без грижата на родителите си. Едно дете не би получило добро възпитание и снабдяване на нуждите си ако не получава същата тази грижа. Един младеж може тотално да обърка посоката на живота си, без помощта на своите родители. А един родител, който вече има родени синове и дъщери, би бил небрежен, ако не изпълнява отговорностите и задълженията си към тях.
Като християни трябва да знаем, че посвещението ни има три насоки: Бог, хората и Божиите цели и те могат да се осъществят само ако сме част от Църквата. Освен това те са толкова взаимосвързани, че не сме в състояние да ги разделим по никакъв начин. Исусовото служение беше основано на Неговата връзката с Отец; Той вършеше волята Му във всичко; и винаги беше сред хората, като им служеше. 1Йоана 4:20 гласи, че не е възможно да казваме, че обичаме Бог, а в същото време да не обичаме брата си. Истинската и чиста любов към Бога винаги ще ни отведе при хората и ще ни мотивира да послужим на нуждите им.
Много вярващи са против официалното членство към църквата поради ред причини. Те се задоволяват с това, че в Духа са части на Христовото тяло. Но истината е, че в Библията можем да видим много добри основания за членството. Навсякъде в Стария Завет откриваме списъци с имената на членовете на различните племена и семейства в Израил. В Новия Завет също намираме списъци с броя на хората, които са се спасявали в ранната църква, а Откровението на Йоан показва, че на небето има книга на живота с имената на всички праведници. Това, което е необходимо да знаем за членството е, че то ни идентифицира с Тялото на Исус Христос и с Неговите цели. Или по-точно, с конкретната местна църква, в която ходим и с нейните цели. Членството е израз на взаимното посвещение и доверие между вярващите в една църква. Никой пастор не би гласувал доверие и не би ръкоположил в служение човек, който не се е посветил на местната църква и на нейното видение. По същия начин, всеки баща се грижи не за външните, а за членовете на собственото си семейство. За да изясним по-добре всичко това, можем да кажем, че ние ставаме членове на Христовото тяло чрез ив Духа (1Кор 6:17; 12:12-15), също така чрез Христовата кръв (1Петр 1:18-19; Ефес 2:13; Евр 10:19-20) и накрая според Деян 2:47, виждаме, че практически това се осъществява чрез църквата (Божието семейство). С други думи, членството ни в Духа намира своята външна изява чрез членството ни в църквата. Много добра илюстрация на това е случката с блудния син. Когато взе своята част от наследството и напусна бащиния си дом, той на практика продължи да има родствена връзка с баща си (връзката чрез кръвта), но в същото това време за баща си той беше “мъртъв и изгубен”- Лука 15:24. С други думи, Бог счита за мъртви и изгубени ония свои синове и дъщери, които не са заедно със своите семейства и които не са водени от Неговия Дух. “Намирането и оживяването” на блудния син стана в момента, когато той се завърна в семейството си. И това завръщане беше подбудено от кръвната връзка, която съществуваше между бащата и сина. Покаянието му стана в момента, когато реши да не се покорява на ония духове, които го изведоха извън дома и да се покори на Онзи, който го теглеше обратно. Святият Дух винаги ще ни води в Божието семейство, защото Той е отговорен за неговото единство. Aко връзката ни с Отец е истинска и не сме “незаконородени, а синове” (Евр 12:8), тогава тя ще има силата да ни върне в семейството и да ни направи част от него. Затова Бог се е погрижил връзката ни с Него да бъде тройна; както се казва в Еклесиаст 4:12 “тройното въже не се къса бързо”. От друга страна, по-големият син, въпреки че бе запазил членството си в семейството, не беше на един дух с баща си и със завърналия се брат. Вместо това мислеше за себе си и за своите приятели. Това ни показва как вярващия може да бъде в Църквата и пак да не е в единство с нея. Божият Дух обаче винаги ще ни води да мислим за семейството, а не за себе си, защото в Христа ние сме изгубили своята идентичност и сме приели тази на самия Христос и на Неговото тяло.
Необходимостта от настойници, които да се грижат за нас е друга много важна предпоставка за посвещение на местната църква. Бог е определил йерархия в Царството Си, която не може да бъде пренебрегвана. В противен случай, не само си навличаме Божия гняв, но и ставаме уязвими за атаките и ударите на Сатана. Ето защо, ако искаме да бъдем защитени в Духа, е необходимо да се научим да почитаме, уважаваме и да се покоряваме на тези, които Бог е поставил над нас. Много пъти вярващите намират причини, да не почитат пасторите или стареите в църквата, като изтъкват, че те не са издигнати от Бог, нямат истински авторитет и т.н. Истината обаче е, че след като Бог ги е допуснал до тези постове, значи има нещо предвид. В противен случай Той не би позволил нещата да станат по този начин.
Друга важна причина за живота ни в Божието семейство е участието ни в Господната трапеза. Исус категорично заявява в Йоан 6:53, че за да имаме живот в себе си е нужно да пием от кръвта Му и да ядем от плътта Му.
Много вярващи мислят, че ще се опазят от кваса в църквата, като се изолират от тялото, но всъщност това ги вкарва в друга клопка на противника. Така те се затварят в себе си и се оказват неспособни да се справят с атаките на врага. Ние можем да се опазим от кваса и лъжите на дявола не като се стремим да избягаме от тях, а като се научим да ги побеждаваме и преодоляваме. В противен случай просто би трябвало да избягаме от този свят.
Други хора спират да ходят на църква заради това, че са били наранени, влезли са в спор с някого или са били съблазнени от нещо в църквата. Истината е, че на определен етап от духовното ни развитие, Бог допуска да видим и преживеем неща, необходими за нашето възмъжаване и израстване в Христа. Той ни изкарва от идеалистичния ни детски свят, като ни вкарва в истинската действителност на църковния живот, където освен жито има и плевели, освен овце има и кози, и вълци. Всеки вярващ е нужно да разбере, че докато сме тук на земята никога няма да открием идеалната църква. Истината, е че всяка църква се състои от несъвършени хора. И все пак нашата цел е да се стремим към съвършенство, като растем в посвещение към Бог и Неговото дело. Ето защо е необходимо да заемем своето място и отговорност в Божието семейство, а не да се затваряме в своя нереален свят.
Друга важна истина е, че всяко истинско семейство расте за сметка на себежертвата. Това обаче не се харесва на много християни, които не желаят да напуснат бебешката си възраст. Когато видят, че от тях започва да се изисква нещо, те решават да се отдръпнат, с цел да запазят “свободата си в Христа”. Това обаче няма нищо общо с библейското понятие за свобода. Истинската свобода винаги е свързана с носенето на отговорност.
В Притчи 18:1 се казва: “Който се отлъчва от другите, търси само своето желание и се противи на всеки здрав разум.” Себичността и желанието за независимост са други две неща, които дяволът използва, за да накара човека да се изолира от своите събратя. Вместо това, ние винаги е добре да търсим общението на светиите, защото именно те са тези, които ще ни помогнат да се изострим като инструменти в Божията ръка.
Много пъти ние не знаем на какъв дух сме, както Исус каза на двама от Своите ученици (Лука 9:55). Поради тази причина търсим среда, компания и места където да задоволим глада на съответните нечисти духове. Вместо това, би трябвало да търсим компанията на изпълнени със Св. Дух вярващи, в която можем да бъдем освободени от всяко демонично влияние и плътски страсти.
Най-накрая трябва да отбележим, че истинската любов може да бъде намерена само в църквата. Тя не може да съществува самостоятелно, защото винаги търси обекти, на които да се посвети в служение. Обаче Този, който обаче все още само търси любов, не е изграден в любовта. Исус каза в Йоан 15:13, че “няма по-голяма любов от тази, да дадеш живота си за приятелите”. За съжаление, дори в Тялото Христово днес е трудно да открием такъв вид приятелство. И причината е, че за изграждането както на едно семейство, така и на едно приятелство е необходимо нашето решение да ходим в себепожертвувателна любов. Много хора нямат приятели, защото не са си изградили такива. Ето защо Божието семейство има силна нужда от хора, които да започнат да градят мостове на приятелство между отделните части на тялото. Не се поддавайте на една от най-успешните стратегии на дявола да ви изолира и доведе до пасивност. Отговорността да сме действени винаги е лежала върху самите нас.
В заключение можем да кажем, че егоцентричността на човека и желанието му да живее за себе си са основните причини той да не може да се приобщи в Божието семейство. В Деян 2:44-46 виждаме, че “всички вярващи бяха заедно и всичко им беше общо.” Това говори за едно изключително предаване както на самата личност, така и на всичко, което тя има. По надолу откриваме, че те са прекарвали всеки ден заедно в храма и по къщите си. Съществувало е невероятно желание за общение и общо поклонение в Духа. В Деян 4:32 Лука продължава като казва, че “множеството на повярвалите имаха едно сърце и една душа и ни един от тях не казваше, че нещо от имота му е негово, но всичко им беше общо.”
По същия начин и днес в това последно време, Бог се ангажира да издигне църква в един Дух, с едно сърце и душа. Тя ще бъде църква с видение, Църква, която ще завладява и няма да се спре пред нищо. Членството в нея ще бъде въпрос на решение и отговорност за носенето на кръста. Това ще е църква на любовта, откровението и дарбите. Църква на благодарението, хвалението и поклонението и то не заради друго, а защото ще бъде църква на изпитанията. Изпитите й ще са много, и силни, но и преминаването през тях ще бъде славно. Това ще е църква, в която никой няма да казва “Познай Господа”, защото всички в нея ще Го познават. Това ще бъде Самият Господ Исус, превъплътен и живеещ чрез Своите си.
