Затворът и концлагерът в два румънски политически романа от края на 70-те години на XX век



Дата05.09.2017
Размер188.68 Kb.
#29506
ЗАТВОРЪТ И КОНЦЛАГЕРЪТ В ДВА РУМЪНСКИ ПОЛИТИЧЕСКИ РОМАНА ОТ КРАЯ НА 70-ТЕ ГОДИНИ НА XX ВЕК
60-те и 70-те години на XX век са един изключително интересен период в културния и в частност в литературния живот на съседна Румъния. Той е белязан от две съществени политически събития. Първото от тях е проведения през юли 1965 г. IX конгрес на РКП, на който се вземат решения, с които се поставя началото на освобождаването на литературата от догмите на социалистическия реализъм и либерализирането на културата като цяло. Говори се за „разнообразие на стиловете”, „индивидуалност”, „собствен стил”, „свободно обсъждане на проблемите на творчеството” и т.н. Така окончателно се слага край на т.нар „натрапчиво” или както го наричат някои „черно” десетилетие в румънската история (а именно 50-те години на XX век), което се характеризира с преследвания и арести на интелектуалци и снижаване на литературата до нивото на един обикновен инструмент в ръцете на властта. Още с идването си на власт през 1965 г. Николае Чаушеску решава, че едно от първите неща, които трябва да направи е да разруши все още силния култ към своя предшественик, още повече, че именно Г. Георгиу-Деж е инициаторът на повечето положителни промени в политическия и културен живот на страната през предходните две години. И тук в негова услуга, но всъщност без да съзнават това, заработват писателите. Н. Чаушеску ги насърчава да пишат за годините, в които е управлявал Деж, тоест за 50-те, да изобличат по-ранните му злоупотреби с власт, репресиите срещу интелигенцията и политическите му противници, да извадят на бял свят истината за Секуритате, за разпитите, арестите, затворите, за колективизацията и съдбата на селяните, които отказват да дадат земята си. Така се ражда т.нар. литература за „натрапчивото десетилетие”. През пролетта на 1965 г. все по-силно се усеща тенденцията към нормализиране и либерализиране на културния живот в Румъния. За първи път от установяването на комунистическата власт в страната е организирана изложба на абстрактно изкуство. В литературната преса започват да се появяват все повече статии за писатели, които са били забранени досега: Лучиан Блага, Йон Барбу, Йон Пилат, Василе Войкулеску и др.

„Свободата” на писателите обаче се оказва временно явление, защото през лятото на 1971 г. Н. Чаушеску прави първата крачка към връщането към „идеологизираната” литература. На заседание на Изпълнителния комитет на ЦК на РКП на 6 юли 1971 г. той излага своите предложения „за подобряване на политико-идеологическите дейности, за обучение в марксизма и ленинизма на членовете на партията, на всички трудещи се хора”. Това е второто голямо политическо събитие, което оказва сериозно влияние върху развитието на румънската литература през периода на управлението на Н. Чаушеску. Тези предложения или „тезиси”, както стават популярни, представляват опит за връщане към социалистическия реализъм за повторното създаване на идеологическа база за литературата. Утвърденият писател и главен редактор на най-престижното по онова време румънско списание за литература и изкуство „Ромъния литерара” /”Литературна Румъния”/ Николае Бребан е в Париж по време на публикуването на „юлските тезиси”. Когато прочита във френската преса за събитията в страната му, той решава да отиде в румънското посолство в града, за да се увери, че това не е само слух. Там той прочита на страниците на официалното издание на РКП „Скънтея” предложенията на румънския комунистически лидер и в знак на протест срещу намеренията на Н. Чаушеску да върне румънската литература години назад, решава да подаде оставка. След „юлските тезиси” в Румъния започва отново да се извършва „прочистване” на библиотеки и книжарници от забранени от властта книги. Същото се случва и с репертоарите на театрите, с изложбените зали и музеите, от които са извадени пиеси и предмети на изкуството с висока стойност, считани за несъвместими с новия политически курс на партията.

По повод на състоянието на румънската литература в годините след „предложенията” на Н. Чаушеску, румънският критик и литературен историк Еуджен Негрич пише: „През 1974 г. изглежда, че тезисите вече придобиха теоретични очертания, а „идеите” на ръководителя се настаниха трайно в съзнанието на писателите и в обществото. Това обаче, можем да твърдим от днешна гледна точка, беше измамно впечатление, защото въпреки всички взети административни мерки и агитацията на политруците, на журналистите и на служещите на властта писатели, принципите на чаушесковата миниреволюция действаха само на събранията, в пресата и на повърхността на културната политика. От историческа гледна точка беше твърде късно за подобно движение от азиатски тип. Зад гърба им вече ги нямаше нито съветските танкове, нито зловещите екзекутори и преследвачи от 50-те години. Миналото, с неговите политически затвори вече не можеше да бъде възкресено, а ръководителят все още държеше на имиджа си пред Запада…”1

След събитията от лятото на 1971 г. в Съюза на писателите в Румъния се оформят две групи: едната е на писателите, които приемат безрезервно предложенията на Н. Чаушеску и се поставят в услуга на партията, а другата е на тези, които демонстрират явно своето несъгласие и отказват да се съобразяват с налаганите ограничения. Румънската комунистическа партия започва да вижда в организацията на писателите голяма заплаха и решава да предприеме по-строги мерки за ограничаване на нейната дейност. През юли 1981 г. се провежда последният конгрес на Съюза на писателите, на който за председател на организацията е избран известният и ангажиран с формално и тематично новаторство в прозата дотогава писател Думитру Раду Попеску. През следващите години в съюза се приемат все по-малко хора и то само такива, които не представляват заплаха за интересите на партията. Забранени са и заседанията на секциите за проза и поезия, както и на регионалните органи, което на практика довежда до почти пълното парализиране на дейността на организацията.

Въпреки, а може би именно благодарение на споменатите тук политически събития, през този период, 60-те и най-вече 70-те години на XX век, в румънската литература се появяват не малко заслужаващи внимание романи. Особено представителни за обществено-политическата ситуация са два от тях: „Чардакът с дивата лоза” от на Константин Цою и „Най-обичаният човек на земята” от Марин Преда. Първият излиза през 1976 г. и заедно със „Самотникът” на Марин Преда, „Франчиска” на Николае Бребан,„Реката” на Александру Ивасюк и още няколко други е един от малкото романи от този период, преведен на български, но цензурата у нас така и не позволява издаването му и така той остава непознат за българския читател. В романа се представя изключително живо ежедневието на интелектуалците в Румъния през 50-те години. Героят, Кирил Меришор е млад редактор в издателство, който се увлича по философията и води свой таен дневник, в който освен личните си преживявания споделя и своето отвращение от престъпленията на комунистическия режим. Един ден Кирил забравя дневника си в пробната на магазин и оттогава заживява в страх от това, което ще се случи с него след като дневникът му бъде прочетен. Страховете му се превръщат в реалност след няколко месеца, когато е повикан на среща със Секуритате. Кирил е изпратен в затвора, където се самоубива, оставяйки върху кутията си цигари едно единствено послание - „Неразрушим”. Съдбата на Кирил Меришор е емблематична за интелектуалеца, който не може да се адаптира към болезнената подозрителност и правилата за оцеляване по време на комунизма. Книгата е пропита от постоянно безпокойство и трагично очакване на сблъсъка с безмилостната власт. Въпреки откровените на места критики към догмите на социалистическия реализъм и намеците за предимствата на демокрацията пред един авторитарен начин на управление, какъвто е налице в Румъния, романът на Цою е изключително добре приет от критиката и цензурата. Доказателство за това е фактът, че за периода на управление на Н. Чаушеску той е издаден още два пъти – през 1979 и 1984 г. За своя роман авторът получава през 1977 г. наградата на Съюза на писателите в Румъния, а през 1979 г. получава награда и от Румънската академия на науките. Обяснението на този парадокс е може би в „идеологическото алиби” (терминът е на Светлозар Игов) на романа, който се възприема от критиката като роман за „натрапчивото десетилетие”, разкриващ неприятните факти от сталинисткото по своя характер управление през 50-те години. Така под прикритието на клишето „роман за 50-те години” Константин Цою успява да направи сондаж и на своето съвремие.

Вторият роман, „Най-обичаният човек на земята” е последната книга на писателя Марин Преда, която излиза през 1980 г. само няколко седмици преди смъртта на писателя и се счита за най-остро критикуващата творба за т.нар.”натрапчиво” 50-то десетилетие. Един от най-влиятелните критици в Румъния по онова време Еуджен Симион определя книгата като „тотален роман”, имайки предвид голямото тематично богатство на творбата. В нея може да се открие темата за любовта, творчеството, политиката, историята, философията, личната свобода, съдбата на човека. Романът и днес е смятан за най-представителния за политическата действителност на първите десетилетия от установяването на комунистическата власт в Румъния и се отличава с остротата и конкретността на поставената проблематика. Това е един истински политически роман, който изследва връзката между индивида и историята, влиянието, което оказва историята върху съдбата на един обикновен човек, който осъзнава своята неспособност да върви срещу нея. С него писателят се превръща в истински дисидент, това е може би най-антикомунистическия му текст дотогава, това е неговата последна книга-протест срещу случващото се в Румъния. В румънските литературни среди съществуват подозрения, че с публикуването на именно този роман е свързана и загадъчната смърт на писателя. Румънският критик Еуджен Негрич пише, че „в романа няма нови разкрития за „натрапчивото десетилетие”, но той оказва най-силно, най-дълбоко въздействие върху съзнанието на румънското общество от всички романи за „натрапчивото десетилетие”2. Критикът продължава: „Никой не е удрял такава силна плесница по бузата на един режим, който дори и да разнообрази методите си, остава мракобесен, потиснически, тоталитарен, готов да смаже (както се доказва малко по-късно) и най-крехкия път за извоюване на свобода”3.

Малко след смъртта на Преда, един от най-близките му приятели, поетът Йон Карайон пише по време на изгнанието си в Швейцария памфлет под заглавие „Няколко детайли за убийството на Марин Преда”. В него той твърди, че заглавието на този роман се отнася, иронично, до държавния ръководител Н. Чаушеску.

Романът „Най-обичаният човек на земята” е дневник на университетския преподавател Виктор Петрини, който той води в затвора, и в който той преосмисля целия си живот, а животът му е едно непрекъснато слизане по стъпалата към Ада. Разочарованията в личния му живот се редуват с арестите, затвора, двете убийства, които извършва, за да оцелее.

В стремежа си да предпази автора, известният румънски критик Ов. Крохмълничану насочва коментарите си за този роман почти изцяло към любовните драми на героя и четирите му провалили се сантиментални истории с жени, носещи имената Нинета, Каприоара, Матилда и Сузи. „Трагедиите в спалнята са основната тема на писателя в книгата, както доказва и самото заглавие”4 – твърди Крохмълничану. За съжаление обаче критикът не успява да заблуди цензурата, която открива в романа и много критики към съвременния режим.

„Марин Преда – пише Еуджен Негрич- е от писателите, които създават усещането за неоспорима морална почтеност. Можеше да му вярваш така, както вярваш на Еминеску, на Ребряну и на още двама-трима румънски автори (но не повече!), чието творчество е израз на непоклатимо морално самосъзнание. Силата на словото му е невероятна и не случайно властта се страхуваше от ефекта на появата на книги, които печелят веднага доверието на читателите”5

Действието в двата романа на Константин Цою и Марин Преда „Чардакът с дивата лоза” и „Най-обичаният човек на земята” се развива през 50-те години, времето на масови анкети, арести, репресии и други видове злоупотреби с власт от страна на румънската комунистическа партия. В „Чардакът с дивата лоза” събитията се случват в рамките на приблизително 3 месеца, през зимата на 1957-1958 г., последните години на „натрапчивото десетилетие”. В романа на Преда ставаме свидетели на един доста по-дълъг отрязък от живота на главния герой, като се започне от 50-те години, когато той попада в затвора и се стигне до 70-те.

Освен темата за „натрапчивото десетилетие”, другото общо между двата романа на Константин Цою и Марин Преда е съдбата на главните персонажи – Кирил Меришор и Виктор Петрини. И двамата могат да бъдат определени като интелектуалци – единият е редактор в издателство, а другият е университетски преподавател. И двамата са млади, в началото на своята кариера, увличат се по философия и имат свои дневници, в които намират отражение както личните им преживявания, така и важни събития от онова време, пречупени през техния, бих казала, силно критичен поглед. Но има още нещо, което свързва съдбите на героите на двата романа и това е затворът. И двамата попадат там по скалъпени обвинения за принадлежност към организации, представляващи заплаха за властта, но истинската причина е тяхното свободомислие и отказ да живеят според правилата на тоталитарното общество.

Нека да видим обаче дали затворът е представен по един и същ начин в двата романа. В „Чардакът с дивата лоза” на Константин Цою бащата на главния герой е бивш лекар в един от многото затвори за политически затворници в Румъния и този факт преследва като сянка децата му. Пред Кирил и неговата сестра не рядко се затварят врати и се отнемат шансове именно заради миналото на техния баща. Белязан от сянката за затвора е и техният дом, бащината къща на улица „Дристорулуй” в Букурещ. За разлика от днес, през 50-те години там все още няма високи блокове, хората живеят в къщи, потънали в зеленина и далеч от бетонната инвазия в центъра на града. „Излизайки вече в пенсия, старият баща на Кирил страдаше от „агорафобия”; беше, обясняваше той, резултат от прекарания в затворите живот, като затворнически лекар. Градината, осветявана от север, беше подходяща за медитация и рисуване и представляваше синтез на неговия живот; символ на начина, по който беше живял. Кирил обясняваше на Рета, че старецът все му е разказвал за капитан на кораб, който е прекарал цял живот на вода и който, след като излиза в пенсия, си построява къща с формата на кораб”6. Градината в бащината къща на Кирил е с висока ограда, там, под чардака с дивата лоза се намира малкият, но богат и непокътнат от времето свят, който може да устои на всички обсади на времето. Дългите години, прекарани в затвора, пристрастяват бащата на Кирил към затвореното пространство, заключено, недосегаемо и невидимо за околните, като убежище. Но ако затворът е място, където попадайки, човек изгубва своята свобода, а оттам и своята идентичност, то затвореното пространство на бащиния дом на Кирил е точно обратното – това е единственото място, в което героят може да мисли и говори свободно, без да се страхува, че някой може да чуе думите му, мястото, в което той е себе си. Там все още се пазят духовността, уважението към миналото и традициите и усещането за преходността на всяка човешка суета, ценности, които са се изгубили при изграждането на новото социалистическо общество.

В своя таен дневник, който става и причина за неговото арестуване, героят на Константин Цою разказва покъртителната история на свой съученик от гимназията: „В. е арестуван през 1948 г., понеже казва не знам си какво на опашката. Дрехите му, както и всичко, което е излишно при един суров затворнически режим, са изпратени на семейството му в колет. Майка му решава, че е мъртъв, понеже не получава никаква вест от него. Прави му помен, семейството му е в траур. На десетата годишнина от завършването на гимназията съучениците му запазват минута мълчание в негова памет. Майка му обаче решава все пак да разбере как е умрял и къде се намира гробът му. Изпраща молба в министерството.”7. По-нататък Кирил разказва как се оказва, че въпросният му съученик В. е жив и се намира в един от многото затвори. В същия роман при един разговор със свои колеги от издателството, героят Аристика споменава: „Ами ти знаеш ли как ги пазеха при нас в Дофтана?”8. В тази реплика е закодирана историята на затвора в Дофтана, известен с това, че през 30-те години там са се намирали много политически затворници, сред които и самите Георгиу-Деж и Николае Чаушеску. Интересно би било да се отбележи, че през комунизма, когато в страната са построени много и с още по-жесток режим затвори, този в Дофтана е превърнат в Музей на героите на Дофтана, а във вътрешния му двор хиляди деца са ставали пионери. Килията, в която е излежавал присъдата си Чаушеску пък се превръща в истинска Мека за комунистите.

Последната среща на читателите с главния персонаж в романа на Константин Цою, Кирил, преди изпращането му в затвора е по време на съдебния процес, когато той е осъден за участие в престъпна група. След това следите на Кирил се изгубват, за да станем свидетели на последното му послание, „Неразрушим”, написано на кутия цигари, една от малкото вещи, които приятелите му получават след като той се самоубива в затова. Вероятно авторът на романа съвсем умишлено не пише за това, което се случва с Кирил Меришор в затвора, как той преживява дните си в него и как достига до решението да сложи сам край на живота си. Не случайно повествованието свършва до тук, до присъдата и до вестта за смъртта на героя. Затворът е краят на нормалния, свободния живот и началото на едно вегетиране и борба за оцеляване. Затворът е нещо, за което дори не бива да се говори, то е едно от най-срамните творения на човека за унижаването и унищожаването на човека.

Обвиването в мистерия на пространството на затвора е един поход от страна на писателя, чрез който той го прави да изглежда по-страшен и зловещ за читателя. В романа непрекъснато усещаме затвора като заплаха, преживяваме заедно с героя неговия най-голям страх – да бъде разпитван от Секуритате и изпратен в затвора. Романът на Константин Цою е построен на базата на постоянното противопоставяне, на борбата за надмощие между двете пространства, на чиято граница се намира главният персонаж. От едната страна е пространството на свободата, там където Кирил живее и пише с усещането, че има смисъл да го прави, че индивидуализмът не е престъпление, а едно от най-хубавите качества, които човек може да притежава. Това пространство се материализира в антиквариата на неговия стар приятел Хари Брюмер, в улиците на стария Букурещ, в разходката за глътка чист въздух на „мястото, където Дъмбовица се освобождава от бетонния си корсет и започва да тече в своята посока на малка и идилична река, която не мечтае да бъде обуздана” и в бащиния дом. Това е и пространството, което писателят ни дава възможност да опознаем, за разлика от другото пространство, за което той предпочита да мълчи.

Ако в романа на Константин Цою съзнателно е пропусната онази част от действието, която се развива в затвора и той е тайнствено място, чието споменаване буди страх у героите, то в другия емблематичен за „натрапчивото десетилетие” роман „Най-обичаният човек на земята” на Марин Преда затворът придобива конкретни очертания и се материализира напълно. В началото на втората част на романа намираме главния персонаж Виктор Петрини в една килия. Ето как героят попада в затвора: един ден той получава писмо от свой стар приятел, превърнал се в престъпник, което завършва със шеговитото „на вашите заповеди”, което за Секуритате се оказва достатъчно доказателство да го обвинят в съучастие с него. Така Виктор получава присъда от 3 години. В началото на втората част на романа попадаме и на конкретно описание на килията, в която се намира той: „ Не на бюро, а на една ръждива желязна маса бях заспал. От тавана висеше запалена крушка. Една метална врата, черни стени и високо прозорче с решетки ми напомняха, че бях затворник, че бях отведен от къщи и замесен в аферата на “Sumanelе negre” /”Черните якета” – румънска антикомунистическа организация – бел.авт./. Погледнах часовника: беше четири часа. Започнах да се разхождам. Килията нямаше легло, а само тази маса в мръсно червено, на която бях легнал с палтото на мен.”9 .Това е описанието на стаята, в която героят е подлаган на разпити.

„Преди да бъда изпратен в Бая-Сприе прекарах няколко месеца в един затвор, където всички затворници ми изглеждаха като излезли от някакъв кошмар на комичното. Какво представлява един индивид, който преди е бил човек, от чийто обикновен подпис е зависело щастието или нещастието на другите? Развалина без зъби, с торбички под очите, прегладнял след кастрон с нещо мръсно в него, което обаче го правеше лаком, какъвто вероятно никога не е бил на приемите с черен хайвер и кой знае още какви деликатеси, пъструга, чига, есетри … Много от тях успяха да се измъкнат и след като бяха отново свободни можеха да се посветят на предишните си професии, инженери, химици, лекари или математици. Само гладът и загубата на свободата могат да унищожат едно човешко същество. Бивши министри, държавни секретари, собственици на фабрики, влиятелни банкери от други времена, сега телата им приличаха на чувал с картофи… Бяха откъснати от семействата си, в които можеха да живеят достойно, в служба на новото общество, защото Маркс никъде не пише, че хората трябва да бъдат преследвани, а само да се премахне старата капиталистическа система… Той дори пише някъде, че бившият собственик на фабрика има право на обезщетение, понеже той като човек няма вина за това, че е работил в рамките на една система за създаване на блага, считана векове наред за естествена: той е продукт на историческото развитие, а не на някакъв личен заговор срещу народа, за да бъде после съден и наказван. Ленин беше по-умен, той използва тези кадри, в чиито качества не се съмняваше. Само у нас покварените от френетичен ентусиазъм писатели можеха да възприемат идеята, че с изгубването на своите класови привилегии, един човек, който някога е бил на власт, изгубва и своите лични качества, които според тях той дори е нямал, а дори стига и до своя биологичен упадък.”10.

В това откровение на главния персонаж за съдбата на бившия елит на румънското общество, намиращ се сега в лагерите за политически затворници откриваме много болезнени признания за истинския облик на тези затвори. Те вече не са мястото, където се затварят опасните за обществото престъпници, както би трябвало да бъде. Те се превръщат в средство за морално и физическо унищожаване на хора, които само преди няколко години са били цвета на това общество, много от тях са достигнали до това високо положение благодарение на собствените си качества и дългогодишни усилия. Ставаме свидетели как тук, в този свой последен роман, писателят Марин Преда отправя остри критики конкретно към румънския комунистически модел, което е доста смела постъпка като се има предвид политическата ситуация в Румъния през 1980 г., годината на излизане на романа. В никой от другите романи от 60-те и 70-те години писателите не си позволяват да критикуват толкова откровено, да говорят толкова открито и без заобикалки за истинското лице на комунистическия режим, с всички негови минали и настоящи прегрешения.

Както споменахме във втора глава, героят на романа “Най-обичаният човек на земята” излежава своята присъда в периода 1950-1953 г. След първоначалния си няколкомесечен престой в затвора за политически затворници, за който стана дума в горния цитат, и чието име не се споменава, Виктор Петрини е изпратен в оловните мини край трансилванския град Бая-Сприе, място, на което в началото на 50-те са изпращани също предимно политически затворници. След изтичането на присъдата и завръщането си в Букурещ, героят често си спомня ужасите, преживяни в тези мини. „А при нас режимът се влоши, вече не ни даваха тайно хляб, а само по един килограм на ден, млякото беше напълно спряно, а месо имаше само два пъти в месеца. Пазачите станаха жестоки, започнаха да ни събуждат през нощта и да ни карат да лежим на плаца на лагера часове наред. Легни! Стани! Легни, стани и така до настъпването на часа за слизане в мината, където трябваше да работим по десет, а понякога и по шестнайсет часа. За най-малкото оплакване, карцер, бос и без връхна дреха. Няколко по-възрастни затворници направиха пневмония и умряха.”11. Героят описва всички жестокости, на които пазачите в този затвор са подлагали осъдените, разказва за тежкия физически труд в мините за добив на олово, за липсата на храна и човешко отношение у мъчителите, за това как обстоятелствата го принуждават да ликвидира единия от пазачите, за да се спаси от сигурна смърт.



Може би тук е уместно да се запитаме къде е границата между политическия роман на Марин Преда и мемоарната литература на някои от бившите политически затворници, която става особено актуална в Румъния след 1989 г., когато в страната настъпва огромен глад за истината за жестокостите в затворите по време на комунистическото управление. На голям читателски интерес след промените се радва книгата „Închisoarea noastră cea de toate zilele” /”Затворът наш насъщни”/ на Йон Йоанид, в която известният говорител по радио „Свободна Европа” разказва за преживяното от него в затвора. В този дух е и книгата „Явлението Питещ” на румънският писател, радио-журналист и емигрант Париж Вирджил Йерунка. Тук ще цитираме и книгата „Дневник на щастието” на румънския писател и публицист Николае Щайнхарт, в която той описва преживяванията си в затворите Жилава, Герла и Аюд, но не само това. „Дневник на щастието” е целият свят на писателя, в нея той разкрива своите възгледи за историята, за съдбата на човека, за свободата, за смисъла на едно съществуване. Правим това отклонение към някои от най-известните заглавия на румънската мемоарна литература след 1989 г., за да се опитаме да направим разграничение между нея и романа „Най-обичаният човек на земята” на Марин Преда. В творбата на Преда, особено в частта, която разглеждаме тук, за тежките години, прекарани в затвора от главния персонаж Виктор Петрини намират отражение реални събития от света на концентрационните лагери в началото на 50-те години. Самото място на действието, оловните мини в Бая-Сприе също е реално съществуващо и е известно с това, че там са били принуждавани да работят много политически затворници в тези години на най-жестоки репресии. Общото между романа на Преда и документалната литература след 1989 г. са именно местата, на които се развива действието, както и някои от събитията и лицата, за които става дума. Все пак тук говорим за два отделни жанра в литературата – художествена и мемоарна, но и за различен исторически контекст, в който се появяват двата вида произведения. Романът на Преда излиза през 1980 г., когато е абсолютно невъзможно някой от писателите и изобщо интелектуалците, да издаде свои мемоари за времето, прекарано в концлагерите. Писателят може да каже истината за случилото се през 50-те години, както и за случващото през 70-те единствено скрит зад маската на художествената измислица, независимо, че много от фактите, събитията и местата, на които се случват те, не са плод на авторовото въображение, а са част от реалния живот. „Дневник на щастието” на Николае Щайнхарт много напомня за дневника на героя Кирил Меришор от романа „Чардакът с дивата лоза” на Константин Цою, както и за записките с философски размисли на Виктор Петрини от „Най-обичаният човек на земята”. В тях се споделят мисли по различни екзистенциални въпроси, изразяват се мнения за актуални-обществено политически събития, за нашумели произведения на румънски и чуждестранни писатели и философи. Но ако през 1992 г. един румънски писател може да седне и да напише всичко това в първо лице, от свое име, то през 70-те и началото на 80-те години на XX век това е много опасно начинание. Писателите имат нужда от алиби, те казват своята истина, но с гласа на героите си. Затова говорим за дневника на героя Кирил Меришор или за философските книги на главния пресонаж Виктор Петрини, а не за спомените на писателя Константин Цою или пък на Марин Преда. Все пак документалният характер на разглежданите тук и наричани от нас политически романи е факт, който бива да бъде пренебрегван.

Въпреки, че образът на затвора е изграден по два коренно различни начина в двата разглеждани тук романа, можем да твърдим, че авторите им успяват да постигнат една и съща цел. В един доста сложен и труден за повечето писатели исторически момент, Константин Цою и Марин Преда успяват да поставят на дневен ред не просто въпроса за затворите и концлагерите като място, където хиляди хора са доведени до отчаяние или намират смъртта си, а използват образа на затвореното пространство като метафора на липсата на свобода в условията на комунистическия режим. Според Милан Кундера романът „не е изповед на автора, а дисекция на човешкия живот в капана на онова, в което се е превърнал светът”12. Като доказателство за това идват думите на стария антиквар Хари Брюмер от „Чардакът с дивата лоза” за разликата между демокрацията и тоталитарното управление: „Основата на демокрацията е, или произлиза от „презумпцията за невинност”, характерна за развитите общества, в които, до доказване на противното, всеки индивид се счита за невинен, той е божествена искра от световния огън. Нямаш право … Разбираш ли? … нямаш право да лишиш един човек от шанс, колкото и малък да е той. И обратно, катастрофална за човека, за културата, политиката, обществото е другата възможна позиция, наречена „презумпция за виновност”, характерна за същинската автокрация, в която първата реакция е подозрителността …. Това исках да кажа, повтори той, че нашият враг е идеята, че винаги можем да бъдем виновни за нещо – „презумпцията за виновност …”13. Макар, че критиката към комунизма е отправена индиректно в разглежданите два романа, чрез дневниците на персонажите и възгледите за лишаването на човека от свобода, както в, така и извън затвора, принадлежат само на тях, на измислените герои и писателите избягват да правят обобщения, все пак не можем да не оценим постигнатото от двамата автори. От проблема за затворите на „натрапчивото десетилетие” те достигат до проблема за затвореното, ограниченото в психологически и морален аспект пространство, до проблема за липсата на свобода на мислене и изразяване в едно тоталитарно общество, което се стреми да лиши човека от неговата индивидуалност, отнемайки му свободата да бъде такъв, какъвто е. И ако героят на Константин Цою успява да съхрани своята свобода, като се самоубива в затвора и оставя посланието „Неразрушим”, то героят на Марин Преда дори убива човек в затвора, за да се съхрани физически, но дали успява да опази душата си чиста, дали пък той не се оказва победеният в борбата със системата, дали все пак тя не успява да го разруши? Това е въпрос, чийто отговор всеки сам намира за себе си.




1 Negrici, E. Literatura română sub communism. Proza. Bucureşti, Editura Fundaţiei PRO, 2003, с. 233 - 234

2 Negrici, E. Literatura română sub communism. Proza. Bucureşti, Editura Fundaţiei PRO, 2003, с. 254

3 Пак там, с.255

4 Пак там, с.255

5 Пак там, с.257

6 Ţoiu, C. Galeria cu viţă sălbatică. Bucureşti-Chişinău, Litera Internaţional, 2002, с. 83.

7 Ţoiu, C. Galeria cu viţă sălbatică. Bucureşti-Chişinău, Litera Internaţional, 2002, с. 433.

8 Пак там, с. 182.

9 Preda, M, Cel mai iubit dintre pământeni2, Editura Marin Preda, с. 7.

10 Пак там, с. 26-27

11 Preda, M, Cel mai iubit dintre pământeni 2, Editura Marin Preda, с. 65.

12 Кундера, М. Изкуството на романа. София, Колибри, 2007, с. 34.

13 Ţoiu, C. Galeria cu viţă sălbatică. Bucureşti-Chişinău, Litera Internaţional, 2002, с. 131.



Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница