Зазоряване от Стефани Майер [превод от английски: Грета Иванова Иванина Хлебарова Камелия Проданова Натали Димитрова Моника Колчевска Симона Ватева Тереза Яна Кисьова Редактори: Зорница Иванова Ирина Пенева]
Изтегляне 5.69 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- ПЪРВА КНИГА: БЕЛА
- ВТОРА КНИГА: ДЖЕЙКЪБ
- ТРЕТА КНИГА: БЕЛА
| Зазоряване
от Стефани Майер [превод от английски: Грета Иванова Иванина Хлебарова Камелия Проданова Натали Димитрова Моника Колчевска Симона Ватева Тереза Яна Кисьова Редактори: Зорница Иванова Ирина Пенева] Тази книга е посветена на моята нинджа/агент, Джоди Риймър. Благодаря ти, че ме задържа от ръба. Също така и благодарности на любимата ми група, много удачно наречените Muse, че ми осигуриха вдъхновение за цяла сага. Съдържание: ПЪРВА КНИГА: БЕЛА Предговор 1. Сгодена 2. Дълга нощ 3. Голям ден 4. Жест 5. Остров Есме 6. Разсейвания 7. Неочаквано ВТОРА КНИГА: ДЖЕЙКЪБ Предговор 8. В очакване да започне проклетата битка най-накрая 9. Адски сигурен, че не видях това да идва 10. Защо просто не си тръгнах? А, да, защото съм идиот 11. Двете неща на върха на списъкът ми "Нещата-които-никога-не-искам-да-правя" 12. Някои хора просто не разбират смисълът на думата "нежелан" 13. Добре, че имам силен стомах 14. Знаеш, че нещата са тръгнали на зле, когато се чувстваш виновен, задето се държиш грубо с вампири 15. Тик-так тик-так тик-так 16. Аларма "прекалено-много-информация" 17. На какво ти приличам? На магьосникът от Оз? Имаш нужда от мозък? От сърце? Давай. Вземи моите. Вземи всичко, което имам 18. Не съществуват думи за това ТРЕТА КНИГА: БЕЛА Предговор 19. Изгаряне 20. Нова 21. Първият лов 22. Обещание 23. Спомени 24. Изненада 25. Услуга 26. Лъскаво 27. Планове за пътуване 28. Бъдещето 29. Отстъпничество 30. Неустоимо 31. Талантлива 32. Компания 33. Подправени документи 34. Изявления 35. Краен срок 36. Жажда за кръв 37. Средства 38. Сила 39. "... и заживели щастливо" Първа книга: Бела Детството не е от раждането до определена възраст, на която детето е вече пораснало и е оставило настрана детинщините. Детството е кралството, в което никой никога не умира. - Една Сейнт Винсънт Милей ПРЕДГОВОР Бях получила повече от заслужения си дял преживявания на косъм от смъртта - не бе нещо, с което наистина свикваш някога. Обаче изглеждаше особено неизбежно да се изправя отново в лице със смъртта. Сякаш наистина бях белязана за неприятности. Бях ги избягвала непрекъснато, но те винаги се връщаха обратно при мен. И все пак, този път беше толкова по-различен от останалите. Можеш да избягаш от нещо, от което се страхуваш, можеш да се опиташ да се пребориш с нещо, което мразиш. Всичките ми инстинкти бяха насочени срещу този тип убийци - чудовищата, враговете. Когато обичаш този, който те убива, това не ти оставя никакъв избор. Как би избягъл, как би се борил, като това би наранило любимия ти човек? Ако животът ти е всичко, което можеш да дадеш на най-скъпото си, как не би го дал?Ако е някой, който истински обичаш? 1.СГОДЕНА Никой не те зяпа, казах си аз. Никой не те зяпа. Никой не те зяпа. Но, понеже не можех да лъжа убедително дори себе си, се наложи да проверя. Докато седях и чаках един от трите светофара в града да светне зелено, хвърлих поглед надясно – в минивана си, госпожа Уебър бе извърнала цялото си тяло в моята посока. Очите й се впиваха в моите, и аз се отдръпнах назад, чудейки се защо не сведе поглед или не изглежда засрамена. Все още се считаше за грубо да се зяпат хората, нали? Това не важеше ли вече? Тогава си спомних, че тези стъкла са толкова тъмни, че вероятно си няма и на идея дали самата аз съм наистина тук, да не говорим и че я хванах да гледа. Опитах се да се успокоя от този факт, че не гледа наистина към мен, ами към колата. Моята кола. Ъх. Погледнах наляво и простенах. Двама минувачи бяха замръзнали на пешеходната пътека, изпускайки шанса си да пресекат, докато зяпаха. Зад тях господин Маршъл се кокореше през отрупаната с чинии витрина на малкия си сувенирен магазин. Поне не си беше опрял носа в стъклото. Все още. Светна зелено и аз, бързайки да избягам, натиснах педала за газта без да мисля – нормалният начин, по който бих го форсирала, за да накарам античния ми шевролет пикап да се раздвижи. Двигателят изръмжа като ловуваща пантера, колата се изстреля напред толкова бързо, че тялото ми се удари назад в черната кожена седалка, а стомахът ми се сплеска към гръбнака. - Аргх! – изписках аз, като затърсих спирачката. Едва бутнах педала, но така или иначе колата се закова абсолютно на място. Не смеех да се огледам, за да видя реакциите. Ако имаше някакво съмнение кой е карал тази кола преди, вече бе изчезнало. С върха на обувката си леко натиснах педала за газта с половин мелиметър и колата се изстреля напред отново. Успях да стигна целта си – бензиностанцията. Освен ако не бях смъртно болна, изобщо не бих отишла в града. Минавах без много неща тези дни, като замразени тортички и връзки за обувки, за да избегна да прекарвам времето си на публично място. Движейки се сякаш бях на състезание, отворих капака, махнах капачката, сканирах картата и сложих струйника в резервоара за секунди. Разбира се, нямаше какво да направя, за да накарам цифрите на уреда за измерване да побързат. Те се отброяваха бавно, почти като че ли го правеха само, за да ме дразнят. Не беше ясно навън – типичен дъжделив ден във Форкс, Вашингтон – но все още имах чувството, че над мен имаше прожектор, който привличаше вниманието към деликатния пръстен на лявата ми ръка. В такива моменти, усещайки вперените погледи в гърба ми, имах усещането, че пръстенът пулсираше като неонов знак: Погледни ме, погледни ме. Беше глупаво да бъда толкова смутена, знаех това. Освен майка ми и баща ми, наистина ли имаше значение какво казват другите за годежа ми? За новата ми кола? За мистериозното ми приемане в колеж от Бръшляновата лига? За лъскавата ми черна кредитна карта, която сякаш изгаряше задния ми джоб вмомента? - Да бе, кой го интересува какво мислят – промърморих изпод дъха си. - Ъм, госпожице? – обади се един мъжки глас. Обърнах се, а след това ми се прииска да не го бях правила. Двама мъже стояха до лъскава шест-местна кола с чисто нови каяци завързани отгоре. Никой от тях не гледаше към мен – и двамата бяха зяпнали колата. Лично аз не го разбирах. Но все пак, бях горда и от това че можех да различа символите за тойота, форд и шевролет. Тази кола бе лъскаво черна, гладка и хубава, но си оставаше просто кола за мен. - Съжалявам, че ви притеснявам, но можете ли да ми кажете какъв модел кола карате? – попита високият. - Ъм, мерцедес, нали? - Да – каза учтиво мъжът, докато ниския му приятел извъртя очи като чу отговора ми. – Знам. Но се чудех, това... да не би да карате мерцедес гардиън? – Мъжът произнесе името с благоговение. Имах чувството, че този тип щеше да се разбере доста добре с Едуард Кълън, моят... моят годеник (нямаше начин да се заобикаля истината с приближаващата сватба тези дни). – Не би трябвало да са на европейския пазар все още – продължи мъжът, - да не говорим за тук. Докато очите му проследяваха контурите на колата ми – на мен не ми изглеждаше по-различна, от който и да е мерцедес седан, но пък какво разбирах аз? – за кратко се замислих за проблемите ми с думи като годеник, сватба, съпруг и така нататък. Просто не можех да го побера в главата си. От една страна бях възпитана да се свивам при самата мисъл за пухкава бяла рокля и букети. Но още повече от това, просто не можех да съгласувам това улегнало, почтително и скучно понятие като съпруг с общата ми представа за Едуард. Все едно да категоризираш архангел като счетоводител – не можех да си го представя в каквато и да е банална роля. Както винаги, веднага щом започнех да си мисля за Едуард, ме обземаше замайваща вихрушка от фантазии. На непознатия му се наложи да прочисти гърлото си, за да привлече вниманието ми – той все още очакваше отговор за произхода и модела на колата. - Не знам – казах му откровено аз. - Имате ли нещо против да се снимам с нея? Отне ми секунда да асимилирам това. - Сериозно? Искате да се снимате с колата? - Разбира се – никой няма да ми повярва, ако нямам доказателство. - Ъм. Добре. Няма проблеми. Бързо върнах струйника на мястото му и се вмъкнах на предната седалка, за да се скрия, докато ентусиаста извади огромен професионален на вид фотоапарат от раницата си. Той и приятелят му се редуваха да позират до предницата, след което отидоха да се снимат отзад при багажника. - Липсва ми пикапа ми – изхленчих на себе си. Колко, колко удобно – прекалено удобно – че пикапът ми изхриптя последния си хрип точно седмици след като с Едуард се бяхме съгласили на неуравновесеното ни споразумение, като един от детайлите беше, че ще му бъде позволено да замени пикапа ми, когато издъхне. Едуард се кълнеше, че само това се очакваше – пикапът ми бе живял дълъг, пълноценен живот и е издъхнал от естествени причини. Според него. И, разбира се, аз нямаше как да проверя версията му или да се опитам да го възкреся от мъртвите със собствени сили. Любимият ми механик... Веднага спрях тази мисъл, като отказах да й оставя заключение.Вместо това се заслушах в гласовете на мъжете отвън, заглушени от стените на колата. - ... обгориха я с огнехвъргачка на онлайн видеото. Дори не набръчка боята. - Разбира се, че не. Можеш да прекараш танк през това бебче. Няма пазар за такива тук. Направени са за дипломати от Средният Изток, военни и най-вече нарко-барони. - Мислиш ли, че тя е нещо такова? – попита ниският с по-приглушен глас. Сведох глава, като бузите ми пламнаха. - Хъх – каза високият. – Може би. Не мога да си представя за какво иначе ще й потрябват бронирани стъкла срещу ракети и четири тона броня тук. Сигурно се е насочила към някое по-опасно място. Броня. Четири тона броня. И бронирани стъкла срещу ракети? Добро. Какво стана с добрите стари бронирани стъкла срещу куршуми? Е, поне това вече имаше някакъв смисъл – ако имаш много извратено чувство за хумор. Не бе така, сякаш не очаквах Едуард да се възползва от сделката ни, да я извърти така, че да даде много повече, отколкото да получи. Съгласих се, че може да замени пикапа ми само ако се нуждае от заменяне, без да очаквам този момент да дойде толкова скоро, разбира се. Когато бях принудена да призная, че пикапът се бе превърнал в нищо повече от един замръзнал трибут към класическите шевролети на тротоара ми, знаех, че идеята му за заместител вероятно щеше да ме засрами. Да ме сложи в центъра на погледи и шепнения. Бях се оказала права за тази част. Но дори и в най-мрачните си представи, не бях предвиждала, че той ще ми вземе две коли. Колата за „преди” и колата за „след”. Беше ми казал, че е взета на заем и бе обещал да я върне след сватбата. Това изобщо не го разбирах. Досега. Ха ха. Защото бях така крехка за човек, така некадърна и такава жертва на собствения ми опасно лош късмет, че очевидно се нуждаех от кола, която спираше танкове, за да се опазя. Ужасно смешно. Бях убедена, че той и братята му доста са се позабавлявали на мой гръб. Или може би, просто може би, един малък глас прошепна в главата ми, това не е шега, глупчо. Може би е наистина загрижен за теб. Това няма да е първият път, когато е прекалявал с опитите си да те предпази. Въздъхнах. Все още не бях видяла колата „след”. Беше скрита под едно покривало в най-дълбокия ъгъл на гаража на Кълънови. Досещам се, че повечето хора биха надникнали досега, само че аз наистина не исках да знам. Вероятно никаква броня по колата – защото нямаше да ми потрябва след медения месец. Реалната неразрушимост беше просто един от многото плюсове на това, на което се надявах. Най-добрата част от това да бъдеш Кълън не бяха скъпите коли или впечатляващите кредитни карти. - Хей – извика високият мъж, като се опита да надникне през стъклото. – Свършихме. Много благодаря! - Няма проблеми – извиках обратно, след което се впрегнах, когато включих двигателя и натиснах педала – съвсем лекинко – надолу... Без значение колко пъти минавах през същия познат път към вкъщи, все още не можех да накарам избелелите от дъжда листовки да изчезнат. Всяка една от тях, забита в телефонните постове и залепени за улични знаци, бяха като нов плесник прец лицето. Напълно заслужен плесник. Не можех да ги избегна на този път. Не и със снимки на любимия ми механик, който изскача покрай мен на разни интервали. Най-добрият ми приятел. Моят Джейкъб. Постерите „Виждали ли сте това момче?” не бяха по идея на бащата на Джейкъб. Именно моят баща, Чарли, бе принтирал листовките и ги бе разпръснал из града. И не само във Форкс, но и в Порт Анджелис и Секуим и Хокиам и Абърдийн и всеки друг град на Олимпийския полуостров. Беше се уверил, че всички полицейски управления в щата Вашингтон имат същата листовка, закачена на стената. В собственото му управление имаше цяла коркова дъска посветена на откриването на Джейкъб. Коркова дъска, която бе предимно празна, за негово разочарование и безсилие. Баща ми беше разочарован не само от липсата на отклик. Беше най-вече разочарован от Били, бащата на Джейкъб и най-близкият приятел на Чарли. За това, че Били не бе повече посветен в издирването на шестнайсетгодишния „беглец”. За отказа на Били да окачи листовки в Ла Пуш, резервата на брега, където бе дома на Джейкъб. За привидната му примиреност с изчезването на Джейкъб, сякаш нямаше какво друго да се направи. За това, че бе казал „Джейкъб е вече възрастен човек. Ще се прибере вкъщи, ако поиска.” И бе разочарован от мен, че бях взела страната на Били. Аз също не исках да окачвам постери. Защото двамата с Били знаехме къде е Джейкъб, грубо казано, и също така знаехме, че никой не е виждал това момче. Листовките предизвикаха обичайната голяма, дебела буца в гърлото ми, обичайните смъдящи сълзи в очите ми и бях доволна, че Едуард е на лов тази събота. Ако Едуард бе видял реакцията ми, само и той щеше да се почувства ужасно. Разбира се, имаше и минуси за това, че бе събота. Докато завивах бавно и внимателно към моята улица, можех да видя полицейската кола на баща ми в алеята на къщата ни. Отново бе пропуснал риболова. Все още се сърдеше за сватбата. Така че нямаше да мога да използвам телефона вътре. Но трябваше да се обадя... Паркирах на тротоара до шевролетената скулптура и извадих мобилния телефон, който Едуард ми бе дал за спешни случаи, от жабката. Набрах номера, като задържах пръста си на копчето за прекъсване на разговора, докато телефона звънеше. Просто за всеки случай. - Ало? – отвърна Сет Клиъруотър и аз въздъхнах облекчено. Бях прекалено голяма страхливка, за да говоря с голямата му сестра Лия. Фразата „да ми откъсне главата” не беше напълно метафора, когато ставаше дума за Лия. - Хей, Сет, Бела е. - Оу, здрасти, Бела! Как си? Задавих се. Отчаяна за успокояване. - Добре. - Обаждаш се за последните данни? - Ти си медиум. - Едва ли. Не съм като Алис – просто ти си предсказуема – пошегува се той. Измежду куилеутската глутница в Ла Пуш, само на Сет му бе комфортно да назовава Кълънови по име, пък да не говорим за шегуването с неща като почти всезнаещата ми бъдеща зълва. - Знам, че съм такава. – Поколебах се за минутка. – Как е той? Сет въздъхна. - Както винаги. Не иска да говори, макар че знаем, че ни чува. Опитва се да не мисли като човек, нали знаеш. Просто следва инстинктите си. - Знаеш ли къде е сега? - Някъде в северна Канада. Не мога да ти кажа в коя област. Той не обръща особено внимание на щатските граници. - Някакъв намек, че може да... - Няма да се върне вкъщи, Бела. Съжалявам. Преглътнах. - Няма проблеми, Сет. Знаех го още преди да попитам. Просто не мога да спра да се надявам. - Да, всички се чувстваме по този начин. - Благодаря ти, че ме търпиш, Сет. Знам, че другите сигурно се държат хладно с теб. - Не са най-големите ти фенове – съгласи се весело той. – Малко е тъпо, струва ми се. Джейкъб направи избора си, а ти – своя. На Джейк не му харесва отношението им към това. Естествено, не е и супер въодушевен и че го проверяваш. Ахнах. - Мислех си, че не ви говори? - Не може да крие всичко от нас, колкото и да се опитва. Значи Джейкъб знаеше, че се тревожа. Не бях сигурна как се чувствам относно това. Е, поне знаеше, че не съм препуснала към залеза, забравяйки го напълно. Вероятно си мислеше, че съм способна на такова нещо. - Предполагам, че ще се видим на... сватбата – казах аз, като изцедих думата през зъби. - Да, аз и мама ще сме там. Беше яко от твоя страна да ни поканиш. Усмихнах се на ентусиазма в гласа му. Въпреки че идеята да поканим семейство Клиъруотър бе на Едуард, се радвах, че му е хрумнала. Присъствието на Сет щеше да е страхотно – нещо като връзка, макар и незначителна, към липсващия ми кум. - Нямаше да е същото без теб. - Прати на Едуард поздрави от мен, става ли? - Разбира се. Поклатих глава. Приятелството, което се бе зародило между Едуард и Сет все още беще нещо, което човъркаше мозъка ми. Въпреки това беше доказателство, че нещата можеха да бъдат и по-различни. Че вампирите и върколаците можеха да се спогодят, само ако поискаха. Не на всеки му допадаше тази идея. - Ау – каза Сет, като гласът му се извиси с една октава нагоре. – Ъ, Лия си е вкъщи. - Оу! Чао! Телефонът замря. Оставих го на седалката и се подготвих психически да вляза в къщата, където ме очакваше Чарли. Горкият ми баща имаше толкова много неща на главата си вмомента. Беглецът Джейкъб бе само една от капките на преливащата му чаша. Беше почти толкова разтревожен, колкото и мен, за пълнолетната му дъщеря, която бе почти възрастен човек, и на която й предстоеше да стане госпожа само след няколко дни. Тръгнах бавно през лекия дъжд, припомняйки си вечерта, когато му казахме... Когато звукът на патрулката на Чарли обяви пристигането му, пръстенът внезапно започна да тежи с един тон на пръста ми. Искаше ми се да завра лявата си ръка в джоба си, или може би да седна върху нея, но хладната, силна хватка на Едуард я държеше право отпред. - Стига си се притеснявала, Бела. Моля те, опитай се да си спомниш, че няма да даваш самопризнания за убийство. - Лесно ти е на теб да го кажеш. Заслушах се в зловещия звук на ботушите на баща ми, които джвакаха през тротоара. Ключът издрънча във вече отворената врата. Звукът ми напомни за частта във филмите на ужасите, когато жертвата осъзнае, че е забравила да сложи веригата на вратата. - Успокой се, Бела – прошепна Едуард, слушайки ускоряването на сърцето ми. Вратата се затръшна срещу стената и аз се присвих така, сякаш са ми пуснали ток. - Хей, Чарли – обади се Едуард, напълно спокоен. - Не! – изпротестирах аз изпод дъха си. - Какво? – прошепна обратно Едуард. - Изчакай първо да си махне пистолета! Едуард се изкиска и прокара свободната си ръка през рошавата му бронзова коса. Чарли се появи иззад ъгъла, все още в униформа, все още въоръжен и опитвайки се да не направи физиономия, когато ни видя да седим един до друг на тясното канапе. Напоследък се стараеше страшно много да харесва повече Едуард. Разбира се, разкритието щеше да сложи край на тези опити моментално. - Здрасти, деца. Какво става? - Бихме искали да поговорим с теб – каза Едуард, така ведро. – Имаме добри новини. Изражението на Чарли се промени за секунда от престорена дружелюбност на мрачно подозрение. - Добри новини? – изръмжа Чарли, като погледна право към мен. - Седни, татко. Той повдигна една вежда, гледайки ме в продължение на пет секунди, след което закрачи шумно към креслото и седна на самия му ръб, с изпънат като струна гръб. - Не се шашкай, тате – казах аз след момент на напрегнато мълчание. – Всичко е наред. Едуард направи физиономия и знаех, че бе възражение към думата наред. Вероятно би използвал нещо повече, като например чудесно или перфектно или великолепно. - Разбира се, Бела, разбира се. Ако всичко е толкова наред, защо тогава се потиш? - Не се потя – излъгах аз. Отдръпнах се назад от ядосаното му мръщене, свивайки се към Едуард и инстинктивно избърсвайки с дясната си ръка челото си, за да премахна уликите. - Ти си бременна! – избухна Чарли. – Бременна си, нали? Въпреки че въпросът бе очевидно отправен към мен, той гледаше разгневено към Едуард и можех да се закълна, че ръката му трепна към пистолета. - Не! Разбира се, че не съм! – Искаше ми се да сръчкам Едуард в ребрата, но знаех, че от това само щеше да ми излезе синина. Казах му, че хората веднага ще стигнат до това заключение! Каква друга възможна причина биха имали разумните хора да се омъжат на осемнайсет? (Отговорът му тогава ме накара да извъртя очи. Любов. Да бе.) Заплашителното изражение на Чарли се смекчи с един тон. Обикновено беше доста очевидно върху лицето ми, когато казвах истината, така че сега ми повярва. - Оу. Извинявай. - Извинението се приема. Имаше дълга пауза. След секунда осъзнах, че всички очакват от мен да кажа нещо. Погледнах паникьосано към Едуард. Нямаше начин да изкарам думите. Той ми се усмихна, след което изпъчи рамене и се обърна към баща ми. - Чарли, осъзнавам, че малко объркахме реда на нещата. По традиция трябваше да попитам първо теб. Не съм възнамерявал да покажа неуважение, но след като Бела вече каза „да” и не искам да пренебрегвам решението й в този случай, вместо да те моля за ръката й, ще те помоля за благословията ти. Ще се женим, Чарли. Обичам я повече от всичко на света, повече от собствения ми живот и – по някакво чудо – и тя ме обича по този начин. Ще ни дадеш ли благословията си? Звучеше толкова сигурен, толкова спокоен. За един момент, заслушана в абсолютната увереност на гласа му, почувствах рядък миг на прозрение. Можех смътно да видя начина, по който светът изглеждаше за него. С дължината на един сърдечен удар, тази новина беше напълно логична за мен. След което улових изражението на лицето на Чарли, чиито очи се бяха ококорили срещу пръстена. Задържах дъха си, докато кожата му сменяше цвета си – от бледа към червена, от червена към лилава, от лилава към синя. Започнах да се изправям – не съм особено сигурна какво възнамерявах да направя – може би да приложа хватката Хаймлих, за да се убедя, че не се е задавил – но Едуард стисна ръката ми и промърмори „Дай му минутка” толкова тихо, че само аз успях да го чуя. Мълчанието бе много по-дълго този път. След което, постепенно, тон по тон, цветът на Чарли се върна към нормалното. Устните му бяха стиснати, а веждите смръщени – разпознах „дълбоко замисленото” му изражение. Той ни изучаваше с поглед дълго време преди да усетя как Едуард се успокоява от другата ми страна. - Предполагам, че не съм чак толкова изненадан – измърмори сърдито Чарли. – Знаех си, че щеше да ми се наложи да се справя с нещо такова рано или късно. Издишах. - Сигурна ли си за това? – настоя Чарли, гледайки ме ядосано. - Сто процента съм сигурна за Едуард – казах му аз без да мигна. - Обаче да се жените? Закъде бързате толкова? – Той отново ме изгледа подозрително. Бързането беше поради факта, че се приближавах все по-близо до деветнайсетте си години, докато Едуард бе замръзнал във цялото си седемнайсетгодишно величие, в каквото се намираше вече над деветдесет години. Не че този факт изискваше женитба според мен, но сватбата бе важно изискване за деликатния и заплетен компромис, който Едуард и аз бяхме направили, за да стигнем най-накрая до тази част, трансформацията ми от смъртна на безсмъртна. Това не бяха неща, които можех да обясня на Чарли. - Ще заминем заедно за Дартмут през есента, Чарли – напомни му Едуард. – Искам да направя това, ами, по правилният начин. Така съм възпитан. – Той сви рамене. Не преувеличаваше – наистина са си падали по старомодните морални ценности през Първата световна война. Устата на Чарли се изви на една страна. Търсейки нещо, за което може да се хване. Но какво можеше да каже? Предпочитам първо да поживеете в грях? Той беше баща – ръцете му бяха вързани. - Знаех си, че ще се случи – промърмори намръщено той на себе си. След което, внезапно, лицето му стана напълно гладко и безизразно. - Тате? – попитах разтревожено. Погледнах към Едуард, но не можех да разчета и неговото лице, докато наблюдаваше Чарли. - Ха! – избухна Чарли. Поскочих на мястото си. – Ха, ха, ха! Зяпах невярващо, докато Чарли се бе свил на две от свях – цялото му тяло се тресеше от него. Погледнах към Едуард за превод, но устните му бяха стиснати така, сякаш и той самият се опитваше да удържи смеха си. - Добре, става - каза сподавено Чарли. – Женете се. – Още една вълна от смях го разтресе. – Но... - Но какво? – настоях аз. - Но ти трябва да кажеш на майка си! Няма да кажа и думичка на Рене! Това си е изцяло твоя работа! – Той избухна отново в силен смях. Застинах с ръка на дръжката, усмихвайки се. Разбира се, по това време думите на Чарли ме бяха ужасили. Ултималното гибел: да кажа на Рене. Ранният брак бе на по-високо място в черния й списък от варенето на живи кученца. Кой можеше да предвиди отговора й? Не и аз. Определено не и Чарли. Може би Алис, но не се бях сетила да я попитам. - Е, Бела – бе казала Рене след като сподавено и заеквайки бях казала невъзможните думи: Мамо, ще се омъжвам за Едуард. – Малко съм засегната, че ти отне толкова време да ми кажеш. Самолетните билети поскъпват все повече. Оуу – развълнува се тя. – Мислиш ли, че ще махнат гипса на Фил до тогава? Ще развали снимките, ако не е в костюм... - Задръж за малко, мамо – ахнах аз. – Какво искаш да кажеш с това „че ми е отнело толкова време”? Тъкмо се сго-сго... – Беше ми невъзможно да изкарам думата „сгодих”. - ... уредихме нещата, нали знаеш, днес. - Днес? Сериозно? Ето това е изненада. Предположих... - Какво си предположила? Кога си предположила? - Ами, когато ме посетихте през април, ми се стори, че нещата вече са уредени, ако се сещаш какво имам предвид. Не си трудна за разчитане, миличка. Но не казах нищо, защото знаех, че с нищо няма да помогне. Ти си точно като Чарли. – Тя въздъхна, примирена. – Веднъж щом си наумиш нещо, няма как да те разубеди човек. Разбира се, точно като Чарли, и ти се придържаш към решенията си. И тогава каза последното нещо, което очаквах да чуя от нея. - Не повтаряш моите грешки, Бела. Звучиш така, сякаш си изплашена до смърт и предполагам, че това е така, защото си изплашена от мен. – Тя се изкикоти. – За това какво ще си помисля. И знам, че казах доста неща за брака и глупостта – и няма да върна тези думи обратно – но трябва да осъзнаеш, че тези неща се отнасяха само и единствено за мен. Ти си напълно различна личност. Ти правиш своя тип грешки и съм сигурна, че ще имаш своя дял от съжаление през живота ти. Но обвързването никога не е било проблем за теб, миличка. Ти имаш по-голям шанс да успееш с това, отколкото повечето четиридесет годишни, които познавам. – Рене отново се засмя. – Моето малко дете на средна възраст. За късмет изглежда си открила и друга стара душа. - Ти не си... ядосана? Не мислиш, че правя гигантска грешка? - Е, разбира се, исками се да почакаш още няколко години. Имам предвид, според теб изглеждам ли ти достатъчно стара, за да бъда тъща според теб? Не ми отговаряй на това. Но не става дума за мен. Става дума за теб. Щастлива ли си? - Не знам. Имам чувството, че съм се извисила над тялото си. Рене се изкиска. - Той прави ли те щастлива, Бела? - Да, но... - Ще искаш ли някога някой друг? - Не, но... - Но какво? - Но няма ли да кажеш, че звуча точно като всяка друга влюбена тинейджърка още от най-стари времена? - Ти никога не си била тинейджърка, мила. Знаеш кое е най-доброто за теб. През последните няколко седмици Рене неочаквано се хвърли в планове по сватбата. Беше прекарала часове на телефона с майката на Едуард, Есме – дотук без тревоги, че сватовете няма да се погодят. Рене обожаваше Есме, но пък се съмнявам някой да реагира другояче към очарователната ми почти-свекърва. Това ме измъкна от скуката. Семейството на Едуард и моето семейство се бяха погрижили заедно за сватбените планове, без да се налага да правя, или знам, или мисля нещо прекалено много за каквото и да е от това. Чарли беше бесен, естествено, но сладката част беше, че не беснееше на мен. Рене беше предателката. Беше се надявал, че тя ще окаже силната съпротива. Какво можеше да направи сега, след като ултималната заплаха – да кажа на мама – се оказа напълно напразна? Не разполагаше с нищо и го знаеше. Така че се влачеше из къщата, мърморейки нещо за това, че не можел да се довери на никого на този свят... - Тате? – извиках аз, като отворих входната врата. – Вкъщи съм. - Задръж, Бела, стой там. - Ъ? – попитах аз, спирайки машинално. - Само секунда. Ауч, Алис, уцели ме. Алис? - Извинявай, Чарли – отвърна чуруликащият глас на Алис. – Така как е? - Направо кървя. - Добре си си. Изобщо не проби кожата ти – довери ми се. - Какво става? – насотях аз, колебаейки се на прага. - Трийсет секунди, моля те, Бела – каза ми Алис. – Търпението ти ще бъде възнаградено. - Хъмф – добави Чарли. Тропах с крак, отброявайки всеки удар. Преди да стигна до трийсет, Алис каза: - Добре, Бела, влез! Движейки се предпазливо, изникнах иззад малкия ъгъл на всекидневната ни. - Оу – изпъшках аз. – Оуу, тате. Изглеждаш... - Глупаво? – прекъсна ме Чарли. - Мислех си по-скоро за елегантен. Чарли се изчерви. Алис го хвана за лакътя и го завъртя бавно, за да покаже бледосивия смокинг. - Престани, Алис. Приличам на идиот. - Никой облечен от мен изглежда като идиот. - Права е, татко. Изглеждаш забележително! Какъв е случаят? Алис извъртя очи. - Това е последната проба на дрехите. И за двама ви. Извърнах поглед от необичайно елегантният Чарли за пръв път и видях ужасяващо бялата дреха, положена внимателно на канапето. - Ааа. - Отиди на щастливото си място, Бела. Няма да отнеме много. Поех си дълбоко дъх и затворих очи. Като ги държах затворени, се отправих препъвайки се нагоре по стъпалата към стаята ми. Съблякох се по бельо и изпънах ръцете си напред. - Ще речеш, че забивам бамбукови трески под ноктите ти – промърмори Алис на себе си, като ме последва вътре. Не й обърнах внимание. Бях в щастливото си място. В щастливото ми място, цялата тази сватбена каша е свършена. Далеч зад мен. Вече потисната и забравена. Бяхме сами, само Едуард и аз. Местоположението беше размазано и вечно променящо се – преобразяваше се от мъглива гора към покрит с облаци град или арктическа нощ – защото Едуард пазеше в тайна мястото на медения ни месец, за да ме изненада. Но не бях особено загрижена за частта с къде. Едуард и аз бяхме заедно и бях изпълнила моята част от компромиса ни идеално. Бях се омъжила за него. Това беше най-важното. Но също така бях приела всички ослепителни подаръци и бях регистрирана, макар и безмислено, да посещавам колежа Дартмут през есента. Сега беше негов ред. Преди да ме превърне във вампир – неговият голям компромис – имаше още едно условие за изпълняване. Едуард имаше една вманиачена загриженост върху човешките неща, от които се отказвах, преживяванията, които той не искаше да пропускам. Повечето от тях – като училищният бал, например – ми се струваха глупави. Имаше само едно човешко преживяване, което исках да изпитам, без да се тревожа, че съм го изпуснала. Разбира се, беше и точно това, на което му се искаше да бях забравила напълно. Обаче ето каква беше работата. Имах бегла представа каква щях да бъда след като не бъда повече човек. Бях виждала новородени вампири и бях чувала всички истории на бъдещото ми семейство за тези диви по-ранни дни. За няколко години, личността ми щеше да се определя най-вече от едно нещо – жажда. Щеше да отнеме малко време преди да бъда себе си отново. И дори и да имам пълен контрол над себе си, пак никога няма да се чувствам така, както сега. Човек... и лудо влюбена. Исках да изпитам преживяването преди да разменя топлото си, чупливо и подлудено от феромони тяло за нещо красиво, силно... и непознато. Исках истински меден месец с Едуард. И, въпреки опасността, в която се страхуваше, че ще ме постави, той се съгласи да опита. Смътно усещах Алис и плъзгането на сатен по кожата ми. В този момент не ме интересуваше, че целият град говореше за мен. Не мислех за спектакъла, в който щеше да ми се наложи да участвам прекалено скоро. Не се тревожех, че ще се спъна в шлейфа си или че ще се изкикотя в грешния момент или че съм прекалено млада или зяпащата публика или дори за празното място, където трябваше да седи най-добрият ми приятел. Бях с Едуард в щастливото ми място. Каталог: books books -> Тайнствената сила на пирамидите Богомил Герасимов Страхът на времето books -> В обятията на шамбала books -> Книга се посвещава с благодарност на децата ми. Майка ми и жена ми ме научиха да бъда мъж books -> Николай Слатински “Надеждата като лабиринт” София, Издателство “виденов & син”, 1993 год books -> София, Издателство “Българска книжница”, 2004 год. Рецензенти доц д. ик н. Димитър Йончев, проф д-р Нина Дюлгерова Научен редактор проф д-р Петър Иванов books -> Николай Слатински “Измерения на сигурността” София, Издателство “Парадигма”, 2000 год books -> Книга 2 щастие и успех предисловие books -> Превръщане на числа от една бройна система в друга books -> Тантриското преобразяване Изтегляне 5.69 Mb. Сподели с приятели:
|