Здравей! Извинявай, че закъснях, но исках да си дочета книгата. Знаеш как е понякога просто не можеш да спреш. Като пристрастен си. Поглъщаш всяка дума, като глътка въздух

Здравей! Извинявай, че закъснях, но исках да си дочета книгата. Знаеш как е – понякога просто не можеш да спреш. Като пристрастен си. Поглъщаш всяка дума, като глътка въздух. Защото думите са въздуха на други светове, на други животи и ти четеш, дишаш и живееш... Случвало ли ти се е да влезеш в книжарница или библиотека и да видиш как някой изважда книга от лавицата, разлиства я и я помирисва, затваряйки очи? Сигурно си се питал: „Но какво прави този?!“. Ще ти кажа. Той обича книгата. Обича мириса на хартията и усещането на страниците между пръстите си. Обича кориците, понякога твърди, сякаш пазят някакво съкровище (е, там винаги има съкровище), а друг път меки и гладки, като майчината ръка, която те гали, докато ти чете приказка за лека нощ. Обича буквите, запетаите и точките. Особено точките! Онези три малки точици, наредени една до друга, като три приятелки, които искат да ти кажат толкова неща... Какво? Мастилото понякога е размазано? Да. А друг път е избледняло и текста почти не се чете. Не е ли очарователно? Как понякога книгата може да те изненада точно като човек, като приятел, който ти разказва страхотна история и изведнъж млъква, просто за да те подразни. Като приятел, който винаги намира точните думи за теб. Като приятел, който те учи на правилните уроци. Като приятел, който никога не се натрапва и не се сърди, когато не му обръщаш внимание – той просто чака ти да отидеш при него. Да, книгата е жив организъм. И тя старее заедно с нас. Страниците й се мачкат, късат и пожълтяват, както с времето нашата кожа се набръчква и се появяват петна. Кориците и се напукват, както са напукани ръцете на баба. Но думите, те са там. И книгата ги пази за теб и за мен, както нашите баби пазят мъдростта на живота и нямат търпение да ни я предадат.