Злодеяния на сакскобургите в българия софия, 2005 г. С ъ д ъ р ж а н и е

ПРЕДГОВОР

В своята няколкогодишна (30-34 г. от н.е.) активна проповедническа дейност, основателят на християнското движение Исус Христос остро е критикувал децата и внуците на Ерусалимските аристократични фамилии, които са използвали предоставената им държавна и църковна власт за лично облагодетелстване и за убиване на пророци и политически опоненти. Разкривал е лицемерието и лукавството на тези деца и внуци и се обръщал към тях с думите: “Рожби ехиднини”.

Такива “рожби” има и в съвременното българско общество Те всячески укрепват своето господстващо и привилигировано обществено положение, включително и чрез предаване на националните интереси.

Сред тях ярко се откроява фигурата на бившия български цар и настоящ министър-председател на България, Симеон Сакскобургготски. Както е известно, той е от немско потекло, но по линия на неговата прабаба Климентина Орлеанска е потомък и на детронирания от Парижката революция (1848 г.) френски крал Луи Филип. Негов дядо е Фердинанд Сакскобургготски – подпоручик на австрийската армия, княз и цар (1887-1918 г.) на българите. Баща на Симеон е царувалият през периода 1918-1943 г. у нас български цар Борис ІІІ.

По външен вид и характер Симеон сякаш прилича най-много на своя дядо Фердинанд. От него е наследил основните си черти – женственост, двуличие, политическа инфантилност. Подобно на дядото цар Фердинанд и на баща си цар Борис ІІІ той мами и ограбва работния български народ, причинявайки му огромни злини, мъки и страдания. В същото време играе ролята на религиозен, почтен и милозлив владетел.

Засега у нас почти няма публикации, представящи в систематизиран вид извършените злодеяния от властвалата на българска земя Сакскобургготска фамилия. Липсват и изследвания, посветени на делата на избрания за министър-председател, бивш български цар Симеон Сакскобургготски.

Ето защо целта на настоящия труд е да се посочат извършените в България злодеяния от фамилията Сакскобургготски. Всестранно да се разгледа провежданата от Симеон Сакскобургготски пакостна и противонародна политика.

Тезата е, че Симеон Сакскобургготски и неговите наследници не би трябвало повече да получават право да управляват българската държава. Практиката показва, че те са покварени и посредствени управленци, които с помощта на чуждестранни и местни мафиоти, използват придобитата (чрез измама) държавна власт за присвояване на народни имоти, пари и предприятия.

При изготвянето на настоящата брошура са ползвани предимно книги на автори, които отблизо са познавали членовете на Сакскобургготската династия. Злодеянията пък, на сегашния български министър-председател Симеон Сакскобургготски, са разкрити чрез направени анализи на провежданата от него неолиберална евроатлантическа политика, разглеждане на публикации в текущия печат и лични разговори с лица, които са работили за устройването му в България.

В брошурата са разкрити катастрофалните резултати от царуването на дядото на Симеон – цар Фердинанд и на баща му – цар Борис ІІІ на българска земя и са посочени извършените от тях големи злодеяния. Доказано е, че цар Фердинанд е инспирирал посичането и смъртта на бележития български революционер и държавник Стефан Стамболов, а цар Борис ІІІ е поръчал да бъде зверски убит великия народен водач и реформатор Александър Стамболийски.

В отделна част на брошурата е показано как бившият цар Симеон Втори става министър-председател на Република България. Посочени са инициаторите и изпълнителите на това пъклено дело. Доказано е, че чрез него се удовлетворяват отвъдокеански геополитически и мафиотски интереси. Още повече се засилва васализацията на българската държава, жестоката експлоатация и безскрупулното ограбване на изстрадалия български народ.

Брошурата е предназначена за трудовите хора и техните водители. Но може с успех да се ползва и от други политици, учени, магистрати и представители на държавната власт.


1. Злодеяния на цар Фердинанд
Много съвременници на цар Фердинанд са описали престъпната му дейност на българска земя.¹ Посочили са притежаваните от него качества – двуличие, алчност, отмъстителност, подлост, перверзност.

Представа за образа на Фердинанд може да се получи и от неговите писма, публикувани в книгата “Съвети към сина”. В тази книга (написана през 30-те години на ХХ век), той отправя съвети към царуващия по това време у нас негов син цар Борис ІІІ и пише за себе си следното: “Аз бях голям лъжец, по-фалшив и по-лукав от всички, заради това можах да надиграя най-рафинираните гешефтари и най-хитрите мои братя, короновани глави.”²

Такъв го описва и неговия, и на първата му съпруга (княгиня Мария Луиза) учител по български език Добри Ганчев. През 1923 г. този бележит български интелектуалец написва спомени, в които пише: “Цар Фердинанд много лъга през живота си. Лъга хората, лъга Бога, най-после и себе си излъга”.³

Впрочем цар Фердинанд си въобразявал, че вроденото му лицемерие (хипокризия) е умение да води така наречената “тънка дипломация”. Но тази “тънка дипломация” (донесла неизмерими беди и нещастия на многострадалния български народ), изиграва и на Фердинанд лоша шега и го изхвърля на бунището на историята. Неговото лицемерие особено лъснало пред руския цар и руското правителство в началото на ХХ в., когато наредил на портата на църквата “Св. Александър Невски” – гр. София, да бъде поставена паметна плоча с надпис, че храмът е създаден при царуването на цар Фердинанд І, потомък на витинските (т.е. на славянските) князе.⁴ След като по негова вина България претърпява (1913 г.) първата национална катастрофа и става ясно, че в бъдеще трудно може да разчита на руски благодеяния и финансови помощи, той престава да се прави на славянин. По негова заповед въпросната плоча е заменена с друга, на която нищо не пишело за славянския произход на някогашния маджарски поручик, княз и цар Фердинанд.

През м. декември 1886 г. във Виенската опера, Фердинанд Сакскобургготски се самопредложил за български княз. А когато нашето Велико Народно събрание му присвоява тази титла, той изпитвал панически страх да не я загуби. При първото си (август 1887 г.) идване в България, Фердинанд се страхувал от евентуално задържане във влака и пътувал инкогнито. Докато траело дългото му пътуване до последното унгарско пристанище на р. Дунав, той се криел “в клатещия се клозет”.

След като стъпил (13 август 1887 г.) на българска земя, 26-годишният Фердинанд разчитал на най-силния политик в княжеството – регент, а после и министър-председател Стефан Стамболов. Повече от една година князът се мъчил да прикрива извратените си мъжки наклонности, “ергенувал” и се сближавал със съпруги на висши офицери (най-вече със съпругата на майор Рачо Петров – Султана).

В кралските дворове на Англия, Германия и други монархични държави, Фердинанд Сакскобурогготски е бил “с репутация на хомосексуалист”.⁵ Главно поради това през 1891 и 1892 г. английската кралица Виктория и германският кайзер Вилхелм ІІ категорично отхвърлили неговите предложения за женитба с момичета от техни фамилии.

През първите години на князуването на Фердинанд в княжество България е бил (1887-1894) министър-председател Стефан Стамболов. Макар да е учил в Русия и да е бил активен борец за освобождение на нашето отечество от турско владичество, той упорито е бранил непризнавания от руския цар български княз. Главно заради княза и опитите на руски дипломати да се месят във вътрешните работи на младата българска държава, Стефан Стамболов е преследвал хиляди наши русофили и противници на княжеския режим. Много от тях (като бившия премиер Петко Каравелов) са затваряни и принуждавани (подобно на народния поет Иван Вазов) да емигрират в чужбина, а други са били бити (кап. Петко войвода) и дори убивани. Вероятно Стефан Стамболов е прибягвал до такива крути мерки, главно защото е робувал на химерата, че тогавашните кралски особи и монарси на “великите сили” (Русия, Австро-Унгария, Англия) ще признаят съществуването на българската държава, само ако тя бъде оглавявана от княз и има престолонаследник. Освен това той е проявявал болезнено властолюбие и амбиция да докаже на света, че в новото българско княжество цари законност и ред.

Но още на следващата (1888 г.) година след идването на Фердинанд у нас Стефан Стамболов е проумял, че е допуснал фатална грешка при избора на български княз. Сам се е убедил в достоверността на многото свидетелства за Фердинандовата слабост към млади момчета с руси коси и сини очи.

По време на общ обяд и почерпка в Софийския княжески дворец (Националната художествена галерия) княз Фердинанд с безсрамното си и лигаво поведение показал, че е “височайша любовница” на своя ординарец – русокос и синеок едър войник от Орханийските (Ботевградските) села. Отначало Стефан Стамболов гледал и не вярвал на очите си, но когато гостите се разотишли, заповядал на лакея повече да не стъпва в двореца и заявил на княза, че ще го върне във Виенските бардаци, понеже човек с такъв порок е “роб на извратената си страст”⁶ и е негоден ефикасно да управлява държава.

Изглежда обаче бидейки разкрит и унизен, злопаметният и отмъстителен княз Фердинанд, дълбоко в себе си е решил щом укрепи своята княжеска власт, да унищожи притежаващия чувство за историческа отговорност български министър-председател. За сравнително кратко време той е успял да се обгради с назначавани и награждавани от него офицери и министри и да отстрани (1894 г.) Стефан Стамболов от премиерския пост. Постепенно княз Фердинанд е съсредоточил в себе си огромна държавна власт и е установил личен режим. Той е инспирирал извършеното (1895 г.) на Софийската улица “Раковски” посичане (от няколко диви македонци) на прочутия български държавник Стефан Стамболов.

Преди да умре Стефан Стамболов с обинтована глава, отрязани до китките ръце и пълно съзнание е споделил пред присъстващите, че неговите убийци са изпратени от Фердинанд. Изразил е дълбокото си съжаление загдето е позволил на Фердинанд “да стъпи на българския престол”.⁷

Впрочем в определен момент нашите Сакскобурги проявяват черна неблагодарност и се дистанцират от свои съветници и приближени, които са ставали свидетели на половите им извратености. Изглежда по тази причина и бившият български цар Симеон е прекъснал контактите си с предишното си доверено лице Яков Джераси (син на евреин и българка от Карловско), който години наред е работил за Симеоновото “триумфално” завръщане (2001 г.) от Мадрид в България.

В моменти на откровения цар Фердинанд се изказвал с презрение за българите. Наричал ги “мръсни”⁸ и “миризливи”⁹ и дори упреквал своя син цар Борис ІІІ, загдето по време (1936 г.) на Олимпийските игри в Берлин им раздавал автографи.

Напоследък наследници на бивши царедворци се мъчат да оневиняват и възхваляват 31-годишното князуване и царуване на българския цар Фердинанд. Те съзнателно прикриват фактите, предизвикали неговото изгонване (1918 г.) от пределите на България и противоконституционното (без избор на Велико Народно събрание) предаване на царския трон на сина му цар Борис ІІІ.

Преди всичко само на Фердинанд се приписва заслугата за окончателното отърсване на българската държава от опеката на турското правителство и за обявената (1908 г.) национална независимост. Тази заслуга особено се изтъква по време на ежегодното честване на датата (22 септември) на която е оповестена независимостта. Но същевременно се заобикаля обстоятелството, че Фердинанд Сакскоборугготски се е възползвал от благоприятната вътрешна и междудържавна обстановка за извършване акта на възстановяване суверенитета на българската държава и се е самопровъзгласил (без знанието на народните представители) от княз за цар на българите. Така той извършил държавен преврат и е погазил княжеската си клетва, че “свято и нерушимо” ще пази Търновската Конституция.

По-късно (1911 г.) Фердинанд е получил неограничена лична власт, като е наложил на парламента да промени чл. 17 на тази Конституция и да му даде правото сам да представлява “царството във всичките му сношения с иностранните държави”. След приемането на посочената конституционна поправка, той узаконил еднолично водената от него дипломация и започнал своеволно и безцеремонно да се разпорежда с народните съдбини. В него взела връх манията му за величие. Бленувал да стане “арбитър на Балканите”, с оръжие да завладее Цариград (Истанбул) и да се появи там във вече ушитите за него одежди на византийски император. Всичко това Фердинанд смятал да постигне чрез водене на завоевателни войни, от българите и българската войска. С такова болно въображение той хвърлил нашия народ в касапницата на Междусъюзническата (1913 г.) и Първата световна война (1914-1918 г.). Но и включването на българите в тези войни е било използвано от цар Фердинанд за лично обогатяване и получаване на комисиони.

Само за присъединяването на България към Централните сили (Германия, Австро-Унгария, Турция) цар Фердинанд е получил подкуп (под формата на банкови заеми) от германския кайзер в размер на 7 млн. златни марки. По-рано (1912 г.) руската държавна банка му отпуснала изгоден (с 1% лихва) заем на сума 3 млн. лв., от които не е върнал нито лев и след извършената през 1917 г. в Русия социалистическа революция.

През 20-те години на ХХ в., когато Фердинанд живее в Кобург (Германия) германското правителство му изплаща още милиони марки. Тези пари са му дадени по силата на подписан през 1915 г. таен договор, предвиждащ компенсация на българския цар при неблагоприятен изход от участието на България в Първата световна война на страната на кайзерова Германия¹⁰ (своеобразна застраховка при втората национална катастрофа).

Преди да включи българската войска в бойните действия цар Фердинанд се саморазправя с нашите борци за мир и запазване неутралитета на българската държава. По негово нареждане военнополевият съд е осъдил и изпратил на доживотен затвор народния трибун Александър Стамболийски, защото на състоялата се на 4 септември 1915 г. в двореца аудиенция е заявил, че ако царят продължава да следва пагубната войнствена политика “ще свърши с главата си”.¹¹

По личната воля на Фердинанд, българският народ е принуден шест години да воюва в две последователни войни (Междусъюзническа и Първа световна война) завършили с ужасяващи резултати: 400 хиляди убити българи (включително и моя 30-годишен дядо); над 200 хиляди осиротели семейства; повече от 150 хиляди пленници; повече от 30 милиарда лева държавен борч; над 2 милиарда и 250 милиона златни франка репарации.

Освен това ръководената от монарха българска държава губи големи територии. След Междусъюзническата война от нашите земи са отнети Добруджа, Македония и по-голямата част от Крайегейска Тракия, а след Първата световна война, нашата страна загубва останалата част от Крайегейска Тракия, Струмешко и Царибродско, както и излаза на Бяло море.

Но изглежда цар Фердинанд не изпитвал никакво състрадание към потъналия в скръб и покруса български народ, а също и към прокудените от изгубените земи стотици хиляди бежанци. Той продължавал да гуляе и да се забавлява с млади синеоки мъжаги. Това възмутило и германския принц Август, който през пролетта на 1918 г. пребивавал известно време в Софийския царски дворец. Една сутрин като разбрал, че 57-годишният Фердинанд за пореден път се е уединил с фаворита си (в двореца до с. Куртово Конаре, Пловдивско), принцът се навел на ухото на маршала на двореца ген. Савов и му казал: “Явно е, че е педераст! Не зная само активен или пасивен.”¹²

Впрочем женствената природа на цар Фердинанд също е струвала на българската държавна хазна много пари.¹³ Големи бюджетни суми са изразходвани за неговите регулярни (по шест месеца на година) пребивавания в чужбина, където гуляел с млади приятели и приятелки, а също и за лукс, блясък и подкупи на офицери, държавни служители и журналисти.

Вследствие на провежданата от цар Фердинанд маниакална пакостна политика, българската нация е преживяла две национални катастрофи. Избухнало (септември 1918 г. в гр. Радомир) войнишко въстание срещу монархичното държавно устройство. За да спаси своята царска династия, той е освободил Александър Стамболийски от затвора и го помолил да спре настъпващите към София въстанали войници. После е абдикирал, прехвърляйки царската корона на своя син – цар Борис ІІІ.

Ето до какво срамно национално падение е довело продължителното Фердинандово “самодържавство” и хазяиничене по нашите земи. Но вина за това са имали и много от тогавашните наши интелигенти, дворцови чиновници, интенданти и други бюджетни храненици, които със своята сервилност, робска покорност и послушност са улеснявали издигането на “този неуравновесен тип”.¹⁴ Те “мигали” пред неговото самовластие и пред пороците му. Надпреварвали се да му се подмазват и го славели в стихотворения, публични речи, вестници и списания.

Цар Борис ІІІ е бил посредствен ученик и с оскъдно образование. В присъствието на негови съученици, баща му саркастично го наричал “глупак”, който нямал умствени способности дори да си “взема изпитите”.¹ Но още от малък, Борис е бил подготвян за владетел, който вместо да си напряга мозъка може с държавни пари да си купува чужди знания и съвети. Усъвършенствани са вродените му черти на характера – дребнавост, лицемерие, потайност, подлост, конспиративност, рушветчийство (за държавна сметка).

Цар Борис ІІІ е започнал да царува преждевременно и при извънредни обстоятелства. Към приключване е била Първата световна война (1914-1918 г.), довела до премахване на редица монархии (Русия, Австро-Унгария, Турция). Под напора на широките народни маси и избухналото (септември 1918 г.) войнишко антимонархично въстание в гр. Радомир, бащата на Борис – цар Фердинанд е принуден да избегне народния линч и да спаси Сакскобургготската династия, като абдикира и напуска страната. Той прави този спасителен ход и поради обстоятелството, че вече е било формирано мощно народно движение за преминаване от монархическо към републиканско държавно устройство и управление.

Всичко това е оставило дълбок отпечатък върху душевния мир на младия (24-годишен) тогава цар Борис ІІІ. Засилило е онаследената му мнителност, подозрителност и параноичност към околните и особено спрямо превъзхождащите го в умствено отношение български политици. Не е случаен факта, че през четвъртвековното (1918-1943 г.) си царуване, цар Борис ІІІ е поставял над всичко грижата за съдбата на Сакскобургготската династия на българска земя. В името на тази династия, на “негово величество” (и с парафите му) са избити със съд или “из засада” десетки хиляди свидни чада на доверчивия български народ.

Почти всяко политическо решение или действие на цар Борис ІІІ е било продиктувано от династични, егоистично-индивидуални интереси. Макар външно да е симулирал “немска” любов към българските си поданици, той винаги е бил готов да ги пожертва за запазване на монархичния обществен строй у нас и за укрепване царската власт на своята фамилия. Пък и би било наивно да се вярва, че той, чужденецът може да обича българския народ така силно, както са го обичали преданите му до смърт собствени синове и дъщери. По-скоро цар Борис ІІІ е провеждал политика, посредством която се е надявал да избегне царския банкрут на своя баща и да запази невредим трона на наследника си Симеон.

При царуването на цар Борис ІІІ българската държава е била ръководена директно от царския дворец и дворцовата камарила. Известно ограничаване на самодържавието и царската му власт е постигано само при самостоятелното управление (1919-1923 г.) на Българския земеделски народен съюз (БЗНС) и през няколкомесечната военна диктатура, установена на 19 май 1934 г. чрез военен преврат на някои висши офицери от така наречения политически кръг “Звено”.

Като върховен главнокомандващ на българската войска, цар Борис ІІІ е привлякъл на своя страна някои от генералите, извършили деветнадесетомайския (1934 г.) преврат и е наложил близо 10-годишна (1935-1943 г.) еднолична монархофашистка диктатура. Той е концентрирал в свои ръце цялата държавна власт и се вживявал в ролята на “върховен водач” от фашистки тип. Междувременно е била разгърната масова пропаганда за насаждане на култ към царя. По случай раждането (1937 г.) на престолонаследника Симеон, на всички български ученици са повишени бележките с една единица (отличните оценки са станали от шестици на седмици).

Цар Борис ІІІ е подбуждал, поръчвал, одобрявал и контролирал изпълнението на правителствените акции и приетите от парламента противонародни закони. Той незаконно е използвал българската войска за извършване на държавни преврати (1923 и 1935 г.) и за потушаване на народни бунтове. Въвлякъл е българската държава във Втората световна война на страната на Германия. С негово съгласие на българска територия са разположени германски войски и военни бази.

Движещи сили на преврата са били главно предани на царя висши офицери и представители на Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО), която е била оръдие на двореца и против водената от земеделското правителство политика на сближение със съседна Сърбия. Към тези сили се присъединили банкери, търговци, чифликчии и църковни служители, които са били засегнати от извършваните при управлението на Александър Стамболийски социални реформи: оземляване на безимотни и малоимотни селяни със земи, отчуждени от земевладелци, притежаващи по над 200 дка обработваеми площи; налагане на монопол върху външната търговия с тютюн и цигари; въвеждане на трудова повинност.

Но редица факти доказват, че след Първата световна война Александър Стамболийски е изчаквал благоприятен момент за реализация на републиканската идея. Той се е съобразявал с решенията на правителствата на държавите-победителки (Англия, Франция), които крепяли българската монархическа институция и “царчето” (както гальовно го е наричал Стамболийски) за “инфилтрация” на руския болшевизъм на Балканите.

В този смисъл водената от Александър Стамболийски политика на еволюционно премахване на българската монархия и “царчето” е израз на неговото благородство и великодушие към причинилата му непростими злини и страдания Сакскобургготска династия. А той би могъл, подобно на тогавашните италиански фашисти (и на сегашните “глобалисти” в Югославия, Грузия и Украйна) да вдигне трудовото селячество (представляващо над 80 на сто от българското население) на поход към София и да прогони от България омразната немска фамилия и нейната дворцова камарила. Така с един замах би приключила дългогодишната му борба за установяване на парламентарна република в нашата страна. Сигурно биха се избегнали продължилите над две десетилетия (1923-1944 г.) кървави граждански междуособици и класови сблъсъци.

За да запази и укрепи монархията и Сакскобургготската династия у нас цар Борис ІІІ е сътрудничил и угодничил на оръдията на финансовия капитал – фашистите. Той целенасочено се е обвързал с техните фюрери главно с нацисткия водач Адолф Хитлер и е спомагал за превръщане на България в германски сателит. Аристократът и богаташът цар Борис ІІІ е ненавиждал и преследвал комунистите, които представляват и отстояват интересите предимно на наемните работници и бедните слоеве от населението. Той, заедно с лично преданите му офицери и представители на банковия и търговския капитал са обявявали комунистите за главен враг на династията. Бояли се, че евентуалното сътрудничество и взаимодействие със стоящите начело на Съветския съюз комунистически ръководители може да доведе до превръщане на царство България в народна република.

Вероятно това е карало цар Борис ІІІ незабавно да отхвърля правените през 1940 г. от съветското комунистическо правителство предложения за взаимно ненападение и да отклонява поеманите от него гаранции за връщане на Южна Добруджа в пределите на българската държава.

Впрочем ако тогава българските власти са пазили неутралитет (дори и при евентуално завладяване на наши земи от немски войски) след Втората световна война, страната ни сигурно е щяла да получи нейни изконни територии (Беломорска Тракия, Западни покрайнини, Македония). Такава политика би могъл да осъществява български държавен глава, който да не е кръвно свързан с Германия и да милее за род и родина.

През 1940 г., когато с посредничеството на хитлеристките управници и съгласието на съветското правителство Южна Добруджа е върната на България, Борис е обявен за “цар-обединител”. Макар че тази наша територия е откъсната от българската държава при катастрофалното за българите царуване на Борисовия баща – цар Фердинанд, т.е. по вина на Сакскобургготската династия. След Втората световна война Южна Добруджа е оставена в рамките на нашата (победена) държава благодарение на застъпничеството на правителството на могъщия Съветски съюз и на овладяването на българската държавна власт от формирания около комунистите многопартиен съюз, наречен антифашистки отечествен фронт. Едва ли буржоазните управници на другите държави-победителки (Англия и САЩ) са щяли да се застъпят за запазване на териториалната цялост на България.

В навечерието на Втората световна война се е смятало, че благополучието на царската династия може да бъде осигурено и като се постави на карта българската нация и държава. С оглед на това България е присъединена (1 март 1941 г.) към Тристранния (Германия, Италия, Япония) пакт, а по-късно български войски са окупирали Беломорска Тракия и Македония, както и гръцки и сръбски територии. Завладяването на тези земи се основавало предимно на сляпата вяра на цар Борис ІІІ и министър-председателя Богдан Филов в непобедимостта на хитлеровия райх. То е имало временен, конюнктурен характер, но е представяно за осъществен “национален идеал” (пълно обединяване на изконните български земи).

Впрочем цар Борис ІІІ е смятал, че в мирно време по-лесно ще опази своята династия. Затова той неохотно подкрепял правителствените инициативи за участие на наши войски в бойни действия и се държал като пацифист т.е. предпочитащ мира владетел. Но неговото властолюбие се оказва решаващо за погрешното му решение да се откаже от политиката на неутралитет и да включи България в опустошителната Втора световна война. Към това го тласка още и неговата дива омраза към руските болшевики, германското му потекло и вътрешна убеденост в установяването на “нов световен ред” от Хитлеровия фашизъм.

Акцията е започнала с евреите от Македония и Беломорието. Единадесет хиляди евреи са натоварени като добитък на железопътни товарни вагони и са откарани в Полша за умъртвяване. Останалите 9 хиляди са спасени вследствие на претърпените от хитлеристките нашественици военни поражения и стремителното настъпление на червената армия към окупираните от немците територии, включително и на Балканите. Това стреснало и уплашило до смърт цар Борис ІІІ и окуражило огромното мнозинство от хуманистично настроени българи в т.ч. депутати, църковни служители, антифашисти, които се вдигнали в защита на българските евреи.

Основните аргументи в тази реч са: през Първата световна война нашите евреи са воювали заедно с българите и не представляват заплаха за нацията; евреите се чувстват българи и са “формирали своя мироглед под влиянието на Ботев, Вазов, Славейков, Яворов и други”; евреите са “коректни и трудолюбиви”; “лошите или добрите качества са индивидуална черта, а не национална".⁸

Цар Борис ІІІ е изисквал от своето правителство стриктно да бъдат изпълнявани нацистките програми за изтребване на българските евреи. Смятал е да ги пожертва независимо дали са населявани “освободените” (Беломорска Тракия и Македония) или “старите” земи. Тази антиеврейска политика е провеждана известно време и след като хитлеристките войски са претърпяли редица тежки поражения край Сталинград и в други съветски райони. Така например на състоялата се на 15 март 1943 г. аудиенция цар Борис ІІІ пак е заповядал на министър-председателя Богдан Филов да държи “едно твърдо поведение” по “еврейския въпрос”.⁹

На свои аудиенции царят “напълно” е одобрявал изразеното гледище, че трябвало строго да се наказват и отстраняват от длъжност министри и парламентарни шефове, които са проявявали мекошавост и милост към евреите и са били против тяхната депортация в камерите на смъртта. С негово съгласие е бил “веднъж завинаги” свален от поста и зам.-председателят на Народното събрание Димитър Пешев, понеже е представил (на 19 март 1943 г.) подписано от 43-ма депутати изложение в защита на евреите от “старите” земи.¹⁰

Едва след 28 март 1943 г., когато цар Борис ІІІ е разбрал, че “германската кауза” е вече “пропаднала”¹¹, е възприета тактика на протакане и отлагане депортацията на останалите в “старите” български земи евреи. Бил е изготвен и реализиран план за изселване на евреите от София и други големи градове в затънтени краища на страната.

След деветоюнския (1923 г.) военен преврат у нас между оглавяваното от цар Борис богато съсловие и широките народни маси периодично са избухвали кървави сблъсъци: земеделско въстание (юни 1923 г.); септемврийско антифашистко въстание (септември 1923 г.); комунистически атентат в катедралата “Св. Неделя” (април 1925 г.); налагане на монархофашистка диктатура (1935-1943 г.); въоръжена антифашистка борба (1941-1944 г.).

В тези кървави сблъсъци у нас са убити десетки хиляди българи, включително:

- класическите поети Гео Милев и Сергей Румянцев (1925 г.) и Никола Вапцаров (1942 г.); антифашистите ген. Владимир Заимов, Антон Иванов, Цвятко Радойнов, Лиляна Димитрова, Йорданка Николова;

- народните трибуни Райко Даскалов (1923 г.) и Петко Д. Петков (убит през 1924 г. от засада защото като народен представител в Народното събрание се изказал против правителствения терор и размахал кървави ризи на четиридесет инквизирани селяни от Сливница).

Само по време на Втората световна война (1941-1944 г.) и на антифашистката борба, през арести, следствия, затвори и концлагери са преминали близо 65 хил. будни българи,¹² а вследствие на обявената (декември 1941 г.) от цар Борис ІІІ и неговото послушно правителство “символична” война на Англия и САЩ и бомбардировките на англо-американската авиация у нас са загинали над 3 хил. души.

Много жертви са дадени и от страна на господстващата заедно с цар Борис ІІІ богаташка класа. Само при атентата, извършен през м. април 1925 г. в църквата “Св. Неделя” (където е имало опело на убития запасен генерал Коста Георгиев) са загинали около 150 от присъствалите големци, а няколкостотин от тях били ранени.¹³

Атентатът в църквата “Св. Неделя” е организиран и извършен от функционери на Българската комунистическа партия (БКП). Чрез него се е търсело възмездие и мъст за избитите по време на деветоюнския (1923 г.) държавен преврат и септемврийското антифашистко въстание десетки хиляди български граждани. Атентатът е отчаян акт и за съпротива срещу царския полицейски терор на преследвани, като диви зверове комунисти. Но този атентат (станал без решение на висшия партиен орган) нарушава комунистическия принцип, според който премахването на несправедливите експлоататорски капиталистически обществени отношения може да се постигне чрез смяна на държавния строй, а не като се извършват индивидуални терористични акции.

След 9 септември 1944 г. в изпълнение на спогодби между държавите-победителки (Съветски съюз, САЩ, Англия) във Втората световна война у нас е създаден народен съд. На този съд са били осъдени на смърт тримата регенти (проф. Богдан Филов, ген. Михов и принц Кирил – брат на цар Борис),¹⁴ тридесет и трима министри и царски съветници, 67 депутати от действащото през периода 1940-1944 г. 25-то Обикновено народно събрание.

Посочените смъртни присъди са издадени за: включване на България във Втората световна война на страната на победения Тристранен пакт; обявяване война на Англия и САЩ; приемане на човеконенавистнически закони срещу евреите; изпъждане на девет (осем комунисти и един земеделец) депутати от парламента и изпращането им в концентрационни лагери, защото се борили за мир, държавен неутралитет и равноправие на евреите; приемане на закони и разпоредби, чрез които са изтребени хиляди антифашистки борци и техни роднини и близки, а къщите им са изгорени; изразходени огромни суми (по 50 хил. лв. на глава) от правителствата за убити партизани-антифашисти; отрязаните партизански глави, които били набучвани на колове и разнасяни из населените места с цел да бъде сплашено населението.

През периода 1944-1989 г., когато начело на нашата държава са българските комунисти, по-голяма почит е отдавана на дадените при монархофашистката диктатура жертви. После добралите се до висшата държавна власт деца и внуци на бивши царедворци и буржои се опитват да прехвърлят цялата вина за загиналите преди и след 9 септември 1944 г. на БКП.

При тези противопоставяния е важно да се прави вярна оценка на отделните политически личности и партии. Преди всичко е нужно да се разкрива, коя от тях първа е започнала дадена политическа или военна акция и е предизвикала настъпилите обществени събития и явления. В разглеждания исторически период, началото на дългата серия от военно държавни преврати и улични убийства е поставил лично цар Борис ІІІ, който е целял на всяка цена да запази монархията и Сакскобургготската династия у нас. Въведеният от него държавен произвол и терор е отприщил вълната от насилия, срещу които са предприемани ответни мерки от останалите живи класови и политически противници.

За отделна политическа личност или партия може да се съди и по това, чии интереси обслужва провежданата от нея политика. Водената от цар Борис ІІІ политика винаги е била насочена срещу трудещите се и към удовлетворяване интересите на собствената му династия.

Но като цяло дадена личност или партия би трябвало да се оценява според резултатите на осъществяваната от нея политика. Приведените в настоящото изследване данни и факти показват, че провежданата от цар Борис ІІІ политика е била трагична за българската нация и държава.

Като няма с какво да бъде оправдано злополучното царуване на цар Борис ІІІ се разпространява измислицата, че той едва ли не се възпротивил на Адолф Хитлер и отказал да изпрати български войски в Съветския съюз.¹⁵ Дори се пуска слух, че по тази причина след последното му посещение (средата на м. август 1943 г.) в Германия е бил вероломно отровен.

Но по това време германското командване едва ли би настоявало да бъдат изтеглени намиращи се във вражеска Гърция и Сърбия български войски с цел изпращането им на Източния фронт. Такова решение трудно би се взело при положение, че тъкмо през м. август 1943 г. германските бойци стремглаво отстъпват окупираните от тях съветски земи, а в Италия, която е била основен европейски съюзник на Хитлеристкия райх е извършен държавен преврат срещу дучето Бенито Мусолини.

Пък и хитлеристкото командване е очаквало САЩ и Англия да открият нов фронт и да започнат военни действия на Балканите. На състоялата се в Германия последна среща (14 август 1943 г.) на царя с Хитлер “германците поискали две наши дивизии (един корпус) за Северна Гърция и евентуално Албания, които да пазят тила на германските войски в Гърция и по албанското крайбрежие”.¹⁶

Настъпилите до смъртта на цар Борис ІІІ събития (германски поражения в Съветския съюз, смяна на италианския фашистки режим) смъртно са уплашили и окървавения с народна кръв германофил Александър Цанков. Като депутат в Народното събрание, той признал (на 27 декември 1943 г.), че след тези събития загубил съня си и добавил: “Оста остана само с едно колело. Германия остана сама в Европа”.¹⁷

Освен това на Балканите вече е имало хиляди действащи сръбски, гръцки и български партизани, а също и съветски, английски и американски военни специалисти. Повсеместно са извършвани партизански нападения на германски влакови композиции и складове и са унищожавани оръжия, храни, горива и други стоки.

Когато се завърнал от последната си визита (средата на м. август 1943 г.) от Германия, цар Борис ІІІ бил душевно разстроен и със сломена воля за живот. Часове след като кацнал на нашето летище и се прибрал в двореца (15 август), той споделил, че по време на полета към София му се приискало “да го срещне неприятелски аероплан, та да се свърши с него”.¹⁸

Изглежда това мрачно настроение е обхванало царя още при срещите му с неговия приятел Адолф Хитлер, който вече не говорил за настъпление на Източния фронт и превземане на Москва, а за изграждане на отбранителни линии и най-вече на Балканите. Главно за това фюрерът поискал две наши дивизии да пазят тила на германските войски в Гърция и по Албанското крайбрежие.

Може би отбранителните германски планове окончателно са убедили цар Борис ІІІ, че е наближил края на хитлеристкия райх, а заедно с него и на Сакскобургготската династия. Колкото и посредствен политик да е бил, царят е схванал, че до този самоубийствен резултат се е стигнало вследствие на водената от него вулгарна прогерманска и профашистка политика.

Сигурно е тръпнел при мисълта, че той и другите недосегаеми членове на Сакскобургготската фамилия ще попаднат в ръцете на изпълнения с гняв български народ и ще им бъде потърсена отговорност за провежданата противонародна политика, включително и за избиването на десетки хиляди българи. Болното сърце на цар Борис ІІІ не е издържало тежкия стрес и той за броени дни се е поминал.