Звезди и съзвездия

“Юрий Гагарин”

Стара Загора

КУРС ПО ОБЩА АСТРОНОМИЯ ЗА АСТРОНОМИ-ЛЮБИТЕЛИ

Надя Кискинова

ЗВЕЗДИ И СЪЗВЕЗДИЯ
“Звездите разкриват нови тайни”, Н. Николов, В. Рачева, В. Голев, 1985
Сред безбройните, пръскащи с удивително разнообразие светлината си лъчисти точки без особен труд можем да отделим различни групи по-ярки звезди. В тях всеки от нас вижда някакви фигури…

Тези фигури, разбира се, не съществуват реално на небето, ние сме ги измислили сами.

Други народи и в други времена са съзирали в тези групи звезди съвсем други фигури. Австралийците биха искали да имат своя символ и на небето – кенгурото…

Някои фигури са останали на съвременните звездни карти като общоприети съзвездия. Те и до днес украсяват небето, останали там завинаги като странни, но запомнящи се названия на съзвездията, които ни връщат във времената на нашите предшественици.

Нашият народ нарича част от съзвездията Орион, Голямо и Малко куче РАЛИЦАТА .

Ралото са трите звезди от “пояса” на Орион: δ Минтака, ε Алнилам и ζ Алнитак, звездите σ, θ в мъглявината М 42, ι от “ножа” на Орион и κ Саиф от единия му крак, се тегли от воловете – α Бетелгейзе и γ Белатрикс.

След ралото върви Орачът – Сириус или α от Голямо куче, протегнал остена си – заострена пръчка за подкарване на воловете, изобразена от звездите β – Ригел, τ и η, оформящи другия крак на Орион.

До Орача бяга неговото Куче - звездата Процион – α Малко куче.

Изгревът на целия този митологичен комплекс след полунощ в началото на есента бил знак за народа ни, че е време за есенна оран и сеитба.

В ранна есен, керван от коли, натоварени с жито, спрял да пренощува. През нощта керванджиите се събудили и видели на изток ярка, бяла звезда – Сириус. Взели я за Зорницата /Венера/, впрегнали колите и тръгнали в тъмната нощ. Но вместо да се зазори, нощната тъма оставала непрогледна. Заблудил се керванът, попаднал в тинесто блато и всички загинали. Затова народът ни нарича звездата Сириус Лъжикерван.

Древните гърци го наричали Арктос, римляните – Урса, индианското племе ирокези – Окуари, монголците – Утиган. И всички тези думи означават едно и също – мечка. Това не е съвпадение, а диря, водеща в ловното минало на тези народи.

Същата звездна конфигурация англичаните наричат Ралото, французите – Тигана, а за средновековна Европа тя била Каляската на Карл Велики.



Основната конфигурация на съзвездието Голяма мечка от седем ярки звезди наистина наподобява черпак или тиган. Но как ли са виждали тук древните египтяни и китайци Небесни чиновници или цели процесии?...
Две от най-старите човешки цивилизации – Китай и Египет – влагали в тази фигура по-сложен смисъл, отразяващ тяхното духовно развитие. За древните китайци това е Небесният чиновник, обкръжен от плахи молители, а египтяните от онова време виждали в нея … сложна процесия, водена от бика Апис, следван от човек-бог и хипопотам с крокодил на гърба си. За нас тази процесия изглежда необичайна, но съгласно митологията на древния Египет всички участници в нея са играли свещена роля.
Не само на Голямата мечка, но и на всички съзвездия, отделните народи давали имена, свързани с техния начин на живот, бит и мислене, с тяхната своеобразна култура. Много от тези имена са отблясък от подвизите на митични герои, други са отражение на несломимия човешки дух, на вечната борба между доброто и злото в древните легенди.
Нашият народ нарича съзвездието Голяма мечка /Голяма/ Колата и го е свързал със следната легенда. Един момък отишъл в гората, за да насече дърва. Стигнал там, разпрегнал воловете и ги пуснал в гората да пасат. Изневиделица излязла една мечка и изяла единия вол. Момъкът, който бил голям юнак, хванал мечката и я впрегнал в колата на мястото на вола, който тя изяла. Но мечката не можела да тегли колата, дърпала се встрани и затова в съзвездието колата е разкривена.

Дърварят върви пред звездата η Алкаид и води след себе си мечката ζ Мицар, впрегната заедно с другия вол ε Алиот във волска кола – четириъгълника от звездите α, β, γ, δ от Голяма мечка. Близо до мечката бяга и настървено лае по нея кучето на дърваря – звездата Алкор – неярката звездичка над средната от дъгичката ζ - мечката. Останалите ярки звезди образуват Колата.

Поради приликата във фигурите, съзвездието Малка мечка било наречено Малката кола.

Освен Колата, Мечката, Голямата мечка била наричана от нашия народ Хайдути и Харамии.

Една съвсем самобитна цивилизация достига разцвета си през VІІІ-ІХ век сред водите на Тихия океан. В неговото необятно пространство се разсеяни огърлиците на групи от неголеми островчета, населени с един морски народ – полинезийците. Хиляди километри отделят един архипелаг от друг, Азия от Америка са някъде далеч, далеч. Полинезия представлява гигантски триъгълник в сърцето на най-големия земен океан. По върховете му са Хаваите на север, Нова Зеландия на запад, а на изток – Рапануи или Великденският остров. Ако съберем площта на всички острови в този триъгълник, няма да можем да разположим върху нея дори Балканския полуостров… Тези огромни молски пространства, обхващащи ¼ от цялото земно кълбо, заставили жителите на Океания волю-неволю да се превърнат в отлични мореплаватели.

Техните познания далеч превъзхождали познанията на европейските мореплаватели от онова време. Те са знаели, че Земята е кълбо, имали са специални думи за такива отвлечени понятия, като екватор и тропиците на Рака и Козирога. Те са дали названия на около 200 отделни звезди и на шестте планети, наричани от тях “странстващи звезди” – едно закономерно съвпадение с думата планета, която на древногръцки означава същотото… Опитните полинезийски щурмани са знаели в коя част на небето се намира определена звезда в даден момент и сезон. За тях небето е било часовник, календар, компас, а в същото време те не са имали даже писменост…

Древните полинезийци използвали морски карти, изплетени от пръчици и своеобразни навигационни уреди. Устните предания са съхранили описанието само на един такъв “уред” за определяне на местоположението в морето – свещената тиква. Това е обикновена тиква, чийто край бил отрязан по специален начин. В образувалата се полукръгла повърхност са пробивали отвори на точно определени разстояния. След това от тиквата изваждали съдържанието и наливали вода до нивото на отворите. Уредът работел просто, но сигурно. Като плавали например от Таити до Хаваите, полинезийците поемали първо на север. Пресичайки екватора от юг, те намирали Полярната звезда, която с всяка изминала нощ се издигала все по-високо. Вождовете знаели, че когато Полярната звезда достигне определена височина над хоризонта, катамараните ще се намират на траверса на Хаваите, т.е. трябвало да се поеме курс строго на изток. Само на тази теографска ширина през един от отворите в тиквата се наблюдавала Полярната звезда, без водата да се излива през другите отвори. И с попътен вятър в нужната посока мореплавателите безпогрешно достигали търсения остров.

Цялото небе полинезийците разделяли на 3 части – южна, средна и северна. За всяка от тях не определяли най-яркото съзвездие. Звездните “каталози” се съставяли от вождовете и се предавали устно от поколение на поколение. Най-важно за южното небе бил Южният кръст, главната група звезди в средната част на небето били Плеядите. Марс бил следен сред звездите с повишен интерес.
В зората на Великите географски открития през ХVІ век европейските моряци за първи път виждат южното звездно небе. Те го заселват с названия от своя труден и опасен живот. Затова звездната карта на южното небе е изпъстрена с имена като Кил, Корабни платна, Летяща рибка, Тукан, Компас. Ако се наложи сега да даваме имена на съзвездията, сигурно щяхме да изпълним небето с коли и локомотиви, компютри и самолети, телевизори и ракети….

В древността и Средновековието за съзвездия са приемани дадени групи ярки звезди с характерно разположение, наподобяващо фигура на предмет, животно или герой от митологията.

Най-древните съзвездия са 47 на брой и са на възраст отпреди 5 хиляди години. Те се виждат добре от Гърция и сега е прието да носят имена на герои от гръцката митология.

До нас достигат реформите на астрономите от Средновековието, които искали да прекроят небето в угода на своя повелител – княз, крал или император.

Църквата също се опитвала да “вреди” своите светии. Тя искала дори изцяло да замени езическите древни съзвездия с персонажи от Библията.

В една книга от 1734 г. е написано:

“Някои отдавна искали да променят имената на небесните образи /т.е. на съзвездията/ и от тях пръв бил един английски монах от VІІІ век, който дал на Зодиака библейски имена. По негов пример някакъв немец през 1627 г. нарекъл всички останали образи с имена от светото писание, употребявайки вместо Овен – апостол Петър, вместо Лира – Ясли Христови и пр. А пък един йенски професор раздал на звездните образи гербовете на великите европейски господари и сменил например Голямата мечка с Датския слон… Но разумните астрономи от такива начинания винаги недоволни оставали, а собено Коперник, Тихо Брахе и Ричиоли…”

Самите духовници разбрали, че такава идея неволно води до богохулства, защото ако Слънцето бъде наречено Исус Христос, невинният иначе залез би изглеждал така: “Исус Христос се търкулна зад хоризонта.”

Едва към началото на ХІХ век били очертани лъкатушни граници между съзвездията, подобни на държавните граници и “ничиите” области били включени към едно или съседно съзвездие.

През 1919 г. в Женева е създаден Международен астрономически съюз – единственият административен орган, който дава дефиниции, класификации и имена на небесни обекти.

Определение за съзвездие

През 1922 г. на първия си конгрес Международният астрономически съюз въвежда правило за разделяне на небето на 88 области с граници по небесните паралели и меридиани, вътре в които са конфигурациите от ярки и недотам ярки звезди, дали древните имена на съзвездията и най-важното - решава те никога повече да не бъдат променяни.

Работата по очертаването на новите граници на съзвездията продължила до 1930 г.

Червените начупени линии, следващи небесните меридиани и паралели,

очертават областта на съзвездието Орион, според общоприетото правило, прието на МАС.
Заедно с имената и точните граници на съзвездията астрономите въвеждат и единен международен начин за записване им – на латински език.

ИМЕНА НА ЗВЕЗДИ

Звездите също имат възприети обозначения, а по-ярките си имат и собствени имена. Известни са около 300 имена за около 250 звезди. Някои забележителни звезди имат по няколко имена. Например Полярната звезда е още Поларис, Трамонтана, Киносура и Алкураба.

Звездите са получавали имената си в различни епохи. Повечето достигнали до нас имена са арабски, по-малко – гръцки и латински.

И така, от 275 звезди със свои имена 80% са арабски, 15% - гръцки и само 5% - латински.

До края на ХVІ век звездите били наричани само с имена без други обозначения – цифри или букви.

В каталога си Птолемей заимства системата на предшественика си Хипарх и наричал звездите според мястото им във фигурата на съзвездието. Например, звездата на гърба на четириъгълника /α/, първата в опашката /ε/ и т.н.

Средновековната арабска астрономия заедно с постиженията на древните гърци заимствала и звездните означения. Имената на ярките звезди от коша на Голямата мечка звучат така: Дубхе, Мерак, Мегрец, Фекла, Алиот, Мицар и Алкаид или Бенетнаш – странно, но означават същото това, което е обозначил Птолемей – части от фигурата на Голямата мечка. Изключение от механичното пренасяне на имената прави Алкаид или Бенетнаш, защото вместо мечка арабите виждали на това място от небето погребална процесия. На арабски ал-каид банат наш означава предводител на оплаквачките.

С времето броят на изучаваните звезди нараснал и те трябвало да бъдат назовани по някакъв начин.

През 1603 г. немският астроном Йохан Байер въвел нова система означения. В своя атлас той отбелязал звездите с 24-те букви от гръцката азбука като редът на буквите съответствал на блясъка на звездите. Най-ярките били α, а най-слабата – ω. Тъй като звездите в едно съзвездие видими и с просто око обикновено са повече от 24, Байер продължил да означава следващите по блясък звезди с малки латински букви, а при изчерпването им – с арабски цифри. Тъй като е трудно понякога на око да се прецени коя от звездите е по-ярка, а има и такива звезди, които чувствително си менят яркостта, не винаги последователността на означенията следват точно поредността на звездите по намаляващата им яркост. Независимо от немалкото изключения от това правило, получила се удобна система, заимствана и в днешните звездни карти.

Стотина година по-късно първият кралски астроном на Англия и основател на Гринуичката обсерватория Джон Флемстид разширил системата на Байер. Той съставил свой каталог, съдържащ 3 000 звезди, с номера по нарастване на координатите им в рамките на всяко съзвездие. Това са и сега възприетите номера на звездите. Например, звездата 61 от Лебед е на 61-во място в очертанието на съзвездието Лебед в списъка на Флемстид. Това не означава, че същата звезда е на 61-во място по блясък в това съзвездие. Системата на Байер е наредба по блясъка на звездите, а на Флемстид - по поредност на звездните координати или местоположението на звездите. Затова звезда №1 по Байер не е звезда №1 по Флемстид.
Телескопичните наблюдения на небето довели до неимоверно нарастване броя на звездите в едно съзвездие. В 4-томният “Бонски обзор” например звездите са 324 198. Освен цифри, всяка от тези звезди носи в началото на обозначението си ВD от първите букви на немския каталог – Bonner Durchmustering.

Каталог: sites -> default -> files -> site-documents -> astronomy-alphabet -> stars-and-constelations
stars-and-constelations -> Небесният свод, горящ със слава звездна, прониква тайнствено от дълбини
astronomy-alphabet -> Народна астрономическа обсерватория “Юрий Гагарин”
astronomy-alphabet -> Надя Кискинова " Звездите разкриват нови тайни"
stars-and-constelations -> Звезди и съзвездия
stars-and-constelations -> Небесният свод, горящ със слава звездна, прониква тайнствено от дълбини
astronomy-alphabet -> Надя Кискинова "Звездите разкриват нови тайни"
astronomy-alphabet -> 1. календар надя Кискинова наоп „Юрий Гагарин”, Стара Загора

Изтегляне 99.07 Kb.

Сподели с приятели: