Анализ на „Зимни вечери от Христо Смирненски Особено място заема Хр. Смирненски в развитието на българската литература от началото на 20-те год
Изтегляне 20.37 Kb.
|
1 2
Анализ на Зимни вечери| Братя мои, бедни мои братя-
пленници на орис вечна, зла- ледно тегне и души мъглата- на живота сивата мъгла... Този възглас на съчувствие играе ролята на поанта в поетическия цикъл. Чрез него лирическият аз се идентифицира с всички страдащи хора, приклещени в капана на Града. Двукратното повторение на съществителното „братя”, както и инверсираното притежателно местоимение „мои” подчертават сродеността на аза и онеправданите. Обобщението, до което достига наблюдаващият, е, че тази орис е изначална, непреодолима и непроменима. Сякаш социалното зло е вечно и безсмъртно. Метафоричният образ на мъглата смислово препраща към непознаваемостта на битието и безперспективността в живота на декласираните. В мъгливия свят на онеправданите се разкрива и лицето на смъртта. В петия фрагмент, а по-нататък и в шестия, се рисува особено пластично и релефно картината на ужасяващата смърт. Един млад живот е отнет от безмилостната смърт, за да увековечи своето надмощие върху отчаяните и беззащитни обитатели на Града. Смъртта е прекършила младостта, отнела е живота на девойка, преди още да е разцъфтяла за истинския живот. Надеждите са попарени, преди да са осмислени. Усещането за трагика се усилва от изразните средства – мракът е „уморен”, „ледените цветя” по прозореца като че ли напомнят колко бързо се топят човешките мечти и надежди. Плачът на старухата е тягостен и зловещ, а молитвата на дрипавото детенце остава нечута. Може би единствено покой е намерила починалата девойка, изобразена чрез метонимичните образи на лицето и скръстените ръце. Агонията на тези страдалци е безкрайна. Лирическият говорител не само че я вижда и усеща, но и я приема за своя. Той осъзнава, че хората са впримчени в капана на Града и това го прави човеколюбец. Съчувствието му долавяме от последния 7 фрагмент, където плахо се прокрадва оптимизмът за бъдещето на децата. Тежкият живот сякаш е спрял за миг своя гибелен ход, те са застанали под фенера и „ в смътна почуда” съзерцават танца на падащите снежинки. Тази картина е алегория на надеждата за по-красив свят и за вяра в доброто. Но в очите на децата дреме скръб, а падналите снежинки стават на кал. Това финално послание е подчертано песимистично. Още повече, че последният фрагмент е парафраза на цяла строфа от началото на цикъла: Вървя край смълчаните хижи И пак край смълчаните хижи в море непрогледна мъгла вървя в бледосиня мъгла и вечната бедност и грижа и вечната бедност и грижа ме гледат през мътни стъкла. ме гледат през мътни стъкла. Така се затваря композицията и се създава усещането за безперспективност и отчаяние. Безнадеждността на човешкия свят вълнува лирическия говорител и го кара да тръпне при всяка следваща среща с обречените страдалци. Поетът Смирненски показва най-хубавите черти на своя талант в този цикъл. Пластичният рисунък е резултат както от ритмическата организация на текста (съчетава амфибрахий с дактил и анапест), така и от умелото приближаване до звукописа. Алитерацията на звука „р” в началните два стиха, алитерацията на „с”, „з” в третия фрагмент, както и другите изразни средства са доказателство за вродения талант на Ведбал. Изтегляне 20.37 Kb. Сподели с приятели:
|
1 2