Аз, Клавдий. Божественият Клавдий

785
му служела завивка от шарени парцали, а туниката му се състояла от стар чувал, поръбен с мръсни разноцветни панделки. Вместо скиптър държал зелев кочан, на върха на който имало вързан умрял прилеп, а венецът му бил от магарешки тръни. Най-известният ни местен смешник, Авгурин, неотдавна бе склонил да подели управлението на сдружението на Нехранимайковците с Баба. Смяташе се, че Баба много приличал на мене и затова той всякога играеше ролята на Цезар в представленията, които двамата непрестанно устройваха в бедняшките улички на града. Авгурин играеше ролята на Вителий или на консул,
или на преториански префект или на някого от моите министри, в зависимост от обстоятелствата. Имаше голям дар за пародиране. В
този случай той представлявал робът, който държал короната над Баба
(обърнато нощно гърне, в което от време на време се скривала главата на Баба), и непрестанно го гъделичкал с петльово перо. Чувалената туника на Баба била скъсана отзад и откривала задника му, боядисан в синьо, нашарен с ярки червени черти, които го оприличавали на ухилено човешко лице. Ръцете на Баба треперели силно през цялото време и той отмятал глава в подобие на моя нервен тик, въртял очи и всякога щом Авгурин го задявал, удрял го или с магарешките тръни,
или с мъртвия прилеп. В друга боклукчийска кола след него под дрипав навес се излягала огромна гола негърка с пиринчена халка в носа, която кърмела малко розово прасенце. Плячката на този съпернически триумф била изложена на ръчни колички, возени от парцаливи вехтошари: кухненска помия, строшени легла, мръсни сламеници, ръждясали железа, счупени тенджери и всякакви други боклуци — а пленниците били джуджета, шишковци, много слаби мъже, сакати хора, слепци, хидроцефали, както и мъже, болни от ужасни болести или пък подбрани заради страшната си грозота.
Останалата част от процесията била съответствуваща на всичко друго:
разправяха ми, че моделите и картините, илюстриращи победата на
Баба, били едни от най-смешните и неприлични неща, виждани дотогава в Рим.
Като стигнахме до Капитолия, аз слязох и извърших един ритуал,
задължителен според обичая, но много изтощителен: изкачих стъпалата към храма на Юпитер коленичил смирено. Младият Помпей и Силан ме подкрепяха от двете страни. По обичая в този миг пленените неприятелски вождове трябваше да бъдат отведени и да се

786
екзекутират в тъмницата до самия храм. Този обичай бе останал от един древен ритуал, изискващ принасянето на човешки жертви в благодарност за победата. Отказах се от него по политически съображения; реших да задържа тези вождове живи в Рим, за да дам пример за милосърдие на ония, които все още отстояваха нашите войски в Британия. Самите брити принасяха в жертва военнопленниците, но би било нелепо с подобно първобитно варварско деяние да се ознаменува намерението ни да цивилизоваме техния остров. Реших да дам на тези вождове и на семействата им малки пенсии от обществените фондове и да ги подтикна да се романизират, та по-сетне, когато образуваме легиони от британски помощни войски, офицерите, които ги командуват, да могат да действуват в другарско сътрудничество с нашите собствени войски.
Макар да не принесох в жертва на Юпитер вождовете, аз му направих приношение от белите бикове, както му предложих и част от плячката (най-хубавите златни украшения от Цимбелиновия дворец) и не пропуснах да сложа в скута на свещената му статуя лавровия венец от челото си. А после аз и придружителите ми в триумфа и Месалина бяхме поканени от колегията на Юпитеровите жреци на голямо обществено пиршество, а войските се разпръснаха и бяха угощавани от гражданите. Дом, чиято трапеза не бе почетена поне от един триумфиращ герой, се смяташе за нещастен. Подшушнаха ми предишната вечер, че Двадесетият легион готвел нова пиянска оргия,
подобна на оная, в която бяха участвували по време на Калигуловия триумф: възнамерявали да нападнат Златарската уличка и ако вратите на продавниците се окажели залостени, щели да си послужат с огън или пък да ги разбият. Първо си помислих да завардя улицата с градска стража, но това щеше да доведе до кръвопролития, затуй се сетих да отпуснем на всички войници безплатно по една плоска вино, което да изпият за мое здраве. Напълниха плоските им преди тръгването на процесията, а заповедта ми гласеше никой да не пие, докато тръбачите не възвестят, че жертвоприношението е направено. Виното беше хубаво, но онова, което раздадох на Двадесетия, беше силно подправено с маково семе. Тъй те пиха за мое здраве, а след това заспаха толкова дълбоко, че когато се събудиха, триумфът беше свършил: за жалост един от тях изобщо не се събуди. Но поне през целия ден всичко премина сравнително спокойно.

787
Когато се стъмни, факелна процесия и група свирачи на флейта ме отведоха у дома в двореца, а зад мен следваше огромна тълпа от граждани, които акламираха и пееха. Бях изморен и след като измих червената боя, веднага си легнах, ала веселбите продължиха през цялата нощ и не ме оставиха да спя. В полунощ станах и придружен само от Нарцис и Палас, тръгнах из улиците. Облякъл се бях като обикновен гражданин в проста бяла роба. Щеше ми се да чуя какво всъщност говорят хората за мене. Смесихме се с тълпата. Стъпалата към храма на Кастор и Полукс бяха изпъстрени с групички от хора,
които почиваха и си приказваха: там седнахме и ние. Всички разговаряха помежду си съвсем свободно. Драго ми стана, че най- сетне, след като дълго бе потискано от Тиберий и Калигула,
свободното слово отново се бе върнало в Рим, макар доста от онова,
което чух, да не ми бе приятно. Общото мнение беше, че триумфът е бил много хубав, но че щял да бъде още по-хубав, ако съм бил дал пари на гражданите, както на войниците, и ако съм увеличил дажбата от зърно. (През тази зима житото пак беше оскъдно, но не по моя вина.)
Нетърпеливо се ослушвах да дочуя какво ще разкаже един белязан с рани от битките низш офицер от Четиринадесети легион: той седеше до нас с брат си, когото очевидно не беше срещал от цели шестнайсет години. Отначало не му се щеше да говори за сражението, макар брат му да настоявате, а започна да описва Британия като военна база:
смяташе, че ако му се усмихне щастието, можел да разчита на добри печалби. Надявал се скоро да се уволни с ранга на конник: през последните години натрупал доста пари, като срещу заплащане освобождавал от наряд войниците от своя отряд, а пък „на Рейн просто няма къде да си пилееш парите — не е като в Рим“. Но накрая каза:
— Да ти призная, ние — офицерите от Четиринадесетия, не сме доволни от сражението при Брентууд. Императорът го превърна в нещо прекалено лесно. Страшно умен човек е императорът. Стратег.
Води се по книгите. Това спъване с въжетата например — чисто военна хитрост. И голямата птица, дето пляскаше с криле и издаваше странни звуци. И това, дето изведе камилите на фланга, за да подплаши вражеските понита с вонята им. Първокласен стратег. Но стратегията за мен не е истински войниклък. Старият Авъл Плавций беше решил да върви направо срещу централното укрепление, та каквото ще да става. Старият Авъл е истински войник. Той щеше да ни

788
даде много по-кървава битка, да бяха го оставили да се оправя. Ние,
офицерите от
Четиринадесетия, предпочитаме истинската кръвопролитна битка пред тия хитри стратегии. Та нали за това живеем, за кръвопролитното сражение — в това е щастието на боеца,
то носи повишение на оцелелите. А този път в Четиринадесетия няма ни едно повишение. Пет-шест подофицерчета убити — и това е всичко. Не, не — той направи нещата прекалено лесни. Аз пак съм по- добре от другите, разбира се: намъкнах се между колесниците с моя водещ отряд и изпотрепах доста британци, спечелих и тази огърлица,
не се оплаквам. Но ако се говори за легиона като цяло, сражението не може да се сравнява с другите две, които водихме, преди да дойде императорът: битката при Медуей например беше чудесна, никой не може да го отрече.
Една старица се обади:
— Ех, офицерче, ти си много смел и ние сме ти благодарни и се гордеем с тебе, но ако ме питаш, аз имам две момчета във Втория и макар да ми е мъчно, че не можаха да са днеска тук, благодарна съм, че са живи. Може би ако твоят пълководец Авъл бе настоял на своето,
сега щяха да лежат на Брентуудския хълм и гарваните да кълват месата им.
Един стар французин я подкрепи:
— Според мене, войниче, все едно как е спечелена една битка —
важното е да се спечели. Дочух двама други такива офицери като тебе да приказват за битката. Единият рече: „Да, хитра стратегия, но май че прекалено хитра: намирисва на мастило.“ Аз пък ще ти кажа —
императорът спечели ли голямата победа? Спечели я. Тогава да живее императорът.
Но офицерът каза:
— „Мирише на мастило“ — тъй казаха, нали? Добре са го рекли.
Стратегическа победа, но намирисва на мастило. Императорът ни е прекалено умен, за да бъде добър войник. Ако питаш мене, благодарен съм на боговете, че не съм прочел ни една книга в живота си.
Стеснително запитах Нарцис по пътя за дома:
— Но ти не си съгласен с този офицер, нали, Нарцис?
— Не, Цезаре — отвърна Нарцис. — А ти? Обаче смятам, че той говореше като храбър и честен човек и понеже е от низшите офицери,
би трябвало да си доволен. Защо ти са низши офицери, които много

789
знаят и много мислят? Освен това призна, че победата се дължи само на тебе.
Но аз измърморих:
— Аз или съм пълен идиот, или съм прекалено умен.
Триумфът продължи три дни. На втория ден имаше представления едновременно в цирка и в амфитеатъра. В цирка имаше надбягвания с колесници, общо десет, атлетически състезания и борба между британски пленници и мечки: момчетата от Мала Азия изиграха техния национален танц на мечовете. В амфитеатъра бяха представени живи картини: нападението и плячкосването на Колчестър;
подчиняването на неприятелските вождове и едно сражение между триста катувелауни и триста тринованти, с колесници и пехота.
Победиха катувелауните. На утринта на третия ден имаше още конни състезания и една битка между катувелаунски бойци с широки мечове и един отряд от нумидийски бойци с копия, пленени от Гета предишната година. Катувелауните спечелиха лесна победа.
Последното представление се състоя в театъра — имаше пиеси,
интермедии и акробатически танци. През този ден Мнестер беше неповторим; и зрителите го накараха да изиграе своя танц на триумфа в „Орест и Пилад“ — той беше Пилад — три пъти едно след друго. На четвъртия път им отказа. Подаде глава през завесата и викна шеговито:
— Не мога да изляза, уважаеми. Орест и аз сме заедно в леглото.
След това Месалина ми каза:
— Ще те помоля да поговориш строго с Мнестер, мили ми съпруже. Прекалено самонадеян е за човек с неговата професия и с неговия произход, макар наистина да е незаменим актьор. На два-три пъти, докато те нямаше, той се отнесе много грубо с мене. Когато го замолих да репетира с трупата си един от любимите ми танци за едно празненство — знаеш, че аз ръководех всички игри и представления,
защото Вителий нямаше време за това, а междувременно открих, че
Харпократ, министърът, постъпва непочтено и трябваше да го екзекутираме, а пък Феронакт, когото назначих на негово място, трудно усвояваше работата, — та, все едно де, много ми беше трудно и
Мнестер, вместо да ми помогне, ужасно се инатеше. О, не, каза ми, не можел да постави „Одисей и Цирцея“, защото нямало ни един,
достатъчно надарен да изиграе Цирцея за неговия Одисей, а когато му предложих да изпълни „Минотавъра“, заяви, че Тезей била роля, която

790
ненавиждал да изпълнява, но че, от друга страна, било под неговото достойнство да танцува в роля, по-малка от тая на цар Минос. Ето така ми пречеше през цялото време. Просто отказваше да разбере, че аз те представлявам и че направо е длъжен да прави каквото му казвам: ала не го наказах, защото си помислих, че ти не би желал. Затова изчаках.
Повиках Мнестер.
— Слушай, гърче такова. Това е моята съпруга, господарката
Валерия Месалина. Римският Сенат я цени толкова високо, колкото и аз: удостоиха я с високи почести. По време на отсъствието ми тя изпълняваше някои от моите задължения и се справи отлично. Сега ми се оплака, че си отказал да й помагаш и си се държал нахално. Разбери едно: ако господарката Месалина ти нареди да направиш каквото и да било, макар подчинението на заповедите да накърнява професионалната ти суета, трябва да й се подчиниш. Каквото и да
било — запомни това, гърче такова, и то безропотно. Всичко —
каквото и да било то.
— Слушам, Цезаре — отвърна Мнестер, коленичейки с насмешлива покорност, — и те моля да простиш глупостта ми. Не бях разбрал, че ще трябва да се подчинявам на господарката Месалина във
всичко, мислех, че само за някои неща.
— Добре, сега най-сетне разбра.
С това завърши моят триумф. Войската се завърна в Британия, аз се върнах към гражданските дрехи и към задълженията си в Рим.
Вероятно никому на този свят няма да се случи пак, както е сигурно, че никому не се е случвало преди, да ръководи първото си сражение на петдесет и три годишна възраст, без преди туй, в младостта си, да е служил каквато и да било военна служба, да спечели голяма победа и никога след туй да не стъпи на бойното поле.

791

Изтегляне 7.72 Mb.

Сподели с приятели: