Будизмът : Дао на философията
ГЛАВА V МЪДРОСТТА НА ПЛАНИНИТЕ
Изтегляне 444.5 Kb.
|
| ГЛАВА V
МЪДРОСТТА НА ПЛАНИНИТЕ Тази глава е посветена на тема, която звучи някак непонятно за нас, хората на Запад. Някои форми на махаянския будизъм - погледнати отвън - ни се струват напълно ирационални и изуверски. Това важи с особена сила за една от подшколите, известна под няколко имена - Ваджраяна, Тантраяна или Мантраяна. Думата яна означава „път", „метод" или „превозно средство". Както вече казах, будизмът често се оприличава на сал, който използваш, за да прекосиш река, или на тухла, с която да почукаш на нечия врата. И салът, и тухлата са яна. Това са инструменти, способи, средства, техники, методи. Учението на Буда се нарича на санскритски дхарма, дума, която има множество значения, но едно от тях е „метод". Понякога се предава и като „закон", но това не е адекватен превод. Цялата идея за яна е свързана с упая, което ще рече „умели, изкусни средства". Бихме могли да ги наречем също педагогически способи или хватки, трикове, в зависимост от целта, за която се използват. В политиката упая означава „хитруване", „блъфиране", но в религията и философията под нея се разбира умението на учителя да изнесе урок на своя ученик. Същността на упая е изненадата. Когато се разхълцаш, си е изненада, защото ти не си имал намерение да го правиш. Упая и изненадата са дълбоко свързани с целия вътрешен смисъл на будизма. Животът трябва да изненада сам себе си, защото иначе няма да разбереш за собственото си съществуване. Човек познава живота само в относителна степен, доколкото има баланс между знание и незнание. Затова в него трябва винаги да се спотайва нещо като „духовно разхълцване", което да се случва най-неочаквано и да го сварва неподготвен. И така, упая е метод, чрез който учителят предизвиква изненадата на просветлението у ученика, но той си служи и с определена методика -яна, „превозното средство", т. е. така да се каже, следва определен „курс". В нашите университети се водят курсове по философия, семантика, химия и т. н. Пълният курс по будизъм е Махаяна, защото винаги е включвала най-разнообразни упая или методи за преподаване. За сметка на това, Хинаяна, или „съкратеният курс", борави само с няколко упая, защото хинаянистите са си много твърдоглави. Те упорито държат на идеята, че просветлението изцяло зависи от усилията на отделния индивид. Твърдят, че преди да умре, Буда бил казал: „Бъдете си като светилници, бъдете си сами убежища за себе си. Не си дирете други убежища." В една японска система за класификация будистките школи се делят на две категории - джирики и тарики. Джи означава „аз", „мой", арики - „сила". Тоест има начини да се спасиш или освободиш „със собствени сили" -джирики, -както и начини за избавление с помощта на „чужди сили" -тарики. С други думи, тарики е спасение, което християните биха определили с формулата „по благодат, не от дела" (послание на апостол Павел към Ефесяните 2:8-9). Колкото и парадоксално да звучи, но проблемът за вярата и делата, или Божията благодат и човешките дела, в будизма е решен по подобен начин, както и в християнството. В историята на християнството има един голям спор (в началото на V в.) между един уелсец или келт на име Пелагий и Св. Августин Хипонски. Пелагий бил от онези оптимистично настроени британци, които са убедени, че все някак ще се оправиш, стига да спазваш правилата и се скъсваш от работа. Той смятал, че човек е способен - по своя воля и със собствени сили - да изпълнява Божиите заповеди. Според една от тезите му, Бог не би ни дал заповеди, които ние не бихме могли да изпълним. Но Св. Августин казал, че Пелагий изобщо не бил разбрал за какво става дума. Ако е бил чел внимателно апостол Павел - особено Посланието до римляните - е щял да се сети, че Бог ни дава заповеди, не за да ги изпълняваме, а по-скоро да се уверим, че не можем. Или, както апостол Павел го е казал, Бог ни е дал тези невъзможни за съблюдаване заповеди, за да изобличи нашата греховност. ( За полемиката на Августин с пелагианите виж Аврелий Августин. За природата на доброто. За благодатта и свободата на волята. Прев. Цочо Бояджиев. С., 1992, с. 80. Срв. и трактовката, която самият Уотс дава на същия теологичен епизод в: Мит и религия. С., 2000, с. 15-16) С други думи, законът е само един блъф, упая. От никой не се е очаквало, че ще се подчини на такъв закон - „Обичай Господа, твоя Бог, от всичкото си сърце, от всичката си душа и с всичките си сили" [Второзаконие 6 : 5]. Никой не би могъл да стори това. Затова и най-големите светци постоянно си посипват главите с пепел и си признават, че са най-жалки грешници, защото не могат да живеят съобразно Божиите заповеди. Ето защо апостол Павел говори за закона като „възпитател”, поставил си за цел да ни отведе при Христа (Послание към Галатяните 3:24-25). В случая „педагог" означава същото, както и упая. До подобен извод стига и будизмът. В своя първоначален вариант той ни представя Буда като един наистина твърдоглав и суров човек. Посланието му било горе-долу това: „Слушайте, я най-добре се вземете в ръце. Зарежете жените, пиенето, материалните блага и започнете да медитирате и да контролирате съзнанието си." Всички ученици се опитвали да го направят и естествено повечето се провалили. Успели малцина, но затова пък съвсем скоро ентусиазмът им секнал. Те установили, че успехът им е нещо като пирова победа. Онова, което би спечелил, ако престанеш да бъдеш човек и да изпитваш чувства, не си струва цената, която ще трябва да заплатиш. Все едно да си отрежеш главата, за да се отървеш от главоболието. Та те прозряли, че волята и послушанието не са пътят към освобождението, а това че Буда ги бил посъветвал да тръгнат по него, било не за друго, а за да открият сами този факт. Новите школи в будизма започнали да учат, че ти трябва да се освободиш с помощта на тарики, или „по благодат", т. е. чрез силата на нещо в самия теб, което обаче не е твоето его. Това е същата сила, която кара сърцето ти да бие. Сърцето ти не бие, защото така е повелило твоето его. Ако използваме юнгианската реторика, ще кажем, че когато не-съзнаваното грижливо се обработва, полива и наторява, то рано или късно ще интегрира двата аспекта или сили на аза и ти ще разбереш, че и съзнаваното, и несъзнаваното -силата на егото, обединена със силата на естествения организъм, чийто сбор дава психиката - са част от теб. По същия начин, във всяко изкуство човек може да бъде сполетян от творческа немощ, изчерпване на волята, когато са били изпробвани всички средства и нито едно не е дало ефект. За да се постигне съвършенство в изкуството, е нужно още нещо, което не може да бъде извикано по желание, а трябва да се случи от само себе си. Въпросното нещо го наричаме с най-различни имена - благодат, вдъхновение. Ето това е тарики. Открай време на всеки му се е искало да разбере какво да направи, за да му се случи това нещо, но ако го знаехме, то нямаше да е благодат. И именно защото не знаем какво да направим, то може да преодолее ограниченията на волята. Тоест това, че не знаем, не означава да махнем с ръка и да забравим за цялата тази история. Има и алтернатива - можем да култивираме собствената си вяра. Вяра ще рече да знаем, че благодатта ще ни осени, само че не знаем кога и затова трябва да чакаме. Но докато чакаме, не бива да тръпнем в очакване, защото това би било демонстрация на его, а егото ще осуети случването на благодатта. Номерът е да се научим да чакаме кротко, безметежно, в състояние на пълна откритост. Как става това? Има всякакви упая, които биха ни помогнали в това отношение и сред тях е една практика, известна под най-различни имена: Ваджраяна, което ще рече Диамантената колесница, Тантраяна, или Изтъканата колесница, и Мантраяна - Звуковата колесница, звуци в смисъл на заклинания. Последната - Мантраяна - е най-смущаваща от наша гледна точка. От незапомнени времена има едно поверие, според което определени формули или заклинания, произнесени по подобаващ начин, ще предизвикат съответните резултати. Погледнато в чисто философски план, всичко това идва - поне що се касае до Азия - от една идея, развита в Упанишадите, че светът е творение на звука. Според индуистите, в началото е било вак, което е все едно да кажеш: „В началото бе Словото", както е в Евангелието на Св. Йоан. Само че вак не означава Логос, както е при Св. Йоан, а вибрация. В основата на всичко е санскритското ом. Когато произнасяш ом, започваш от задната стена на фаринкса с О и стигаш накрая до устните с М, за да обхванеш цялата амплитуда на този светосътворяващ звук. ОМ е най-святото от всички имена. Тоест, напяваш си ом и чрез тази вибрация наистина задействаш разни неща. Всички индуисти, което важи и за будистите, използват това „слово", за да постигнат медитативна нагласа. Много лесно е да се концентрираш върху един звук. Далеч по-трудно е да задържиш погледа си върху една точка. В това отношение звукът си е направо песен и в това се състои идеята за мантра - става дума за метод за вслушване. Надявам се, че разбирате какво искам да кажа. Не просто да чуваш, а да вникваш в чутото. Вникнеш ли в звука, ти се убеждаваш, че потокът или вибрацията на звука е един от начините да схванеш най-същественото в това да бъдеш тук-и-сега. От звука можеш да научиш всичко, защото той не е някаква постоянна величина. Той идва и си отива. Ту го има, ту го няма. Чуваш го само защото вибрира. А урокът, който научаваш, е че същото важи и за живота - ту го има, ту го няма. Черно и бяло, живот и смърт, вътре и вън, знание и незнание - всички те са вибрации. Лесно е да се обясни с думи, но за да го схванеш, да го почувстваш до мозъка на костите си, ще трябва да се научиш как да слушаш. Някой трябва да те научи на това изкуство и тъкмо такива „някои" са създали тази система за напевно възпроизвеждане на звуци. Колкото до Ваджараяна, тя се появява някъде около IX в. сл. Хр. Тръгва от Северна Индия и се разпростира до Тибет, Монголия, Китай и Япония, но е особено характерна за тибетския будизъм. Има различни начини да разберем словата и формулите, използвани като мантри [от тибетските будисти]. За непосветените те са просто съкращения. Вместо да казваш цялата сутра, ти я обобщаваш в една-единствена формула от типа на ом мани падме хум. Ето един от начините да си обясниш що е това мантра. Ти си беден и неук, но в своето безкрайно състрадание бодхисаттвите са измислили как да постигнеш нирвана. Вместо да се впускаш във всички тези титанични изпитания и сложни медитативни практики на разните светци и мъдреци, ти можеш просто да казваш ом мани падме хум. Даже не е нужно и да го казваш. Можеш да си го имаш написано върху хартия и сложено в сребърна кутия с дървена дръжка и от теб се иска само да размахваш [като кречетало] това съоръжение. Има се предвид т. нар. дхарма чакра, специално колело или барабан, чието завъртане се смята за равностойно на произнасянето на молитва. И така, в популярните представи Мантраяна е нещо като съкратена процедура. Една друга и далеч по-възвишена представа за Мантраяна е тази, за която вече ви загатнах - да използваш тези формули и звуци като обекти за концентрация и чрез тази концентрация да научаваш житейските уроци. Но има и трета, която може да се нарече езотеричната интерпретация на Мантраяна. Смятам, че тя тръгва от Васубандху, живял през V в. сл. Хр. Той е казал, че най-същественото в мантрите е, че те не означават абсолютно нищо. Думата ом е напълно безсмислена, като същото важи и за всички останали напеви и заклинания. И какъв е смисълът да се повтарят подобни безсмислици? Да се освободиш от илюзорната представа, че вселената има изобщо някакъв смисъл. Та толкова за пътя към благодатта, наречен Мантраяна. Да преминем към Тантра. Всички форми на будизма, свързани с Ваджраяна, се определят като тантристки. Самата дума тантра означава структура от типа на тази на тъканта, канава и вътък. В индуистки контекст Тантра се възприема като отделно учение, наричано понякога петата Веда. Тази пета Веда съдържа езотеричната част на Ведите. Съгласно първите четири, за да постигнеш освобождението (мокша), ти трябва едва ли не да се откажеш от физическото си съществуване. Не бива да ядеш месо. Не бива да имаш сексуални контакти. Не бива да консумираш алкохол и всякакви други променящи съзнанието субстанции. Имаше и разни други, но вече съм ги забравил. Затова пък в Тантра цялата идея се свежда до това, че освобождението се постига чрез контакта със забранените неща. (На санскритски - вама-марга или вама-чара. Под „контакт със забранените неща" Уотс очевидно визира прословутата панча-макара, езотеричен ритуал, чиято кулминация е майтхуна, т. е. сексуален акт (в случая степента на ритуализация зависи от най-различни фактори, но най-вече от това доколко е еволюирал адептът-което има предвид и Уотс, като казва малко по-нататък, че не е за „малки деца"). Тоест то идва чрез принадлежността ти към света, чрез твоето активно участие в него. Понякога това се нарича пътят на лявата ръка. („Път на лявата ръка" предполага и такъв на дясната, какъвто впрочем има: дакшина-марга или още дакшина-чара, в която „сплитането на канавата и вътъка", или играта между мъжкото и женското във Вселената се претворява по един напълно ортодоксален (от индуистка гледна точка) начин). В една индуистка легенда на Брахма бил зададен следният въпрос: „Кой пръв ще се слее с Тебе - този, който те обича или този, който те мрази?" А Брахма отвърнал: „Този, който ме мрази, защото ще мисли по-често за мен." С други думи, можеш да постигнеш освобождението по пътя на абсолютния алтруизъм, но и по пътя на абсолютната себичност. Ако си напълно и последователно себичен, тоест, довел си себичността до крайност, ти неминуемо ще установиш, че твоят аз - това са другите, защото истината е, че ти изобщо не би могъл да се възприемеш като отделна личност, освен ако не се съпоставиш с другите. Това е идеята на пътя на лявата ръка - да доведеш себичността си до крайност. Този път обаче е един много опасен подход към света, защото никой не го одобрява. Спомням си как много отдавна, в далечното минало моят баща ме заведе веднъж на водевил. Някакъв човек си спеше блажено в една много шикозна викторианска спалня, пълна с всякакви скъпи джунджурийки и мебели. Будилникът звънна и той се събуди, освирепял от яд. Първата му работа беше да докопа обувката си и да натроши будилника. После изхвърча от леглото и се разбесня. Раздра чаршафите, преобърна кревата, измъкна отнейде един чук и започна наред - порцеланови фигурки, чинии, прозорци -буквално попиля на пух и прах всичко с изключение на един лампион. Това бе единствената оцеляла вещ след погрома. Като го видя как се е смушил един такъв невинен в ъгъла, човекът направо излезе от кожата си. Втурна се и го сграбчи, вдигна го високо във въздуха и с всички сили го прасна на пода. А лампионът взе, че отскочи. Не се счупи! Просто защото беше гумен... Ето това е изненадата, за която ви говорих преди малко. Сатори. Внезапното опомняне. Ама то отскочи! Това е и цялата идея на будизма. Всички живеем с мисълта, че сме се устремили към гибелта си и рано или късно ще се разбием. Но така и трябва да мислим, иначе няма да има изненада, когато отскочим. С други думи, ако наблегнеш на себичността и последваш пътя на лявата ръка, за да изпробваш всичко, което можеш да си представиш - чувствени наслади, екстази, опиянения и оргазми - какво ще поискаш най-накрая, след като си угаждал всячески на егото си? Ще си кажеш: „Искам да отскоча. Стига толкова - искам да се махна от това его." Но когато си бил себичен и изоставиш егото си, себичността се превръща в алтруизъм. Който трепери над живота си, ще го изгуби. Който го е изгубил - или пропилял - ще го намери. (Перифраза на Евангелие от Матей 10:39). Независимо дали сме поели по пътя на дясната ръка или по другия, всички стигаме до едно и също място. По същия начин и болезненият път на строгата дисциплина, медитацията, концентрацията и пр. - когато над ученика постоянно бди някой и ако нещо се отплесне, мигом заиграва пръчката - ще ни отведе до същата цел. Както за всеки влак си има пътници, така и за този път си има определен тип хора. Те не усещат, че съществуват, докато не ги заболи, ето защо един такъв болезнен път ще е най-подходящ за тях. Но, разбира се, за това не бива да упрекваме нито тях, нито пътя. На противоположния край е играта, наречена мантра. Хората, които играят на тази игра, си казват: „Тя е толкова проста. Всичко минава по съкратената процедура." И постепенно се захласват в нея, напявайки примерно ом мани падме хум. Или пък, както последователите на сектата на Чистата земя в Япония, си повтарят: „Наму Амида Буцу, Наму Амида Буцу, Наму Амида Буцу, Наму Амида Буцу", докато то не се превърне в „Наманда, Наманда, Наманда, Наманда, Наманда" и току изведнъж не те, а напевът започва да напява тях. Та каква е разликата между напев и напяващ, между аз и другите, между собствената ти сила и тази на другите, между джирики и тарики! Няма такава, защото става дума за едно и също нещо. Просто се правиш, че има разлика, защото така трябва. Казваш си, че така трябва, но всъщност го правиш, за да си създадеш усещането за съществуване. Изключително колоритната тибетска живопис има и това куриозно качество да създава едно специфично състояние на съзнанието - стига човек да започне наистина да я съзерцава, - което бих могъл да определя само като психеделично. Започнеш ли да вникваш в тези картини, ти се убеждаваш, че те действително нямат аналог. Ако се вгледаш отблизо в някой детайл, той не се разфокусира и не избледнява, а става още по-отчетлив и жив. Изведнъж откриваш, че онова, което си мислел, че е петно, е всъщност изображението на 16 000 червея с искрящи очи, а във всяко око се спотайва по един скъпоценен камък. Проникнеш ли още по-надълбоко, ще откриеш, че във вътрешността на всеки от тези скъпоценни камъни са приседнали с кръстосани нозе буди, окичени с огърлици от човешки черепи. А когато се взреш и в черепите, ще видиш, че - о, мили Боже -във всяка очна кухина се е настанил по още един буда... Състоянието на съзнанието, което тези художници се опитват да представят с мириадите си детайли, е Дхармадхату, селенията на Дхарма или реалността, описвани също като „паяжината на Индра", за която вече споменах (Срв. Глава II) . Но за всеки случай да повторя: това е паяжина (или мрежа) от скъпоценности, в която всяка скъпоценност отразява останалите и естествено по този начин съдържа отраженията на отраженията на всички други скъпоценности и така до безкрайност. Това е една визуална представа за взаимозависимостта или „взаимопроникването" на всички неща във Вселената. Целта на тези картини е да ти създадат необходимата нагласа, чрез която би разбрал тази взаимозависимост. И в това отношение те са просто изумителни. Така получаваш възможност да се вглеждаш още по-задълбочено, да проникваш в детайла до безкрайност. Когато оперираш с мантри, можеш да се научиш да долавяш подобни безкрайни дълбочини и в звука. По същия начин, както полезрението ти се изпълва с все повече детайли, когато съзерцаваш някоя тибетска картина - напомняща онези прекрасни индийски копринени тъкани, извезани със сърма и цветя, сред които постепенно различаваш най-различни други детайли, - така ти ще можеш да чуваш и отделния звук. Същото се обиграва и в индийската музика и когато й свикнеш - и вникнеш в нея - ти започваш да правиш нещо, което съвсем откровено бих нарекъл вслушване във Вселената. Ако по този начин се вслушваш в звука или се вглеждаш във формата, ти ще откриеш и техните тайни... Тази техника е още един подход към живота. Тя е сравнима с нашето научно изследване, включващо микроскопи, химически анализ и пр., което отново е взиране, но този път в материята и физическия свят. Методът за изследване на звука и детайла обаче ни отвежда в противоположната насока, към естеството на чувството, към центъра на познавателния процес, към аз-а. Тези тибетски картини представят вътрешната вселена от различни гледни точки. Те изобразяват нашата обща вътрешна вселена, но пречупена през традиционния спектър на една култура, която очевидно не е като нашата и по същата причина леко ни озадачава, струва ни се някак странна. Те ни показват Вселената такава, каквато дори и не сме подозирали, че може да бъде. И наистина е така, защото начинът, по който я виждаме, е повлиян и ограничен от възгледите на нашата култура. Наричаме „обичайно" онова, с което сме свикнали. Но когато се запознаем по-обстойно с изкуството на други народи, ние се научаваме да виждаме неща, които обикновено не забелязваме. Затова когато човек привикне с китайската или тибетската живопис, ще си каже: „Разбира се, че светът е точно такъв." Едно нещо ти се струва екзотично, когато го наблюдаваш от нечия чужда гледна точка, но впоследствие свикваш с него. Ако преминеш в онова състояние на съзнанието, което се опитвам да ви опиша, а то определено не е обичайното, ще си кажеш: „Каква е пък тази щуротия?!" Ако не си подготвен, може и да се уплашиш, да си кажеш: „Ей, какво става с мене, май полудявам, губя разсъдъка си." Ами да, то си е точно така. Губиш го. Ти просто излизаш от обичайната си нагласа и се озоваваш в един друг аспект на съзнанието, а това поне в началото винаги изглежда странно. Ето защо хората срещат трудности с медитацията. Но започнат ли да напредват, често си казват: „Ей сега ще изгубя разсъдъка си." Известни са случаи с хора, които взели, че се замислили над естеството на мисълта и повече никой не чул нищо за тях. Винаги има един специфичен страх, че ще изгубиш собственото си его и своя обичаен свят, чиито привични жестове те карат да се чувстваш като у дома. Във всеки от нас има определени нива на вибриране, с които не сме запознати и затова ни плашат, а ние достигаме именно тях, когато излизаме от обичайното състояние на съзнанието си. Ваджраяна е едно доста авантюристично, да не кажа опасно, изследване на вътрешните пластове на човешкото съзнание. Резултатите от това изследване са изобразени със средствата на изкуството в една сложна система от символи. На западния човек, привикнал с християнската символика, тези символични изображения на вътрешността биха изглеждали като изображения на небесното царство, с всевъзможни властелини, седнали на своите престоли и приемащи почести от поданиците си, и ще разчете още какви ли не политически конотации. Нека сега си представим, че наблюдаваме през микроскоп напречния разрез на гръбначния стълб или на някой от дяловете на мозъка. Ще видим определени шарки и мотиви, които всички се базират на физическото тяло. Тези мотиви са еквивалент на символите, които ще открием в тибетската живопис. Но и двата набора от мотиви се движат в различни направления. Единият се основава на материалното, видимото тяло, а другият - на финото, или ефирното тяло. Думата рупа в санскритския обозначава видимото, „плътно" тяло. Тя се прилага по отношение на материалния свят, света на формата, света, видян по начина, по който сме свикнали да го виждаме. Имаш си едно материално тяло, оформено така, както би изглеждало в очите на всеки друг обективен наблюдател, но си имаш и още едно, фино тяло (Най-често наричано сукшма-шарира - целият психоментален процес, съществуващ независимо от физическото („грубо") тяло, който оцелява след смъртта и се явява предусловие за бъдещо въплъщение (Г. Фойерщайн)), оформено по начина, по който ти самият се усещаш. Примерно, бил си на купон и на сутринта се събуждаш с махмурлук, имаш чувството, че главата ти е като огромен балон - ето това ще е формата на финото ти тяло в този конкретен момент. Има един чудесен анимационен филм, в който героят отива на авиошоу и докато се опитва да проследи лупингите на самолетите, вратът му става все по-дълъг и се увива насам-натам като змия, докато накрая се заплита във възли. Ето ви нагледен пример за формата на финото тяло, макар и само на един анимационен персонаж. Та когато погледнете през микроскоп напречния разрез на гръбнака, ще забележите един повтарящ се мотив, характерен за грубото тяло. А когато обърнете погледа си назад и проследите генезиса на всички свои усещания, докато стигнете и до мано-виджнана - онова централно усещане, стоящо зад всички отделни усещания, - ще откриете, че този процес може да предизвика невероятно релефни преживявания. И ако сте се сетили през това време да рисувате онова, което виждате, ще нарисувате не нещо друго, а напречния разрез или вътрешната структура на финото тяло. Но рисунките, които бихме направили ние на Запад, ще се различават от тези на тибетците, особено ако сме били обективни по време на това вътрешно пътешествие, защото имаме различни традиции. Един Господ знае какво ще нарисуваме. Вероятно нещо подобно на стъклописите в Шартърската катедрала, а също и разпятия, защото ако си решил да изследваш собственото си усещане и се потопиш в него, усещаш как то става все по-интензивно и по-интензивно, и още по-интензивно, и още, и още, докато в един момент си кажеш, че повече не можеш да издържиш и тогава - хоп! -ето ти го и Иисус на кръста. И какво правиш? Ами започваш да го кичиш със скъпоценности и се стараеш да го направиш колкото се може по-достолепен. Всички тези занимания не са нищо друго, а изследвания на най-основното усещане - усещането, че си жив. Но от факта, че си жив, произтичат и някои фундаментални въпроси, които не дават мира на хората: „Къде сме попаднали и за какво е всичко това?" Един от малкото, да не кажа единственият начин, да отговориш на тези въпроси -да откриеш какво разбираш под смисъл, да задаваш въпроси, да осъзнаваш, да бъдеш тук - е да медитираш. Само че медитация не означава да се добереш до отговора по интелектуален път. Това ще рече да се вгледаш още по-отблизо в субекта на твоя въпрос. Би могъл да направиш това с микроскоп, с химически анализ и т. н. Това си е валиден подход. Но той трябва да се балансира с вътрешния път - да проникнеш в усещането си, в собственото си съзнание. А то не е нещо, което от само себе си се разбира, че трябва да правиш. Не е като да шеташ из къщи, не е и официално задължение. Просто е приятно да се вглеждаш, преизпълнен от изумление, радост и обич, в онова, от което ти и всички останали сте направени. Но това „вглеждане" е и религия, но от по-различно естество в сравнение с тази, с която обикновено сме свикнали. Тук липсва властната патриархалност, която ти вика: „Отивай да четеш Библията! Падни на колене и се покай!" Вместо това, тази ти шепне: „Шшшт! Искам да ти покажа нещо. Ето виж. Само погледни!" Това е нейното послание и аз не знам как иначе да го изразя, освен като противопоставя тези два различни подхода. Дотолкова мога да изразя с думи вътрешния смисъл на Тантра. Става дума за нещо общо между индуизма и будизма. Това е паяжината, канавата и вътъка, „да" и „не". Това обхваща единството на противоположностите-добро и зло, живот и смърт, любов и омраза, единството на всички крайности в целия спектър на нашите емоции и усещания. Да, това учение не е за малки деца. Трябва да притежаваш известна зрялост, за да разбереш този урок. Ако дете чуе такова учение, то ще престана да се съобразява с правилата и ограниченията, защото ще разбере само едно: че всичко е в реда на нещата. Няма начин да направиш нещо лошо, ако ти си всичко, което го има, во нине и во веки веков. Може да умреш, може да забравиш абсолютно всичко - и какво от това? Винаги има светлина от другата страна на мрака. Винаги можеш да започнеш наново. Ето така ще реагира детето на едно такова учение. Но възрастният ще разбере, че дори и всичко да е чисто ново, пак ще се повтори същият модел. Всичко ще се повтори по абсолютно същия начин, както физическите сили в природата следват едни и същи закони и модели. А както е във външния свят, така е и във вътрешния. Будисткото просветление се състои в нещо съвсем просто - да узнаеш тайната за единството на противоположностите, или единството на вътрешния и външния свят, но и да разбереш тази тайна, както подобава на възрастен, а не като малко дете. Всъщност това означава най-сетне да пораснеш. Ако не вникнеш в това учение, ще попаднеш в капан. По същия начин, както сред немалко религиозни хора в нашата култура съществува определена нагласа срещу живота, така и будизмът си има своя коварен капан - да следваш учението, без да си го разбрал. Ето как го е формулирал Сараха, тантристки учител от Х в. сл. Хр., когато осмива ортодоксията, независимо дали индуистка или будистка: Брамините, които не знаят истината, напразно рецитират четирите Веди. С пръст и вода, и с тревата куша правят разни приготовления. После клякат и разпалват огън. С тези безсмислени жертвоприношения само си развалят очите от лютивия дим. Обличат се в пищни одежди и държат я по един, я по три жезъла, и се мислят за мъдри със своя си брамински закон. Горко на света, станал роб на тяхната суета. Те не знаят, че дхарма и не-дхарма са едно и също нещо. С пепел тези учители са омазали телата си. От главите им висят сплъстени коси. Седнат ли у дома си, палят светилник. Седнат ли в ъгъла, подрънкват звънчета. Държат се важно и гледат право пред себе си, шепнат си на ушенце и заблуждават простия народ, уж наставляват вдовиците и лисоглавите монахини, а само им прибират париците. Джайнистите излагат на присмех Пътя с външния си вид, с тези дълги нокти и мръсни дрехи. Други пък ходят голи, с разчорлени коси и така стават роби на собственото си учение за освобождението. Ако чрез голота се постигаше мокша, тогава всички кучета и чакали трябваше да са я постигнали. Ако съвършенството идваше от липсата на окосменост, то тогава най-съвършени трябваше да са бедрата на малките момичета. Ако носенето на опашка водеше до освобождението, то тогава паунът и якът също трябваше да са освободени [от кръговрата на съществуванието]. Ако мъдростта се състоеше в това да ядеш каквото ти падне, тогава мъдреци трябваше да са и конете и слоновете. За тези джайнистки монаси няма освобождение. Лишени от истината за щастието, те не правят нищо друго, а само поболяват телата си. Сараха продължава: След това идват послушниците и бхиккху [става дума за будистките монаси - А. У.], които, следвайки учението на старата школа - Тхеравада, се отричат от света, за да бъдат монаси. Някои само четат сутрите. Други се съсухрят и така си отиват, докато се опитват да се концентрират. Трети пък са се насочили към Махаяна, която уж разяснявала истинския смисъл на писанията им. Има и такива, които само медитират над мандали. Други пък се стремят да определят четвъртия стадий на блаженството. Улисвайки се в подобни неща, те се отклоняват от Пътя. Едни го виждат като акаша [пространството], други му приписват качеството пустота и за ей такива неща най-често се препират помежду си. Но който и да се стреми към нирвана, щом се лишава от естественото, за да се привърже към някой от тези методи, не може по никой начин да постигне абсолютната истина. Щом упорства в метода, как може да постигне освобождението? Ще постигне ли някой освобождение, щом не може да се освободи от медитацията? Какъв е смисълът на светилниците и жертвоприношенията? Какво ще постигнеш, ако разчиташ само на мантрите? Какъв е смисълът на аскетизма и поклонничеството? Нима може да се постигне освобождение с къпане [в свещена река]? Откажете се от такива мними средства и се отърсете от тези илюзии. И това именно е мъдростта на планините. Изтегляне 444.5 Kb. Сподели с приятели:
|