Чернобилска молитва

няма да ви я дам! Искате да я вземете за науката, а аз ненавиждам вашата наука! Ненавиждам я! Тя ми взе първо него, а сега иска още… Няма да я дам! Сама ще си я погреба. При него… (Започва да шепне.)
Не ви казвам точните думи… Не са тези… Не трябва да крещя след инсулта. И да плача не трябва. Но искам… Искам да знаете… На никого досега не съм признавала… Когато не им дадох малкото си момиченце.
Нашето момиченце… Тогава ми донесоха една малка дървена кутийка: „Тя е там“. Погледнах: бяха я увили в пелени. Лежеше с пелените. И тогава се разплаках: „Сложете я в краката му. Кажете, че това е нашата Наташенка“.
Там, на гроба, не е написано: Наташа Игнатенко… Там е само неговото име… Тя беше без име, без нищо… Само с душа… Там погребах душата…
Винаги ходя с два букета: единият за него, вторият - на ъгъла за нея.
Пълзя на гроба на колене. Винаги на колене… (Несвързано.) Аз я убих…
Аз… тя… спасила… Момиченцето ми ме спаси, беше приела целия радиоудар върху себе си, беше станала като приемник на този удар. Такава мъничка. Дребничка. (Задъхва се.) Тя ме беше пазила. Но ги обичах и двамата… Нима… Нима можеш да убиеш с любов? С такава любов! Защо винаги са заедно? Любовта и смъртта. Винаги са заедно. Кой ще ми обясни? Кой ще ми подскаже? Пълза на гроба на колене… (Притихва
задълго.)
… В Киев мидадоха апартамент. В голям блок, където живеят всички,
които си бяха тръгнали от атомната централа. Всички са ми познати.
Апартаментът е голям, двустаен, за такъв си мечтаехме с Вася. А аз полудявах в него! Във всеки ъгъл, където и да погледнех - навсякъде беше той. Очите му… Почнах ремонт, само и само да не стоя така, да забравя. И
така две години… Сънувах… Вървим с него, а той е бос. „Защо винаги си бос?“ - Ами защото нямам нищо. - Отидох в църквата… Отчето ми каза:
„Трябва да купиш чехли голям размер и да ги сложиш в нечий ковчег.
Напиши бележка, че са за него“. Така и направих. Отидох в Москва и направо - в църквата. В Москва съм по-близо до него… Той лежи там, на
Митинското гробище… Разказваам на служителя, че така и така, трябва да предам едни чехли. Пита ме: „А знаеш ли как да го направиш?“. Още веднъж ми обясни… Тъкмо бяха внесли да опяват един стар дядо.
Приближавам се към ковчега, повдигам покривалото и слагам чехлите. „А
написа ли бележка?“ - Да, написах, но не посочих на кое гробище е той. -
„Там всички са в един свят. Ще го намерят.“
Нямах никакво желание да живея. Нощем стоях на прозореца, гледах към небето: „Васенка, какво да правя? Не искам да живея без теб“. Денем отивам срещу детската градина и стоя… Гледах ли, гледах децата…

Полудявах! И нощем почвах да го моля: „Васенка, ще родя дете. Вече ме е страх да съм сама. Няма да издъра повече. Васенка!!!“. А друг път го молех така: „Васенка, не ми трябва мъж. По-добър от теб няма за мен. Искам дете“.
Бях на двайсет и пет.
Намерих мъж… Всичко му разказах… Цялата истина: че имам само една любов, за цял живот. Всичко му разкрих… Срещахме се, но никога не го повиках при мен вкъщи, вкъщи не можех. Там е Вася…
Работех като сладкарка. Правя торта, а сълзите ми напират. Не плача, а сълзите ми напират. Единственото, за което молех момичетата, беше: „Не ме съжалявайте. Ако ме съжалявате, ще си ида“. Не трябва да ме съжалявате… Някога бях щастлива…
Донесоха ми ордена на Вася. Червен на цвят… Дълго не можех да го гледам. Сълзите ми напираха…
Родих момченце. Андрей… Андрейка… Приятелките ми ме спираха:
„Не трябва да раждаш“, а и лекарите ме плашеха: „ Организмът ви няма да издържи“. После… После казаха, че ще бъде без ръчичка… Без дясна ръчичка… Апаратът го показваше… „Е, и какво? - мислех си. - Ще го науча да пише с лявата ръчичка.“ А се роди нормално… красиво момче… Вече учи в училище, отличник е. Сега имам някого, заради когото да дишам и да живея. Светлината на живота ми. Прекрасно разбира всичко: „Мамо, а ако отида при баба за два дни, ще можеш ли да дишаш?“. Няма да мога! Страх ме е дори за ден да се разделя с него. Вървяхме по улицата… И аз чувствам, че падам… Тогава ме удари първият инсулт… Там, на улицата…
„Мамо, ще ти дам водичка.“ - Не, ти стой при мен. Никъде няма да ходиш. -
И го хванах за ръката. Нататък не помня… Отворих очи в болницата… Така съм била хванала Андрейка за ръката, че докторите едва ми разтворили пръстите. Ръката му дълго време беше синя. Сега излизаме от вкъщи:
„Мамо, само не ме хващай за ръката. Никъде няма да отида“. Той също боледува: две седмици на училище, две - вкъщи с лекаря. Така си живеем.
Страхуваме се един за друг. А във всеки ъгъл е Вася… Снимките му…
Нощем говоря ли, говоря с него… Случва се да ме помоли насън: „Покажи ми детенцето ни“. Ние идваме с Андрейко… А той води за ръчичка дъщеричката. Винаги с дъщеричката. Само с нея си играе…
Така живея… Живея едновременно в реален и нереален свят. Не знам къде ми е по-добре… (Става. Отива до прозореца.) Много сме тук. Цяла улица, така я и наричат - чернобилската. Цял живот тези хора са работили в централата. Много от тях и досега пътуват дотам, сега централата се обслужва на дежурства
[2]
. Никой не живее вече там, няма и да живее.

Всички са с тежки заболявания, инвалидност, но не напускат работа, даже ги е страх да си помислят за това. За тях няма живот без реактора,
реакторът е животът им. Къде и на кого са нужни другаде? Често умират.
Умират в миг. Умират както ходят - вървял и паднал, заспал и не се събудил.
Носил цветя на медицинската сестра и му спряло сърцето. Стоял на автобусната спирка… Умират, но никой не ги пита наистина. За това, което преживяхме… Което видяхме… За смъртта хората не искат да слушат. За страшното…
Но аз ви разказах за любовта… Как обичах…“
Людмила Игнатенко, жена на
загиналия
пожарникар Василий
Игнатенко

Изтегляне 2.23 Mb.

Сподели с приятели: