Четиридесетте безотговорни дни 1944 Никола М. Николов

59
Административните служби непосредствено след правителствената промяна на 09.09.1944 г. се разстроиха и десетилетия страдаха от неудачни и некомпетентни ръководители, които имаха само едно-единствено качество - вярност към програмата на БКП. По тази причина циркулярното писмо, изпратено от ЦК в края на септември за безотговорните дни на революцията, не стигна в някои села, защото там нямаше изградени партийни организации.
Такива се изграждаха до първото тримесечие на 1945 година. Нещо повече, в излязлата през
1982 г. книга „Отечествената война" на Военно издателство, том I, е публикувано писмо, от което е видно, че ЦК на БКП през октомври 1944 г. със свое циркулярно писмо дава указание на партийните си членове да излязат от нелегалност и да заемат овакантените в държавния апарат отговорни длъжности. Оттук може да се съди каква революция е станала на 09.09.1944 година.
По тази причина писмото за безотговорните дни на революцията в Златорожието закъсня и се получи към края на това размирно време. Когато го проучваха в партийния комитет, хората се учудваха на прозорливостта на Налъма и Георгиев.
- Брей, като че ли те са го писали! Същите революционни думи! Същите указания! Добре, че ни отвориха очите другарите от града!
Макар и късно, партийните организации заработиха трескаво по неговото изпълнение.
Напълниха мазетата на училищата с невинни хора и започнаха нечувани изстъпления.
Разпитите започнаха още през деня и се водеха на две места в сградата на училището. Едните бяха в гримьорната, а другите в кабинета по химия.
Партийното ръководство изготви един шаблонен списък с въпроси и обвинения, които трябваше да се задават и по тях да се обвинява всеки задържан, докато обстановката се нажежи и се започне с тоягите. Тези обвинения бяха приблизително следните:
Сътрудничество с фашистката власт.
Даване помощ за немските войски.
Предаване наряди от хранителни продукти на държавата за изхранване на германците.
Хвалене на германските победи на източния фронт.
Слагане по стените в домовете на портретите на царя и на други фашистки водачи.
Под тези обвинения попадаше всеки български гражданин.
Мелницата заработи на големи обороти и обвинените се чудеха как да отговарят, защото такива престъпления беше извършвал всеки!
Когато някой от обвинените се съпротивляваше и отричаше обвинението си, което по начало не беше никакво обвинение, а просто повод за инквизиция, биваше разстрелван, убиван с тояги или обесван. Всичко това може би ще звучи странно и невероятно, но като съвременник и очевидец аз си спомням за това страшно време с вледеняващ ужас.
Инквизираните и убитите са хиляди, изключено е да се спомене всеки случай и всяко име, макар че със смъртта си те заслужават това. Като доказателство посочвам само няколко случая, които имат синове и дъщери мои съвременници, помнят бащите си, имат незаличими от времето преживелици за ужасите и биха потвърдили автентичността на разказите: Петко
Николов от с. Цар Петрово, Коста Иванов от с. Мокреш, Цветан Макшутов и Кръстев от с.
Галиче.
- Чакайте, за да подходиме марксически, трябва първо да вземем капитало от ръцете на богатите - обясни комендантът на Златорожието и определи три от училищните стаи, където се водеха срамните пазари за откуп на задържаните. Там идваха близките, на които се съобща- ваха шаблонните обвинения и възможните последствия от „престъплението", след това се добавяше, че всичко ще мине лесно, ако се даде сумата... като помощ за новата власт, за партията.
Близките на задържаните даваха последния си лев, за да спасят живота на своите, защото изчезналите ставаха все повече и повече. В полето и горите намираха убити хора, обесени, заклани и това всяваше неописуем ужас в населението.
Георгиев и Налъма пристигнаха в тъмно и свариха революционната дейност в разгара.
Методът и твърдостта на революционната ярост им хареса, защото имаше вече двама убити и хвърлени в ямите край селото.
- Така, другари, смело на революционна борба! Така се укрепва комунистическа власт, с

60
жертви! - поощри Георгиев партийния комитет и запита - Какво става с капитала? Парите са най-важното в борбата?
- Събираме!
- Колко? Къде са парите? - попитаха нетърпеливо двамата революционери от града.
- Делиме по равно! Който не участва в революционната борба, макар че е комунист, за него няма! За да получи, той трябва да се труди като нас! На мързеливите партията не помага!
За нас оставихте ли? - нетърпеливо запита Георгиев.
- Не сме, с вас трябва да изясниме по партийному един случай на обир и убийство на невинен човек.
- Какъв обир и за какво убийство говорите? Може ли да се обвиняват честни комунисти в такива престъпления? Ние вършиме революция, укрепваме властта на партията, а вие ни говорите за убийства и обири на честни хора!
Комендантът разказа как двама добри, скромни и тру
: долюбиви селяни били ограбени в дълбокия път от двама с военни дрехи, които според описанието на потърпевшите приличат на градските революционери. Удареният в лицето с юмрук от капитана получил сътресение на мозъка и умрял.
- Какво от това, че умрял един фашага? Нали синът му е арестуван като враг? - възрази
Георгиев, но долната му устна увисна отчаяно и жълтите пръстени на едрите му редки зъби изглеждаха отвратителни на блясъка на газената лампа. Ръбът на розовия белег в левия ъгъл на устата трепкаше нервно, а заедно с него мърдаше целият му мустак.
- Синовете на нашите хора са задържани, но те не са политически! Това е една младежка история, в която е замесена жена. Прокурорът е изяснил случая и момчетата са освободени!
- Няма женски истории! Сега е революционно време и всичко е политика! Такива да ги немаме! - възрази сърдито Георгиев.
Не знам! Жената на умрелия има медицинско заключение, има и свидетел и ще ходи при прокурора!
- Това не е наша работа! Може другарят му да го е ограбил и бил, може некой друг! Колко военни има, знаете ли? Защо се спирате на назе? Да видиме общата, партийната работа! Защо не се оставили за назе пари?
- Повечето от работата си вършехме ние и парите са за нас! Имаме и указание от ЦК. Със закъснение получихме писмото за 40-те безотговорни дни на революцията и действаме по него, за да наваксаме изгубеното. За вас оставихме няколко души, каквото изкарате от тях, това е и повече няма да идвате в селото! - отговори твърдо комендантът.
Смъртта на селянина смути Георгиев и той не беше така активен, но другарят му започна да протестира.
- Нали говорихме! Ние ви дадохме революционната насока!
- Работата ни научи! Не сте вие! Учени хора не се раждат! Да извикаме близките на двамата задържани и се пазарете с тях! Ако не - махайте се, защото ще ви арестувам и ще ви предам на коменданта в града!
- Еей!.. До там ли стигнахме, нали знаеш, че заедно лежахме в затвора. В една килия бяхме!
Ядохме попарата на фашистите! А сега? - протестира Георгиев
- Добре, извикай хората, ама не сте прави! Не работите по комунистически, по другарски! - обясни Налъма.
- Повече от 100 000 няма да сакате, иначе ще си идете без пари! - предупреди комендантът на селото и излезе.
На вратата на стаята за разпит се почука плахо и без да отговаря, Налъма отвори.
- Викат ни хора от града - почти едновременно запитаха двама млади мъже с обгорени от слънцето лица.
- Влизайте! Ние сме! - поясни Налъма, а Георгиев седеше зад бюрото важен във военна униформа, на която пагоните не стояха добре, а бяха се похлупили със звездите надолу. Той оцели с разногледия си поглед хората, но те останаха с впечатление, че гледа в картата на сте- ната, затова се обърнаха към Налъма:
- Кажете, защо ни викате?
Налъма посочи с пръст Георгиев и те се обърнаха към него. Едвам сега разбраха

61
кривогледството му и това, че той е съсредоточил поглед в тях. Краят на мустаците му беше увиснал надолу и едрите му редки зъби надничаха от черна дупка.
- За престъпленията на бащите ви ша приказваме! Елате по-близо! - прогърми той с дебелия си глас. – Вашите бащи са фашисти! Подкрепяли са фашистката власт! Ръкоплескали са, кога- то Хитлер е говорил по радиото. Носили са черно за цар Борис! Заканвали се да колят кому- нистите. За такива престъпления - смърт!
Момчетата гледаха плахо страшното лице на Георгиев и мълчаха, като облизваха засъхналите си устни.
- Какво да ги правим, а? Да ги убиеме ли без съд? Да ги съдиме ли?.. Или.. ако.. с малко па- ри, да свършиме работата леко?
- Не знам! Моят баща не се меша в партии! За царя не знам, може да е носил черна лента, то всеки носеше... Той е служил гвардеец, бил е охрана на двореца. Много пъти са разговаряли заедно! Тати каза, че немците го убили...
- И моят баща е невинен! - обади се другият.
- Никой не ги пита прави или криви! Хората умират прави! Ние знаем кой е виновен, кой не е! Ние ще кажеме кой какво заслужава! Питаме ви така от човещина, оти сме комунисти и добри ора!
- Пуснете ги! - едновременно казаха момчетата.
- Това е вече друго! Щом се разбереме, ще ги пущиме. Зависи от вазе. Ние сме нова власт, требват пари, ще помогнете с по 200 хиляди и ще пуснем бащите!
- Ще дам! - каза едното момче. Другото промърда с рамене и отговори:
- За живот кой не би дал? Аз нямам толкова!
- Колко имаш? - запита Налъма.
- Само 110 хиляди, това е всичко, което имаме!
- Тая нощ не може! Утре, други ден може!..
- Дай му на заем - предложи Георгиев на първия.
- И аз разчитам на заем! Нямам толкова, но за живота на тати заемам!
- Щом немате, ще ги съдиме! Бесило и край! - обясни Георгиев.
Слуховете за безследно изчезнали се носеха от уста на уста и всяваха ужас в населението.
Момчетата потръпнаха от студен страх.
- Пуснете тати, сега давам 110, кажете къде и на кого, утре или други ден ще дам още 90 хиляди.
- Аз давам моите сега! - обясни първият.
Георгиев погледна другаря си въпросително и добави:
- Какво ще кажеш? Хора сме! Нали партията ни учи да правиме на добрите добро?
- Айде от нас да мине! Донесете парите, а ти ще донесеш остатъка в казармата при артелчика и ще питаш за Налъма, така ме знаят всички.
- Честна дума! - повтори момчето - ще ги донеса!
- Бягайте за парите, но не се бавете! - нареди Георгиев.
Момчетата наброиха парите и двамата печалбари безсрамно си ги поделяха пред тях!
- Молиме, пуснете бащите! - с плачевен глас молеха младите хора.
- Разбрано! След час са вкъщи! Ама да се разберем, никому нито дума! Ние рискуваме!
Подаряваме им живота! Това да остане между нас!
- Никому, никому - отговориха пак едновременно момчетата.
- Вървете си, те ще дойдат! Налъм, да бъдем честни, защото има да взимаме, не устоиме ли, губиме 90 хиляди! Това е пара, ей!
Синовете чакаха под самотния явор в училищния двор. От гримьорната стая на училището излиташе стенание на инквизиран човек.
- Чуваш ли, това е чичо Иван Игнатов, бият го с тояги!
От задните врати на мазата един от охраната изведе двама души, изпсува ги вулгарно и се скри.
- Полека! Болят ме ходилата! Пребиха ме! - оплака се единият.
- Тати, това е тати! - извика това от момчетата, което даде 110 000 лева.
Синовете почти понесоха бащите си на ръце към домовете, а те повтаряха непрекъснато:

62
- Полека! Боли! Много боли! Пребиха ни!..

Изтегляне 1.8 Mb.

Сподели с приятели: