123
от семейството си намираше утеха в поредната порция чийзбургер с две бири. А после,
докато гледаше телевизия, отегчението го караше да посегне към снаксовете от минибара. Жена му и семейният лекар настояваха, че трябва да отслабне и да спортува, но въпреки че знаеше какво „трябва“ да направи, Тед не го правеше.
Беше се оженил късно и тъй като с жена му не можеха да имат деца, бяха осиновили момченце от Румъния на име Алекс. Алекс останал сирак от малък и прекарал първите години от живота си в невъобразимо тежки условия. Държан почти непрекъснато в детска кошара, не можел да се разхожда свободно и да изследва света наоколо. Тъй като нямало кой да го гушка, докосва и да му говори, уменията му за учене били трайно нарушени.
Освен това бил силно недохранен.
Въпреки тези трудности Алекс беше много талантлив и изразяваше вътрешния си свят с изключително въздействащи скици и рисунки.
Един ден 10-годишният Алекс нарисувал картина, на която изглеждал самотен, изоставен и отхвърлен. Нарекъл картината „Сиракът“. Това заглавие не учудило Тед – Алекс често описвал най-ранните си спомени. Този път обаче картината не изобразявала невръстно хлапе, а млад мъж. Щом попитал за това сина си, Алекс се разплакал. Хлипайки, обяснил, че знае, че заради лошите си хранителни навици баща му скоро ще умре и за втори път ще го остави сирак.
В този момент, разказа ми Тед след време, усетил внезапна промяна в себе си и старата нагласа „трябва да променя живота си“ била заменена от нова – „искам да го променя“. От любов към сина си и в желанието си
да го види как расте, изведнъж Тед се почувствал силно мотивиран да се погрижи за здравето си. Започнал да се променя с малки стъпки – заменил пържените картофки със салата, в хотелската стая не припарвал до десертите от минибара и използвал всяка възможност да разглежда пеша града, в който се намира, вместо да взима такси – и с течение на времето направил много такива промени. Накрая успя да отслабне и да задържи теглото си постоянно и до ден днешен, независимо дали е на път или е у дома, се придържа към новопридобитите здравословни навици, защото го иска.
В опитите си да синхронизираме действията с ценностите си може да употребим два пъти повече самодисциплина и воля, но това едва ли ще доведе до особени резултати – нещо, което повечето от нас са научили по трудния начин.
Заставяме се
да ходим на фитнес, но колко често постигаме забележителна форма? Или се обаждаме на роднините по задължение, но кога за последен
124
път сме провели наистина смислен разговор? Когато правим нещо по принуда, вместо по собствена воля, обикновено ставаме жертва на вътрешния конфликт между добрите си намерения и тяхното посредствено реализиране, дори крайната цел – по-добро здраве, по-добри взаимоотношения със семейството – да отговаря на ценностите ни.
Преди две хиляди и петстотин години Платон описва вътрешния си конфликт с метафората за колесница, теглена от два много различни коня.
Единият кон е страстта –
вътрешните импулси и копнежи, а другият е интелектът – нашата разумна и нравствена същност. С други думи Платон е разбирал, че има неща, които непрекъснато ни теглят в две различни посоки
– от една страна, това, което искаме да правим, и, от друга, онова, което знаем, че трябва. Видяхме, че работата ни като водачи на колесницата е да укротяваме и да
направляваме двата коня така, че да стигнем, където искаме.
Излиза, че Платон не е бил далече от истината. Съвременната невровизуализация
Сподели с приятели: