Гражданско право

Пълнолетните с такива страдания, чието състояние не е така тежко, за да бъдат поставени под пълно запрещение, се поставят под ограничено запрещение.

За правните действия на лицата по ал. 1 се прилага чл. 3, ал. 2, а за правните действия на лицата по ал. 2 се прилага чл. 4,ал 2.
Чл. 31. Унищожаем е договорът, сключен от дееспособно лице, ако то при сключването му не е могло да разбира или да ръководи действията си.

Унищожението на такъв договор не може да се иска след смъртта на лицето, освен ако преди смъртта е било поискано поставянето му под запрещение или ако доказателството за недееспособността произлиза от същия договор.

(2) Настойникът е длъжен да се грижи за поставения под настойничество, да управлява имуществото му и да го представлява пред трети лица. Той е длъжен да се грижи за отглеждането, възпитанието и образованието на малолетния.

(3) Настойникът в срок от един месец е длъжен да уведоми органа по настойничество и по попечителство за придобитото след учредяване на настойничеството имущество на значителна стойност, което се вписва в описа.
Чл. 122. (1) Дейността на попечителя е почетна.

(2) Попечителят е длъжен да се грижи за личността и за запазване интересите на поставения под попечителство. Той дава съгласие за извършване на правни действия от последния. Длъжен е да се грижи и за отглеждането, възпитанието и образованието на непълнолетния.

(3) Правилата на чл. 117, ал. 3, 118, ал. 1, и 120 се прилагат съответно и при попечителството. За теглене на суми от паричните влогове се изисква разрешение от районния съд.
Чл. 1. (1) Този закон урежда условията и реда за гражданската регистрация на физическите лица в Република България.

(2) Гражданска регистрация е вписване на събитията раждане, брак и смърт в регистрите за гражданско състояние и вписване на лицата в регистрите на населението.

(3) Гражданската регистрация включва съвкупност от данни за едно лице, които го отличават от другите лица в обществото и в семейството му в качеството на носител на субективни права, като име, гражданство, семейно положение, родство, постоянен адрес и др.
Чл. 1. Тази наредба установява реда и начина на регистрацията на данните, които определят гражданското състояние на лицата в Народна република България.
Чл. 2. (1) Гражданската регистрация на физическите лица в Република България се основава на данните в актовете за тяхното гражданско състояние и на данните в други актове, посочени в закон.
Чл. 8. (1) Основни данни за гражданската регистрация на лицата са техните:

1. име;

3. пол;

5. единен граждански номер.

(2) В данните за гражданската регистрация на чужденците в Република България се включва и личният номер на чужденеца.
Чл. 9. (1) Името на гражданите на Република България и на чужденците, родени на територията на Република България, се състои от собствено, бащино и фамилно име. Трите части на името се вписват в акта за раждане.

(2) Името на чужденците и на българските граждани, родени извън територията на Република България, се вписва в регистрите за гражданско състояние и в регистрите на населението, както е изписано в националния им документ за самоличност или в акта за раждане, независимо от колко части се състои.

(2) Ако единият съпруг е станал известен с името на другия, съдът може да реши той да продължи да носи същото име.

(3) При изменение на обстоятелствата бившият съпруг може да поиска другият съпруг да престане да носи неговото име.
Чл. 436. Когато законът предвижда, че известен факт с правно значение трябва да бъде удостоверен с документ, съставен по надлежен ред (като свидетелство за завършено образование, акт за гражданско състояние и др.), и такъв документ не е бил съставен и не може да бъде съставен, или съставеният е бил унищожен или изгубен, без да има възможност да бъде възстановен, лицето, което черпи права от този факт, може да иска от районния съд да установи факта и когато това е необходимо, да разпореди да се състави съответният документ.
Чл. 97. (1) Всеки може да предяви иск, за да възстанови правото си, когато то е нарушено, или за да установи съществуването или несъществуването на едно правно отношение или на едно право, когато има интерес от това.

(2) Може да се предяви иск и за осъждане на ответника да изпълни повтарящи се задължения, макар и тяхната изискуемост да настъпва след постановяване на решението.

(3) Може да се предяви иск и за установяване истинността или неистинността на един документ. Иск за установяване съществуването или несъществуването на други факти с правно значение се допуска само в случаите, изрично предвидени в закона.

(4) (Изм. - ДВ, бр. 28 от 1983 г., бр. 55 от 1987 г.) Иск за установяване на престъпно обстоятелство, което е от значение за едно гражданско правоотношение, или за отмяна на едно влязло в сила решение се допуска в случаите, когато наказателното преследване не може да бъде възбудено или е прекратено по някои от причините, посочени в чл. 21, ал. 1, т. 2 - 5 или когато то е спряно по някои от причините, посочени в чл. 22, т. 2, и 22а от Наказателно-процесуалния кодекс, а също и когато извършителят на деянието е останал неоткрит.

(2) Всички граждани са равни пред закона. Не се допускат никакви ограничения на правата или привилегии, основани на раса, народност, етническа принадлежност, пол, произход, религия, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично и обществено положение или имуществено състояние.

1. което е свързано с друг брак;

2. което е поставено под пълно запрещение или страда от душевна болест или слабоумие, които са основание за поставянето му под пълно запрещение;

3. което страда от болест, представляваща сериозна опасност за живота или здравето на поколението или на другия съпруг, освен ако болестта е опасна само за другия съпруг и той знае за нея.

(2) Не могат да сключват брак помежду си:

1. роднини по права линия;

2. братя и сестри, техните деца и други роднини по съребрена линия до четвърта степен включително;

3. лица, между които осиновяването създава отношения на роднини по права линия и на братя и сестри.

(2) Всеки български гражданин има право да се завръща в страната.

(2) Когато родителите не живеят заедно и не могат да постигнат съгласие при кого от тях да живеят децата им, спорът се решава от районния съд по местопребиваването на децата, след като бъдат изслушани, ако са навършили десет години. Решението може да се обжалва

Чл. 120. (1) Поставеният под настойничество живее при настойника освен ако важни причини налагат да живее другаде.

(2) Когато местоживеенето бъде променено без съгласието на настойника, той може да иска от районния съд да издаде заповед за връщането на поставения под настойничество в определеното му място на живеене. Тази заповед може да се обжалва пред председателя на окръжния съд, но обжалването не спира изпълнението. Заповедта се изпълнява по административен ред.

а) при паричните задължения - в местожителството на кредитора по време на изпълнение на задължението;

б) при задължение да се даде определена вещ - в местонахождението на вещта по време на пораждане на задължението й;

в) във всички други случаи - в местожителството на длъжника по време на пораждане на задължението.

1. (нова - ДВ, бр. 50 от 1995 г.) доживотен затвор;

1а. (предишна т. 1 - ДВ, бр. 50 от 1995 г.) лишаване от свобода;

2. поправителен труд без лишаване от свобода;

3. конфискация на налично имущество;

4. глоба;

5. задължително заселване без лишаване от свобода;

6. лишаване от право да се заема определена държавна или обществена длъжност;

7. лишаване от право да се упражнява определена професия или дейност;

8. лишаване от право на местоживеене в определено населено място;

9. лишаване от право на получени ордени, почетни звания и отличия;

10. лишаване от военно звание;

11. обществено порицание.

(2) (Изм. - ДВ, бр. 153 от 1998 г.) За най-тежките престъпления, които заплашват основите на републиката, както и за други особено опасни умишлени престъпления като временна и изключителна мярка се предвижда доживотен затвор без замяна.

(2) Адресът в Република България се състои задължително от името на областта, общината и населеното място.

(3) В зависимост от мястото, което описва, адресът може да включва наименование на улица - площад, булевард, жилищен комплекс, квартал, номер, вход, етаж, апартамент.

(4) Когато адресът е извън регулацията на населеното място, вместо данните по ал. 3 се вписва името на местността от землището му.

(2) Постоянният и настоящият адрес на новороденото дете съвпадат със съответните адреси на родителите му. Когато родителите имат различни постоянни адреси, те избират един от тях за детето си. Когато родителите имат различни настоящи адреси, настоящият адрес на майката е настоящ адрес и за детето.

(2) Постоянният адрес е винаги на територията на Република България.

(3) Всяко лице може да има само един постоянен адрес.

(4) Български граждани, живеещи предимно в чужбина, които не са вписани в регистрите на населението и не могат да посочат постоянен адрес в Република България, се вписват служебно в регистрите на населението на район "Средец" на град София.

Чл. 94. (В сила от 1.01.2000 г.) (1) Настоящ адрес е адресът, на който лицето пребивава.

(2) Всяко лице има само един настоящ адрес.

(3) Настоящият адрес на българските граждани, на които мястото на пребиваване е в чужбина, се вписва в личния регистрационен картон, а в автоматизираните информационни фондове се отразява само държавата.

Чл. 95. (В сила от 1.01.2000 г.) (1) Постоянният адрес се заявява чрез подаване на заявление от лицето до общинската администрация.

(2) Заявяването се извършва лично, а по изключение - от упълномощено лице след представяне на нотариално заверено изрично пълномощно.

(3) За малолетни и непълнолетни и на поставени под запрещение лица заявяването се извършва от законните им представители.

(4) Образецът на заявлението се утвърждава с постановление на Министерския съвет.

Чл. 96. (В сила от 1.01.2000 г.) (1) Настоящият адрес се заявява чрез подаване на адресна карта от лицето до общинската администрация.

(2) Заявяването се извършва лично, а по изключение - от упълномощено лице след представяне на нотариално заверено изрично пълномощно.

(3) За малолетни и непълнолетни и на поставени под запрещение лица заявяването се извършва от законните им представители.

(4) Образецът на адресната карта се утвърждава с постановление на Министерския съвет.

Чл. 97. (В сила от 1.01.2000 г.) Български гражданин, живеещ предимно в чужбина, може да заяви постоянния и настоящия си адрес и чрез заявление за издаване на български документ за самоличност, подадено чрез дипломатическите или консулските представителства на Република България.

(2) Актовете за гражданско състояние за събития, за които няма данни на територията на коя община са станали, се съставят в общината или кметството, на чиято територия е установено събитието.

(3) Кметът на общината е длъжностно лице по гражданското състояние на територията на общината. Той може да възлага тази функция с писмена заповед на кметовете на кметствата, в които се поддържат регистри за гражданското състояние, и на други длъжностни лица от общинската администрация.
Чл. 43. (1) Всяко раждане трябва да се съобщи писмено и да се обяви устно в срок 5 дни, като денят на раждането не се брои.

(2) Съобщението за раждане се съставя писмено по утвърден с правилника по чл. 11, ал. 2 образец. Съобщаването на раждането е задължение на:

1. ръководителя на здравното заведение или на лицето, на което със заповед е възложено това, когато раждането е станало в здравно заведение;

2. компетентно медицинско лице, когато раждането не е станало в здравно заведение;

3. длъжностното лице по гражданското състояние, когато в населеното място няма компетентно медицинско лице.
Чл. 43. (3) Обявяването на раждането е задължение на бащата и се прави лично или чрез нотариално упълномощено лице.

(4) В случаите, когато бащата е починал, отсъства от населеното място или е в невъзможност да обяви раждането поради тежка болест, лишаване от свобода и други причини, ако е в неизвестност или е неизвестен, обявяването се извършва от лице, присъствало на раждането. Ако раждането е станало, когато майката е била вън от своето жилище, задължението да обяви раждането е на лицето, в дома на което е станало раждането. Майката също може да обяви за раждането лично или чрез нотариално упълномощено лице.

1. място на съставяне на акта-област, община, населено място/район;

2. номер на акта и дата на съставяне;

3. номер на оригиналното удостоверение;

4. дата - ден, месец, година, час и минута на раждането;

5. място на раждане - област, община, населено място или държава, ако детето е родено извън територията на Република България;

6. име на новороденото;

7. ЕГН на детето (попълва се само за български граждани);

8. пол и гражданство;

9. данни за родителите - имена, дата на раждане, ЕГН, гражданство, постоянен адрес;

10. документ, удостоверяващ раждането;

11. обявител - имена, ЕГН, постоянен адрес;

12. длъжностно лице - имена,ЕГН и подпис;

13. бележки.

(2) Актове за раждане или смърт се съставят в срок 24 часа от настъпването на съответното събитие.

1. осиновяващия;

2. родителите на осиновявания;

3. съпрузите на осиновяващия и на осиновявания;

4. осиновявания, ако е навършил четиринадесет години.

(2) Съгласието на лицата не се изисква, ако те са недееспособни или ако местожителството им е неизвестно.

(3) Когато детето е оставено за отглеждане в обществено заведение и родителите му предварително са дали съгласие за неговото осиновяване или са неизвестни, съгласие за осиновяването дава управителят на заведението.
14. След като изтекат пет години от деня, за който се отнася последното известие за отсъствуващия, съдът по искане на прокурора или на всеки заинтересован, обявява неговата смърт.

Обявяването на смъртта може да стане и без да е обявено отсъствието на лицето.

16. Съдът определя деня, а по възможност и часа на предполагаемата смърт.

При липса на противни данни за момент на смъртта се приема денят, за който се отнася последното известие.
17. Обявената с решението на съда смърт поражда същите правни последици, които произтичат от действителната смърт на лицето.

(Ал. 2, отм. - ДВ, бр. 23 от 1968 г.).

18. Ако се окаже, че обявеният за умрял е жив, той може да иска:

а) имотите, които са налице, отчуждените по безвъзмезден начин имоти, всичко, което е придобито срещу отчуждените по възмезден начин имоти, и цената, която се дължи от трети лица срещу извършените отчуждения;

б) имотите, отчуждени по възмезден начин, ако приобретателят в момента на придобиването е знаял, че обявеният за умрял е жив, и

в) изпълнението на задълженията по чл. 12 ал. 2 от деня на поканата.

Прекратеният брак не се възстановява.
Чл. 436. Когато законът предвижда, че известен факт с правно значение трябва да бъде удостоверен с документ, съставен по надлежен ред (като свидетелство за завършено образование, акт за гражданско състояние и др.), и такъв документ не е бил съставен и не може да бъде съставен, или съставеният е бил унищожен или изгубен, без да има възможност да бъде възстановен, лицето, което черпи права от този факт, може да иска от районния съд да установи факта и когато това е необходимо, да разпореди да се състави съответният документ.

Чл. 437. В молбата трябва да се посочи:

а) с каква цел молителят иска да бъде установен съответният факт;

б) причините, поради които не е съставен документът или поради които е невъзможно неговото възстановяване. Тези причини трябва да бъдат доказани с официални документи и

в) доказателствата за подлежащия на установяване факт.

Чл. 438. (1) Молбата се разглежда в открито заседание с призоваване на молителя и на лицата, организациите и учрежденията, които са заинтересувани от установяване на факта. Освен това се призовава и прокурорът.

(2) Заинтересувани се считат:

а) лицата, чиито отношения с молителя зависят от факта, предмет на установяването;

б) организациите и учрежденията, които е трябвало да съставят документа или които не са в състояние да го възстановят, и

в) организациите и учрежденията, пред които молителят иска да използува постановеното от съда установяване.

(3) Ако заинтересуваното лице по б. "а" не е живо, призовават се неговите наследници. Заинтересуваните организации или учреждения по б. "в" могат да се представляват и от техните местни поделения.

Чл. 439. (1) Когато молителят иска да установи, че е получил образование в някое учебно заведение, съдът може да си послужи за установяване на този факт освен с другите доказателства още и със заключението на вещи лица относно подготовката на молителя.

(2) В този случай като заинтересувано учреждение по б. "в" на предходния член се призовава учреждението, под върховното ръководство на което се намира учебното заведение по ал. 1.

Чл. 440. (1) В решението на съда трябва да се посочи установеният от съда факт и доказателствата, въз основа на които този факт е установен.

(2) Решението, с което съдът се произнася по молбата, може да се обжалва по общия ред.

(3) Решението няма доказателствена сила спрямо тези заинтересувани лица, организации или учреждения по чл. 438, които не са били призовани да вземат участие в производството, ако те оспорват факта.

Чл. 441. По същия ред и със същите последици могат да се поправят допуснати грешки в документите по чл. 436, когато законите не предвиждат друг ред за поправяне на тия грешки.

Чл. 442. Когато фактите по чл. 436 са настъпили в чужбина, тяхното установяване може да се иска по реда на тая глава само ако бъде доказано, че молителят не може да се снабди с необходимия му документ или със заместващото го удостоверяване от органите на чуждата държава, в територията на която фактът е настъпил. Доказването на тази пречка става с документи, издадени от надлежните органи на чуждата държава, или с удостоверение на Министерството на външните работи, че органите на чуждата държава са отказали да се занимаят с молбата на заинтересуваното лице или че няма възможност да се отправи такова искане.

(2) Съдът постановява да се извърши проверка на истинността на документа, ако другата страна заяви, че желае да се ползува от него.

(3) Тежестта за доказване неистинността на документа пада върху страната, която го оспорва. Когато се оспорва истинността на частен документ, който не носи подписа на страната, която го оспорва, тежестта за доказване на истинността пада върху страната, която го е представила.

Чл. 155. Съдът извършва проверката чрез сравняване с други безспорни документи, чрез разпит на свидетели или чрез вещи лица.

Чл. 156. (1) След проверката съдът с определение признава или че оспорването не е доказано, или че документът е неистински. В последния случай той изключва документа от доказателствата, като го изпраща на прокурора заедно със своето определение.

(2) Съдът може да се произнесе по оспорването на документа и с решението по делото.
Чл. 97. (1) Всеки може да предяви иск, за да възстанови правото си, когато то е нарушено, или за да установи съществуването или несъществуването на едно правно отношение или на едно право, когато има интерес от това.

(2) Може да се предяви иск и за осъждане на ответника да изпълни повтарящи се задължения, макар и тяхната изискуемост да настъпва след постановяване на решението.

(3) Може да се предяви иск и за установяване истинността или неистинността на един документ. Иск за установяване съществуването или несъществуването на други факти с правно значение се допуска само в случаите, изрично предвидени в закона.

(4) (Изм. - ДВ, бр. 28 от 1983 г., бр. 55 от 1987 г.) Иск за установяване на престъпно обстоятелство, което е от значение за едно гражданско правоотношение, или за отмяна на едно влязло в сила решение се допуска в случаите, когато наказателното преследване не може да бъде възбудено или е прекратено по някои от причините, посочени в чл. 21, ал. 1, т. 2 - 5 или когато то е спряно по някои от причините, посочени в чл. 22, т. 2, и 22а от Наказателно-процесуалния кодекс, а също и когато извършителят на деянието е останал неоткрит.

(2) Личният регистрационен картон се съставя и съхранява в общината и в кметството, в които е постоянният адрес на лицето.

Чл. 23. (1) Регистърът на населението на Република България се състои от всички общински регистри на населението и компютърният му еквивалент е Националната база данни "Население".

(2) Регистърът на населението в общината и кметството се състои от личен регистрационен картон на лицата, имащи или имали постоянен адрес в тази община.

(3) Регистърът на населението във всяка община се състои от:

1. регистър на българските граждани;

2. регистър на чужденците по чл. 3, ал. 2, т. 2;

3. регистър на починалите лица;

4. архивен регистър.

Чл. 24. (1) Регистрите на населението в общините се поддържат върху хартиен носител и компютърният им еквивалент е Локална база данни (ЛБД) "Население", които са част от ЕСГРАОН.

(2) Въз основа на регистрите на населението се издават удостоверения от общинската администрация. Редът за издаването им и образците за тях се определят в правилника по чл. 11, ал. 2.

Чл. 25. Личният регистрационен картон съдържа следните данни:

1. име;

2. псевдоним (ако има такъв);

4. дата на раждане - ден, месец, година;

5. единен граждански номер, а за чужденците - и личен номер на чужденеца;

6. гражданство;

7. място на раждане - област, община, населено място, а за родените извън територията на Република България - и държава;

8. акт за раждане - номер, дата и място на съставяне; на чужденците се вписва акт за раждане само ако са родени в Република България;

9. постоянен адрес - област, община, населено място, жилищен комплекс, улица, номер на сграда, номер на вход, номер на етаж, номер на апартамент;

10.образование (степен,специалност);

11. семейно положение;

12. акт за сключен брак - номер, дата, място на съставяне; дата и място на сключване на брака, ако не е сключен в Република България;

13. съпруг/а - ЕГН или дата на раждане, име, пол, постоянен адрес, гражданство, а за починалите - номер, дата и място на съставяне на акта за смърт;

14. съдебно решение за развод - номер, дата и място на постановяване;

15. деца - ЕГН или дата на раждане, име, пол, постоянен адрес, гражданство, а за починалите -номер, дата и място на съставяне на акта за смърт;

16. майка - ЕГН или дата на раждане, име, постоянен адрес, гражданство, а за починалите - номер, дата и място на съставяне на акта за смърт;

17. баща - ЕГН или дата на раждане, име, постоянен адрес, гражданство, а за починалите - номер, дата и място на съставяне на акта за смърт;

18. братя/сестри - ЕГН или дата на раждане, име, име на другия родител - ако не е еднокръвен или едноутробен, пол, постоянен адрес, гражданство, а за починалите - номер, дата и място на съставяне на акта за смърт;

19. издаден документ за самоличност - вид, номер, дата на издаване;

20. правни ограничения (вид);

21. изменение по всички точки от 1 до 20 включително, предходен постоянен адрес, особености, дата на съставяне на личния регистрационен картон, име и подпис на длъжностното лице;

22. починал - дата, място и причина за смъртта; акт за смърт - номер, дата и място на съставяне.

Чл. 26. (1) Личният регистрационен картон на българските граждани (ЛРК-Б) се създава въз основа на един от следните документи:

1. съобщение или удостоверение за раждане;

2. заявление от лице, което се установява на постоянен адрес в тази община;

3. удостоверение за българско гражданство, придружено с копие от документи за гражданско състояние и заявление за постоянен адрес в тази община.

(2) Личен регистрационен картон на чужденец (ЛРК-Ч) по чл. 3, ал. 2, т. 2 се създава въз основа на един от следните документи:

1. разрешение за постоянно пребиваване;

2. удостоверение на лице със статут на бежанец или съобщение за раждане на дете от родители със статут на бежанци;

3. заявление от лице, което се установява на постоянен адрес в тази община;

4. удостоверение за лица без гражданство.

Чл. 27. Данните в личния регистрационен картон се вписват и поддържат въз основа на необходимите за това документи или въз основа на извлечение от записа на лицето в Национална база данни "Население".

Чл. 28. Личният регистрационен картон се пази в продължение на 130 години, считано от датата на създаването му, след което се предава в Държавния архив.

Чл. 29. Регистърът на българските граждани се състои от всички лични регистрационни картони на български граждани на живите български граждани с постоянен адрес в тази община.

Чл. 30. Регистърът на чужденците се състои от всички лични регистрационни картони на чужденци на живите чужденци с постоянен адрес в тази община.

Чл. 31. Регистърът на починалите лица се състои от всички лични регистрационни картони на български граждани и лични регистрационни картони на чужденци с внесени данни за смъртта.

Чл. 32. Архивният регистър се състои от всички лични регистрационни картони на български граждани и лични регистрационни картони на чужденци на лицата, на които постоянният адрес вече не е в тази община.

Чл. 33. Общините и районите поддържат компютърни регистри за населението на територията си и могат да архивират личните регистрационни картони по ред, определен от Министерския съвет.

Те придобиват права и задължения чрез своите органи.

132. Юридическите лица имат своето седалище там, където се намира управлението им.

133. Държавните предприятия, кооперациите и другите юридически лица със стопанска цел се уреждат с особени закони.
131. Юридическите лица са носители на права и задължения.

Те придобиват права и задължения чрез своите органи.

(2) Границите на общините се определят след допитване до населението.

(3) Общината е юридическо лице.
Чл. 234. (1) Член на съвет може да бъде дееспособно физическо лице. Ако уставът допуска, член може да бъде и юридическо лице. В този случай юридическото лице определя представител за изпълнение на задълженията му в съвета. Юридическото лице е солидарно и неограничено отговорно заедно с останалите членове на съвета за задълженията, произтичащи от действията на неговия представител.
Чл. 3. (4) Лечебните заведения не могат да извършват търговски сделки освен за нуждите на осъществяваните от тях медицински дейности и за обслужване на пациентите.
Чл. 62. (1) Образуването и преобразуването на държавните предприятия като еднолични дружества с ограничена отговорност или еднолични акционерни дружества се извършва по ред, установен със закон.

(2) Образуването и преобразуването на общинските предприятия като еднолични дружества с ограничена отговорност или еднолични акционерни дружества се извършва с решение на общинския народен съвет.

(3) Със закон могат да бъдат образувани държавни предприятия, които не са търговски дружества.

Чл. 17. (2) Собствеността е частна и публична.

Конституционният съд в състав: председател - Асен Манов, и членове: Младен Данаилов, Милчо Костов, Цанко Хаджистойчев, Станислав Димитров, Нено Неновски, Николай Павлов, Теодор Чипев, Милена Жабинска, Любен Корнезов, Пенчо Пенев, Александър Арабаджиев, при участието на секретар-протоколчика Енита Еникова разгледа в закрито заседание на 21 декември 1993 г. конституционно дело № 11 от 1993 г., докладвано от съдията Теодор Чипев.

Делото е образувано на 10.V.1993 г. по искане на група от 57 народни представители от 36-о Народно събрание. Искането се състои от две части. В първия раздел на искането народните представители молят Конституционния съд да даде задължително тълкуване на разпоредбите на чл. 17, ал. 2, чл. 19, ал. 2 и 4 и чл. 106 от Конституцията. По чл. 106 от Конституцията тълкуването е поискано във връзка с предвиденото в нормата правомощие на Министерския съвет да организира стопанисването на държавното имущество.

Във втория раздел на искането, който съдържа три точки, народните представители изразяват съмнение за съответствие на нормативни текстове с Конституцията и искат от Конституционния съд да внесе яснота по повдигнатите въпроси с решение.

С определение от 1.VI.1993 г. Конституционният съд е приел, че искането по раздел втори има недостатъци, и на основание чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията и чл. 18, ал. 2 и чл. 19, ал. 3 от Правилника за организацията на дейността на Конституционния съд е дал указания на подателите да отстранят тези недостатъци. Със същото определение Конституционният съд е конституирал като заинтересувани страни Народното събрание, Министерския съвет, Министерството на финансите, Министерството на промишлеността, Министерството на търговията и Министерството на правосъдието, като им е дал възможност да вземат становище по искането. Становища са постъпили от Министерския съвет и Министерството на правосъдието. В тях се изтъква, че с решения № 242 от 19.VI.1992 г., № 336 от 27.VIII.1992 г., № 337 от 27.VIII.1992 г. и № 584 от 28.ХII.1992 г. Министерският съвет е внесъл за разглеждане от Народното събрание законопроекти за Закон за имуществата, собствеността и сервитутите, Закон за общинските имоти, Закон за държавните имоти и Закон за концесиите, чието съдържание е във връзка с исканото тълкуване на съответните конституционни текстове. В изпълнение на определението на Конституционния съд подателите на искането са представили на 10.VI.1993 г. чрез народния представител Соня Младенова уточнение на искането си по раздел втори.

С определение от 6.VII.1993 г. Конституционният съд е допуснал за разглеждане искането за тълкуване на посочените по-горе конституционни разпоредби и е дал възможност на подателите и на заинтересуваните страни да вземат становище. Със същото определение Конституционният съд е изискал от Законодателната комисия на Народното събрание посочените по-горе решения на Министерския съвет и внесените с тях законопроекти с мотивите им, които бяха представени и са приложени към делото.

С това определение Конституционният съд е отклонил искането по раздел втори и е прекратил производството по делото в тази му част, тъй като е приел, че направеното уточнение не отстранява недостатъците на искането по този раздел.

След определението на Конституционния съд от 6.VII.1993 г. подателите на искането са получили от Конституционния съд по тяхна молба преписи от становищата на Министерския съвет и Министерството на правосъдието и са представили допълнително становище на 9.VIII.1993 г.

Като обсъди искането, представените доказателства и изтъкнатите доводи, Конституционният съд приема следното:

Нормата на чл. 17, ал. 2 от Конституцията обявява, че собствеността е частна и публична. Правилото не посочва разграничителния критерий, според който да се определи коя собственост трябва да се счита за частна и коя за публична. Освен това е нужно да се изтъкне, че с изключение на чл. 17, ал. 3, който обявява частната собственост за неприкосновена, в Конституцията няма други норми, в които да се говори за частна или публична собственост. За да се отговори на тълкувателното искане по чл. 17, ал. 2 от Конституцията, е от значение кому принадлежи правото на собственост, какви са вещите, които са предмет на това право, и какво е тяхното предназначение.

От гледна точка на субектите, които могат да бъдат носители на частна собственост, Конституционният съд приема, че всеки правен субект може да има такава собственост. За гражданите частната собственост е средство да удовлетворяват своите лични и на близките им потребности, но освен това им дава възможност да развиват и стопанска дейност, от която да извличат доходи. За юридическите лица частната собственост е условие за тяхната икономическа стабилност, за разрастването на тяхната дейност и за постигането на целите, за които те са създадени. Държавата и общините също могат да имат частна собственост, защото и за тях е открита възможността да извършват стопанска дейност и да бъдат участници в гражданския оборот. Властническите правомощия на държавните и общинските органи и необходимостта да се използва собствеността на държавата и общините в обществен интерес не дават основание тяхната собственост да се счита винаги за публична.

Частната собственост е основа на всяко пазарно стопанство. С действащата Конституция Република България е дала израз на стремежа си да изгради подобно стопанство и това ясно личи от чл. 19, ал. 1, където е предвидено, че икономиката на страната се основава на свободната стопанска инициатива.

Ако всеки правен субект може да бъде носител на частна собственост, за публичната собственост това не се отнася. Гражданите и юридическите лица могат да имат само частна собственост. Това е така, защото те нямат властнически правомощия и собствеността им обслужва непосредствено техни ограничени интереси. Всяка собственост независимо от това, на кого тя принадлежи и какъв е нейният предмет, винаги допринася за натрупване на национално богатство и постигане на социален напредък, когато тя се използва разумно от носителя на правото. Това обаче не е основание за извод, че гражданите и юридическите лица могат да имат публична собственост.

Публична собственост имат само субекти, които упражняват властнически правомощия. Такива субекти са държавата и общините. Властническите правомощия на органите на общината я отличават качествено от другите юридически лица, макар че и общината е юридическо лице-чл. 136, ал. 3 от Конституцията. Властническите правомощия на държавните органи са по-широки по обсег от тези на общинските. Това има значение за броя на обектите и техния вид, които могат да се отнесат към публичната собственост на държавата и общините, но не е основание да се отрече възможността общините да имат публична собственост, след като е безспорно, че техните органи имат властнически правомощия.

Освен с властническите правомощия на своя носител публичната собственост се отличава от частната по своето предназначение. В чл. 18, ал. 6 от Конституцията е предвидено, че държавните имоти се стопанисват и управляват в интерес на гражданите и на обществото, а според чл. 140 общината има право на своя собственост, която използва в интерес на териториалната общност. При съпоставката на двете норми за решението на Конституционния съд е без значение разликата между "имоти" и "собственост". Същественото и в двата текста е, че собствеността на държавата и общините служи на обществени интереси, които не се удовлетворяват от собствеността на гражданите и юридическите лица. Разликата между държава и община е предопределила и редакционната разлика при определяне на интереса от използването на двата вида имущество. Но този интерес и според двете норми е обществен интерес.

Въпреки това само част от вещите, които са собственост на държавата и общините, представляват тяхна публична собственост. От значение е и видът на вещите и тяхното предназначение. Конституционният съд приема за несъмнено, че изключителната държавна собственост, чиито обекти са изброени в чл. 18, ал. 1 от Конституцията, представлява публична собственост на държавата. Поради важността, която имат, вещите по чл. 18, ал. 1 могат да принадлежат само на държавата, върху нея тежи конституционното задължение да не ги отчуждава. Всеобщата полза от тези обекти е до такава степен очевидна, че конституционният законодател е счел за необходимо да я осигури всекиму.

Извън обектите по чл. 18, ал. 1 от Конституцията държавата може да има и други вещи като своя публична собственост. Определянето на тази друга публична държавна собственост може да стане само със закон. Само закон може да определи и кръга на вещите, които са публична собственост на общините. Конституционният съд би иззел прерогативите на законодателя, ако се опита да разграничи публичната собственост на държавата и общините от тяхната частна собственост. Като се изключи чл. 18, ал. 1, в Конституцията няма текст, на който Конституционният съд да се опре, за да проведе това разграничение. В подкрепа на това становище на съда е и разпоредбата на чл. 17, ал. 4.

Конституционният съд не навлиза в обсъждане на поставените с искането въпроси за характера на собствеността на публичноправните юридически лица, кои са тези лица и коя тяхна собственост е публична и коя частна. В Конституцията няма понятие "публичноправни юридически лица" и затова Конституционният съд не може да го тълкува.

При тълкуването на чл. 19, ал. 2 и 4 от Конституцията трябва да се държи сметка за това, че и двата текста представляват препращащи норми. Предвидено е, че нормативният акт, който ще конкретизира конституционните правила, трябва да бъде на законово равнище. Броят на нормативните актове, които трябва да се издадат, не е предопределен, но Конституцията изисква това да бъдат актове на Народното събрание, и то закони. Министерският съвет не може да издава актове, които да дадат първична уредба на материята, за която се говори в чл. 19, ал. 2 и 4. И двете алинеи на чл. 19, чието тълкуване се иска,са доразвитие на първата алинея, според която икономиката на страната се основава на свободната стопанска инициатива. Тази инициатива не може да се осъществи пълноценно, без да се осигури простор за създаването и развитието на частната собственост. Затова и двете алинеи, чието тълкуване се иска, се отнасят не само за гражданите и юридическите лица, които са изрично споменати, но и за държавата и общините, когато те действат при пазарни условия, т. е. като частни собственици. В подкрепа на това разбиране е и нормата на чл. 137, ал. 2 от Конституцията. Гражданите и юридическите лица при една действително пазарна икономика, която Конституцията иска да гарантира, са по принцип равнопоставени на държавата и общините. Алинеи 2 и 4 се отнасят за стопанската дейност на всички правни субекти.

В чл. 106 от Конституцията са предвидени няколко различни правомощия на Министерския съвет. Тълкувателното искане се отнася за правомощието да се организира стопанисването на държавното имущество. Това правомощие има много широк предметен обсег. То се отнася не само за двата вида собственост на държавата (публична и частна), но обхваща и другите нейни права и задължения, които са парично оценими. Стопанисването на държавното имущество е съвкупност от разнородни и неизброими изчерпателно дейности. Поддържането на държавното имущество, използването му, събирането на доходи и изплащането на задължения, свързани с него, воденето на документация са все форми на стопанисване. Поначало Министерският съвет не се занимава с това, защото нито е необходимо, нито е възможно той да се нагърби изцяло с тази дейност. Затова нормата предвижда, че той организира стопанисването на държавното имущество. Организирането е типична управленска функция. Доброто стопанисване на държавното имущество е предпоставка за изпълнението на различните държавни функции. На Министерския съвет като висш административен орган в Република България Конституцията е поверила организацията на това стопанисване, защото с основание счита, че така се създават гаранции, че то ще бъде добро. Министерският съвет организира стопанисването на държавното имущество, като се грижи за реда, по който то ще се извършва, и определя този, който ще го извършва. При тази организационна дейност Министерският съвет издава актове, но тя може да се осъществява и от отделни министри или други овластени от Министерския съвет органи. В това отношение Конституцията предоставя на Министерския съвет да вземе решението, считано от него за най-целесъобразно. Тя не предопределя ресорните министри или другите органи, на които той може да повери някаква организационна дейност, свързана със стопанисването на държавното имущество. В живота наистина има случаи, когато във връзка с организационната дейност на Министерския съвет, поверена му с чл. 106 от Конституцията, той е обвързан от пределени правила. Обаче тези правила не са конституционни, а се издават на законово равнище.

Поради тези съображения и на основание чл. 149, ал. 1, т. 1 от Конституцията Конституционният съд

РЕШИ:

2. Член 19, ал. 2 и 4 от Конституцията предвиждат създаването на условия и гаранции за разгръщането на свободната стопанска инициатива, основана на частната собственост. Принципните условия и гаранции се създават чрез закон. При упражняването на частната собственост всички правни субекти са равнопоставени. Член 19, ал. 2 и 4 се отнасят не само за гражданите и юридическите лица, но и за държавата и общините.

3. Правомощието на Министерския съвет по чл. 106 от Конституцията да организира стопанисването на държавното имущество се отнася за правата и задълженията на държавата, които са парично оценими. Като висш изпълнителен орган той определя от кого и по какъв ред се стопанисва това имущество, освен ако със закон е предвидено друго.
Чл. 2. (1) Собствеността на държавата е публична и частна.

(2) Публична държавна собственост са:

1. обектите, изключителна държавна собственост съгласно Конституцията на Република България;

2. (Изм. и доп. - ДВ, бр. 124 от 1998 г.) имотите - държавна собственост, предоставени на ведомствата за изпълнение на функциите им;

3. (Отм. - ДВ, бр. 124 от 1998 г.)

4. (Изм. - ДВ, бр. 124 от 1998 г.) имоти-държавна собственост, предназначени за трайно задоволяване на обществени потребности от национално значение чрез общо ползване.

(3) Частна държавна собственост са всички други държавни имоти и вещи. Плодовете и приходите от имотите и вещите, публична държавна собственост, са частна собственост на държавата.

(4) (Изм. - ДВ, бр. 124 от 1998 г.) Не са държавна собственост по смисъла на този закон имотите и вещите на търговските дружества и на фондациите, дори ако държавата е била единствен собственик на прехвърленото в тях имущество.

(2) Публична собственост са:

1. имотите, предназначени за осъществяване функциите на органите на местното самоуправление и местната администрация;

2. имотите, предназначени за трайно задоволяване на обществени потребности от общинско значение;

3. (Отм. - ДВ, бр. 96 от 1999 г.)

(3) Частна общинска собственост са всички други общински имоти и вещи. Плодовете и приходите от имотите и вещите - публична общинска собственост, са частна собственост на общината.

Чл. 7. (1) (Изм. - ДВ, бр. 124 от 1998 г.) Имотите и вещите - публична държавна собственост, не могат да се отчуждават, да се обременяват с вещни права, да се придобиват по давност, както и да се включват в имуществото на търговски дружества.

(2) (Изм. - ДВ, бр. 124 от 1998 г.) Особено право на ползване - концесия, се предоставя върху обекти - публична държавна собственост, по ред, определен със Закона за концесиите.

(3) Имотите и вещите - частна държавна собственост, могат да се отчуждават и да се обременяват с вещни права. За тях се прилагат общите разпоредби за собствеността, доколкото в този закон не се предвижда друго.

(2) Заповедта на областния управител за изземването на имота се изпълнява по административен ред със съдействието на органите на Националната полиция.

(3) Заповедта по ал. 1 подлежи на обжалване по реда на Закона за административното производство. Обжалването не спира изпълнението на заповедта, освен ако съдът разпореди друго.
Чл. 7. Държавата отговаря за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица.

Отговорност за дейност на администрацията

Чл. 1. (1) Държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от незаконни актове, действия или бездействия на нейни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност.

(2) Обезщетение за вреди от незаконни актове по предходната алинея може да се иска след тяхното отменяване по съответния ред. Когато вредите са причинени от нищожен административен акт или от незаконно действие или бездействие, нищожността на акта, съответно незаконосъобразността на действието или бездействието, се установява от съда, пред който е предявен искът за обезщетение.

Отговорност за дейност на правозащитните органи

Чл. 2. Държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от органите на дознанието, следствието, прокуратурата, съда и особените юрисдикции от незаконно:

1. задържане под стража, включително и като мярка за неотклонение, когато то е отменено поради липса на законно основание;

2. обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление, или поради това, че наказателното производство е образувано, след като наказателното преследване е погасено по давност или деянието е амнистирано;

3. осъждане на наказание по Наказателния кодекс или налагане на административно наказание, когато лицето бъде оправдано или административното наказание отменено;

4. прилагане от съда на принудително лечение или принудителни медицински мерки, когато те бъдат отменени поради липса на законно основание;

5. прилагане от съда на административна мярка, когато решението му бъде отменено като незаконосъобразно;

6. изпълнение на наложено наказание над определения срок или размер.
Чл. 11. (Доп. - ДВ, бр. 96 от 1999 г.) Когато няма лица, които могат да наследяват съгласно предходните членове, или когато всички наследници се откажат от наследството или изгубят правото да го приемат, наследството се получава от държавата, с изключение на движимите вещи, жилищата, ателиетата и гаражите, както и на парцелите и имотите, предназначени предимно за жилищно строителство, които стават собственост на общината, на чиято територия се намират.
Чл. 399. (2)(Нова - Изв., бр. 90 от 1961 г.) Паричните вземания срещу държавни учреждения се изплащат от предвидения за това кредит по бюджета на учреждението. За тази цел изпълнителният лист се предявява на финансовия орган на съответното учреждение. Ако няма кредит, висшестоящото учреждение трябва да направи потребното, за да се предвиди такъв най-късно в следващия бюджет.
Чл. 57. (1) Областната администрация подпомага областния управител в осъществяването на неговите правомощия.

(2) Областната администрация е юридическо лице на бюджетна издръжка.

(3) Областната администрация се ръководи и представлява от областен управител, който е отговорен пред Министерския съвет.
чл. 18. (2)(Изм. - ДВ, бр. 124 от 1997 г.) Държавните учреждения се представляват от техните ръководители, определени съобразно техните устройствени правила. Когато държавното учреждение няма отделна сметка в банка, съдопроизводствените действия се извършват от и срещу учреждението, което има такава сметка и на което първото е непосредствено подчинено.
Чл. 2. (1) Кооперация могат да учредят най-малко 7 дееспособни физически лица, които вземат решение на учредително събрание. Учредителното събрание приема устав и избира управителен съвет и контролен съвет.

(2) Управителният съвет избира своя председател.

(3) Уставът на кооперацията урежда:

1. наименованието, седалището, адреса на управление и предмета на дейност;

2. условията за приемане на членове, техните права и задължения;

3. органите на кооперацията и техните правомощия;

4. реда за вземане на решения;

5. размера на встъпителната и дяловата вноска;

6. реда за разпределяне на печалбата и загубите;

7. видовете фондове и дивиденти и начина за определяне на техния размер;

8. реда за разпореждане с имуществото на кооперацията;

9. основанията и реда за прекратяване на членството.

(4) В устава могат да се уреждат трудови и осигурителни отношения между член-кооператорите и кооперацията в съответствие с действащото трудово и социално законодателство.

(5) В устава могат да се уредят и други въпроси, доколкото не са уредени в закона.

(6) Протоколът от учредителното събрание на кооперацията и уставът се подписват от учредителите.
Чл. 1. Кооперацията е доброволно сдружение на физически лица с променлив капитал и с променлив брой членове, които чрез взаимопомощ и сътрудничество осъществяват търговска дейност. Кооперацията е юридическо лице.
Чл. 1. (2) Търговци са:

1. търговските дружества;

2. кооперациите с изключение на жилищностроителните кооперации.
Чл. 6. (1) Жилищностроителна кооперация се образува за изграждане най-малко на шест самостоятелни имота. За учредяването й са необходими най-малко шест члена.
Чл. 8. (2) При регистрацията се отбелязват: наименованието и седалището на жилищностроителната кооперация, имената и адресите на председателя, секретаря и на другите членове на управителния и контролния съвет и от кого тя се представлява.
Чл. 15. (1) При прекратяване на имуществената общност между съпрузите, ако и двамата са членове на жилищностроителната кооперация, както и ако единият е член, а на другия съпруг бъде присъдена част от жилищноспестовния влог или от вноските в касата на жилищностроителната кооперация, съдът по иск на заинтересувания, предявен в едномесечен срок от прекратяване на имуществената общност, решава кой от двамата съпрузи да продължи членството, като взема предвид интересите на децата, жилищните нужди и здравословното състояние на съпрузите.
Чл. 16. (1) Член на жилищностроителна кооперация може с негово съгласие да бъде заместен изцяло или частично от неговия съпруг, а и с решение на общото събрание - и от негови деца.
Чл. 20. (1) Освобождаването от членство в жилищностроителна кооперация се допуска в следните случаи:

1. когато утвърденият архитектурен план на сградата предвижда по-малко жилища и други имоти от броя на членовете на жилищностроителната кооперация. В тези случаи се освобождават от членство кооператорите, които са приети последни. Ако няколко кооператори са приети едновременно, освобождаването се извършва по жребий между тях;

2. когато след разпределянето на имотите от общото събрание се промени архитектурният план и се намали броят на имотите и поради това няма имоти за всички кооператори. В тези случаи се освобождават от членство кооператорите, за които са били предназначени отпадналите от архитектурния план имоти.
Чл. 23. При смърт на кооператор членствените му права и задължения преминават върху членовете на неговото семейство, които имат право да придобият имота. Когато членовете на семейството се откажат от членуване в жилищностроителната кооперация или когато няма такива, в членствените му права могат да встъпят неговите низходящи по права линия, а когато няма низходящи - възходящите му по права линия до първа степен, ако в едномесечен срок от смъртта на наследодателя, съответно от отказа на членовете на семейството му, уведомят писмено управителния съвет и представят документите по чл. 12.
Чл. 18. Всеки член на жилищностроителна кооперация е длъжен:

1. да внесе в жилищностроителната кооперация в определения срок встъпителна и дялова вноска, както и други вноски, определени от общото събрание;

2. да съдействува за постигане целите на кооперацията и да изпълнява разпоредбите на този закон, на устава и решенията на органите на жилищностроителната кооперация.
Чл. 17. Всеки член на жилищностроителна кооперация има право:

1. да придобие в собственост жилище или друг имот, построен от жилищностроителната кооперация;

3. да избира и да бъде избиран в управителния и контролния съвет;

4. да иска отмяна на решения на управителния съвет и на общото събрание;

5. да иска свикване на общото събрание в предвидените в закона случаи.

(2) Ако жилищностроителната кооперация е прекратена преди започване на строежа, членовете й отговарят за задълженията й поравно.

(2) Забраняват се организации, чиято дейност е насочена срещу суверенитета, териториалната цялост на страната и единството на нацията, към разпалване на расова, национална, етническа или религиозна вражда, към нарушаване на правата и свободите на гражданите, както и организации, които създават тайни или военизирани структури или се стремят да постигнат целите си чрез насилие.

(3) Законът определя организациите, които подлежат на регистрация, реда за тяхното прекратяване, както и взаимоотношенията им с държавата