46
Едни от хората вървяха по магистралите и улиците, докато други стояха на тротоарите.
Някои бяха в къщите, намиращи се на магистрала или на улица, други строяха домове.
Тези,
които живееха в къщите, постоянно сервираха храна и напитки на вървящите по улиците или на насядалите по тротоарите. Тогава забелязах, че в града нямаше ресторанти, хотели и болници.
Бързо разбрах, че те нямаха нужда от такива, защото домът на всеки беше център за изцеление.
Почти всеки дом беше отворен за пътници. Тези, които не бяха отворени, имаха специална цел, като за обучение или за дългосрочно изцеление. Не разбирах защо някой тук би се нуждаел от изцеление, но причината щеше да ми бъде показана по- късно. Въпреки това не можех да си представя по-чудесно място за такова голямо служение на гостоприемство,
помагане или изцеление от това, което представляваха дори сградите по Пътя на Съда. Беше очевидно, че всяка улица е не само безопасна, но и по-желателна от всеки друг път или улица, които съм виждал някога, дори и в някой съвременен парк. Този град беше по-славен от всяка утопия, която някой философ би могъл да измисли.
Вниманието ми бе върнато към Пътя на Съда. Изглежда, че това беше пътят, по
който най- малко се върви, но сега той все повече се оживяваше. Забелязах, че това е така, защото останалите улици и пътища се стичаха към този път. Въпреки че Пътят на
Съда ставаше център на движение, хората все още се колебаеха да тръгнат по него.
Когато погледнах към края на Пътя, видях, че той беше върху наклонена повърхност и имаше висока планина, която бе обвита от тънка, но дълбока слава. Знаех, че ако хората можеха да
видят края на този път, те много повече биха искали да вървят по него. Тогава разбрах, че съм бил привлечен към този път, защото чувството беше същото като това, което усетих в залата на Съда. Знаех, че това е пътят, който водеше към опознаването на Господа като Праведен Съдия.
Сподели с приятели: