Цветана Генчева, превод от английски

Прегърнах се със свободната си ръка. Стисках часовника и тъй като не исках да рискувам да го изгубя, реших да си го сложа. За съжаление, докато се борех с каишката, забелязах със закъснение, че ми е твърде хлабав. Затова го избутах под лакътя.
Щях да му върна часовника, дяволите да го вземат. Дори това да беше последното нещо, което ще направя.
Стиснала плика с храна, закрачих бързо. Не исках да рискувам нежелано внимание тази вечер. Трябваше да се прибера бързо.
Най-сетне стигнах до целта си, шмугнах се зад контейнера за боклук и извадих торбата си с какви ли не неща в нея.
Браво. Всичките ми дрехи бяха мръсни. Не че имах много, но поне можех да обуя черните дънки, които не ми бяха много големи, и бялата тениска. Вдигнах дрехите и веднага забелязах кафяво петно на някога бялата тениска.
Утре трябваше да пера. Мама му стара, пак нямах пари.
Какъв срам. Нямаше да започна работа, облечена със скапаните си мръсни дрехи. Просто се налагаше да изляза да прося утре сутринта с надеждата някой да ми подхвърли двайсет и петте цента, които ми трябваха за една пералня.
Един глас зад мен толкова ме стресна, че аз отскочих, изписках и паднах по дупе в локва кал, която вонеше на пикня.
– Не било кой знае какво, но това бил домът ти, а?
Обърнах се задъхано и видях Лев. Гласът ми стана остър.
– Какво правиш тук, по дяволите?
Грубостта ми не го стресна. Не му се сърдех, просто бях унизена. Не можех да го посрещна с „Добре дошъл в скромния ми дом. Да ти предложа чаша минерална вода? Едно уиски?“.
Можех единствено да му предложа вонята на боклук и подозрителни локви.
Той пристъпи напред и очите му заблестяха страховито.
– Стори ми се, че не си напълно откровена с мен. Затова те проследих.
Да, бе. Ти сериозно ли, Шерлок?

Все още седнала в локвата, аз разперих широко ръце и се усмихнах подигравателно.
– Харесва ли ти? Току-що пребоядисах стените. Доколкото знам,
цветът се казва лайняно кафяво. – Подсмръкнах демонстративно. – А,
не, чакай. – Всяка моя дума беше наситена със сарказъм. – Всичко тук е лайняна работа.
Той повдигна отново вежда и на мен ми се прииска да загреба с шепа от локвата пикня и да го замеря. Вместо това се изправих и студената вода закапа по краката ми. Бузите ми пламнаха, когато смекчих тона.
– Струва ми се, че след като видя това място, ти е ясно защо не исках компания.
Той не ми обърна внимание.
– Имаш ли семейство някъде?
Натъпках дрехите си в торбата с боклуци и поклатих глава.
– Сигурно има приюти наоколо. Защо не си отишла в някой?
Дръпнах ципа по-силно, отколкото трябваше. Той нямаше да разбере,
дори да му произнеса буква по буква онова, което имах предвид.
– Можеш да ми вярваш, че не са онова, което се предполага. –
Метнах торбата на рамо. – Извинявай, но трябва да намеря обществена пералня и да прося пред нея утре сутринта, за да не мириша на локва пикня.
Той се изправи, стиснал ключовете си в ръка, обърна се и вирна брадичка към мен.
– Тръгвай, мишле.
Въздъхнах. Той защо се държеше толкова мило?
– Няма нужда да ме возиш. И сама ще се справя.
Той спря в началото на уличката.
– Няма да карам до обществена пералня, дяволите да те вземат. Ще те заведа у дома. – Наведе леко глава на една страна. – Освен, ако не искаш топло легло, в което да се наспиш и място, на което да изпереш тези парцали.
Не обърнах внимание на подигравката и го видях как излиза на улицата.

Секундите се изнизваха. Та аз дори не познавах този тип. Дори не трябваше да се замислям. Само че всичко беше по-добре от улицата.
Метнах торбата на рамо и я наместих.
Също като изгубено кученце, последвах Лев към дома му.
***
– Това ли е домът ти? – попитах удивено, когато той натисна копчето на дистанционното, прикрепено към сенника над главата му.
Огромните метални порти се отвориха и Лев изръмжа утвърдително.
Все още зашеметена, продължих да питам:
– Ти не се ли губиш тук?
Той изсумтя и това прозвуча като смях, но аз искрено се съмнявах.
– Не се заблуждавай. Това са три къщи, свързани в комплекс. И брат ми, и сестра ми живеят тук.
Това веднага сложи край на възхищението ми. По гърба ми премина тръпка и усетих как ме притиска ужас.
– Чакай, какво? Брат ти ли? Същият брат, чийто портфейл откраднах ли? – Лев кимна тихо, а аз се ококорих стреснато и изписках: – Не мога да вляза тук!
– Успокой се. – Каза го с такова отегчение, че прозвуча така, сякаш полагаше огромно усилие. – Всичко е наред. Той още не се е прибрал,
а сестра ми не е в града. Целият комплекс е на наше разположение.
Засега.
Стомахът ми се сви на топка от нерви, но аз притихнах, тъй като се страхувах да не повърна храната, която току-що бях изяла. Той продължи по дългата алея за автомобили, докато не стигна до Т- образно кръстовище. Зави наляво и аз видях едната от трите къщи.
Все още ми се струваше огромна в сравнение с обикновените домове и апартаменти, които бях свикнала да виждам. Двуетажната къща бе с красив дизайн отвън, в романтичен стил, с причудливи тераси в светлокремаво и светло пясъчножълто. Вътре светеше и аз неочаквано се запитах дали още някой не живее с него. Дебелият сребърен пръстен на безименния пръст издаваше истината.
– Ти женен ли си?

– Не.
Напрегнатите ми рамене се поотпуснаха. Това беше добре. Не ми трябваше около мен да ми се мотае жена, която да ме обвинява в какви ли не прегрешения. Жените могат да се жестоки.
Той паркира пред къщата, заобиколи автомобила и ми помогна да сляза; пое торбата ми с боклуци с една ръка и възпитано ми предложи лакът за опора. Аз го прихванах почти веднага и той ме поведе по стъпалата отпред. Отключи. Побутна леко огромната стъклена врата и къщата се разкри пред нас.
Стомахът ми се преобърна. Мястото ми изобщо не беше тук.
Вътре бе безупречно поддържано с бял, лъскав мрамор и дървени,
типично мъжки мебели. Първото, което привлече погледа ми в просторното фоайе, бяха стълбищата отляво и дясно, които отвеждаха към втория етаж и се срещаха в средата.

Изтегляне 1.44 Mb.

Сподели с приятели: