311 подава на амигдалата и хипокампа, които бързо я сравняват с други подобни спомени.
Ако заключението е успокояващо (капакът на прозореца винаги се блъска при силен вятър), тревогата не преминава на следващо ниво. Ако обаче все още не сте сигурни, друга невронна верига между амигдалата, хипокампа и префронталния кортекс повишава нивото на несигурност и ви принуждава да съсредоточите вниманието си
и да положите повече усилия, за да определите източника на шума. Ако и този подробен анализ не стигне до задоволителен отговор, амигдалата обявява обща тревога, централната ѝ зона активира хипоталамуса, мозъчния ствол и автономната нервна система.
Невероятната архитектура на амигдалата като център на алармената система в мозъка проличава в този момент на напрежение и подпрагова тревожност. Няколкото снопчета неврони в амигдалата имат различни контактни вериги с рецептори, настроени за различни невротрансмитери, нещо като спешните телефони, при които операторите пренасочват обажданията към пожарната, полицията или съседите, когато алармената система в дома се включи.
Различните части от амигдалата получават различна информация.
Страничното ѝ ядро например
получава сигнали от таламуса, слуховата и зрителната кора. Ароматите - чрез обонятелната луковица - стигат до кортикомедиалния дял на амигдалата, а вкусовете и сигналите от червата се приемат от централната зона. Тези входящи сигнали превръщат амигдалата в денонощен страж, който преглежда внимателно всяко сетивно преживяване.
От амигдалата излизат неврони към всяка основна част на мозъка. От централните и медиалните зони тръгват невронни вериги, водещи към онези части на хипоталамуса, които отделят хормона кортикотропин, отговарящ за аварийните реакции на тялото чрез мобилизация на целия организъм с помощта на други хормони. Базалната зона на амигдалата изпраща сигнали към ивичестото тяло (
corpus striatum) и така се включва в онази част от мозъка, която управлява двигателната система. А чрез централното си ядро амигдалата изпраща сигнали към автономната нервна система с помощта на гръбначния мозък, като по този начин активира широка гама от рефлекси в сърдечно-съдовата система, мускулите и червата.
От базолатералната зона на амигдалата тръгват снопчета нерви към цингуларния
кортекс и към влакната, известни като „централно сиво вещество“ - клетки, които регулират големите скелетни мускули. Тъкмо тези клетки карат кучето да ръмжи, а котката да извива гръб, когато заплашва натрапник на своя територия. При хората тези клетки стягат мускулите на гласните струни и причиняват пискливия тембър, така характерен за страха.
Друга невронна верига води от амигдалата до синьото петно в мозъчния ствол, което произвежда норепинефрин (наричан също норадреналин) и го разпространява из мозъка. Норепинефринът повишава общата реактивност на мозъчните клетки, които го поемат, и така прави невронните вериги по- чувствителни. Норепинефринът залива кората,
мозъчния ствол и 312 лимбичната система и като цяло поставя мозъка нащрек. Сега дори леко пропукване някъде из къщата може да ви накара да потръпнете от ужас.
Повечето от тези изменения настъпват извън обхвата на вниманието, така че вие още не сте осъзнали, че ви е страх.
Но щом започнете наистина да изпитвате страх - с други думи, когато неосъзнатата тревожност си пробие път в съзнанието, - амигдалата незабавно подава сигнал за мащабна реакция. Тя нарежда на клетките в мозъчния ствол да опънат лицето ви в тревожна гримаса, да ви изнервят до крайност, да замразят маловажните движения на мускулите, да ускорят пулса и да повишат кръвното налягане,
както и да забавят дишането (изведнъж ще забележите, че сте притаили дъх още при първия пристъп на страх, а така можете да чувате по-добре онова, което ви е уплашило). Това е само част от обхватните, внимателно координирани промени, които амигдалата и свързаните с нея зони направляват, докато командват мозъка в моменти на криза.
Междувременно амигдалата, заедно със свързания с нея хипокамп,
издава нареждане на клетките, отделящи ключови невротрансмитери, да започнат да отделят допамин, който на свой ред да насочи вниманието ви към източника на страха - в случая странните шумове - и да приготви мускулите за адекватна реакция. В същото време амигдалата уведомява и сензорните зони на зрението и вниманието, като по този начин гарантира, че очите ще търсят информация, непосредствено свързана с тревожното събитие.
Едновременно с това паметовите системи в кората се прегрупират, за да се извадят на повърхността спомените, при които има някаква връзка с емоционалния сигнал за тревога, а всички останали мисли да минат на заден план.
След изпращането на тези сигнали тялото ви вече е изцяло в плен на страха: започвате да усещате
характерното стягане в корема, сърцебиенето, напрягането на вратните мускули или треперенето на крайниците; тялото ви замръзва неподвижно, докато вие се ослушвате за други звуци, а мозъкът ви трескаво прехвърля всички потенциални опасности и начините, по които да реагирате на тях. Цялата тази последователност - от несигурността през притеснението до страха - може да се разгъне за по-малко от секунда.
(За повече информация вж. Jerome Kagan, Galen’s Prophecy, New York, Basic Books, 1994.)