Договор за поръчка. Обща характеристика. Страни. Сключване

Договора за поръчка, известен още като мандат, е уреден в чл.280 – 295 ЗЗД. Съгласно легалната дефиниция на чл.280: “С договор за поръчка довереникът се задължава да извърши за сметка на доверителя възложените му от последния действия”.

Страни по договора за поръчка са довереник (този, на когото сте се доверили - мандатар) и доверител (лицето, което се е доверило на довереника - мандант).

Предмет на договора за поръчка, от гледна точка на закона са, действия. Според акад. Василев, договора за поръчка се дава само за правни действия, а когато действията са фактически – отношенията се уреждат с договора за изработка.

Не може да се отрече, че правилата на закона са насочени преди всичко към извършването на правни действия. Това е така, може би, защото с правни действия извършвани за чужда сметка, възникват по-широк кръг проблеми с оглед ефекта от тези правни действия, защото те се правят по отношение на третите лица. Ако се правят само фактически действия, нещата едва ли биха стояли точно по същия сложен начин. При все това, аз поставям следното условие: 1) В римското право мандатния договор е служил за уреждане на отношенията не само пряко свързани с правни сделки; 2) Между изработката и мандатния договор има и други разлики, несвързани с вида на извършваната дейност; 3) Никой не спори, че гесцията възниква както при извършването на правни, така и на фактически действия; 4) Вярва се, че предмет на поръчката са правни действия в тесния смисъл на думата – разбираме и неща, които не представляват действие, които от материална страна ни изглеждат като фактическо действие, защото изпълнението на едно задължение е фактическо действие и като така казваме, че е юридически факт и като така, понеже е действие на човека, е правно действие, което погасява облигационното отношение.

Следователно, легендата е че поръчката се дава само за правни действия, би могло обаче, все пак да се мисли дали тези правни действия да ги ограничаваме единствено до правни сделки и други някакви много близки до сделките действия.

Договора, когато е безвъзмезден, може да се развие като несъвършен двустранен, заради обратния иск на мандатаря срещу манданта – actio mandati contrario.

Договора е консенсуален, което означава че не е формален. Има обаче, едно ограничение по чл.292 ал.3.

Договора е комутативен и intoito personae – личността на двете страни е от съществено значение.

Поставянето на някоя от страните под запрещение е основание за прекратяване на поръчката, съгласно чл.291, което обаче може да се отнесе към последващото изпадане в това състояние на този, дето доверява, което пък може да свържем с това да има избор неговият настойник или попечител какво да прави, а и неговата неспособност да взема правилни решения влияе на отношенията между манданта и мандатаря.

В случай, че се действа без упълномощаване - за сметка на манданта, но от името на мандатаря, се появяват три групи отношения: 1) учредително, което представлява самия мандатен договор; 2) изпълнителна сделка, която създава отношения между мандатаря и третото лице по отношение на което той извършва правните действия; 3) отчетна операция, по която мандатаря отчита, прехвърля резултатите от изпълнението на сделката на манданта. Към тази група могат да се прибавят и отношенията с третите лица – кредитори на мандатаря, съответно връзката между мандант и трето лице – страна по изпълнителната сделка, ако такава връзка възникне.

“Чл. 281. Довереникът е длъжен да изпълни поръчката като добър стопанин и да пази имуществото, което получи във връзка с нея.
Чл. 282. Довереникът може да се отклони от поръчката, ако това е станало необходимо за запазване интересите на доверителя и не е било възможно да се вземе неговото съгласие.
Чл. 283. Довереникът трябва да извърши възложеното му действие лично.

Той може да възложи това на друго лице, ако е овластен от доверителя или ако това е станало необходимо за запазване неговите интереси и ако от неизвършването му доверителят би претърпял вреди.

Довереникът трябва да извести незабавно доверителя за заместването.

Довереник, който не е имал право да се замести, отговаря за действията на заместника като за свои, а ако е имал това право, отговаря за вредите, причинени от лошия избор на заместника си.

Довереникът е длъжен да даде на доверителя сметка и да му предаде всичко, което е получил в изпълнение на поръчката”.

Задължението на манданта е това по обратния иск – да авансира средствата и да изплати допълнителните, ако са необходими за изпълнението на поръчката и да обезщети за всички допълнителни разноски и вреди, които е претърпял мандатаря. Закона казва, че манданта трябва да приеме върху себе си резултатите от изпълнителната сделка. Но това не е необходимо, защото той е длъжен да обезщети всички разходи, включително и цената.

“Ако довереникът действува от името на доверителя като негов пълномощник, правата и задълженията по сделките, които той сключва с трети лица, възникват направо за доверителя” (чл.292 ал.1).

“Ако довереникът действува от свое име, правата и задълженията от сделки с трети лица възникват за него” (чл.292 ал. 2 изр.1). Значи, когато вие купите, например две кафета (по поръчка на някой), вие ставате длъжник на продавача за цената – правата и задълженията от изпълнителната сделка с третото лице (продавача), при косвено представителство, възникват за мандатаря.

“Но тези права, в отношенията между довереника и доверителя, както и по отношение на трети недобросъвестни лица, се смятат за права на доверителя. Тия права се смятат за права на доверителя и по отношение на добросъвестните кредитори на довереника, ако договорът за поръчка има достоверна дата, която предхожда налагането на запора. По отношение на недобросъвестните кредитори на довереника това правило се прилага и без договорът да има достоверна дата”. Следователно, правата и задълженията от третото лице в изпълнителната сделка възникват за мандатаря, той е длъжник и кредитор на третото лице, но само правата, а не и задълженията във вътрешните отношения се смятат за права на манданта и по отношение на трети недобросъвестни лица (които знаят за мандатния договор), а така също и по отношение на кредиторите на мандатаря, които биха насочили принудителното изпълнение върху имуществото на мандатаря, смятайки, че кафетата са негови. Обаче, ако договорът има достоверна дата и кредиторите знаят за мандатния договор, спрямо тях този, който е поръчал се смята за манданта. Така, че те няма да могат да използват удовлетворяване на вземанията си срещу мандатаря – имуществото, което мандатаря е придобил от изпълнителната сделка от свое име, но за чужда сметка.

Задълженията обаче не преминават – само правата се смятат така. Задълженията си остават при мандатаря. Спрямо него имат претенция кредиторите – третите лица нямат директна претенция спрямо манданта.

Манданта може да упражни правата си срещу трето лице или след като те му бъдат прехвърлени или ако то е недобросъвестно. Третото лице е необходимо да знае към момента на претенцията.

“Когато поръчката е дадена за придобиване на вещни права върху недвижими имоти от името на довереника, договорът трябва да бъде сключен писмено с нотариална заверка на подписите” (чл.292 ал.3).

А как трябва да бъде сключен договора, ако поръчката е дадена за отчуждаване на вещни права от името на довереника?

Ако имаме пълномощно, по което да се действа от чуждо име и за чужда сметка, договора за поръчка не се нуждае от особена форма. Ако обаче, ще придобивате недвижим имот с косвено представителство, ви е необходима тази форма – нотариална заверка на подписа.

За да можем да имаме отчуждение на недвижим имот от мандатаря, от негово име, но за наша сметка, мандатаря трябва да има легитимация за правата върху недвижимия имот. Това означава, че с оглед изпълнението на поръчката, между манданта и мандатаря трябва да има едно фидуциарно прехвърляне – фидуция с мандатна цел. Вие му прехвърляте по нотариален ред на мандатаря апартамента и той ще стане собственик на апартамента, но не пълно, а само с оглед изпълнението на поръчката. Той ще изпълни поръчката от свое име, но за ваша сметка – в нотариалния акт той ще фигурира като продавач или като дарител. Нека например приемем следното нещо: искам да подаря нещо на любовницата си, но да не се знае, че аз съм го подарил, защото ще стане усложнение. Искам да го подаря чрез косвено представителство от чуждо име, но за моя сметка. За целта ще трябва да взема някой, който да свърши тази работа, комуто предварително ще трябва да прехвърля по нотариален път имота и това може да се смята и за продажба, но той ще е сключил с мен мандатен договор, по силата на който аз му прехвърлям имота само до толкова, доколкото той да изпълни поръчката ми. И ако любовницата ми откаже дарението, тогава мандатът ще стане невъзможен за изпълнение и понеже е станало невъзможно прехвърлянето, манданта ще трябва да ми прехвърли обратно апартамента, защото той му е прехвърлен фидуциарно не за да бъде все негов, а само доколкото му е необходимо да изпълни мандата.

Отказа от поръчката е акт на мандатаря. Той също може да се окаже относително произволен, но той е по-стриктно уреден, отколкото оттеглянето на поръчката: “Довереникът, който се откаже от поръчката, без да има за това достатъчно основание, и не съобщи своевременно на доверителя, дължи обезщетение за причинените от отказа вреди”. Казано иначе, за отказа ви все пак трябва някакво основание, докато оттеглянето на поръчката може да стане произволно. Освен това отказа трябва да бъде направен по начин, че да не засегне интересите на доверителя: “При прекратяването на поръчката поради смърт, поставяне под запрещение или поради прекратяване на юридическо лице, наследниците, настойникът, попечителят или ликвидационният орган трябва да уведомят незабавно другата страна и да вземат надлежните мерки за запазването на интересите й”.

Вън от това, договора за поръчка може да не е съчетан с пълномощно, когато мандатаря ще действа с косвено представителство.

Оттук насетне бихме намерили и други разлики: комисионния договор е винаги възмезден, от което следва че той е двустранен; комисионния договор е абсолютна търговска сделка, дори и да е сключена не от търговец – към него се прилагат правилата на ТЗ; положението за intoito personae при комисионния договор е по-смекчено и там заместването е възможно; при комисионния договор, за разлика от уреденото чл. 292, по сделката, сключена с трето лице в изпълнение на поръчката права и задължения възникват за комисионера и когато е съобщил на третото лице и името на доверителя (т.е когато третото лице е недобросъвестно) - “По сделката, сключена с трето лице в изпълнение на поръчката, правата и задълженията възникват за комисионера и когато той е съобщил на третото лице името на доверителя” (чл. 349 ал.2 ТЗ), но отчетната сделка е винаги прехвърлителна – “Комисионерът е длъжен да изпълни задълженията и да упражни правата, породени от сделката с третото лице” (чл.349 ал.3 ТЗ); “Доверителят може да упражни правата и да бъде принуден да изпълни задълженията към трето лице само след прехвърлянето им от комисионера” (чл.349 ал.4 ТЗ).

За неуредените в тази глава случаи има изрична препратка към договора за поръчка.

Спедиционния договор е договорът, по силата на който спедитора се задължава срещу възнаграждение да сключи от свое име и за сметка на доверителя, договор за превоз на товари. Казано иначе, разграничението от поръчката като че ли идва от предмета – поръчката е за всякакво действие (представителство), както с пряко, така и с косвено представителство. Комисионния договор е възмезден търговски договор, по който комисионера сам, чрез косвено представителство приема да извърши една или няколко сделки. Спедиционния договор е този, по силата на който спедитора приема да извърши не каква да е сделка от свое име за чужда сметка, а договор за превоз.

Между С и Б има нищожна продажба като привидна сделка.

Между С и А – не е ясно какво има. Проф. Таджер казва, че има пълномощно. Всъщност тук имаме мандатно отношение и това мандатно отношение не е симулативно, а е мандатен договор – поръчка за извършване на едно симулативно действие. Аз пращам някой да извърши от свое име, но за моя сметка едно симулативно правно действие. Ако сравним двете неща, ще видим следното нещо – след като между А и С имаме мандатен договор и при общия случай на поръчка имаме мандатен договор, значи разликата между двете ще дойде в положението на мандатаря и на сламения човек. Мандатаря е страна по действителна сделка. Сламения човек не е страна по действителна сделка – той не е нито длъжник, нито кредитор на симуланта (третото лице, което сключва симулативната сделка).

Така, че разликата ще дойде в исковете: мандатаря е ответник и ищец (длъжник и кредитор) по отношението му с третото лице, сламеният човек не е нито длъжник, нито кредитор.

Съвременната уредба има наченките си в римските кондикции. Те първоначално са били абстрактни искове, с които се е искало да бъде осъден ответника да плати една сума пари или да даде нещо, без във формулата на иска да се сочи основанието, на което иска туй нещо. Днес те общо се наричат condictio indebiti.

Целта на уредбата се състои в следното: има случаи, когато от формалноправна гледна точка едно придобиване е законно. Придобилия има легитимация да получи правата на нещото, което е било у него. Например, плащането по една унищожаема сделка. В тези случаи придобиването, станалото имуществено разместване е допустимо от правото, то се признава някак си от правото, иначе не бихме придобили нещото, което ни се дава. Но това придобиване, въпреки формалната си правомерност и допустимост, е недопустимо от гледна точка на други правни принципи и правила. Следователно, макар самото придобиване да е правомерно, да е разрешено то правото, то не може да бъде задържано за винаги, то трябва да бъде върнато на този, който го е дал. Правилата на неоснователното обогатяване имат за цел да уредят условията, фактическия състав, при който може да се иска изравняване на едно неоснователно обогатяване, както и предмета на претенцията на полученото без основание. Защото, ако не подлежи на връщане ще се получи неоснователно обогатяване.

При неоснователното обогатяване нямаме правонарушение с оглед придобиването, но е противоправно, нежелано състоянието, което следва след придобиването и за това правото създава средството, с което това придобиване ще бъде иззето отново. А тази цел са създадени кондикциите (исковете за връщане на даденото без основание, при отпаднало или неосъществено основание, т.е по чл.55 и 56 и субсидиарния иск по чл.59).

Под заглавието “Неоснователно обогатяване” в ЗЗД са уредени две групи претенции – исковете за връщане на даденото без основание (кондикциите) и субсидиарния иск по чл.59.

Строго погледнато, термина иск за неоснователно обогатяване трябва да се отнесе само към чл. 59 – това е иска за неоснователно обогатяване. Останалите искове (кондикциите) са претенциите за връщане на даденото без основание, при отпаднало или неосъществено основание.

Кога сме изправени пред липса на основание?

1. 
   Кожухаров смята, че основанието в областта на неоснователното обогатяване е същото нещо, което е основанието в областта на договорите. Казано иначе, каузата, по смисъла на чл.26 ал.2 (дето ако я няма договора е нищожен) е равна на основанието при чл.55, а може би и по чл.59.
   
2. 
   Според акад. Василев, основанието е различно от каузата и под основание в областта на неоснователното обогатяване разбираме съществуването на валидно правоотношение, което оправдава престацията, разместването на имуществените блага.
   
3. 
   Според акад. Ч. Големинов, основанието в областта на неоснователното обогатяване е юридически факт – законов, договор и пр. Значи той приема, че основанието е равно на титулус, не на кауза, а на титулус (юридически факт, създаващ правоотношение).
   
4. 
   Аз съм склонен да подкрепя теорията на акад. Василев. Тя е и най-общата от трите теории. Освен това, тя еднакво добре обяснява липсата на основание като елемент от фактическия състав, пораждащ както кондикциите, така и в областта на субсидиарния иск за неоснователно обогатяване. Съществъването на задължението като част от валидното правоотношение, ще обясни защо ние плащаме нещо и не можем да си го искаме обратно, а липсата на това задължение ще бъде липса на основание за плащането, за престацията и ще можем да кондицираме тази престация. В областта на иска по чл.59, наличието на валидно правоотношение ще обясни защо разместването, което се е получило е окончателно и няма нужда да бъде изравнявано за в бъдеще със субсидиарния иск за неоснователно обогатяване.
   

Тази идея ще се окаже безпредметна в областта на субсидиарния иск по чл.59.

Фактическите състави на претенцията за връщане на даденото без основание са уредени в чл.55 и чл.56. Чл. 55 гласи следното: “Който е получил нещо без основание или с оглед на неосъществено или отпаднало основание, е длъжен да го върне.

Не може да иска връщане онзи, който съзнателно е изпълнил един свой нравствен дълг”. Това, което се връща е полученото, а неоснователното обогатяване в по-общия план е полученото чрез пряка престация между солвента и акципиента. Например, изпълнил съм нещо, дал съм 5 лв., но даването на тези 5 лв. е без основание или с отпаднало основание или с неосъществено основание.

Първата хипотеза (дадено без основание) ще е налице, когато към момента на плащането, към момента на престацията между солвента и акципиента не съществува валидно правоотношение, което да оправдае плащането. Това може да стане в редица хипотези, като например договора, въз основа на който се плаща е нищожен.

Но също така, въобще няма да има задължение, което да се погасява и ако някога е имало такова задължение, но към момента на плащането то вече не съществува. Например, имало е договор, договора е развален поради неизпълнение.

Втората хипотеза (неосъществено основание) ще бъдат случаите, в които се прави престация с оглед бъдещо задължение (значи антиципирано изпълнение на бъдещо задължение), което се очаква да се появи. Например, изпълнил съм нещо в преддоговорния период и този договор не се сключва.

Третата хипотеза (отпаднало основание) – към момента на плащането между солвента и акципиента е съществувало задължение, което се погасява чрез това плащане, значи имало е основание, имало е валидно правоотношение, но в един по-късен момент това правоотношение е отпаднало с обратна сила. Например, изпълнявам задължението си по един договор и тъй като насрещната страна не изпълнява, аз развалям договора. Развалянето на договора, когато има обратно действие води до това, че моето плащане е осъществено при отпаднало основание и аз мога да си искам парите с иска по чл.55.

Разлика между отпаднало основание и липсващо основание. Ако основанието е отпаднало преди плащането, плащането ще бъде направено без основание.

При отпаднало основание е направено това плащане, към момента на което е съществувало основанието, но то отпосле е отпаднало с обрата сила.

По същия начин ще можем да мислим и че хипотезата на отпаднало основание е налице и при унищожаемост на една сделка – връщане на даденото по унищожаема сделка може да се квалифицира при отпаднало основание.

В нашия закон обаче, има специален текст и това е текста на чл.34.

В чл. 55 е дадено едно изключение – кондикцията е изключена, макар даването от солвента на акципиента да е направено без правно основание, когато това даване представлява съзнателно изпълнение на нравствен дълг.

Нравствен дълг. Той е пример за естествено задължение. Естествени са неисковите задължения, тези които не могат да бъдат изпълнени по принудителен път – погасените по давност задължения, задълженията погасени при приключване на производство по несъстоятелност, а можем да мислим и тези, които са преобразувани чрез оздравителния план в несъстоятелността, както и задълженията, които никога не са имали иск.

Модерното право включва в тази категория и т.нар. категория нравствен дълг.

Според Апостолов, в модерното право, естествените задължения не са нищо друго освен нравствени задължения и тяхното единствено действие е възможността акципиента да задържи изпълнението, т.е отказа на правото да даде на солвента кондикция за връщане на даденото без основание.

За да е изключена кондикция следователно, трябва да сме изправени не пред какво да е естествено задължение, а пред нравствен дълг, който съзнателно е изпълнен като такъв. Такъв ще бъде случая, когато ние нямаме въобще правно задължение и правим нещо, когато смятаме, че така е добре да се постъпи без да проявяваме щедрост (без да правим дарение). Смята се, че родителите са нравствено задължени да подпомагат децата си, дори и когато вече не им се дължи издръжка.

Друг пример за това може да бъде следната ситуация: пътувате в трамвая и минава контрольор. Той хваща едно младо момиче без билет и започва да крещи по него. На вас ви става неудобно и плащате глобата на момичето. Няма как да искате след това от момичето парите, които сте дали за да платите неговата глоба, смятайки че сте изпълнили едно свое морално задължение.