Свраката – оцветяването в жълто означава смяна на слайда
Павел чоплеше с нокът ледените цветя по стъклото на прозореца и гледаше свраката, сгушена в отрупаната от сняг череша пред къщата.
И друг път я беше гледал: кацнеше ли на дървото, взираше къде има нещо за открадване. Ако нямаше какво да открадне, подхващаше креслив брътвеж със синигерите и врабците – разправяше им къде какво е станало. Абе, махленска клюкарка си беше тя.
Сега свраката стоеше оклюмана, не поглеждаше настрани, едва се държеше на клона. Премръзнала е – помисли си Павелчо – от студ дърво и камък се пукат. И не се беше излъгал: задуха вятърът, подхвърли я, ала тя не литна – падна заедно с изсипалия се сняг от клоните.
Момчето изтича в градината и я изрови от снега. Понесе я към къщи примряла, с увиснали крила. На прага баба му го посрещна с вик:
-
Сврака! Друго не намери ли, ами сврака! Махай я веднага!
-
Защо, бабо? – чудеше се Павел.
-
Забрави ли? Тя ми открадна миналата есен венчалния пръстен. От дядо ти Павел спомена ми. Хвърли я веднага тази птица!
-
Че тя, бабо, от ръката ти ли открадна пръстена? Може да си го загубила, когато си плевила градината.
-
А, загубила съм го! На пейката го сложих, оттам го е взела. Лоша птица, не мога да я търпя. Хвърли я, да не я гледам.
-
Ами, бабо, хората всички добри ли са? Как търпиш крадливия Маринчо, а нея не можеш?
Смути се бабата, в същото време я изпълни умиление, но все тъй сърдито рече:
-
Малък си, Павелчо, а пък устата ти много знае! Прави каквото си намислил, пък да видим какво добро ще дойде от добрината ти…
Топлото съживи свраката и тя размаха крила да бяга.
Павел я похлупи под една щайга до прозореца. Той се грижеше за нея, докато времето поомекне, и чак тогаз я пусна.
Отлетя птицата на свобода, но ходеше къде ходеше, все кацаше на черешата. И все към прозореца поглеждаше. Сврака-сврака, ала не забравяше приятеля си, искаше й се да го вижда.
Една нощ завя топъл вятър и до сутринта стопи снега.
Както винаги свраката пак беше дошла на черешата, заоглежда се по навик къде какво има.
В белия кичур на кокичетата зърна нещо лъскаво. Стрелна се и го грабна.
Но не го отнесе. Пусна го върху перваза на прозореца. Отворен беше – Павел и баба му бършеха стъклата. Бабата едва не извика, изтърва парцала си. Пред нея блестеше брачната й халка. Обърна се да прегърне внучето си…
Ала Павелчо вече припкаше по двора и радостно подскачаше и размахваше ръце…
Сподели с приятели: |