Сенки на Север – I част

Тъкмо довърваше вечерята си, когато мелодичен женски глас го сепна:

– Какви ги вършиш?

Мориан седеше в кресло до прозореца и се усмихваше, но от усмивката й лъхаше толкова осезателен студ, че Сим потръпна.

– Ъъ, тъкмо хапвам, искаш ли? – и той размаха към нея полуизгризана пилешка кълка. Мориан сбърчи гнусливо нос и все така усмихвайки се попита:

– Посланик Корл ми съобщи, че те обвиняват в отвличането на принц Аркип.

Не беше въпрос, беше констатация. От тези, които съобщават на осъдените на смърт, че имат право на последна вечеря. Сим мъчително преглътна и смутолеви:

– Амии, след като открих, че Ланис се укрива в данайския дворец, прецених, че ако отвлека принца това ще е най-лесният начин да…

– Спести ми историите си – прекъсна го нетърпеливо тя. – Защо отвлече принца?

Сим се опита да се почеше по главата, но установи, че още държи пилешката кълка в ръката си и се отказа:

– Платиха ми. При това доста добре…

– Колко? И кой?

– Един северен войвода – Бараян, даде ми цяло имение…

– Хм – изсумтя неопределено Мориан, замисли се за миг и рече – Това не беше ли онзи Бараян, който атакува Варгас? И за какво му е притрябвал данайския престолонаследник?

– Да, същият е. Роднина е на кралицата, правеше планове да се докопа до данайския престол. Поредният властолюбив безумец… – натърти на последните думи.

– Съзнаваш ли в какво си се забъркал? – Мориан не му спести сарказма си. – Дипломатически представител на Селения отвлякъл данайския принц…

– Ама те нямат никакви доказателства… – опита се да се намеси Сим.

– Мълчи! – заповяда му тя. – Мисля, че утре посланик Корл ще занесе това на кралицата – и Мориан размаха един свитък, – за да я уведоми, че си измамник и самозванец, а този пръстен, с който толкова се гордееш, лесно може да изчезне…

Сим усети, че хладни тръпки пълзят по гърба му и се събират около врата му, почти осезаемо усещаше секирата на палача.

– Нали… нали няма да направиш това?

– Нее, пошегувах се – разсмя се звънко тя, – трябваш ми за една малка задача…

– И за какво става дума? – поинтересува се той.

– Искам да убиеш Анара.

Сим се задави и закашля, кашля толкова дълго, че Мориан се прозя от скука, надигна се леко от креслото, приближи и нежно го потупа по гърба:

– Спести ми театъра, моля те.

Той веднага престана, пое си дълбоко въздух и я погледна в очите:

– Това е самоубийство!

– Не – отговори му тя и тикна свитъка под носа му. – Ето, това е самоубийство!

– Не го мислиш сериозно? – попита с гаснеща надежда в гласа си.

– Напротив – отвърна Мориан. – Откажеш ли ми – утре си мъртъв. Съгласиш ли се – ще се погрижа за теб. – и тя му подхвърли втори свитък. – Пълните планове на двореца, три маршрута за бягство, два по суша и един по вода, ако имаше още време щях да организирам и нещо по въздух, но ще трябва да се задоволиш с толкова.

Сим бавно разтвори свитъка и впери поглед вътре, сякаш можеше да прочете съдбата си.

– Защо? Защо ти е притрябвало да убиваш кралицата?

– Данайските шпиони убиха сестра ми! – Мориан дори не опита да прикрие бликналата в гласа й омраза. – Анара ще си плати за това!

– Не знаех, че имаш сестра – плахо се обади той.

– Вече нямам! – отряза го тя.

Сим потъна в мълчание, разглеждайки свитъка. Внезапно вдигна очи:

– При цялото ми уважение към теб, Мориан, не вярвам, че това е причината! Когато се отнася за политика, винаги си била хладнокръвна и пресметлива…

– За кой се мислиш? – гласът й режеше като добре наточена стомана. Сим посърна, тя се усмихна и го погали по бузата. – Знаеш, когато вълците завият, стадото се скупчва до овчаря.

– Разбирам – отвърна. – Мисля, че ти е все едно дали ще успея или ще се проваля, дори предполагаш, че ще се проваля…

– Грешиш! – каза му тя и се вгледа в очите му. – Искам да успееш, защото така ще оцелееш. Нужен си ми, Химико, ти си единственият на когото мога да разчитам!

Сим преглътна и не каза нищо. Мориан тръгна към прозореца, но внезапно се обърна:

– Забравих! Донесла съм ти нещо, което ще ти трябва. – и тя му подаде камата с усмивка.

– Ха! – възкликна Сим. – Не мислих, че още я пазиш!

– Пазя много неща – усмихна се отново Мориан, изпрати му въздушна целувка и изчезна. Той остана загледан в нищото, като потъркваше замислено инкрустираното “О” на дръжката на камата.

Лежеше вперил поглед в мрака над себе си, когато познато грачене го изтръгна от унеса му. Рязко скочи и се приближи до прозореца, буревестникът приглаждаше перата си с клюн. Беше изпратил съобщение до войводата Ларк, че се е погрижил за комита и сега получаваше отговор. С треперещи ръце развърза съобщението и прочете:

„Младото козле припка по тучните северни морави, време е да издоим дъртата коза, погрижи се за млякото. Старото псе се спомина, ще видим малкото пале как ще залае.”

Потърка замислено лявата си вежда, жалко за Бараян, но той си беше и без това глупак. Почуди се какво да отговори на войводата, всичко се беше объркало ужасно. Надраска набързо:

„Изкопай могила и зарови спомена. Дълбоко.”

Проследи как буревестникът се изгуби в мрака, написаното беше добра епитафия. Обеща си ако преживее следващите два дни да си измисли друга. Отново се тръшна на леглото си, потънал в мисли.

Призори ново грачене го стресна. Помисли, че буревестникът се е върнал, но кратката бележка го увери, че греши в предположенията си.

„Не знам кой си, нито какво искаш, “виночерпецо”. За кого работиш сега? Нямам време за игрички – ще те намеря, освен ако ти не ме намериш.

Озмънд Озикс”

Прочете няколко пъти съобщението на херцога. Беше се озовал между чука и наковалнята, а ето че сега и Озмънд вече беше по петите му. “Злото никога не идва само”, помисли си Сим и погали птицата. Внезапно с рязко движение я сграбчи и й изви врата. Безжизненото тяло цопна в езерото. Буревестниците бяха редки и много скъпи птици, вършеха чудесна работа, но лесно можеха да бъдат проследени, а точно от това Сим нямаше нужда в момента.

Малко преди сънят да го обори отново, в главата му започна да се оформя план.

* * * * *

Глава на Lannis

Вратата на стаята кротко се затвори зад гърба на графинята и Лунел остана сама в тихата стая. Седеше на земята и продължаваше да се взира замислено, с лека усмивка някъде над леглото, където до преди малко бе стояла нейната среднощна гостенка. От мокрите й коси все още се процеждаше вода и попиваше в мекия тъмносин плат на роклята, която бе навлякла. Ръцете й разсеяно си играеха с бледо сребреещата в мрака кама. Внезапно усети концентрирането на лунна светлина и едно познато, леко арогантно присъствие.

– Чудех се кога ли най-сетне ще се появиш, Америл – каза тихо тя, без да се обръща.

Чу стъпките му зад себе си, а ръката й хвана здраво камата и я прикри сред меките дипли на роклята. Той мина мълчаливо покрай нея, докосна леко косите й с пръсти и седна на леглото. Движенията му довяха към нея лекия аромат на езерните лилии.

– Още ми се сърдиш, нали? – каза той и се усмихна подкупващо насреща й. Лицето й, обрамчено от слепнали се, мокри, черни кичури, остана невъзмутимо. Усмивката му стана още по-широка. Протегна ръка към страните й, но тя леко се отдръпна назад, без да отмества студения си поглед от очите му.

– Зарежи тези преструвки, Америл. – каза бавно тя. – Можеха да минат, докато те смятах само за един пътуващ разказвач на истории и... приятел, но да продължаваш с това поведение и сега, е малко прекалено.

Усмивката се стопи от лицето му. Той се изправи и направи няколко крачки из стаята. Спря пред прозореца и се облегна небрежно на рамката. Лунел се извърна към него и го загледа замислено. Харесваше й. Винаги й беше харесвал и го съзнаваше. “Дали затова така и не си позволих да осъзная какво е? Как може човек да е толкова сляп за нещо, което харесва?”.

Той се извърна към нея. Лицето му светлееше леко на фона на тъмното звездно небе, което надничаше през прозореца. Полъх на вятъра разроши лъскавите му черни коси и завихри към нея лека сребърна мъгла, която бързо се разсея в мрака на стаята.

– Къде е гривната, която ти подарих, Лунел? – подхвърли Америл.

– Има ли значение, Амо? – усмихна се хладно девойката и се изправи с лекота от мястото си. Погледът му небрежно се плъзна към полите й, където тя се опитваше да скрие камата.

– Да ме убиеш ли искаш, мила моя? – с тиха ирония промълви той.

– Искам да ми кажеш.... – тя се запъна неуверено насред думите си. Гняв се разгоря в нея, но бе бързо попит от лунната светлина в мислите й. Той направи няколко крачки към нея и тя бързо отстъпи назад.

– Какво искаш да ти кажа? – почти прошепна той, навеждайки се над нея.

“Гадина!” – ядоса се Лунел и го блъсна с две ръце назад. “Съзнава прекрасно, че ми харесва и се опитва да ме манипулира!”

Америл сведе бавно поглед към гърдите си. Светлата му риза бе разрязана.

Лунел не можеше да откъсне очи от бавно разширяващото се тъмно петно. Съвсем бе забравила, че държи оръжие в ръцете си, когато се опита да отблъсне мъжа. Паниката проблесна в очите й и тя уплашено се взря в лицето на Америл.

– Амо...?

Той забеляза тревогата в очите й и се засмя. С рязък жест съдра ръкавите на ризата си, смачка ги накуп и притисна раната с тях.

– Ти си безнадежден случай, Лунел! Това е доста остро оръжие, а ти дори не успя да го употребиш както си му е редът. – Той се отпусна тежко в едно голямо кресло. Хубавите му очи проблеснаха към нея. – А аз наистина съм много привързан към теб, мила моя Лунел, и съм сериозно загрижен от факта, че си заменила моя подарък ... за това – той кимна към камата. Девойката сведе поглед към ръцете си и загледа унесено следите от кръв по острието.

– Кой ти подари оръжието? – достигна до нея сякаш отдалече гласът на Америл. Тя приседна на леглото и зарея поглед през прозореца. Мислите й се отправиха към Данил и спокойната му усмивка. Разсеяно сграбчи завивките с ръка и започна да чисти кръвта от камата с тях.

Америл видя как студените черти на лицето й омекнаха от неусетно разляла се по тях нежност. Лекото й, хладно сияние гаснеше.

– Кой беше, Лунел? – попита той, а в гласа му звънна раздразнение.

– Ланис – промълви девойката.

– Какви ги говориш? Ти не можеш...

– Името ми е Ланис, Америл – прекъсна го кротко тя.

Той избухна в смях.

– Зарежи този драматизъм, скъпа! – изправи се от мястото си, захвърли небрежно окървавените парцали настрана и я доближи. Изтръгна камата от ръцете й и я огледа внимателно. – От Данил ли е? – попита с неприкрит интерес той. Тя не отговори. Америл метна небрежно оръжието на леглото до нея. – Задръж си я. Но не бих я използвала на твое място. С твоите умели ръце току-виж си уцелила не когото трябва. – той й обърна гръб и тръгна към прозореца. – Кой знае, може би дори самия Данил, ако има неблагоразумието да е наблизо.

Усети как лунната сила се разля зад него и се усмихна. В този миг, разрязвайки въздуха като коприна, покрай лицето му проблесна сребърно петно и камата се заби дълбоко в рамката на прозореца пред него.

– Любопитен съм, дали ще успееш да я измъкнеш оттук без да се порежеш, Лунел. – каза спокойно той и се стопи в мрака, оставяйки я сама с гнева й.

* * *

Чу как врата се отвори.

– Казах, че не искам никой да ме безпокои – каза рязко тя, без да поглежда към натрапника.

Някой остави голяма чаша с ароматна отвара до нея. Две нежни ръце хванаха лицето й и настойчиво го вдигнаха нагоре, където я посрещна топлия поглед на графиня Елиана.

– Съжалявам, Ана! – промълви тя. Бутна леко чашата към кралицата. – Изпий го, ще ти помогне да се успокоиш.

– Да се успокоя? – невярващо попита Анара.

“Сухо... и душата ми, и гърлото ми, и мислите ми, и очите ми, и гласът ми... Сухо и празно е всичко...”. Погледът й се спря на чашата и тя с рязък жест я обърна. Отварата се разля по бюрото и тя унесено наблюдаваше как книжата жадно я попиват. Разнесе се силен аромат на билки.

– Къде е Джонатан? – попита Анара.

– Край езерото. – отвърна графинята, доближи бавно прозореца и се загледа към Бодарското езеро. – След като го изгони от кабинета, отиде при онова момиче – Ланис, и я замъкна навън. Притесних се, че се кани да я удави, но като гледам е още жива.

– Засега – рязко каза Анара и се изправи решително. – Прати да ги извикат. Незабавно!

* * *

Притисна слепоочия с длани, но болката и гневът не искаха да се смирят. Нагази до прасци в блесналите води на езерото и нежния хлад се разля в него, носейки му поне малко спокойствие. Обърна се към Ланис. Седеше притихнала на огрения от следобедното слънцето камък. Изглеждаше сякаш просто е излязла да се погрее на топлината на ясния летен ден. Кестенявите й коси искряха жизнено, светлокафявите й очи се любуваха на езерните води, по чиято набраздена повърхност се прескачаха бляскавите отражения на слънчевите лъчи. Денят бе обидно прекрасен. А видът на Ланис го вбесяваше. А вече и думите му сякаш бяха свършили. Какво можеше да направи? Да й натяква, да я набие, да крещи и проклина? Нима това щеше да върне Кип. Безсилието го задушаваше. Беше се провалил, но ядът от провала се губеше в болката, заляла го като порой от очите на Анара.

– Лорд Кейдж, Нейно Величество иска да Ви види незабавно.

Джони се накани да тръгне напред и в този миг забеляза как другите двама гвардейци тръгнаха към Ланис.

– Нейно Величество очаква и нея. – каза гвардеецът.

Тръгнаха мълчаливо към замъка. Тишината властваше навред и стъпките им глухо и мрачно отекваха. Джони хвърли поглед през рамо към Ланис, която крачеше замислено между двамата гвардейци.

Анара ги чакаше в кабинета. С нея имаше още двама гвардейци, които незабавно се доближиха до девойката.

Първоначално Джони бе поразен от спокойствието, излъчващо се от цялата й фигура, но когато трескаво сухите й очи се спряха на лицето му, осъзна, че греши в преценката си. Тя отклони поглед от Кейдж и се обърна към гвардееца до него.

– Искам незабавно да преместите Сим фон Тотенкранц в килия. В подземията. Подчертавам – не трябва да има прозорци. Искам да изземете от него всякакви дрънкулки, каквито намерите – те няма да му трябват там. По-специално, погрижете нищо сребърно или напомнящ сребро предмет да не остане у него. – Забеляза колебливото недоумение на лицето на гвардееца. – Веднага!

Изчака вратата да хлопне зад гърба на тримата гвардейци и се обърна към Джони. Погледът й, който сякаш го преценяваше, се задържа на лицето му и се отклони към Ланис.

– Ти ме измами. – каза бавно тя.

– Не съм – отвърна кротко Ланис.

Анара се изправи, приближи се до момичето и впери горящия си поглед в нея.

– Това е краят, Ланис. – обърна се към гвардейците от двете й страни и им кимна. – Водете я в тъмницата. До утре ще съм решила дали да я пратя в Селения или сама да заповядам да я убият.

Погледът на Ланис не се отделяше от зелените очи на кралицата. От мига, в който разбра за смъртта на Кип, я бе заляло чувство на нереалност. Вината заплашваше да я погълне и тя побягна от нея в покоя на зареяните си мисли, както винаги досега. Побягна и от гнева и болката на Джони, от мислите за момчето на палубата на кораба. Острият глас и заплахата в думите на Анара сякаш я разбудиха. Чу как Джони рязко си пое дъх и вдигна ръка към него, за да го възпре.

– Какво всъщност искате от мен, Кралице? – попита тихо тя.

– И защо смяташ, че искам нещо от теб? – попита рязко, след близо минута напрегнато мълчание Анара. Ланис кимна леко към Джони, без да отмества поглед от лицето на кралицата.

– Мислиш, че той ще ме спре? – напуканите устни на Анара леко се разтеглиха. – Но си права донякъде, Ланис. Искам да те използвам, но не зная доколко мога да ти имам доверие. – тя отстъпи назад и се облегна леко на бюрото. – Кажи, Джонатан, – каза тя и внезапно обърна горящия си поглед към него, – мога ли да имам доверие на твоята малка Ланис, ако тя се закълне да ми служи?

Джони гледаше жената пред себе си и мечтаеше да е някъде далеч. Погледна към Ланис, която бе извърнала спокойно очи към него.

– Най-добре да разрешим това веднага. – заяви Анара. Измъкна кама сред книжата, пръснати из бюрото, и я подхвърли към единия гвардеец. Той ловко я улови и острието на мига погали врата на двойката. Ланис пребледня, но не потрепна.

– Какви ги вършиш, Анара? – проговори най-после Джони. – Не си на себе си.

– Така е – заяви спокойно тя. – И предвид обстоятелствата, мога да кажа, че това е разбираемо. Освен това съм и кралица – факт, който ти май забравяш.

– Какво искаш от момичето?

– Смятам да ползвам качествата й. Но не зная доколко това е възможно. От друга страна, ти си имал достатъчно време, за да установиш това. И си достатъчно честен, за да не ме излъжеш. Също така знаеш, че ако ме излъжеш, това ще бъде считано за предателство. Наясно съм, че си привързан към нея, но такава привързаност към някого, на когото не мога да имам доверие, ме изнервя. – Тя пристъпи към него. – И така, Джони, ако тя се закълне да ми служи, ще мога ли да разчитам на нея?

Очите й бяха толкова близо до неговите. Можеше ясно да види в тях, че животът на момичето е поставен на острието на камата и всичко зависи от следващите му думи. Спомни си чувството на тревога, обзело го преди две нощи, когато внезапно усети, как лунното момиче изчезва от Бодар, само няколко часа, след като му бе обещало, че няма да го прави. Времето замря, мигът се проточи, колебаейки се, дали да се претърколи в миналото.

– Можеш да й имаш доверие. – каза бавно и ясно той. Мигът се отрони и времето продължи спокойно да тече напред.

* * * * *

Глава на fizik

На вратата отривисто се почука и миг след това офицер Брентън надникна вътре.

– Имаш посетител – рече му той, а след кратко колебание добави. – След малко ще донеса закуската.

Сим се захили, кралицата явно беше заповядала да ограничат достъпа до него и Брентън беше принуден да му носи яденето, а Сим не пропускаше да остроумничи за слугините в униформа. Но щом видя кой влиза, усмивката му замръзна.

– Кучка!

– Мръсник! – не му остана длъжна тя.

– Радвам се да те видя, Сайхе – опита усмивка той. – Изглеждаш както винаги прелестно!

– Жалък плужек – констатира магьосницата. Сим приседна на едно кресло:

– Как ме намери? То напоследък много хора се интересуват от мен, лично данайската кралица ми предложи гостоприемството си…

– Виждам – сви саркастично устни Сайхе, – с охрана пред вратата. Проследих буревестника ти, станал си небрежен.

– Ако трябва да съм честен – опипа почвата Сим, – нарочно го направих. Надявах се Озмънд да изпрати теб, липсваше ми толкова…

– Ласкател! – разсмя се магьосницата. – Сигурно и на палача комплименти ще сипеш…

– Знаеш, че не е така, Сайхе – той стана и бавно се приближи до нея. – Винаги си била нещо специално за мен…

Протегна ръка към нея, но тя го перна през пръстите:

– Самозабравяш се, миналото си е минало.

– Не бъди зла, Сайхе – бавно я заобиколи и застана зад гърба й, обхвана раменете й с ръце и започна нежно да я разтрива. – Уморена си, напрегната си, трябва да си починеш от дългия път – беше съвсем близо до нея и шепнеше в ухото й, – копнеех за теб, изгарях при мисълта за твоето докосване…

Тя рязко го отблъсна:

– Престани, Сим! – натърти на името му и той се сви като ударен, беше й го казал още навремето в херцогството. Отдръпна се и застана до прозореца:

– Можехме да владеем цял Озикс, Сайхе… Ти и аз…

– Някакси ми спести факта, че си селенийски шпионин! – прекъсна го тя рязко.

– И сега какво? Топлиш самотните нощи на Озмънд, това пропаднало нищожество с мечти за отминала слава? Сигурно чудесно се забавлявате на онзи мизерен остров?

– Не ставай гаден – отвърна му спокойно тя. – И понеже спомена херцога, той живо се интересува за кой работеше ти навремето. Мисля, че ако признаеш, ще ти прости предателството…

– Да ми прости? Той да ми прости? – засмя се глухо Сим – Кажи на твоя Озмънд, че ще се постарая до месец очите му да зърнат родното херцогство. Само че не мисля да мъкна и туловището му с мен…

На Сайхе й трябваха няколко мига за да схване какво й казва. Лицето й се стегна:

– Това ли са последните ти думи?

– А ти какво очакваше? – подигра я той.

– Дадох ти шанс, Сим, заради старото време, но ти го пропиля. Можеш само да оплакваш съдбата си. Пак ще се видим!

– Не мисля – промърмори тихо Сим проследявайки я как излиза. Тръсна глава, време беше да действа.

Брентън влезе, остави подноса на малката масичка и затвори вратата. Погледна към прозореца, очакваше да види как затворникът както винаги зяпа езерото, но очите му се спряха на тялото, лежащо на килима.

– Принце! – възкликна офицерът и коленичи над него, измъквайки кърпата натъпкана в устата му.

– Съжалявам, Брентън – рече му принцът и заби кама в сърцето му. Сим търколи тялото на офицера настрана и бързешком съблече куртката му. Втренчи поглед в лицето му и се напрегна. Усещаше как чертите му се изменят, а и дрехата му беше по мярка. Погледна се критично в огледалото и се запъти към вратата.

– Не пускайте абсолютно никого вътре! – заповяда на стражите отпред. Те стегнато му отдадоха чест, “данайски дисциплина”, подсмихна се Сим и бързешком продължи по коридора. Беше научил плана на двореца и уверено крачеше по стълбища и вземаше завои. Метна куртката на Брентън зад една саксия, кървавото петно вече беше започнало да бие на очи, и продължи нататък. Спря се внезапно – беше близо до един от изходите си за бягство. Постоя в колебание няколко мига, после поклати глава, измърмори “хазарт” и закрачи към покоите на кралицата. Спряха го доста преди предвиденото при все че избираше обиколен път, двама гвардейци любезно, но твърдо му преградиха пътя, а други двама се приближиха от съседен коридор. Сим им се усмихна и направи лек поклон:

– Предайте на уважаемата кралица почитанията на Сим фон Тотенкранц, заедно с оръжието, с което трябваше да я убия! – и той подаде камата с дръжката напред. Гвардейците не се церемониха – един го залепи рязко за стената, втори допря меча си о гърлото му, а трети изтръгна камата от ръката му и бързо се отдалечи. Сим се зачуди дали да не пробва някоя остроумна реплика, но се отказа, гвардейците не приличаха на хора, които носят на майтап. Не след дълго този, който беше тръгнал с камата, се върна и четиримата го поведоха под конвой, като не пропуснаха да вържат ръцете му. Вече познаваше кабинета на кралицата, затова не се учуди като я завари вътре заедно с Джони Кейдж. Камата беше оставена на бюрото, Сим отдели погледа си от нея и го насочи към кралицата, беше по-бледа от обикновено, а сякаш и очите й бяха зачервени. “Кралски му грижи” сви рамене той, а Анара го извади от мислите му:

– Какви са тези представления, фон Тотенкранц? И как се измъкна от тъмницата?

– Боя се, че офицер Брентън няма да има повече възможност да шпионира Ваше Величество – постара се да звучи небрежно. Джони бързо се отправи към вратата, каза няколко думи на охраната пред нея и се върна в стаята, като се постара да застане между затворника и кралицата. “Юнак”, похвали го Сим наум.

– Убил си кралски офицер – констатира Анара. – Докъде смяташ, че ще стигнеш в наглостта си?

– Преди няколко дена Вие ме попитахте дали струвам нещо… Мисля, че вече животът ми не струва и петак, след като отказах да Ви убия – и той бръкна под дрехата си, извади свитъка с плановете на двореца и маршрутите за бягство и го хвърли на пода. Джони се наведе и го вдигна, бегло го прегледа и го остави на бюрото.

– Кой? – късо попита кралицата. Сим мълчаливо протегна бележката, Кейдж я дръпна от ръката му, прочете я и подаде на кралицата.

„ще те намеря, освен ако ти не ме намериш.

Озмънд Озикс”

– Поредната красива приказка – заключи Джони. Сим обърна поглед към него, наклони леко глава и попита:

– Знаеш ли, Джони, какво каза старият Комит преди да издъхне?

Кейдж объркано сви рамене:

– Какв…

– Нищо! – прекъсна го Сим, усмихвайки се зло. – Нищо не каза, защото забих камата си в гърлото му!

– Очакваш да повярвам, че ти си убил комита? Така и не се разбра кой е бил, говореше се за някой си…

– Прекрасни са изгревите над имението Гривярд – прекъсна го Сим, вперил замечтан поглед през прозореца, – когато вълните мият крайбрежните скали, а чайките са накацали по изсъхнала върба…

– Откъде познаваш Озикс? – намеси се и кралицата. Сим погледна към нея:

– Шпионирах го близо две години в полза на Селения. Когато накрая ме залови, реши, че ще съм по-ценен за него жив и в замяна на живота ми, ме изпрати в Даная… Да организирам отвличането на принца…

– Отвличането на принца… – повтори като ехо Анара. И двамата мъже млъкнаха в очакване. Мълчанието се проточи, когато сякаш кралицата се върна отнякъде, впери изгарящ поглед в Сим и попита:

– Защо?

– Бараян – отвърна късо Сим. – Искаше принца, защото се целеше високо – в престола. Мисля, че това уреждаше Озикс идеално, никога не е искал силна Даная за съсед…

– Достатъчно близък, за да бъда на флагманския кораб, когато превзе Варгас, достатъчно близък, за да знам, че изпрати убийци за главата ти, Кейдж! Беше глупак, но амбициозен глупак, да почива в мир…

И кралицата и Джони приеха вестта за смъртта на кралския роднина спокойно, значи са знаели, заключи Сим, явно Кейдж пипа здраво, надали е простил опита за убийство.

– И после? – кралицата сякаш не чуваше техния разговор. Сим побърза да й отговори:

– Озмънд загуби херцогството и затова с Бараян скалъпиха историята с Варгас. Но воеводата се надцени и помисли, че може да контролира морските капитани, а това го погуби. Разчиташе да изнудва за подкрепа Даная с принца, но точно тогава един негов северен съсед – воеводата Ларк – му го измъкна изпод носа при изненадващо нападение. Бараян се принуди да положи васална клетка на воеводата Ларк, това е което знам, после Озмънд ме изпрати на изток, при комита…

– Това обяснява гербовете на пратениците, които намериха заедно с принца – прекъсна го Джони и кимна към бюрото. Сим проследи погледа му и видя – герба на Вер Ларк. Това го изненада:

– Пра… пратеници? – заекна в стремежа си да подреди мислите си. Джони меко каза:

– Принц Аркип загина в буря край Карея преди 6 дни, край тялото му намериха и телата на няколко пратеници…

Светът пред очите на Сим рязко се залюля – принцът мъртъв! Но… съобщението от Вер, напрегна се да пресметне за колко време буревестникът беше долетял от Триумвирата, нещо не се връзваше. Потърка чело с вързаните си ръце, воеводата нямаше да го излъже, “младото козле припка по тучните северни морави”, а са го намерили мъртъв край Карея? Реши се внезапно, вдигна глава и ясно каза:

– Принцът е жив.

Джони направи една крачка към него и го зашлеви през лицето:

– Игричките ти са неуместни! – изсъска му той. Сим остави струйчицата кръв да закапе надолу по брадата му и спокойно отговори:

– Удари ме пак, Джонатан, защото ще го повторя – принцът е жив!

– Как… – недовърши въпроса Анара, а в погледа й проблесна искрица надежда.

– Воеводата Ларк не е глупак – обясни Сим, – знае какво държи в ръцете си, не би пратил принца само с няколко бойци ескорт и то през земите на Бараян, човекът от който го отне. Мисля, че е искал само да съобщи на Ваше Величество, че принц Аркип е под негова опека и е в добро здраве…

– Имаме само твоите свободни размисли срещу вестта за смъртта на принца! – прекъсна го Джони грубо. Сим наведе глава, прехапа устни и помисли за миг. Рече тихо:

– Предполагам, че до няколко дни тялото на предполагаемия принц ще пристигне в Бодар. Ако това наистина е той – можете спокойно да отрежете главата ми, смъртта ми няма да го върне сред живите, но поне ще е справедливо, защото аз съм виновен за отвличането. Не мисля, че това ще ме спаси, но се отказвам и от него – и той свали бавно верижката с пръстена от врата си и я пусна на пода. Кралицата изпитателно го гледаше дълго време, а накрая лека усмивка заигра по устните й:

– Главата ти не струва много напоследък, фон Тотенкранц… Мисля, че ще се наложи пак да те преместим, лунната, пък и слънчевата светлина ти влияе зле, подземията ще ти се отразят благотворно…

– Разчитам на мъдростта на Ваше Величество – поклони се Сим и също се усмихна.

– Да изясним само още нещо – намеси се Джони. – Защо му е на Озикс да убива кралицата?

– Не мога да гадая, какво се върти в главата на стария Озмънд. Знам, че искаше да премахне комита, защото се опасяваше, че се е съюзил с владетелят на Тиен’хара, а това правеше човекът, завладял половината Херцогство, още по-силен… Не беше лесно да се добера до комита между другото, но ми помогна една умбрейска жрица, която отдавна подкрепя Озмънд…

– Умбрейска жрица? – сега беше ред на Джони да играе ролята на ехо. Сим почти се усмихна при спомена за Ерис:

– Да, наричат я Ерис, а също и графиня Перска…

Анара и Джони размениха бърз поглед, после Кейдж попита:

– И откъде се сдоби с плановете на двореца, а и с това? – и той посочи към камата на масата с гравираното “О”.

– Офицер Брентън беше невероятно услужлив – опита се да не бъде твърде ироничен Сим. – Плащате твърде малко на офицерите си щом работят на две места.

– Отведете го! – заповяда Кейдж на влезлите гвардейци. На вратата Сим се спря, обърна се и погледна кралицата:

– Мога да го върна жив.

Тя нищо не отговори и гвардейците го изведоха. Щом вратата се затвори зад гърбовете им, Джони погледна към кралицата:

– Не му вярваш, нали, Ана?

– Той каза, че Аркип е жив… – и против волята й очите й отново се напълниха със сълзи.

– Недей…! – опита се да се възпротиви Джони. – Та този Тотенкранц всеки път разказва нова история, и всяка негова приказка е по-вярна от предишната. Та той лъже със същата лекота, с която диша!

– Този човек, Джонатан, – повиши глас кралицата, – заложи главата си, че принцът е жив! На кого да вярвам? На Ланис, която вече ме излъга? Вярвам на теб, Джонатан, но ти не ми върна сина от Триумвирата!

– Ана… – опита се да каже нещо Кейдж, но тя махна с ръка.

– Имам нужда да остана сама, Джони, искам да помисля…

Кейдж постоя миг в нерешителност, а после каза:

– Не исках да те безпокоя с това в такъв момент, но снощи пристигна съобщение, че пирати са нападнали крайбрежието…

– Защо трябва да се безпокоя за шайка безделници, които до седмица ще увиснат по дърветата? – прекъсна го безцеремонно Анара.

– Този път е сериозно, сринали са Арсис до основи…

Кралицата помълча за миг, а после рече:

– Остави ме сама, Джонатан, ще те повикам когато ми потрябваш. И, Джонатан – спря го гласът й до вратата, – погрижи се на първо време Сайхе да не напуска двореца, може и тя да ми е нужна.

Кейдж отсечено кимна и излезе.

Отне им още няколко дни, за да се доберат до мястото на битката. Разкаляната земя и широките вади, стичащи се на места из равнините, затрудняваха похода им. Астар мразеше забавянето, но неможеше да направи нищо.

“Наистина е била впечатляваща буря!”, помисли той, оглеждайки останките от големите птици и следите от битката. На места от изпотъпканата трева стърчаха остриета на ками и мечове, видя дори едно-две копия. “Силоси… Какво ли търсят по тези земи. Първожрицата, разбира се. Но да се появят с такава войска чак в Тиен’хара…” бе му трудно да си го представи, въпреки всичко, което знаеше за тях и Великата им Майка.

Забърза към шатрите, разпънати наблизо. Трябваше да уведоми Ти’сейн за опасността, а сега, когато вече бе стигнал до лагера на жриците и следите, които водеха на изток, можеше да му докладва и за тях. Плутар също чакаше вести, а и сигурно се тревожеше за Таис. Понякога Астар имаше чувството, че старецът я обича като своя внучка.

* * *

Усети се как стои в средата на коридора и гледа с празен поглед след отдавна изчезналия Принц. Не бе спала повече от едно денонощие, а поддържането на магиите на кораба и докато летяха с ндегето бяха изцедили и последните й сили. Битката със силоските й дойде твърде много и сега едва мислеше. С блуждаещ поглед тръгна по коридора, видя една отворена врата и без да се замисли влезе в просторния салон, към който водеше тя. Забеляза парчета кристал, разпиляни пред празната камина. “Като от огледало.”, смътно се прокрадна в ума й. Очите й се затваряха и тя се строполи в едно кресло.

– Да, бях уморена и поседнах за малко. – Събитията от нощта и предния ден се стовариха изведниж в ума й, карайки я рязко да се изправи в креслото. Беше се схванала от неудобната поза и изохка. Не обичаше някой да се навърта около нея, когато се будеше, защото още не се владееше напълно.

– Отведете ме до някоя стая, където мога да се настаня.

Стражът повика една нисичка присужница, която поведе Сайхе из двореца. С хиляди извинения и поклони я настани “само временно” в малка стаичка с изглед към езерото. Сайхе бе готова да хареса всяко помещение с удобно легло. Бе преживяла твърде много за ден и половина, повече, отколкото можеше да понесе. Искаше само да си вземе вана, за да отмие мръсотията от пътуването и всичките премеждия.

Приближи се до прозореца и го отвори. Вдиша свежия утринен въздух и погледна към спокойната вода на езерото. Стаята й бе в тази част на двореца, която се издигаше непосредствено над брега.

Видя някакъв човек да се съблича на каменистия плаж долу. Фигурата му й се стори позната и тя се навде през прозореца, за да го види по-добре. Едва не падна, когато го позна. “Джонатан!”, усмивка плъзна по лицето й, а тя изхвърча от стаята си без да дочака “представлението”. Нямаше смисъл да гледа отгоре, след като можеше да отиде при него долу.

Той вече бе навътре в езерото и се плацикаше в спокойните води, когато тя най-сетне стигна до брега. Бързо се освободи от дрехите и се хвърли направо във водата. Студът я посрещна изведнъж, обливайки цялото й тяло с тръпки. Показа се над повърхността, от късата й червеникава коса се стичаха блестящи капчици. Слънцето все още бе ниско в небето, запазило огнените багри на изгрева. Магьосницата се огледа и остана доволна, че мъжът не я е забелязал.

Заплува към него, а когато го достигна, каза само:

– Джони.

Той се стресна, явно мислите му се бяха отнесли на друго място, а може би и в друго време и той се извъртя във водата, за да я погледне.

– Сайхе! – възкликна той. – Ааа, милейди. – добави след това.

– За теб съм само Сайхе, Джони. – усмихна се тя и се приближи до него. – Как може да плуваш в такава студена вода? Направо замръзнах.

– Може би е по-добре да излезеш, за да се стоплиш малко.

– О, не. – гледаше го със съблазнителен поглед. – Искам да остана във водата, толкова е освежаващо. Може би ти ще ме постоплиш? – усмивката й отново грейна. Посегна с ръка да го погали, но Джони се дръпна назад. Оттласна се и заплува още навътре.

Тя се гмурна и го последва. Когато се показа отново на повърхността, цялото му лице гореше. Магьосницата се засмя, а той отрони:

– Сайхе, не мисля…

– Не мисли. – каза му тя и се приближи отново. Придърпа главата му и го целуна преди да се е отдръпнал. След малко Джони успя да се откопчи от нея и заплува бързо към брега. Опита се да го настигне, но видя, че няма да успее. Потопи се отново във водата, мислейки си: “Какво му става на този човек?! Всеки път като се срещнем се държи толкова различно…”

* * *

След като останаха насаме, Ти’сейн заговори:

– С другите се познавам, но ми е чудно да разбера кой сте вие. – не счете за нужно да се представи, мъжът срещу него със сигурност знаеше.

– Наричат ме Шестокракия. Явявам се нещо като водач на Отряда, или на това, което остана от него. Но те така или иначе не се вслушват особено в думите ми.

Принцът се усмихна:

– Интересна двойка са. Не искам да ви заблуждавам. – смени темата той. – Ще заплатя престоя ви тук. Но скоро ще ви отведа при бъдещия ви работодател. Дотогава ще служите на мен.

– Ами, добре. – съгласи се Шесткоракия. – Вече се сплотихме някак като отряд, наемен отряд, както се оказва… И все пак, къде е това “тук”?

– Тиен’хара. Столицата крепост на древната държава със същото име.

По късно същя ден се получиха тревожни известия от Астар. Крепостта бе в опасност, може би предстоеше нападение. Ти’сейн свика Военен съвет в залата за аудиенции. Освен Брет, командирите на Отряди и Велиан, присъстваха и всички Магове. Още трима бяха пристигнали предишния ден. Шестокракия също седеше сред тях, слушайки с интерес обсъждането.

Вестта за силоската войска, която можеше да ги нападне от север, ги притесни. Велиан веднага повдигна въпроса за защита на Ерисея, предлагайки план, който щеше да се окаже полезен, дори ако все още строящия се град не бъде нападнат.

Шестокракия се заприказва с един от Маговете – Б’саен, който боравеше с илюзиите и леда. Той бе научил Ти’сейн на трика с цветовете, който той бе приложил на розата.

След като съветът приключи, Брет последва Принца в кабинета му.

– Ти’сейн, сигурен ли си, че не трябва да уведомим жриците за надвисналата опасност. Освен всичко останало, става дума за силоси.

– Не, нито дума. Предполагам, че и сами ще се досетят, виждайки подготовката, но не е необходимо да знаят кой ще бъде противникът. Очакват гостоприемството ни – ще го имат. Независимо от битката

.