Stephen king if it bleeds copyright 2020 by Stephen King Катя Перчинкова, превод, 2020 „Megachrom“ – оформление на корица, 2020

Холи става в три сутринта. Приготвила си е багажа, разпечатала е самолетния билет, не се налага да ходи на летището преди седем, но не ѝ се спи повече. Всъщност би казала, че изобщо не е спала, ако фитнес гривната ѝ не е регистрирала два часа и трийсет минути сън. Лек и съвсем кратък, но е карала и с по-малко.

Пие кафе и изяжда кофичка кисело мляко. Чантата ѝ (съобразена с размерите на допустимия ръчен багаж в самолета, разбира се) я чака до вратата. Обажда се в офиса и оставя съобщение на Пийт, че днес няма да ходи на работа и е възможно да отсъства до края на седмицата. По личен въпрос. Кани се да затвори, когато ѝ хрумва още нещо.

– Помоли Джером да предаде на Барбара, че трябва да гледа „Малтийският сокол“, „Големият сън“ и „Харпър“ за раздела с митове в реферата си. Имам и трите филма в колекцията си. Джером знае къде държа резервния ключ за апартамента.

След като приключва, отваря приложението за запис на телефона си и продължава доклада си за Ралф Андерсън. Изглежда, в крайна сметка ще се наложи да му го изпрати.
2.

Въпреки че Али Уинтърс бе редовният ѝ терапевт от години, Холи проучи други психолози и потърси Карл Мортън, след като се върна от зловещите си приключения в Оклахома и Тексас. Доктор Мортън беше автор на две книги, в които описваше случаи, подобно на книгите на Оливър Сакс, но твърде суховати, за да станат бестселъри. Все пак Холи реши, че той е подходящият специалист, още повече че се намираше сравнително наблизо, и затова се свърза с него.

Направиха две консултации от по петдесет минути, достатъчно, за да разкаже пълната и нецензурирана история за сблъсъка си с Другия. Не я интересуваше дали доктор Мортън ѝ вярва. Важното за нея беше да се отърве от преживяното преди то да започне да се разраства в ума ѝ като злокачествен тумор. Не отиде при Али, защото смяташе, че това ще отрови работата им по другите ѝ проблеми, а в никакъв случай нямаше да го допусне.

Имаше и друга причина да потърси светски изповедник като Карл Мортън. „Някога виждала ли си подобен на мен?“, попитал я бе Другия. Холи не беше виждала; Ралф не беше виждал; но легендите за подобни създания, известни сред испаноезичните народи от двете страни на Атлантическия океан като Ел Куко, се разказваха от векове. Тъй че... може би имаше и други.

Може би наистина имаше.
3.

Към края на втората им и последна консултация Холи попита:

– Може ли да ви кажа какво според мен си мислите? Знам, че е нагло от моя страна, но може ли?

Мортън ѝ хвърли усмивка, която уж трябваше да я насърчи, но Холи я разчете като снизходителна – той не беше толкова труден за разгадаване, колкото вероятно му се искаше да вярва.

– Разбира се, Холи. Ти решаваш за какво да говорим.

– Благодаря. – Тя бе сплела ръце. – Несъмнено вярвате поне на част от историята ми, защото събитията бяха широко отразени в медиите, от изнасилването и убийството на малкия Питърсън в Оклахома до събитията – поне част от тях,

– които се случиха в Мерисвил Хол в Тексас. Като смъртта на детектив Джак Хоскинс от Флинт Сити, Оклахома, например. Права ли съм?

Мортън кимна.

– Що се отнася до останалата част от историята – променящото формата си създание и какво се случи с него в пещерата, – вярвате, че това са халюцинации, породени от силен шок. Права ли съм?

– Холи, не бих го охарактеризирал...

„О, спести ми професионалния жаргон“, помисли си тя и го прекъсна – нещо, на което до неотдавна нямаше да е способна.

– Няма значение как бихте го охарактеризирали. Можете да вярвате на каквото си искате. Но имам молба към вас, доктор Мортън. Ходите по много конференции и симпозиуми. Знам, защото ви проучих онлайн.

– Холи, не се ли отклоняваме малко от темата на разказа ти? И начина, по който си възприела преживяното?

„Не – помисли си тя, защото вече беше разказала за преживяното. – Важно е какво следва. Надявам се нищо, но няма да навреди, ако съм сигурна. Увереността помага на човек да заспи нощем“.

– Бих искала, когато ходите по конференции и симпозиуми, да разказвате за моя случай. Искам да го опишете. Дори писмено, ако желаете. Искам да представите убеждението ми, което можете да охарактеризирате като халюцинация, че съм се сблъскала със създание, което се възобновява, като се храни с болката на умиращите. Бихте ли го направили? И ако някога – когато и да било – срещнете или получите имейл от свой колега, който има пациент, страдащ от същите халюцинации, бихте ли дали на този колега името и телефонния ми номер? – И добави, за да не подхожда с предразсъдъци (към което винаги се стремеше): – Или колежка.

Мортън се намръщи.

– Това няма да е етично.

– Грешите. Прочетох законите. Неетично би било, ако разговаряте с чужд пациент, но можете да дадете на колега моето име и телефонен номер, ако ви дам разрешение. Аз ви го давам.

Холи зачака отговора му.

4.

Спира записа, колкото да провери часа и да си налее втора чаша кафе. Ще ѝ докара опнати нерви и стомашни киселини, но се нуждае от него.

Виждах го, че премисля – казва тя на телефона. – Струва ми се, че го блазнеше мисълта колко интересен би бил моят случай за следващата му книга или статия, или платена лекция. Права бях. Прочетох една от статиите му и гледах един видеозапис от конференция. Променил е имената на местата и ме е кръстил Каролин Х., но всичко останало си е същото. Особено го бива да разказва какво се случи с нашия извършител, когато го ударих с Бияча* [* Наименованието е използвано за пръв път в „Мистър Мерцедес“, ИК „Плеяда“, 2014 г. в превод на Весела Прошкова, Даня Доганова, Павел Боянов. – Б. пр.] – това накара публиката във видеоклипа да ахне. И трябва да му призная, че винаги завършва представянето на моя случай, като моли колегите си да споделят, ако имат пациент с подобни халюцинации.

Спира замислено, после отново натиска копчето за запис.

– Доктор Мортън ми се обади снощи. Отдавна не се бяхме чували, но веднага разбрах, че е той и че има да ми съобщи нещо, което ще се окаже свързано с Ондовски. Помня и нещо друго, което ти ми каза, Ралф: На този свят има зло, но има и добри сили. Мислеше си за късчето от менюто на ресторанта в Дейтън. То свърза убийството във Флинт Сити с двете сходни убийства в Охайо. Така в разследването се включих аз, заради едно парченце хартия, което можеше просто да отлети с вятъра. Може би нещо е искало то да бъде открито. Поне така ми се ще да вярвам. И може би същото това нещо, тази сила, има нова задача за мен. Защото съм способна да вярвам в невероятното. Не искам, но мога.

Тя спира и прибира телефона в чантата си. Още е рано да тръгне за летището, но въпреки това ще го направи. Просто си е такава.

„Ще подраня и за собственото си погребение“, мисли си и отваря айпада, за да потърси най-близката кола на „Юбер“.

5.

В пет сутринта огромният терминал на летището е почти празен. Когато е пълен с пътници (понякога направо се пръска по шевовете от забързаните им крачки и оживени разговори), музиката, звучаща от високоговорителите на тавана, едва се чува, но в този час, в конкуренцията само на машината на чистача, „The Chain“ на „Флийтуд Мак“ звучи не само злокобно, но и като гибелна поличба.

В чакалнята нищо не работи освен кафене от веригата „О Бон Пен“, но това я устройва напълно. Устоява на изкушението да сложи още едно кафе на подноса и се задоволява само с пластмасова чаша портокалов сок и геврек, после занася закуската на маса в дъното. След като се оглежда, за да се увери, че наблизо няма никой (тя всъщност е единственият клиент), изважда телефона и продължава доклада си, като говори тихо и спира от време на време, за да подреди мислите си. Все още се надява, че Ралф никога няма да чуе записа. Все още се надява, че онова, което мисли за чудовище, ще се окаже просто сянка. Но ако Ралф получи записа, трябва да е сигурна, че ще чуе всичко.

Особено ако тя е мъртва.