Утопия на Оруел. Как е възможно всичко това едновременно?

Целите на тези групи са напълно несъвместими…

В една или друга комбинация тези три супердържави постоянно воюват и са воювали през последните двайсет и пет години. Войната обаче вече не е отчаяната унищожителна борба от първите десетилетия на двайсети век. Това са военни действия с ограничени цели между воюващи страни, които не са в състояние да се унищожат взаимно, нямат материална причина да се бият и не са разделени от съществени идеологически различия. Това не означава, че военните действия или отношението на масите към тях вече не са така кръвожадни или по-рицарски. Напротив, военната истерия е непрестанна и всеобща и такива деяния, като изнасилване, плячкосване, избиване на деца, поробване на цели народи и репресивни мерки срещу пленници, при които се стига дори до заливане с вряла вода и заравяне живи, се смятат за нормални, а когато се извършват от собствената страна, а не от вражеската — за похвални. Но във физически аспект във войната са въвлечени много малък брой хора, предимно висококвалифицирани специалисти, и се причиняват сравнително малко поражения. Военните действия, когато има такива, се водят по неопределените граници, за чието местоположение обикновеният човек може само да се досеща, или около плаващите крепости, които охраняват стратегически точки по морските пътища. В центровете на цивилизацията войната не означава нищо повече от постоянен недостиг на стоки от първа необходимост и случайно попадение на ракетни бомби, които взимат по няколко десетки жертви. На практика променила се е същността на войната. По-конкретно причините, поради които се водят войни, са разменили местата си по значение. Подбуди, само до известна степен присъстващи в големите войни от началото на двайсети век, сега са водещи, открито се признават и действията се планират и в съответствие с тях.

За да се разбере същността на сегашната война — защото въпреки прегрупирането, което става веднъж на няколко години, войната винаги е една и съща, — човек трябва на първо място да осъзнае, че е невъзможно тя да бъде решаваща. Нито една от супердържавите не може да бъде напълно покорена дори от другите две заедно. Прекалено са равностойни по сила, а естествените им укрепления са прекалено непревзимаеми. Евразия е защитена от огромните си земни пространства, Океания — от просторите на Атлантика и Пасифика, Изтазия — от плодовитостта и трудолюбието на населението си. Второ, в материален аспект вече няма за какво да се воюва. С установяването на самозадоволяващи се икономики, при които производството и потреблението са нагодени едно към друго, боричкането за пазари — главна причина за предишните войни, е прекратено, а съперничеството за суровини вече не е въпрос на живот и смърт. Така или иначе, всяка от трите супердържави е толкова огромна, че може да добие почти всички суровини, от които се нуждае, на собствената си територия. Колкото до непосредствената икономическа цел на войната, това е война за работна сила. Между границите на супердържавите — нито една от тях никога не го владее изцяло, лежи неправилен четириъгълник с върхове в Танжер, Бразавил, Даруин и Хонконг, където живее около една пета от населението на земята. Именно за господството над тези гъсто населени райони и за ледената покривка на Северния полюс се борят постоянно трите сили. На практика нито една от тях никога не контролира целия спорен район. Части от него постоянно минават от едни ръце в други и възможността да се заграби това или онова парче чрез неочаквана измяна диктува безкрайните преразпределения на силите.

Всички спорни територии съдържат ценни минерали, в някои от тях се отглеждат стратегически важни растения като каучук, който в северните страни може да се произвежда само чрез сравнително скъпи технологии. Но преди всичко те съдържат бездънни резерви на евтина работна ръка. Силата, която контролира Екваториална Африка или страните от Близкия изток, или Южна Индия, или Индонезийския архипелаг, разполага и с телата на десетки или стотици милиони зле платени и трудолюбиви кули. Жителите на тези райони, сведени повече или по-малко до положението на роби, постоянно преминават от завоевател към завоевател и се използват както въглищата или петрола, в надпреварата да се произведат повече оръжия, за да се превземе повече територия, за да се завладее повече работна ръка, за да се произведат повече оръжия, за да се завземе повече територия, и така нататък до безкрай. Трябва да се отбележи, че сраженията в действителност никога не излизат извън границите на спорните райони. Границите на Евразия се движат напред-назад между басейна на река Конго и северния бряг на Средиземно море; островите в Индийския и в Тихия океан постоянно се завладяват и презавладяват от Океания или от Изтазия; в Монголия разделителната линия между Евразия и Изтазия никога не е постоянна; около Северния полюс и трите сили претендират за огромни територии, които всъщност са предимно ненаселени и неизследвани. Но равновесието на силите винаги остава приблизително еднакво и територията в сърцето на всяка от супердържавите винаги е непокътната. Нещо повече, трудът на експлоатираните народи около екватора всъщност не е необходим за световната икономика. Те не добавят нищо към богатството на света, тъй като всичко, което произведат, се използва за войната, а целта на войната винаги е завоюването на по-добра позиция и започването на нова война. С труда си поробените народи позволяват да се ускорява темпото на непрекъснатата война. Но дори те да не съществуваха, структурата на обществото в света и процесът, чрез който тя се поддържа, нямаше съществено да се различават.

Основната цел на съвременната война (в съответствие с принципите на двумисълта тази цел едновременно се признава и не се признава от ръководните умове в Партядрото) е да се използват продуктите на машините, без да се повишава общото жизнено равнище. Още от края на деветнайсетия век проблемът какво да се прави с излишъка от стоки за широко потребление е тревожел индустриалното общество. Понастоящем, когато малцина човешки същества имат достатъчно храна, този проблем очевидно не е неотложен и може би не би станал такъв, дори и никакви изкуствено предизвикани процеси на разруха не са били задействани. В сравнение със света, който съществуваше преди 1914 година, и още повече в сравнение с въображаемото бъдеще, което хората от онзи период са очаквали, светът днес е голо, гладно, порутено място. В началото на двайсети век представата за бъдещото общество, невероятно богато, освободено от необходимостта да се трудиш, добре уредено и ефикасно — бляскав антисептичен свят от стъкло, стомана и снежнобял бетон — беше част от мисленето на почти всеки образован човек. Науката и технологиите се развиваха с изумителна бързина и беше естествено да се предполага, че така ще продължи и в бъдеще. Но това не стана — отчасти поради обедняването, причинено от дългата поредица войни и революции, отчасти защото научният и техническият прогрес зависят от емпиричния начин на мислене, който не може да просъществува в командно-административното общество. Като цяло светът е по-примитивен, отколкото преди петдесет години. Има напредък в някои изостанали по-рано области, изобретени са и различни апарати, неизменно свързани по някакъв начин с войната и полицейското следене, но експериментирането и изобретяването като цяло са прекратени, а опустошенията от атомната война през петдесетте години на двайсетия век никога не бяха напълно възстановени. Въпреки това опасностите, породени от машините, остават налице. От момента, когато се появи първата машина, за всички мислещи хора стана ясно, че необходимостта от робския човешки труд, и следователно до голяма степен от неравенството между хората, ще изчезне. Ако машините се използват по предназначението си, гладът, смазващият труд, мръсотията, неграмотността и болестите могат да бъдат изкоренени за няколко поколения. И наистина, без дори да се използват за такава цел, а едва ли не автоматично — чрез производството на блага, които от време на време няма как да не се разпределят — машините действително повишиха значително жизненото равнище на обикновения човек за период от около петдесет години в края на деветнайсети и началото на двайсети век.

Също така беше ясно обаче, че всеобщото увеличаване на благата заплашва със смърт — в известен смисъл дори вече беше смърт за йерархическото общество. В свят, където всеки има кратък работен ден, достатъчно храна, живее в къща с баня и хладилник и притежава кола или дори самолет, най-очевидната и вероятно най-съществената проява на неравенство вече ще е изчезнала. Станало веднъж всеобщо, богатството не може да е отличителна черта. Без съмнение, възможно е да си представим общество, в което богатството, в смисъл на лично притежание и луксозни вещи, ще бъде разпределено справедливо, тъй като властта ще остане в ръцете на малобройна, привилегирована каста. Но на практика такова общество не би могло да остане за дълго стабилно. Защото, ако всички еднакво се радват на свободно време и сигурност, преобладаващата маса човешки същества, които обикновено са затъпели от бедност, ще се образоват и ще се научат да мислят самостоятелно; а веднъж постигнали това, те рано или късно ще разберат, че привилегированото малцинство няма никаква функция, и ще го пометат. В края на краищата йерархическото общество може да съществува единствено върху основата на бедността и невежеството. Връщането към пасторалното минало, за което някои мислители от началото на двайсети век мечтаеха, не бе практическо решение. То влизаше в противоречие с тенденцията към механизация, станала едва ли не инстинктивна почти в целия свят; нещо повече, всяка страна, изоставаща в индустриалното си развитие, е безпомощна във военно отношение и непременно ще бъде управлявана пряко или непряко от по-напредналите си съперници.

Не беше задоволително и решението масите да се държат в бедност, като се ограничава производството на стоки. До голяма степен така бе в последната фаза на капитализма, някъде между 1920 и 1940 година. В много страни икономиката беше оставена в застой, земята не се обработваше, средствата за производство не нарастваха, на голяма част от населението се отказваше правото на труд, а полугладното им съществуване се поддържаше чрез държавна благотворителност. Но това също водеше до отслабване във военната област и тъй като наложените лишения бяха очевидно ненужни, съпротивата ставаше неизбежна. Проблемът беше как да се въртят колелата на промишлеността, без да се увеличава реалното богатство на света. Трябваше да се произвеждат стоки, но не биваше те да се разпределят. На практика единственият начин да се постигне това бе чрез непрестанна война.

Основната цел на войната е унищожаването не непременно на човешкия живот, а на продуктите на човешкия труд. Войната е начин да се разрушават или да се изпращат в стратосферата, или да се потапят в дълбините на океана материални средства, които иначе биха били използвани за прекалено повишаване на благосъстоянието на масите и оттук в последна сметка — за прекаленото им образование. Даже когато самите оръжия не се унищожават, тяхното производство все пак е подходящ начин да се изразходва работна сила, без да се създаде нещо, което може да се консумира. В една плаваща крепост например е вложен труд, с който биха били построени няколко стотици търговски кораба. Накрая тя се бракува като остаряла, без някога да е донесла някому полза, и с нови огромни разходи се строи друга плаваща крепост. По принцип военните разходи винаги се планират така, че да поглъщат всякакъв излишък, който може да остане след покриването на елементарните потребности на населението. На практика потребностите на населението винаги се подценяват, в резултат на което съществува хроничен дефицит на половината стоки от първа необходимост — на това обаче се гледа като на преимущество. Дори облагодетелстваните групи се държат умишлено почти на ръба на нищетата, защото общото състояние на недоимък увеличава значението на дребните привилегии и така усилва различията между групите. Според критериите от началото на двайсетия век дори членът на Партядрото води аскетичен и изнурителен живот. Въпреки това малкото лукс, на който той се радва — големия, добре обзаведен апартамент, фината тъкан на облеклото му, високото качество на неговата храна, питиета и тютюн — го поставя в различен свят от един член на Партпериферията, а членовете на Партпериферията се радват на подобни предимства в сравнение с най-бедните, потиснати маси, които наричаме «проли». Социалната атмосфера е като в обсадена крепост, където притежанието на къс месо чертае границите между богатството и бедността. Същевременно съзнанието за състоянието на война и оттук на опасност, обуславя съсредоточаването на цялата власт в ръцете на малобройна каста, което изглежда естествено, неизбежно условие за оцеляване.

Никога обаче не се стига до осъществяването на нито един от тези проекти и никоя от трите супердържави някога е печелила съществена преднина в сравнение с останалите. Още по-забележително е, че трите сили вече притежават в лицето на атомната бомба много по-мощно оръжие, отколкото може да се изобрети в резултат на сегашните им изследвания. Макар по навик партията да твърди, че тя ги е изобретила, атомните бомби се появиха още през четирийсетте години, а за първи път бяха използвани в широк мащаб десет години по-късно. По това време стотици бомби бяха пуснати върху индустриални центрове предимно в европейската част на Русия, Западна Европа и Северна Америка. Последиците убедиха управниците и на трите държави, че още няколко атомни бомби ще сложат край на организираното общество и оттук на собствената им власт. Оттогава насам, въпреки че за официално споразумение не е ставало и дума, повече бомби не се пускат. И трите държави просто продължават да произвеждат атомни бомби и да ги складират за решаващия момент, който, всички те вярват, че рано или късно ще настъпи. Междувременно през последните трийсет-четирийсет години военното изкуство практически не се е развило. Вертолетите се използват по-често от преди, бомбардировачите са изместени почти изцяло от управляеми снаряди, а крехките, подвижни линейни кораби отстъпиха пред почти непотопяемите плаващи крепости — но иначе съществени изменения не настъпиха. Все още на въоръжение са танкове, подводници, торпили, картечници и дори ръчни гранати. И въпреки безкрайните кланета, за които се съобщава в печата и по телекрана, жестоките сражения от предишните войни, когато за няколко седмици често загиваха стотици хиляди, дори милиони хора, никога повече не са се повтаряли.

Нито една от трите супердържави не предприема маневри, които крият опасност от сериозно поражение. Мащабните операции обикновено са внезапно нападение срещу съюзник. Стратегията, която и трите сили прилагат, или се залъгват, че прилагат, е една и съща. Планът е следният: чрез комбинация от сражения, пазарлъци и навременни предателства да се осигури пръстен от бази около една или друга от съперничещите страни, след това да се сключи договор за приятелство със съперника и да се поддържат мирни отношения с него, докато се приспят подозренията му. През този период във всички стратегически точки да се съсредоточат ракети с ядрени заряди; накрая всички те да се изстрелят едновременно и последствията да са толкова разрушителни, че да бъде невъзможен никакъв ответен акт на възмездие. Тогава ще настъпи моментът да се сключи договор за приятелство с оставащата световна сила, като подготовка за ново нападение. Едва ли е необходимо да казвам, че този план е просто една неосъществима мечта. Още повече че не се водят никакви сражения, освен в спорните райони около екватора и полюса: никога не се предприема нахлуване в територията на врага. С това се обяснява фактът, че на някои места границите между супердържавите са произволни. Евразия например би могла лесно да завземе Британските острови, които географски са част от Европа, или пък Океания би могла да отдалечи границите си до Рейн или дори до Висла. Това обаче би нарушило принципа, към който се придържат трите страни, въпреки че той никога не е бил формулиран — за целостта на културите. Ако Океания завземе земите, които някога са били известни като Франция и Германия, ще й се наложи или да унищожи жителите им — непосилно трудна за физическо изпълнение задача, — или да асимилира население от около сто милиона души, което в технологическо отношение е приблизително на равнището на това в Океания. Този проблем засяга в еднаква степен и трите супердържави. За техните структури е абсолютно необходимо да не се допускат никакви контакти с чужденци, с изключение, до известна степен, на военнопленници или цветнокожи роби. Дори на официалния съюзник за момента винаги се гледа с най-голямо подозрение. Ако не се смятат военнопленниците, обикновеният гражданин на Океания никога не вижда гражданин на Евразия или на Изтазия, забранено му е да знае и чужди езици. Ако му се разрешат контакти с чужденци, той би открил, че те са подобни нему същества и че по-голямата част от онова, което са му говорили за тях, е лъжа. Затвореният свят, в който той живее, би бил разрушен и страхът, омразата и самодоволството, подхранващи духа му, може да се изпарят. Затова всички страни съзнават, че независимо колко често Персия, Египет, Ява или Цейлон преминават от едни ръце в други, основните граници не бива да се нарушават от нищо освен от бомби.

Зад всичко това се крие фактът, който никога не се споменава на глас, но тихомълком се признава и приема, че условията за живот в трите супердържави са твърде близки. Господстващата идеология в Океания се нарича ангсоц, в Евразия тя е необолшевизъм, а в Изтазия носи китайско име, което обикновено се превежда като смъртобоготворене, но навярно по-точен би бил израз като изличаване на личността. На гражданина на Океания е забранено да знае каквото и да било за принципите на другите две идеологии, но му е втълпено да ги отхвърля като варварско посегателство върху морала и здравия разум. Всъщност трите идеологии почти не се различават една от друга, а пък изградените върху тях обществени системи не се различават изобщо. Навсякъде срещаме същата пирамидална структура, същото преклонение пред полубожествения вожд, същата икономика, работеща от и за непрестанната война. Оттук следва, че трите супердържави не само не могат да се победят една друга, но и не биха имали полза от това. Напротив, докато се намират в състояние на война, те се крепят като три житни снопа. И както обикновено управляващите клики и на трите сили едновременно съзнават и не съзнават какво вършат. Те посвещават живота си на завладяването на света, но също така знаят, че е необходимо войната да продължава без край и без победа. Междувременно фактът, че няма никаква опасност от победа, създава условия за отричане на действителността, което е основната черта на ангсоц и на съперничещите му учения. Тук е нужно да повторим казаното по-горе: превръщайки се в постоянна, войната из основи промени характера си.

В миналото войната по определение беше нещо, което рано или късно свършва, обикновено с пълна победа или поражение. В миналото освен това войната бе едно от главните средства, чрез които човешките общества запазваха контакта си с физическата действителност. Всички управници от всички епохи са се опитвали да наложат на последователите си невярна представа за света, но те не са били в състояние да си позволят да насърчават някаква илюзия, която би подкопала военната им мощ. Доколкото поражението означаваше поробване или водеше до резултати, смятани обикновено за нежелателни, предохранителните мерки срещу него трябваше да бъдат сериозни. Фактите от действителността не можеха да се пренебрегват. Във философията, религията, етиката или политиката две и две може да са равни на пет, но когато се конструира пушка или самолет, те трябва да правят четири. Рано или късно некомпетентните нации биваха побеждавани, а борбата за компетентност е несъвместима с илюзиите. Нещо повече, за да си компетентен, е необходимо да се учиш от миналото, което означава да имаш доста ясна представа какво се е случило. Естествено вестниците и трудовете по история винаги са страдали от предубеденост и пристрастие, но фалшификациите, които се вършат днес, в миналото биха били невъзможни. Войната беше сигурна защита за здравия разум, а по отношение на управляващите класи тя вероятно беше най-важната от всички защитни средства. Докато войните можеха да се печелят или губят, нито една управляваща класа не можеше да бъде напълно безотговорна.

Но когато войната стана буквално вечна, тя престана да бъде опасна. Когато войната е вечна, понятието военна необходимост вече не съществува. Техническият прогрес може да спре и най-очевидните факти могат да бъдат отречени или пренебрегнати. Както вече видяхме, за военни цели все още се правят изследвания, които биха могли да се нарекат научни, но те са преди всичко фантазиране и неспособността им да доведат до резултати е без значение. Вече не се изисква компетентност, дори военна компетентност. В Океания никой не е компетентен с изключение на Полицията на мисълта. След като всяка от трите супердържави е непобедима, всяка от тях е и отделна вселена, където безопасно може да се практикува почти всякакво извращение на мисълта. Действителността оказва натиск само чрез нуждите на всекидневието — трябва да ядеш и да пиеш, да си осигуриш подслон и облекло, да се опазиш от поглъщане на отрова или падане от прозореца на последния етаж и така нататък. Все още съществува различие между живота и смъртта, между физическото удоволствие и физическата болка, но това е всичко. Откъснат от външния свят и от миналото, гражданинът на Океания прилича на човек в междузвездното пространство, който няма как да разбере къде е горе и къде е долу. Управниците на подобна държава притежават такава абсолютна власт, каквато никой фараон или цезар не би могъл да има. Те са задължени да не допускат прекалено голям брой от поданиците им да измират от глад, защото това би им създало главоболия; задължени са и да поддържат същото невисоко равнище на военна техника, като това на съперниците си; но постигнат ли този минимум, те могат да изопачават действителността както си искат.

Следователно войната, ако съдим за нея по стандартите на предишните войни, е чисто шарлатанство. Тя прилича на схватките между онези преживни животни, чиито рога са поставени под такъв ъгъл, че да не могат да се наранят едно друго. Но въпреки че не е реална, войната не е безсмислена. Тя поглъща излишъка от потребителски стоки и съдейства за поддържането на специфична духовна атмосфера, необходима за йерархическото общество.

Войната, както ще видим, сега е чисто вътрешен проблем. В миналото управляващите групировки на всички страни, независимо че признаваха общото в интересите си и затова ограничаваха разрушителната сила на войната, се сражаваха една с друга и победителят винаги ограбваше победения. В наши дни те изобщо не се сражават една с друга. Всяка управляваща групировка води война срещу собствените си поданици и нейната цел е не да се завземе или да се предотврати завземането на територия, а да се запази непокътната структурата на обществото. Следователно самата дума «война» въвежда в заблуждение. Вероятно по-точно е да се каже, че ставайки вечна, войната е престанала да съществува. Своеобразният натиск, който тя упражняваше върху човешките същества от неолита до началото на двайсетия век, изчезна и бе заменен от нещо съвсем различно. Резултатът би бил същият, ако, вместо да се сражават една срещу друга, трите супердържави се споразумееха да живеят във вечен мир, всяка една неприкосновена в собствените си граници. Защото в този случай всяка една от тях пак би била самозадоволяваща се вселена, освободена завинаги от отрезвяващото влияние на външната опасност. Мир, който наистина е вечен, би бил същото като вечната война. Това — въпреки че преобладаващото мнозинство от партийните членове го разбират само повърхностно — е съдържанието на партийния лозунг: Войната е мир.

— Получих книгата — каза той, щом се отделиха един от друг.

— О, така ли? Добре — отвърна тя без голям ентусиазъм и почти веднага коленичи до нафтовата печка, за да направи кафе.

Върнаха се на тази тема едва половин час след като си бяха легнали. Вечерта беше достатъчно хладна и се бяха покрили с одеяло. Отдолу идваха познатата песен и тътрузенето на обувки по калдъръма. Яката жена с червендалести ръце, която Уинстън видя още при първото си идване, беше почти неотделима част от двора. Сякаш маршируваше между коритото и въжето по всяко време на деня, като ту запушваше устата си с щипки за дрехи, ту запяваше жизнерадостна песен. Джулия се беше отпуснала в своята половина на леглото и изглеждаше готова да потъне в сън. Уинстън се пресегна за книгата, която лежеше на пода, и седна, облегнат на таблата на леглото.

— Длъжни сме да я прочетем — каза той. — Ти също. Всички членове на Братството са длъжни да я прочетат.

— Ти я чети — каза тя със затворени очи. — Чети я на глас. Така е най-добре. И междувременно ще ми обясняваш.

Стрелките на часовника отбелязваха шест, което означаваше осемнайсет часа. Пред себе си имаха още три или четири часа. Уинстън подпря книгата на колене и зачете: