В обятията на шамбала ернст Мулдашев съдържание

- Кой цвят ви допада най-много? - обърна се Сергей Селивер-стов към Рафаел Юсупов, когато в късния следобед се бяхме раз­положили уютно върху рехавата тревичка край палатката, разпъ­ната под северната (черната) страна на Кайлас.

- Намекваш за черното ли? - учуди се Юсупов.

- А, не! Но съм забелязал, че в Уфа често носите черна риза с черни панталони. Мъж в черно, както се казва - изхили се Сели-верстов.

- Черната риза не се пере всеки ден. Нали съм ерген...

- А аз ги пера всеки ден! - вирна нос Селиверстов.

- И черните ли?

- Черно не нося. Още по-малко като вашите - с някакви идиот­ски бродерии по яката и реверите.

- За сметка на това аз пък не нося небесносини. А ти, Сергей, май ги употребяваш.

- Цветът на ризата не е критерий за сексуалната ориентация. Хайде без евтини намеци! Всеки носи цвета, който го възбужда. В творческия си порив човек винаги изпада в състояние на възбуда. А възбудата събаря условностите, за да разкрие онези пластове духовна енергия, които наричаме талант. Талантът, Рафаел Гаязо-вич, трябва да набъбне...

- Като цирей?

- Като духовна енергия - невъзмутимо отвърна Селиверстов. - За да се напипа пластът...

- Кое?

- Пластът талантлива енергия...

- Талантлива.

- А-а-а...

- Искам да кажа - намръщи се Селиверстов, - че за да се напипа пластът талантлива или духовна енергия, която таи в се­бе си...

- Не ми стана ясно все пак кой пласт?

- Накратко казано, без възбуда няма талант - сряза го Сели­верстов.

- И коя възбуда според теб разкрива таланта най-пълно? - не отстъпваше и Юсупов.

- Всяка! Всяка възбуда е в състояние да разкрие таланта. Все­ки го притежава, но не всеки умее да се възбужда.

- Значи несъобразителните и незабележимите са хора, които не умеят да се възбуждат, така ли?

-Да.

- Разбира се.

- И как може да се възбуди човек?

- Ами дори и от цветовете - позасмя се Селиверстов.

- От цвета на спалното бельо? - на свой ред се захили Юсу­пов.

- И от него. Или от цвета на стените, на...

- На ризата?

- Защо не!

- А кой цвят възбужда най-силно? - запита Юсзшов. Лицето на Селиверстов стана сериозно.

- Обяснявам. Черното не е цвят. То е цвят, който не съществу­ва. Затова ако се облечете от главата до петите в черно, никого няма да възбудите. Ще изглеждате като черна дупка.

- А ако се облека изцяло в бяло?

- Ами виждам, Рафаел Гаязович, че сте с бяла маска. Впрочем, защо? Тук няма пясъчни бури!

- Ами по навик.

- Така изглеждате като смъртта.

- Като кое?

- Като смъртта. Пък отгоре на всичкото сте си сложили и чер­ни очила!

- Вече прекали!

- Бялото - Селиверстов вдигна показалеца си - обединява всич­ки цветове на дъгата. То не е индивидуален цвят. Странно, че ко­мунистите са избрали за символ червеното, а не бялото - нали всичко им е общо? Добре, че Троцки са го заклали. Ако беше взел властта, и жените щяха да станат общи. Затова, Рафаел Гаязович, бялата маска ви лишава от индивидуалност. Ето защо е доста труд­но някой да се възбуди при вида ви. Все едно да се възбуди от цяла тълпа. За съжаление сред нас, за разлика от йогите, няма хора, способни да обичат човечеството изобщо - предпочитат се инди­видуалностите ...

- Каква връзка има това с цветовете?

- Тази, че всеки си харесва определен цвят и се възбужда от него. Шефът например - посочи ме Селиверстов - се възбужда от оранжевото, а аз...

- От синьото,може би?

- Нищо подобно. Харесвам розовото. -Ха!

- Моля без намеци! Розовото е цвят на нежността, на ласките, на утринната зора. Всеки е настроен на своя индивидуална вълна и тя се определя от предпочитания цвят. Той му придава индиви­дуални качества - точно онези, които се пробуждат при вида на любимата багра.

- Значи ти, Сергей, си нежен и ласкав човек - подсмихна се Юсупов.

- Да. И какво от това?

- Ами нищо. Просто понякога...

- Понякога не е винаги - гордо заяви Селиверстов.

- Добре тогава.

- Физиците твърдят - присви очи Селиверстов, - че съществу­ва фантом на организма, който се състои от разпространяващата се в пространството фина енергия...

- Не разпространяваща се, а структурирана в пространството - уточни Юсупов.

- Така да е. Каква е разликата? Искам да кажа, че енергията на фантома проявява склонност да се разлага на отделни цветове...

- Разлагат се само труповете - пак го прекъсна Юсупов, - а в дадения случай протича процес на дифракция.

- Ама не ме прекъсвайте! И тъй, фантомът може да се разло­жи... - Селиверстов хвърли боязлив поглед към Юсупов - на цве­товете на дъгата: червено, оранжево, жълто, зелено, небесносиньо, синьо и виолетово, които се отличават по дължината на вълната си. Червеното е с най-дълга вълна, а виолетовото - с най-къса. Най-важното се състои обаче в...

- В кое?

- А кой го е доказал? - скептично попита Юсупов.

- Не помня кой. Но съм го чел някъде. Някакъв знаменит фи­зик беше. Та онази част от фантома, която се характеризира с чер­вения спектър, е способна да изгражда най-грубите живи тъкани, а виолетовата - най-нежните.

- Като тебе ли? - нелепо се пошегува Юсупов.

- Ето защо - невъзмутимо продължи Селиверстов - цветовете имат съзидателен характер. И там, където има цветове, има жи­вот. А където няма - няма и живот... или има нищо. Нищото не е просто смърт. То е духовна смърт. И какъв извод можем да си направим?

- Какъв?

- Ами... - проточи глас Юсзшов, иронично присвил очи.

- Какво „ами"? Да бяхте носили по-ряд-ко черната риза с жен­ски бродерии - рязко подхвърли Селиверс­тов.

- А ти - небесно­синята - отвърна му Юсупов.

Обърнали си гръб, двамата приятели се загледаха в различни посоки.

Разбирах, че щом ламите и йогите са нарекли тази страна на Кайлас черната, тук очевидно се таеше нещо загадъчно и страш­но. Кетсун Зангпо ми беше разказал легендата за борбата между Миларепа-йога и Бонпо-йога, когато Миларепа-йога хвърлил от върха Бонпо-йога и така привлякъл божието възмездие - демо­ничните сили. После северната страна на Кайлас почерняла.

Повдигнах глава и погледнах към нея. Тя искреше с белотата на снега и изобщо не изглеждаше черна. Помолих Сергей да ми позира и заснех заедно с него черната страна на Кайлас, след кое­то започнах да я скицирам.

Личеше, че северната страна е сипей или може би много стръ­мен склон под ъгъл около 80-85 градуса, изпъстрен с едва види­ми триъгълници. Имаше формата на широка чаша. Успях дори да измеря с компас кривината й - беше горе-долу 30 градуса. Вгле­дах се във върха на Кайлас, покрит със снежна шапка. Подозирах, че под нея има равна площадка. Натрапчивите, но същевременно хаотични мисли бродеха из главата ми, сякаш подчертаваха зна­чимостта на тази площадка, с която завършваше Кайлас.

По онова време все още не знаех, че след експедицията ще нап­равим подробни и трудоемки разчети, които ще ни подтикнат към извода за съществуването на тази квадратна площадка. Анализи­рането й от гледна точка на различните древни митологии ни даде възможност да възстановим приказната, но напълно възможна (кой

знае?!) история за оцеляването на човечеството от световните ка­таклизми.

Тогава и представа си нямах, че искрящият пред мен Кайлас е бил изграден в системата на легендарните пет елемента като пе­тият елемент, тоест като...човека. Но за това... моля да ми прос­тите, скъпи читатели, че отново ще се наложи за кой ли път да го повторя, ще прочетете в следващия том. Надявам се да го напи­ша, за да направя равносметката на всички данни, свързани с Гра­да на боговете.

Вечерният хлад премина в сковаващ тибетски студ. Зъзнех. Кол­ко малко знаех тогава! Все още само разсъждавах, че демонични­те или черни сили от северната страна на Кайлас ненапразно са тук. В нашия триизмерен свят понятието прогрес е заложено като борба между добрите и тъмните сили, като последните дори са своеобразен стимулатор. Прехвърлих в главата си различни слу­чаи от научната си кариера и внезапно осъзнах, че без своите на-

учни опоненти, завистници и зложелатели сигурно щях да се ус­покоя и да си въобразя, че съм гениален и велик.

Благодаря ви, мои завистници и зложелатели! Чудесно е, че ви има! Вие мъкнете на гърба си тежестта на вътрешното негодува­ние, породено от вашата научна непълноценност. Тежко страдате от успехите на омразния ви учен. Не спите, измисляйки за него смъртни наказания. И всичко това заради общочовехцкия прог­рес! Само за да изпълните предсказаната ви от кармата функция -да бъдете стимулатор за някого, когото Бог е дарил със рпособ-ността да твори.

Скъпи завистници, за мен вие сте еталон какъв не бива да бъде човек. Но такава е вашата карма - някога, в някой друг живот толкова сте се омърсили, че Бог ви е приготвил сурово наказание в следващото прераждане - да се измъчвате цял живот от своята безполезност. Но вас също умно и хитро ви използват в името на прогреса. Благодаря ви, скъпи завистници! И вашата не е лека в нашия тленен триизмерен свят.

Отново погледнах към Кайлас. Свечеряваше се. Под лъчите на залязващото слънце той изглеждаше като жив. Осезаемо усетих, че моят разум е нищожно слаб пред неговия. Но не му завиждах. Възхищавах му се. Ех, ако можех да видя четириизмерния или петизмерния Кайлас! Интересно, как ли изглежда?! И какъв ли е четириизмерният свят? А петизмерният?

Романтично замигах, усещайки сладостта от любопитството си. Дори дръпнах нагоре бейзболната си шапка, за да усетя деес­пособността на възрастния човек, запазил детския си възторг от света, в който ти, пъпчивият младок, вече можеш да свършиш не­що.

„Може би, може би... - шавна нещо в душата ми - в онзи чети-риизмерен свят няма нито завист, нито злоба?! Навярно необхо­димостта от постоянен прогрес е внедрена в съзнанието на зага­дъчните четириизмерни хора като естествено състояние, както в нас е внедрена необходимостта да дишаме и да се храним. Може би там няма нещастни и лишени от достойнство завистници, съ­ществуващи единствено за да стимулират другите?!"

На сутринта се пробудих с тревога в душата. Потърках поду-

тите си клепачи и отидох да се измия. Студената во­да ме ободри. В главата ми изплуваха думите на лама Кетсун Зангпо, че черното и небесносиньото са цвето­вете, ориентирани към во­дата. Изтрих лицето си с хавлиената кърпа, която приличаше вече на парцал за под, и погледнах към ру­чея, в който се миех. Той течеше покрай черната страна на Кайлас. Водата му не ми се стори лоша -подскачаше весело по ед­рите камъни, разплисквай-ки вълнички. Ромонът й га­леше ухото. А на душата ми беше тъжно.

Прокарах ръка по хлътналите си бузи. Лицето ми беше топло. Край слепоочието си усетих пулсирането на артерията. Тя под­държаше равномерен ритъм и ми напомняше, че все още съм жив.

Сложих встрани прокъсаната найлонова торбичка с тоалетни­те принадлежности и сапуна, пъхнах ръце в джобовете на анорака и се загледах в една точка, обърнал гръб на Кайлас.

- Шефе, стой така! Ще те снимам на фона на Кайлас! - провик­на се Равил.

Опитах се да придам по-весел и бодър израз на лицето си, но не се получи. Нещо ме притискаше отвътре и ми навяваше тъга. Опитах се да разбера причината, но така и не можах. Тъгата про­дължаваше да ме обсебва.

Отново прокарах ръка по бузата си, усетих топлината на собс­твеното си тяло и изведнъж осъзнах, че днес ще тръгна към Доли­ната на смъртта.
В ДОЛИНАТА НА СМЪРТТА

Приближих се към палатката и мрачно засъбирах раницата си. Погледът ми падна върху спалния чувал. „Хубав, топъл чувал бе­ше", помислих си с примирение. После се взрях в изпокъсаните си туристически обувки. „Съвсем се прокъсаха. Сигурно за пос­ледно ще ги използвам."

Без да искам, повдигнах дланите си и се взрях в тях. Ръцете ми не се отличаваха с елегантност - не бяха като на пианист. Бяха дебели, подобни на лопата, предназначени за груба и упорита ра­бота. Размърдах късите си пръсти с мръсни нокти, с които в про­фесионалния си живот извършвах най-фини очни операции, учуд-вайки дори американците с „фокусите на руската хирургия". „Доб­ре ми послужихте", помислих си пак в минало време.

Съдът на съвестта

Вдигнах очи, замъгленият ми взор обходи околните тибетски планини и аз силно тръснах глава, сякаш се опитвах да се освобо­дя от досадните „мисли в минало време". Разбирах, че днес цели­ят ми живот ще бъде „претеген" от неведом разум и аз, обикнове­ният земен човек, може би по волята на съдбата, а и по собствено желание... ще поискам да бъда оценен, като ме поставят на грани­цата между живота и смъртта.

Натиках в раницата си експедиционните бележници, моливите, гумичката, бинокъла, компаса и ред други джунджурии, необхо­дими за похода в Града на боговете. Равил приближи и ми подаде пакета суха храна, увит в целофан.

- Какво има вътре?

- Шоколад, стафиди, сушени плодове, бисквити, сухари, салам и домашна сланина - отговори той.

Поех пакета с храната, повъртях го между загрубелите си дла­ни и с неохота го напъхах в раницата. Мислите ми отново се за­въртяха около легендата за Долината на смъртта. Не можех да разбера защо йогите пристигат тук с надеждата да надзърнат в очите на царя на смъртта, когото наричаха със звучното име Яма. Беше ми трудно да повярвам, че отделни хора от нашата планета усещат понякога порива да се самооценят чрез смъртта, като без страх и терзания застават пред лицето на неведомия разум, в съ­ществуването на който вярваха свято.

Тези странни хора не се страхуваха от земната смърт. Опася­ваха се единствено дали някога през живота си не са опетнили съвестта си. Те, които във високите планини са способни да пре­живяват без обилни пакети с шоколад, сушени плодове и сланина, могат да гледат смъртта в лицето без тъга и душевна тревога. Дори се радват, когато тялото им започва да се изпепелява, тъй като съвестта - мерилото за доброто и злото, е оценила отрица­телно някоя от постъпките им и е решила, че във всеобщия и ве­чен свят, където царува времето, тази постъпка е нарушила жиз-неутвърждаващата хармония на Вселената.

- Шефе, вземи тоалетна хартия. На високото човек не може да различи „пръц" от „ср..."! - разнесе се дълбокият глас на Сели-верстов.

- М-да! - неохотно се съгласих аз. После завързах раницата, метнах я на рамо и с изкуствено бодър глас заявих: - Е? Да тръг­ваме!

- Шефе, да хапнем шоколад - предложи Селиверстов. - Все пак днес ще се качим на 6000 метра.

Бавно, с равномерна крачка се заизкачвахме по склона.

- Я виж ти! Усеща се разликата между 5000 и 5500 метра -

дишайки трудно, изп­ръхтя Рафаел Юсзттов на една от петминут-ните почивки.

Вървяхме все нап­ред.

С поглед търсех огледалото на Яма. Знаех, че то сгъстява времето и очаквах, че ще изглежда като ог­ромна каменна вдлъб­натина. Учудваше ме обаче фактът, че рус­кият учен Николай Козирев, който беше изучавал ефекта на сгъс-тяване на времето чрез вдлъбнати конструкции, също ги нарича­ше огледала. С тази дума в тибетската митология е назована кон­струкцията, която помага на царя на смъртта Яма да провежда своя съд на съвестта. Нима Козирев е знаел за повелителя на Цар­ството на мъртвите Яма? Или е бил наясно, че в далечния Тибет, в загадъчния Град на боговете съществува подобна конструкция, също наречена огледало?

Напоследък все повече вярвам в силата на подсъзнанието. Въп­реки че не съм философ, зареян в мъглявините на абстрактни те­ории, бях напълно убеден, че подсъзнанието е „скритата втора същност" на човека. Че то има свой живот и ни въвлича в кръгов­рата на интуитивните страсти, като само понякога си позволява да ни нашепне по нещо на нас, неразумните. То ни внушава нап-ример някаква щура идея, изпълнена с неразбираема за нас вът­решна енергия, която преобръща целия ни съзнателен живот с до­тегналите ни грижи по приготвянето на храната и печеленето на лари.

Вече разбирах, че Създателят е имал предвид конкретна цел, когато е сътворил за човека два свята. Единият - съзнателният, с познатите до болка хора, жадуващи за власт и пари. Вторият -подсъзнателният, който ни дразни със своята тайнственост. Си-

гурно Бог е определил пътя на прогреса като постепенен процес на сливане между тези светове, за да може някога, след десетки еволюционни етапа човек да усети, че е единен. А това означава, че е постигнал единение с Бога.

Засега подсъзнанието само нашепва тази мисъл и свидетелст­ва за божествения ни произход. На този етап то няма право да се слее със съзнанието, „затънало в душевна мръсотия". Вярвам оба­че, че един ден хората ще станат по-чисти.

„Идеята да нарече вдлъбнатите си конструкции огледала на­вярно е била подсказана на Николай Козирев от подсъзнанието -помислих си аз. - Тайнственото подсъзнание вероятно е знаело и знае за царя на смъртта Яма, известен му е и неговият инстру­мент - огледалото на смъртта. Та нали то обхваща едновременно и живота, и смъртта, определяйки последната като неизбежния преход към нов етап във вечността."

Спомних си как след дълъг период на вътрешни съмнения и мъчителни раздвоения все пак приех неизвестно откъде появила­та се налудничава хипотеза, че времето е мислеща енергийна суб­станция, способна да оценява всеки човек. През цялото време се блазнех от желанието да опростя живота си, да се отдалеча в бла­жения примитивизъм и да се отнеса към времето като към прис­пивно тиктакане на часовник. Но болните, хилядите безнадеждно болни постоянно ме пришпорваха и не ми даваха покой. Поради това мислите ми се лутаха в главата, после сами се издигаха до известна систематизираност и започваха да кипят и бушуват, ся­каш призоваваха нечия помощ, която да сложи край на това мъчи­телно състояние. Най-често помощта не идваше, но понякога, осо­бено след поредния апогей, се появяваше някоя щура идея и пре­дизвикваше чувството на облекчение. „Благодаря ти, подсъзна­ние!", повтарях си наум в такива моменти.

И ще ви доверя, скъпи читатели, че докато анализирах човеш­ките болести, тези идеи, подсказани от подсъзнанието ми, бяха свързани най-вече с времето. То сякаш ми внушаваше, че в него е основната причина за появата на болестите.

Постепенно започнах да осъзнавам, че в нас съществува зага-д:ьчен фантом, който не само регулира параметрите на процесите,

протичащи в организма, но е способен да мисли и да твори, като чрез хода на времето понякога привежда в действие и чудодейни явления - например самоизлекуването от рак, когато в туморните клетки времето сякаш се сгъстява и те бързо изживяват живота си, остаряват и загиват.

Тогава още не знаех, че скоро след експедицията, ентусиази­ран от подобни идеи, ще направя опит да сглобя изцяло от алоп-лант и от донорски тъкани „ново" око за Тамара Горбачова от Ки­ев. На петия ден от операцията, когато се появи червеното излъч­ване на „новото" око, аз седнах с треперещи ръце и глупаво пов­тарях: „Да не би времето да се е сгъстило? Как се получи така, че кръвоносните съдове се появиха в „новото" око 150 пъти по-бър­зо?! Сякаш времето реши да ни помогне!"

Огледалото на царя на смъртта Яма

Сега вървях нагоре по стръмния склон и едва си поемах дъх. Вече бях убеден, че времето е способно да мисли и че легендата за Огледалото на царя на смъртта Яма не е приказка, а реалност -може би невероятна и неразбираема, но реалност. С трепет очак­вах мига, когато със собствените си очи ще го видя. Вълнувах се твърде силно и още повече затруднявах и без друго учестеното си дишане.

Огледалото се появи зад поредното възвишение. Неизвестно защо си го представях точно такова. Стори ми се логично, че за­почваше от свещения Кайлас и продължаваше на изток, подобно на огромна трикилометрова чаша. Спрях. Всички, които вървяха зад мен, също спряха. Внимателно огледах грамадната вдлъбна­тина, покрита със сняг. Всякакви мисли - идиотски и разумни, бродеха из главата ми. Но една от тях - най-ярката и най-сочната, ми подсказваше, че гледам към Огледалото на царя на смъртта Яма.

- Сър, тук не бива да спираме - прошепна зад гърба ми вода­чът Тату.

- Защо?

- Така повеляват нашите предания!

- Така е прието - Тату се смути, очевидно учуден от твърдо­главието ми.

- Защо? - потретих аз и направих крачка напред.

- Да тръгваме, да тръгваме - припряно ни подкани той.

- Хайде да снимаме, при това в сгъстеното време - избоботих аз и измъкнах фотоапарата.

- Сър, нека да потегляме! - почти се примоли Тату.

- Защо?

- Нашите предания гласят, че през този участък - той посочи към огледалото - трябва да се преминава много бързо...

- Тату, ще остана тук. Длъжен съм да го скицирам...

- Ще намерим снимки!

- Искам аз да ги направя, Тату.

- Защо? Каква е разликата?

- Защото съм учен - нелепо отвърнах аз, усещайки колко из­лишен патос има в това определение. - Вие вървете и ме изчакай­те горе. Става ли? Равил, остани с мен, ти си... млад.

С бърза крачка групата се отдалечи нагоре по склона. Равил разопакова видеокамерата. Надявах се, наистина се надявах, че

времето е мислеща субстанция и ще ме разбере - мен и Равил.

Бързо нахвърлих скицата. Не стана доб­ре, но поне измерих всички ъгли и градуси. Личеше, че северната (черната) страна на Кайлас рязко преми­нава под прав ъгъл в източната страна, от която започваше Ог­ледалото на царя на смъртта Яма. То про­дължаваше на изток и се извиваше като дъга. Дъното на тази трики-лометрова чаша беше покрито с ледник, от който изтичаше ручей. Самата вдлъбната по­върхност на места бе­ше покрита със сняг. Усещаше се, че е рав­на и полирана.

През центъра й ми­наваше хоризонтална черта под формата на стъпало, разделящо

огледалото на две равни части. В горната част се виждаха допъл­нителни съоръжения - полегата пирамида и трапецовидни конст­рукции. Измерванията показаха, че огледалото е извито под 90 градуса и е насочено на север.

Докато рисувах, все по-властно и осезаемо усещах, че тук по някакъв особен начин чувствата се изострят, стават конкретни и

ясни както никога досега/Емоциите притежават способността да извличат от дълбините на паметта такива нюанси и детайли за прочетено или чуто, които при друга ситуация изобщо не биха излезли наяве.

Стражите в Долината на смъртта

В главата ми ясно изплуваха отделни редове от книгата на Ан-гарика Говинда: „Поклонникът приближава към мястото (на север от Кайлас), откъдето се вижда Огледалото на царя на смъртта Яма. Той ляга между камъните и се озовава пред съда на Яма -съда на собствената си съвест. Спомня си своето минало."

„Нима сгъстеното време извлича от човека основното - съ­вестта. Оценява я, след което решава дали да го убие, или да го пожали", започнах да философствам, но спрях навреме - мястото едва ли беше подходящо за отвлечени философии. Реших преди всичко да направя необходимите изчисления, за да се опитам да открия онези две морени, за които споменаваше Ангарика Говин­да. Предполагах, че точно там се намира Долината на смъртта, за която толкова бях слушал от йоги и лами.

В паметта ми изплуваха и конкретни подробности, на които не бях обърнал внимание при първото четене на книгата. Ангарика Говинда разказваше и за две четириоки кучета с широки ноздри, покрай които трябва да се мине, за да се „стигне до бащите, които се веселят на общ пир с Яма". Той ги описваше като петнисти, рижави на цвят и ги определяше като „похитители на човешки животи". Значи двете морени, между които легналият поклонник е подложен на съда на съвестта, трябва да приличат на кучета -четириоки, петнисто-рижави кучета! Точно там поклонникът по­лага върху олтара своя живот и го предава на повелителя на смърт­та Яма.

За миг се смутих от мистичния ход на мислите си, но посте­пенно се настроих на тяхна вълна и продължих да разсъждавам. Учудващо свежите и силни чувства ми помагаха - ту ми подсказ­ваха чрез негодуванието си, че съм на грешен път, ту с невъздър­жания си възторг потвърждаваха правилността на умозаключе-нията ми.

„Оттук следва - повторих си наум, - че входът към До­лината на смъртта е обозначен чрез две петнисто-рижави мо­рени, подобни на четириоки ку­чета. Как можех да ги открия?"

Мислите ми отново достиг­наха точката на кипене. С учуд­ване отбелязах, че подскачат с особена лекота, напомняйки добре репетирали усмихнати

танцьори. Те рязко се отличаваха от обичайния мъчителен мисло­вен процес, приличащ повече на танц с подскоци, изпълняван от надебелял певец.

„Фокусът! Трябва да намеря фокуса на Огледалото на царя на смъртта Яма! То има вдлъбната повърхност и сигурно лесно ще определя с компаса неговия фокус. Точно там трябва да се нами­рат и двете морени." Разгоних съмненията, които отново надиг­наха глава, извадих компаса и призовах на помощ целия си мно­гогодишен туристически опит.

- Ето, 45 градуса... ето още 45 градуса... пресечната им точка е там... Още по-точно! Там трябва да е... Дай да определя азимута... Определих го! Колко градуса? Аха... Я още веднъж - нашепвах си аз.

Погледнах към Равил Мирхайдаров. Той ме наблюдаваше мъл­чаливо. Разбираше, че възнамерявам да навляза в Долината на смъртта.

- Хайде обратно! Стига сме стояли тук! - изкомандвах.