Пианизмът на Виктория Василенко

Едно дете, което от години се труди часове наред всеки ден – труд усилен, професионален, съзидателен. Едно момиче, което се разви страхотно като клавирист, като пианист. Познавам я покрай родителите й, доколкото съм бил съученик с баща й и състудент и с двамата. И всъщност съм я слушал само два пъти, в два самостоятелни рецитала: преди две години, когато в Националното музикално училище „Любомир Пипков” в София даде абитурентския си рецитал, и тази година в края на фестивала „Софийски музикални седмици”, когато в НДК изнесе самостоятелен концерт, вече като възпитаничка на прочутия пианист и педагог, учител на цяла плеяда големи съвременни пианисти, Дмитрий Башкиров (самият той възпитаник на знаменития Александр Гольденвейзер), във Висшата музикална школа „Рейна София” („Escuela Superior de Musica Reina Sofia”) в Мадрид (при това през юни Виктория получила наградата за най-успешен и обещаващ млад изпълнител на годината от класа на проф. Башкиров).

Мислех да напиша тези редове още след концерта в НДК. Но така се случи, че не го направих веднага. Лятото премина, ето ни в началото на есента. Но това е също добре – сега имам „дистанция на времето” и от двата концерта, за които си спомням. Добра основа за (опит за) обобщаване.

И двата рецитала на Виктория Василенко ме впечатлиха изключително силно. И в двата концерта (и двата в цялост великолепни) имаше моменти на завиден зенит, в световен калибър. Не мога да кажа кой от тези два концерта бе за мен по-силно впечатляващ. На първия от тях седях, слушах, гледах и се чудех как това дете стана такъв пианист. Кой я направи? Талант – добре. Предпоставка към сръчност на клавиатурата – добре. Огромен труд – да, добре. Без всичко това не може. Но само с това не става. Малко или повече, до този висок резултат са я довели съзидателният промисъл и усилията – човешки, професионални и педагогически – и на родителите Ася и Александър Василенко (и двамата – пианисти), и на Антонина Бонева (първата учителка на Виктория в музикалното училище), и на проф. Стела Димитрова-Майсторова, при която Виктория учи и свири осем години, и на Дмитрий Башкиров, вече в последните две години. Най-вероятно и на други пианисти и не само пианисти музиканти, с които Виктория е работила съвместно и/или е видяла и от които е почерпила идеи и опит. Сложна амалгама е животът, динамично е професионалното развитие, трудно е да го обхванеш, разбереш и представиш.

В случая резултатът е блестящ.

Какво си мисля за Виктория Василенко пианистката? Как да я опиша?

Тя излиза много стабилно на сцената. Дори да си го имал, загубваш притеснението (което нерядко човек има в залата), че изпълнителят, който излиза пред теб, ще сбърка (поради недостатъчна и недобра подготовка и неувереност) и/или че ще даде слаб концерт. Виктория може и да сбърка, но ти си сигурен, че ще продължи и изобщо проблем няма в това. Още преди да е засвирила, си сигурен, че ще чуеш изпълнение на много високо ниво.

Свири спокойно, уверено, свободно, овладяно. От край до край.

Интерпретацията й… Ето за какво си мислех, когато споменах по-горе за „минусите” на това да изглеждаш по-голям, отколкото си: Виктория е само 20-годишна, а изглежда много по-голяма. Слушателят усеща (поне аз), че би се радвал да чуе и види едно по-индивидуално проявление в интерпретацията на това, което Виктория свири, да бъде тя по-неочаквана в „прочита” си на музиката, дори провокативна (много обичам и ценя това)… Но Виктория, все още малка, вероятно е още (предимно) в етапа на усвояването на образците и това е прекрасно, затова в пианизма си (поне в тези два концерта, които аз чух, видях и усетих), в интерпретацията, в проявлението си като изпълнител е най-вече „образцов”, в този смисъл „класически” изпълнител (не само в смисъла на „Виенска класика”, а „класически” именно в смисъла на „висока проба”, образцов стандарт). В концерта си в музикалното училище Виктория изключително силно ме впечатли например с бавната част на Тринадесета соната на Бетовен, както и с Четвърта балада на Шопен: слушах(ме) с наистина затаен дъх образцовото извайване на звука, на протичането на музиката, на формата. На концерта в НДК блестящо изпълни – условно разделям – технически, както и проведе като протичане, 32-те вариации на Бетовен, както и сонатата му оп. 111. Подчертавам невероятно поднесения Хиндемит: тази изпълнителски още по-тежка и физически, и интерпретационно соната. Разбира се, в не по-малка степен впечатляващ бе и бисът (10-а сцена от „10 пиеси от „Ромео и Жулиета”, Прокофиев). Ето и програмата: L. van Beethoven – 32 variations in c minor; Sonata op. 111 in c minor (Maestoso. Allegro con brio ed appassionato. Arietta. Adagio molto, semplice e cantabile). Пауза. L. van Beethoven – Sonata op. 14 N. 1 in E major (Allegro. Allegretto. Rondo. Allegro comodo), P. Hindemith – Piano sonata N. 3 (Ruhig bewegt. Sehr lebhaft. Massig schnell. Fuge. Lebhaft). В детайли за този концерт няма да влизам – прекрасна е рецензията на г-жа Екатерина Дочева във в-к „Култура” (бр. 25 (2731) от 5 юли 2013, http://www.kultura.bg/bg/article/view/21138). Аз се опитвам да (си) представя и опиша пианистката Виктория Василенко в „общ план”, както вече отбелязах.

При такава тежка програма – и пак ще кажа – и при такава всъщност ранна възраст е разбираемо Виктория Василенко да е мобилизирана (и в този смисъл напрегната и сценично притеснена, от началото до края на концерта, как той ще мине, защото иска той да протече максимално добре). Това не си личи директно, но може би е причината да се създава (поне у мен) едно леко впечатление за дистанцираност на Виктория от публиката, и дори така дистанцираност „от високо”; но след като вече свършва концертът, Виктория се усмихва вече много човешки и в този смисъл красиво… Лично аз бих се радвал на едно „по-усмихнато” – и в прекия, и в преносния смисъл – присъствие на сцената още от самото начало на концерта, още от излизането на сцената. Както и на едно по-разнообразно като картинност, като цветове на звученето и съзвучаванията, като богатство на тонова култура, като нюанси на динамики и тембри изпълнение. Това си мислех особено на втория концерт от двата, за които разказвам – в НДК тази година. Но веднага добавям: покритият с ламинат под на концертната зала допринася в немалка степен (акустически) за усещането за силен, на моменти дори преекспонирано силен звук.

Отбелязвам и тези неща, за да е ясно за читателя, че разказвам, споделям впечатлянията си обективно и пълноценно – без да спестявам и това, които би ми се искало да е още по-добро.

Желая на Виктория Василенко здраве, оптимизъм, кураж, издръжливост и, разбира се, шанс – в музикалната кариера, както и в личен план. Завидно, завидно техническо ниво и цялостен клавиризъм и пианизъм. Дано Виктория да има в още по-голяма степен досег с интересни, богати личности, при това не само с музиканти – с висока култура от различни места, епохи и области: литература, изобразително изкуство, скулптура, архитектура, урбанистика, цивилизовано общество… Неща, от които тези, които живеят предимно и дори почти само в България, са (за съжаление!) в голяма степен лишени и, дори и при голямо желание и с огромни усилия, ги придобиват (и дори само научават за тях) едва косвено – чрез прочит на текстове, чрез запознаване с изображения, в последните години и все повече чрез телевизия и интернет. А друго е да попътуваш и поживееш другаде… Духовно обогатяване, което ще издигне човека и интерпретатора Виктория Василенко на още по-голяма висота.